неделя, 25 май 2008 г.

Парчета от Провала

Парчета от Провала

“Аз пиша винаги само фрагменти, но разбиращият ще открие в тях завършена картина на света.” Дали този реторически гамбит ще бъде приет, зависи от отношението на анонимния адресат към отправителя – в случая, небезизвестния Лудвиг Витгенщайн. Едно обещание гарнирано с (условен) комплимент идва да преодолее обичайното недоверие към фрагментарното – характерна форма на незавършеното. А издаваните посмъртно текстове освен това са лишени от непосредствена легитимация чрез своя Автор и на трети лица се пада да изтъкват обстоятелства, намерения и прочие, с което да се компенсира загубата на авторитет. “Синята Книга” и “Кафявата Книга” са белязяни именно с тези стигмати на неокончателното. Те съдържат авторизирани записки на лекции, от които Витгенщайн изготвя няколко екземпляра, но официално са издадени няколко години след неговата смърт (1951). Известно е, че приживе той не публикува практически нищо след своя “Логико-философски Трактат” (1921) и в ръкописното му наследство остават десетина хиляди страници, изпълнени с кратки бележки, които той е писал, пре(на)писвал, пренареждал, променял и прередактирал. Колекции от тях, съставяни въз основа на различни принципи излизат като отделни книги и днес на негово име се водят двайсетина заглавия. Но доколкото той не е стигнал до никакви окончателни идеи, повторенията и вариантите с различни нюанси и акценти далеч надхвърлят обичайното за издателската практика. В краткия предговор към изданието Ръш Рийз, като експерт и издател, изтъква различия, които непредубеденият читател вероятно би пропуснал да забележи. Обаче онова, което тук най-вероятно ще го отегчи (и отблъсне), идва от самия подход на Витгенщайн – монотонното излагане на дълги поредици от еднотипни примери с реалистични описанията, изчистен от учени думи език и без обобщенията или абстракции. Стилът, напомнящ може би Кафка, прокарва внушение за нещо неизречимо – онази разлика, която според Витгенщайн позволява на езика да показва, а не само да казва.

В началото на трийсетте години, в своя “среден период”, когато диктува “Синята и Кафява книги”, Витгенщайн поддържа становището, че философията, по само себе си и како метод, е чисто дескриптивна. Това не само оправдава възприетия стил, но поражда и едно външно сходство с феноменологията, което към края на Кафявата книга е особено осезаемо. Мотивацията на Витгенщайн обаче е съвсем различна от хусерлианската: веднъж, че той се стреми да елиминира метаезик, рефлексия и прочие, които логически водят до регрес, но също и заради неговата концепция за семейните прилики. Противно на феноменологията, която във варирането търси (и намира) същностен инвариант, неговата цел е да покаже, че такова нещо няма: сродните случаи могат да преминават един в друг без при това в цялата серия да има (все)общ компонент. Поясняващият образ, който той използва, е, че “въжето е съставено от нишки, но то не получава здравината си от някаква, която да преминава през цялата му дължина”.

Фоновата традиция, срещу която се формират възгледите Витгенщайн, е един дифузен и несъзнателен платонизъм, който витае в централноевропейските философии и в концепциите за математика. Така, едно елементарно разбиране на Винтгенщайн като антиплатонист бързо намира потвърждение в почти всичко писано от него. Втората част на “Кафявата книга” особено лесно се поддава на подобен прочит. В хода на първите шест параграфа се дискредитира архаичната идея за абстрахирането, а следващите десет отхвърлят интендирането на празни разлики, - две мероприятия срещу стандартно конституиране на мними (платоновски) реалии. И едва в края на този дял се стига до известния лозунг за значението като употреба. Именно той е бил водещата тема в “Синята книга”, чийто замисъл сега лесно може да бъде реконструиран. В основата й лежи едно просто обръщане: думите нямат значение, което да направлява тяхната употреба, а употребата е самото им значение. Нужна е обаче известна ревизия на думата “употреба”, която Витгенщайн осъществява чрез идеята си за езиковите игри, чиито сходства отново ни връщат към семейните прилики (или въжето) – съвкупността от припокриващи се елементи без общо за всички съдържание. По този начин Витгенщайн съумява да се освободи не само от идеалните значения, но и от онова, което заплашва да превърне употребата в нещо като теория. Елиминирането на платонистки елементи върви успоредно и с подриването на схващанията за ментално.

Витгенщайн лесно е могъл да бъде разпознат като един Анти-Сократ, който постоянно пита, но сочи към разните неща, а не отвъд тях. и студентите му би трябвало да се договедят, че платоновата метафизика и цялата западна традиция се деконструират в досадните примери, с които ги занимава. Витгенщайн сякаш е започнал някаква нова езикова игра: “Философията, както ние употребяваме думата, е борба срещу магическото въздействие, което формите на изразяване упражняват върху нас”. По всичко личи, че тук “борба” не е метафора, “магическо въздейсвие” не е оценъчнно, а дескриптивно и недвусмислено се разграничват формите от съдържанието. Но все пак той се е въздържал да публикува своите прозрения и основанието на това решение е залог за интереса в техния прочит.

Лудвиг Витгенщайн, Синята книга и Кафявата книга, София, изд. Критика и Хуманизъм, 2006

Няма коментари: