Kak мислят институциите

Голямата пазарна илюзия или Вие, как мислите?
“Kak мислят институциите” е провокативно заглавие, което безпроблемно би могло да стои наред с неща като “Философия на мениджмънта”, “Фирмена етика” или “Корпоративно мислене”, при положение, разбира се, че името на автора - Мери Дъглас - не го издава моментално. Това е може би добър шанс за едно критично и дори “подривно” четиво: да попадне сред този вид книжнина, субпродукт на идеологията, която властва на пазара.
“Тъй като всички социални отношения могат да се анализират като транзакции, въздесъщността на пазара поддържа убеждението ни, че сме избягали от старите непазарни институционални контроли в опасна нова свобода. Когато вярваме, че сме първото поколение, неконтролирано от идеята зя свещеното и първото изправило се лице в лице един с друг като истински индивиди и че следователно сме първите постигнали истинско самосъзнание, това безспорно е колективна представа. Признавайки това, Дюркем ще трябва да отстъпи, че примитивната солидарност, основана на общото класифициране, не е напълно загубена”. Този твърде дълъг цитат има достойнството, че обхваща практически всички важни моменти от книгата на Мери Дъглас:
препратка към Дюркем и към “колективните представи”, класифицирането, видовете институции, свободата на индивида, солидарността. Ако те можеха да бъдат изброени логически последователно, то това би била една стройна реконструкция на нейната теза. В цитата те идват водени от дискурса, докато в книгата техните появи следват хода на едно изложение, което протича доста свободно през паратаксиса на отделните глави. Още в предговора (полу-сериозно) е обяснено, че настоящата книга (1986) е “ post hoc въведение” към предишна работа, която аналогично закъсняла и т.н., чак до първата й монография “Племето Леле от Касай” (1963). Но с тези свои трудове Мери Дъглас безспорно е успяла да наложи името си като авторитет в съвременната антропология. Родена 1921г., тя е от последното поколение изследователи, които са преживели теренните проучвания като авантюра и, според Гийрц, като инициация. С хода на времето и “напредъка на цивилизацията” обаче първоначалният предмет на антропологията чезне и дисциплината става все по ерудитска, рефлексивна и спекулативна, а с изчерпването на модерността опозицията цивилизация/примитивност, която отделя социология от антропология, губи своята яснота. Така и книгата на Дъглас може да бъде видяна като едно транспониране на “Елементарните форми на религиозния живот” към съвременните общества. Жестът е типично деконструкционистки – схващането на Дюркем да се приложи към самия него. Макар да е признавал, че “що се отнася до социалните факти, ние всички сме примитивни хора”, той съвсем не е бил склонен да пренася към своите съвременници казаното за примитивните и неговият анализ отделя два контрастиращо различни типа социална организация. Той счита, че западните общества са преодоляли сплотенността, която се основава на колективните представи и класификациите и са преминали на по-висш етап, на който господства “органична солидарност”, основана на чисто икономически отношения. Но ако колективните представи все още се намират в нашите общества, съответните анализи на Дюркем ще остават напълно релевантни и днес. Тогава нашето самочувствие на независими субекти е просто илюзията подържана от съвременните институции и както Дъглас отбелязва “големият успех на институционалното мислене, е превръщането на институциите в напълно невидими.” Както не виждаме границите на зрителното си поле, така и не забелязваме, че институциите всячески ни ограничават. Амбицията на книгата е да покаже именно как става това и да очертае произтичащите последствия, да ни убеди че “институциите систематично направляват индивидуалната памет, канализират възприятията ни във форми съвместими с одобрените от тях отношения… крият влиянието си и възбуждат нашите емоции до стандартизирано ниво по стандартни въпроси.. надаряват се сами с правота и заливат всичките нива на информационната ни система с взаимното си потвърждение”.
Необходима предварителна методологическа стъпка е реабилитирането на концепцията на Дюркем с оглед на по късните схващания от рода на методологическия индивидуализъм и по-специално теориите за рационалния деятел, а мимоходом и пред популярните Веберови схващания. За нуждите неговите основните положения са допълнени с позовавания на още двама автори: слабо известия Лудвиг Флек, който развил сходна теория в познавателната област и Джон Елстър, който е разработил схемата за един състоятелен функционализъм. Впечатляващи са аргументите и ерудицията вложени в цялата тази дикусия. Неин лайтмотив е игнорирането на малките общности, така познати на антрополога, и които мащабните социологически трактовки пренебрегват, онези случаи, в които “калкулиращата рационалност” не намира място. Този пропуск изглежда е ключов и симптоматичен: без него множеството теоретични построения не биха просъществували, а същевременно чрез него се скрива и неприемливата примитивност.
По-нататък Мери Дъглас излага механизма, чрез който институциите възникват и стават “невидими”. Приблизителната схема е, че първоначални неустойчиви групирания се стабилизират като намират своя структурен аналог в природата и по нататък, укрепени чрез тази “натурализация”, сами стават основа за по следващото класифициране, което така е и самопотвърждаващо се. Процесът е измамливо кръгов: институциите се проецират в природата и същевременно се легитимират чрез аналогия, която реално те създават. От Дюркем до Нийдъм, въпросът за класификациите и техните функции - логически, аксиологически, информационни и пр., се обсъжда без видимо да се изчерпва. Дъглас е направила радикалното обобщение, че те фундират възприятието, познанието и самото мислене. “Отделните хора обаче не контролират класифицирането. Това е когнитивен процес, който ги въвлича по същия начин по който са включени в стратегиите и печалбите на икономическата сцена или в изграждането на езика”. Просвещенческият мит за самостоятелния индивид, мислещ и постъпващ непредубедено.и обективно, от края на XIX в. (Маркс, Ницше, Фройд) губи правдоподобност; в ХХ в. Халбвакс обосновава идеята, че реално помни общността, а не отделният човек и неотдавна Фуко убедително показа, как институционалните уредби дирижират поведенията. Общата теза – че съзнанието е социален феномен и то се определя от социалното битие – намира в книгата на Мери Дъглас едно поредно потвърждение: колективните представи може да се променят, но от тях не може да се избяга. Антропологическата рефлексия, която съумява да види своето като чуждо и обратно, сега остава със скромния извод, че “тъй като съзнанието е вече колонизирано, трябва поне да се опитаме да изследваме процеса на тази колонизация”.
Провокацията в заглавието “Как мислят институциите” идва сякаш от имплицитното приемане за даденост, че институциите мислят; книгата ще обясни “как”. По-адекватен на съдържанието изглежда словоредът “Как институциите мислят” – заглавие, в което всеки с лекота възстановява изпуснатите кавички около “мислят”.

Мери Дъглас, Kak мислят институциите, София, “41Т” ЕООД, 2004