четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Каналес, физикът и философът

В европейския свят за едно цяло поколение имената на Бергсон и Айнщайн са били познати така както са ни познати тези на днешните звезди – дори без да е на ясно за какво точно ставало дума, всеки е знаел кой кой е. Още повече те задълго представляват една отчетлива културна дихотомия: “френското” и неговото друго, или обратно - науката и “нейното друго”. Сега, век по-късно, Бергсон е четиво за специалисти, докато Айнщайн е един разпознаваем образ, гениален и позитивен - каквато се очаква да е и самата наука. Четене на неотдавнашните му био(агио)графии създава впчеталение, че Бергсон е просто негов съвременник: името дори не се споменава. Айнщайн, всички знаят, получава Нобелова награда, а по-осведомените не е тайна, че тя не е присъдена за прочутотo му постижение - релативистката физика. Формална предпазливост сякаш, но в нобеловия доклад, четен от Сванте Арениус, е упоменат Бергсон, източника на съмнение относно валидността на твърдяното от Айнщайн.[1]
“Не плямпай, а смятай” – казва се задължително в езика на оригинала: shut up and calculate. Това е физиката пренесена зад океана: физик да чете Бергсон? Немислимо. Така е след втората световна война, докато след първата Айнщайн пътува до Париж за дискусия в Société française de philosophie. Именно на тази сбирка той се среща със самия Бергсон – случка несъмнено способна да добие особена символна стойност в някакъв опит за историческа реконструкция[2]. Това e направила Химена Каналес в една неотдавнашна книга.


През 2005 бяха чествани 100 г. от аннус мирабилис на Айнщайн и публикуването на първоначалната теория за относителността; поводът, бидейки исторически, доведе и до съживяне на интереса към по-щирокия кръг от обстоятелства - неувяхващия дебат за предшествениците на релатизивизма, между които Поанкаре заема особено място. Но също и за рецепцията на теорията, където името на Бергсон неизбежно се промъква. В този контекст неговото практическо изличаване от историята изглежда наистина странно и, по всичко личи, все по-широк кръг изледователи започват да обръщат внимание на тази особеност. За никого не е тайна, че в 1922 Бергсон публикува Durée et simultanéité. A propos de la théorie d’Einstein,[3] но общоприето мнение е, че той просто греши. В книгата недвусмислено е признато, че прилагането на лоренцовите трансформации, до което релативистката теория се свежда, дава физически правилни резултати, само че несъгласието е с интерпретацията им, която е по-скоро метафизика. Прояснява се, че цялостният дебат, както е просъществувал исторически, не се свежда до правилното срещу грешното, а до нещо винаги спорно, т.н. “разбиране’. Не е трудно да се установи, че дълго след излизането на книгата се пишат текстове, чието заглавие включва в един или друг ред имената “А” и “Б”[4]. С разработването на новата квантова механика интересът към идеите Бергсон за кратко се възражда: самият Де Бройл пише Les conceptions de la physique contemporaine et les idées de Bergson sur le temps et sur le mouvement (1941)[4]. По-късно и покрай теориите на хаоса, заедно с името на Поанкаре се препоявява и това на Бергсон[5]. Когато в 70те г. парадоксалното забавяне на времето бива демонстрирано в съвсем непосредствен експеримент, това практически съвпада с проверките на нелокалността, имплицирана от неравенството на Бел – отговор един диспут (ЕРR) относно квантовата механика, в който Айнщайн несъмнено е губещ[6]. Въпреки това с разгарянето на science wars Сокал и Брикмон възобновяват стандартните критики срещу Бергсон[7].
