"Пазете Чистота!"

“Пазете Чистота!”
Ако пуристите се грижат, примерно, за чистота на езика, то чистачките просто чистят. Едно женско име, думата “чистота” и снимка от все още мокрото дъно на някаква вана или мивка: корицата на Чистота и Опасност сигурно ще породи асоциации и представи свързани с почистване, а не с пуританството. Последната дума от протяжното

подзаглавие “анализ на понятията за омърсяване и табу” единствено би могла да смути прибързаната интерпретация, но тя сякаш идва, когато вече е късно. Шаблонната мъдрост гласи, че “не може да се съди за книга по корицата й” – вероятно породена от нуждата да се поправя разминаването на издателски намерения и читателски реакции, което се случва именно там. В илюстрацията на корицата по-късно би могло да бъде разчетено посланието, че има една осезаема и буквална чистота, която се постига с вода и сапун, а всяка друга е метафорична. Отсъствието в езика ни на синонимичен субстантив с чужд произход премахва раздвояването от езика на оригинала, където коренно се различават чистото сърце от чистите ръце. Този детайл като че ли подмолно влияе върху рецепцията на книгата и затруднява опита да се говори за нея. Но говоренето е може би излишно, доколкото става дума за една от най-известните книги на модерната антропология, излязла преди близо четиридесет години и донесла на своята авторка, Мери Дъглас, световно призание.


Чистото и неговият антоним мръсното спадат към културните универсалии, така че те изглеждат обективни: част от нашата култура е да вярваме, че днес знаем, кое наистина е чисто или мръсно. Че мръсотията е вредна и съответно – опасна, звучи като труизъм и неговото оспорване изглежда нелепо, доколкото то практически тръгва срещу словоупотребата. Както доброто и злото, но по-осезаеми и/или метафорични, тяхното припознаване никога не е (било) дескриптивно, а оценъчно. Разбира се, винаги може да се попита и “що е мръсотия?”. Чут есенциалистки, въпросът буди размисъл дали има някаква идеална, платонова мръсотията, или поне идея за нея. Без да залага на съмнителните същности и противно на естествената нагласа, по-скромният отговор на М Дъглас е, че “където има мръсотия, има система”, т.е. в природата мръсотия няма, а само в културата. В хода на аргументирането на тази “контраинтуитивна” теза се засягат базисни предпоставки, далеч от конкретния въпрос, така че и предложеното решение е само пример от една по-мащабна визия. Изследването процедира чрез серия от опозиции - вярване/поведение, религия/магия, психическо/социално, ние/те, които не се резорбират в някаква (еволюционна) диалектика, а сe деконструират при систематичното им разглеждане.
Непрестанното движение от емпирична антропология през абстракна социология до спекулативна метафизика и обратно прави книгата наистина забележителна. Въпрос на избор е, коя нейна проекция ще бъде предпочетена - съдържателното богатство или абстрактните схеми: Мери Дъглас е имала богат опит с различни култури заедно със силен афинитет към дюркемианските постановки. В нейната работа, ставайки рефлексивна, антропологията демонстрира, че виждането на екзотичната другост дължи много на слепотата към собствената ни идентичност; тя се оказава един практически деконструкционизъм, който умело оспорва дистинкцията между буквално и преносно значение; там където ни се привиждат разлики по същество, тя изнамира хибридни случаи и установява само разлика по степен. Ако вярваме, че омърсяването бива или реално или метафорично, какво точно стои зад употребата на думата “мръсник”? Вредното, опасното и мръсното повсеместно са били и остават обвързани в полето на социалното. Неясното отграничаване на “гадно” от “мръсно” (респективно: “гад”) напомня, че разграничаването субект/обект е културно изобретение, което съвсем не е универсално предначертано. Семантичното поле на чуждата дума “табу” обхваща освен екзотичните забрани също и тези тривиални квалификации. Престъпването на границите му у нас води до социално неодобрение, медицинско освидетелстване или съдебно осъждане, но дюркемианската теория счита, че само диференцирането на институциите е основание за различаванията, на които почива илюзорна умствена изтънченост.
По своята специфика проблематиката за омърсяването неминуемо се свързва с телесността. В обществото участва въплътеният аз, а не негова абстракция и Мери Дъглас отбелязва, че “както е вярно, че всичко символизира тялото, така също (и още повече) е вярно, че тялото символизира всичко”. При това преплитане на соматическо, психическо и социално се окзава уместна една интерпретация, вдъхновявана от фройдовия анализ на хумора. В последна сметка всеки страх е страх от смъртта и сега е лесен преходът мръсно – вредно – смъртоносно. Мръсотията като онова, което престъпва границите и нормите без да се съобразява със системата, е проблем за самата мисъл. Парадигма за (картезиански) немислимото е именно смъртта, така че стремежът към чистота би съответствувал на опита тя да бъде елиминирана с всякакви средства. Тази личностна перспектива обаче е субординирана на груповия интерес, който при опазването на табуто елиминира нарушителят, бил той обект или субект. Дали законите се схващат като природно-безлични или самата природа носи морална отговорност, няма особено значение: общността не е заинтересована от индивидуалния живот, а от неговото нормално протичане
---
Мери Дъглас, Чистота и Опасност (анализ на понятията за омърсяване и табу), София, изд. ЛИК, 2005