Софистът несъмнено е един от най интересните платонови диалози. Използвайки заглавието, властващата докса обаче е успяла да направи собствен капитал: след като философ и софист са обрисувани в контраста от светлина и мрак (254а), защо човек да хаби време и усилия за вникване в детайли от усложнената аргументация на Платон. Такъв предварително идеологизиран прочит спестява не само средства, но и възможността някой да открие, че предполагаемото противопоставяне въобще не е категорично. Пост-античната нагласа е успяла да затвърди някакво внушение, че философията по дефиниция се занимавала преимуществено със съществуванията и т.н. „битие“ и това пристрастно (не)разбиране просъществува до произнасянето на лапидарната кантова формула „съществуването не е предикат“, с което се бележи връщането към исконната епистемологическа проблематика. Обаче от Софистът най-често споменавано съдържание продължава да е обсъждането на „(не)битието“ и само вторично биват упоменати въведените там Пет Най-големи Рода, megista gene. Обемът коментари на платонови текстове е трудно обозрим, така че дори и при тази „второстепенна“ тема те не липсват. Още едно нейно повторение може би си заслужава труда, поне като опит тя да бъде пренамерена, свързана и продължена в други текстове. Насоки за това се намират във Филеб, Тимей и другаде, а тези разширения подпомагат и там съответните прочити . Платон недвусмислено бявява, че разбирането за това, кои родове и неща (могат да) се смесват е централно за занимания като неговите (253d). В тях се очертава една схема, която може да бъде съвсем конкретна или доста абстрактна, без особена яснота кога и как тя е удачна и са правомерни подобни смесвания или приобщавания. Наблюденията при тези странични разглеждания навярно ще просветлят и едно евентуално връщане към популярната петорка, включваща покой, изменение, битие, различие и тъждественост:
