Blumenberg H.,. The laughter of the Thracian woman: A protohistory of theory. Bloomsbury Publishing USA, 2015. (Das Lachen der Thrakerin. Eine Urgeschichte der Theorie. Suhrkamp, Frankfurt am Main, 1987) “Световната история е навярно историята на различното звучене на няколко метафори”, фрзата на Борхес добива световна слава доста преди постмодернистите да се запитат, кое е метафорично и кое буквално (или концептуално). Осезаема част от творчеството на Ханс Блуменберг се свързва с този дебат, който (по стечение на обстоятелствата) в Германия е силно историцизиран. Днес той бива представян за изобретателя на някаква дисциплина “метафорология”, чието дискутиране тук навярно би отвлекло вниманието от една негова книга, която сама по себе си, така да се каже, е предмет достоен за хвалебствия. Смехът на Тракийката проследява хронологически повторенията и реинтерпретациите на един анекдот, чийто модификации се заплитат в необозримо сложен възел, и който едва ли би бил изявен без начетеност, каквато днешните “информационни технологии” все още не могат да демонстрират. Историйката фигурура сред басните на Езоп и в нея се разказва как, съзерцавайки небето, някой паднал в кладенец; по-нататък евентуално се явява втори персонаж, който, стандартно, го поучава “да гледа в краката си” или нещо подобно; предавана в течение на векове, тя се пренамира във варианти и парафрази, при които персонажите, обстоятелствата и репликите се променят до неузнаваемост. Онагледяването на абстрактното противопоставяне полезно/вредно става в опозицията близо/далеч, самата тя очертана във вертикала. Абстрактната схема е пределно гъвкава и може да бъде разпозната къде ли не: от клишето за всезнайкото, до фигурата на разсеяния професор и в множеството исторически примери в този дух: например Блуменберг посочва Кант, разказал за кочияша на Тихо Брахе, който му бил казал, че „може чудесно да разбира небесата, ама на земята е глупак“ (86). Подзаглавието на книгата я представя като праистория (Urgeschichte) на онова, което се нарича “теория”. Като из-следване начинанието, разбира се, съвсем не е безпрецедентно – помни се многотомникът на Леви-Строс, който проследява разклоненията и вариациите на една (амер)индианска „митема“ ; но вместо екзотиката на антропологически материал Блуменберг експлоатира материя, пределно добре познатата на европейските читатели. Неговите изобретателни (ре)интерпретации и асоциации контрастират с една почти позитивистка рамка; в първите 10 глави зрелищно се трупат примери, от Плутарх, Плиний, Цицерон, и Стобей, през Чосър, Агрипа, Монтен, Бейкън, и до Фойербах, Ницше и Хайдегер. На фона на тази фактология стоят причудливо забележките, че Талес, като герой на анекдота, бил еквивалент на Сократ (6-8) и че Алфонсо Х Кастилски е най-добрият му двойник във въображението на Новото време (79-81). Баснята на Езоп е за двама анонимно описани протагонисти, при Платон това са Талес и Тракийката, за Диоген Лаерций епизодът представя смъртта на Талес, засвидетелствана от някаква старица, според Тертулиан един египтянин се подиграва на гърка Талес. Комедия или трагедия, Schadenfreude или моралистика, трактовката зависи от позиционирането на автора, който предава случката: Езоп, Платон и христианството видимо са на страната на смеещите се, докато Аристотел, Волтер, Хегел и Ницше са на другата; отделни скептици като Монтен или Бейл се стараят да са неутрални. Някаква двусмисленост може да е присъща на цялата философия: според Хегел тя именно противоречи на здравия разум , докато Маркс е апелирал самото хегелианство да се обърне с главата надолу. Няколко глави преди края на книгата, когато достига до историцизма и релативизма, Блуменберг заявява, че тогава вече „ситуацията е станала перспективистична и не може да бъде измерена с единствен стандарт“ (93). В послеслов преводачът ни осведомява, че Блуменберг се чувствал неудобно заради броя философи, които са на страната на смеещата се тракийка, макар в последна сметка и той самият да бил раздвоен (154). Днес релативизирането е рефлекс, но въпреки това привидно естествената валоризация на „горе“ и „долу“ е нещо, което обърква рецепцията ни на по-ранните прочити. Добре ако се помни, че латинското прилагателно altus стои за високо и дълбоко (т.е. далеч по вертикала), а когато Минуций Феликс, позовавайки се на Сократ, лапидарно отсича „което е над нас е нищо за нас“ (33; т.е. Oct. ch.13), започва да се изяснява, че стойността на висшето не е точно онова, което здравият разум на баснята оспорва. В действителност първата отчетливо фиксирана версия е в платоновия Теетет (174а) и назовава Талес, който „като гледал нагоре паднал в кладенец, а една остроумна и мила /emmeles kai chariessa/ слугиня тракийка, казват, му се присмяла“. При един опростенчески прочит се изпускат решаващи подробности: казаното няколко страници по-нататък, в Държавата (кн. 5) или авторитета на Епиномис, където изрично е заявено, че че „онзи, който е истински астроном е най-мъдър“(990a). Дори без тях се знае, че дисциплината е вече в квадривиума и задълго остава едно от либералните изкуства. Нескриваната неприязън на Платон е само към емпиричната астрономия, онази която сетивата разкриват (а водата в кладенеца може би е подсказала на литературния му усет, кой заслужено да бъде падналият). Блуменберг настоява, че анекдотът рефлексивно се отнасял до Сокарт - учвлечен в своята възвишена моралистика, той престъпва законите. По-пълната фактология другаде обаче загатва, че присъдата е заради недобрението към демократическия режим в Атина, а дори и в комедиен тон личи атаката срещу един от почитаните 7 мъдреци.