Поради преизобилие от материал историята от 20в се пише трудно. Каналес е избрала изпитана рецепта: първо пирона, после останалото. Постановка е запомняща се, макар случката едва ли е ключова: сблъсък на титаните не се е състоял на 6 април 1922 г.: в сесията от въпроси и отговори дават думата и на Бергсон, който говори четвърт час, а Айнщайн казва в няколко изречения, че не е съгласен. След още няколко изказвания Пиерон се връща и коментира, а Бергсон се съгласява, с което всичко приключва. И това се случило на втория ден от неговата визита, докато на първия се очаквало Едуард Гийом да го разгроми – за това пишело по първите страници на вестниците. Поради неясни причини Айнщайн не се появил, а още при първата враждебна реплика Гийом напуснал сесията. Кой бил този Гийoм днес пише само в специализирани енциклопедии и в текста на Каналес той се появява след страница 200 – още един от онези, които не са разбрали Айнщайн. Наред с него стоят и знаменитости като Поанкаре или Лоренц. Популярно обяснение отдава много на влияние от Бергсон, който е прочут, макар че както по натаък книгата показва, Айнщайн съвсем не е бил пестелив във своето саморекламиране.
В 1928 Astronomer Royal Aртър Едингтон, в Гифордските си лекции[7] мимоходом предполага фиктивен диалог, между “проф. Бергсон, примерно” и Кралския Астроном. Мнението му е,” че професорът би имал надмощие, но ...след като демонстрира, че идеята за време на Астронома е доста несмислена /quite non-sensical/, професорът, поглеждайки часовника си, би хукнал да гони влак, тръгващ по астрономическото време. В 1919 Eдингтон сензационно е потвърдил ОТО и лесно се приема за една от важните фигури в триумфа на Относителността. По-внимателната история разкрива, че той е отрано е схванал абсолютната статичност на света Минковски-Айнщайн (станал известен като block universe): в него няма реално време, случване или “ставане”. Не само че математиката е измела апориите на Зенон, но относителността изличава по-нататък и разлика между бъдеще и минало. Приемането на този контраинтуитивен извод в последствие сякаш се оказва кредото, разделящо вярващи и невярващи. Самият Айнщайн, демонстративно сякаш, приемал времето за илюзия и дори ползва това като утешаващ аргумент, който посочва в личната си кореспонденция (по повод смъртта на свой приятел). А в писмо от същия период за Едингтон, чиято ексцентричност расте с възрастта, пише че бил “prima ballerina who does not fully believe herself in her elegant leaps.”/1953: n.24/
Durée et simultanéité била под печат когато се състояло заседанието в Париж, така че протоколите несъмнено са удобна точка за разгръщането на разглежданията. Бергсон инсценира неохота да направи изказване - бил дошъл като слушател; в репликата си обаче умело зачеква проблема за локалното и нелокалното, който в геометрията съвсем не е така очевиден както във физиката. До голяма степен аналогично в книгата си пък говори за фантазми и фантоми – такива са примерно огледалните изображения, които обаче са не-физични. Поанкаре е настоявал на дистинкцията математика/ физика и за това не приема релативизма за чиста монета, а Бергсон видимо владее същата аргументация, която допълва и със субективно философска реторика. Паметният отговор на Айнщайн съдържа финалната репликата “ ‘философско’ време няма”.
(В действителност запазеното изказването е по нюансирано: Mais rien dans notre conscience ne nous permet de conclure à la simultanéité des événements, car ceux-ci ne sont que des constructions mentales, des êtres logiques. Il n'y a donc pas un temps des philosophes ; il n'y a qu'un temps psychologique différent du temps du physicien.)
Айнщайн, несъмнено е ситуиран в продължение на един ранен немски университетски позитивизъм, а популярните днес аналитични продължения са до голяма стешпен развитие на същото. Бергсон пък започва в опозиция на механицизма и ентропията като предполага траене, елан витал и пр. ненаучни добавки към света. (Един неизказан никъде въпрос: ако умът е неподвластен на материята, дали релативисткото забавянето ще му въздейства?). Френското издание на Fashionable nonsense (т.е. Impostures intellectuelles) включва една последна глава, сочеща Бергсон като родоначалник на постмодернистките нагласи; това е може едно от малкото безспорни твърдения в този памфлет: от Бергсон, през феноменологията и до дериданския пост-структурализъм. Около началото на века философи възразяват срещу интерпретации, които намират за екстравагантни, в неговия край те са си разменили ролите. Книгата на Каналес онагледява това обръщане, но оставайки твърде близо до документалното ниво случващото се в нея е може би трудно понятно. Общата перспектива севсем не се откроява, а фокусът на оригиналния дебат, дори да е непредставим(?), би могъл все пак да се уточни. Още повече, текстуалната стратегия на книгата е проследяването на тематични линии, по една във всяка глава, което при недостатъчно запознанство с материята вероятно би генерирало (хронологическа) каша /хаос/. В самите глави често изпъква паратаксическата конструкция, която (досадната) злоупотреба с формата ‘реторически въпрос + параграф отговор’ не скрива. Някои от главите обаче несъмнено са постижение, а обемът материал, който е бил компилиран, е внушителен, което само по себе си би оправдало начинанието.
