неделя, 13 ноември 2011 г.

Около Пол Остър

Auster P., Sunset Park, Faber and Faber, 2010
Остър П., Човек на тъмно, София: Колибри, 2011






През 1993г. излезе преводът на Ню-Йоркска трилогия на Пол Остър, книга която впечатляваше като образцов постмодернизъм: смес от 'висока' и 'ниска' литература, рефлексивност и криминален роман, минимализъм а ла Бекет и литературни алюзии. Ентусиазираните читатели се впуснаха да издирват по-ранните текстове на този 'непризнат гений' и не останаха разочаровани: Moon Palace (1989), The Music of Chance (1990), и Leviathan (1993) до ден днешен са на едно съвсем приемливо ниво. Но в 1994 излезе Mr Vertigo, която определено им остъпваше: твърде приказна и завършваща с един доста неубедителен маниер. Последвалата я Тимбукту беше вече несъмнен повод за една пpеоценка. А по-следващата продукция потвърди едно отдавнашно наблюдение, направено от негов колега и сънародник:

".. Както виждате с нашите писатели стават необичайни работи ... Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на крайщата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат за да подържат къщите си, жените си и така нататък и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат без да има какво да кажат.. гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци."

Това е мнението на Хемингуей за американския литературен живот, такъв какъвто той го е видял още в 1935г. (Зелените хълмове на Африка, в Избр. Творби, 2,с.273). Една рецензия за Пътешествията в скрипториума писана още в декември 2006 съвсем неоригинално стигаше до същите нерадостни констатации ( други бяха и по-резки, а неодобрението продължава и продължава да ескалира). Oт Нощта на оракула (2003) взе да изпъква една незначителна и недвусмислена сцена, в която литературната агентка казва на Автора: "дай ми петдесет страници и ще ти намеря довор". И няма спор, че романите на Пол Остър се свеждат напоследък именно до това - 50 страници интриговащо начало и после - насипен материал. За случващото се, Пол Остър несъмнено си дава сметка - никой още не се съмнява в неговата рефлексивност, но всеки читател вероятно следва да обяснява, защо чете новоизлизащите боклуци.


[+/-] Show Full Post...