Каналес се ситуира в близост до Латур (и дори участвала в негови проекти)<>, което прояснява методологията, опитваща се да свърже всичко с всичко: “да се възстановят аспекти от историята на науката, които често се губят – нейната способност да покаже какво свързва научното, технологическото, философското, историческото и ежедневното знание; с тези страници моята цел е била да свъзрвам точки от всички тези категории, връзки, които ни помагат да се придвижим отвъд двоичните термини наложени на Айнщайн и Бергсон.”

[0] Jimena Canales 2015 The Physicist and the Philosopher: Einstein, Bergson and the Debate that Changed Our Understanding of Time, Princeton and Oxford: Princeton University Press (488p), excerpt, epitome: Canales J., Einstein’s Bergson Problem: Communication, Consensus and Good Science , in Cosmological and Psychological Time, Boston Studies in the Philosophy and History of Science, Vol. 285, Yuval Dolev, Michael Roubach Editors, Springer International Publishing, 2016. 53-72
[1] Svante Arrhenius, 10 December 1922 in Nobel Lectures in Physics (1901–1921) , Singapore:World Scientific, 1998, 479.
: "There is probably no physicist living today whose name has become so widely known as that of Albert Einstein. Most discussion centres on his theory of relativity. This pertains essentially to epistemology and has therefore been the subject of lively debate in philosophical circles. It will be no secret that the famous philosopher Bergson in Paris has challenged this theory, while other philosophers have acclaimed it wholeheartedly. The theory in question also has astrophysical implications which are being rigorously examined at the present time." Интригата около присъждането само инцидентно стига до името на Бергсон.
[2] Séance 6 avril 1922  
[3] Bergson H.,
Durée et simultanéité. A propos de la théorie d’Einstein, (1922) Paris: Les P.U.F., 1968, 7e édition, 216 pp
[x] During, Elie. Bergson et Einstein: la querelle du temps. Paris: Presses Universitaires de France, 2013/2011. //Introduction au dossier critique “Duree et simultaneite: a propos de la theorie d’Einstein”, ed. Elie During, 219 – 244. Paris: Presses Universitaires de France, 2009.
[+] George, André. “Bergson et Einstein.” Les Documents de la vie intellectuelle (Javier 1930): 52– 64.
Berteval, W. “Bergson et Einstein.” Revue philosophique de la France et l’Etranger, 132 (1943): 17– 28. Jstor
Hervé Barreau, “Bergson et Einstein: а propos de Durée et simultanéité,” Les Etudes bergsoniennes, no. 10 (1973): 167.
[4] De Broglie L., Les conceptions de la physique contemporaine et les idées de Bergson sur le temps et sur le mouvement (1941), Revue de métaphyisique et morale 48 (1941): 241–257. Jstor
[5] Prigogine I., Stengers I., La Nouvelle Alliance, Paris: Gallimard, 1986 / Пригожин И. и Стенгерс И., Новата връзка, София: Наука и изкуство, 1989, c. 286
[6] Hafele, J. C., and Richard E. Keating. “Around- the- World Atomic Clocks: Predicted Relativistic Time Gains.” Science 177 (1972): 166 – 170. J.F. Clauser; M.A. Horne (1974), "Experimental consequences of objective local theories", Phys. Rev. D, 10 (2): 526–35,
[7] Sokal A., Bricmont J., Impostures intellectuelles, Paris: O. Jacob 1997, 276 p. (reed 2013)
[8] Eddington A., The Nature of the Physical World (1928),
Review John Banville What do clocks have to do with it? LRB Vol. 38 No. 14, 14 July 2016, p. 34-5

[+/-] Show Full Post...