След както има кристали в пространството, така би могло да има и във времето - докато то бива мислено като двойник на пространствено измерение, идеята за „времеви (или темпорален) кристал“ остава състоятелна. Изобретяването на понятия – това е философия, твърди Дельоз/1/, а очевидността зад словосъчетанието „Времеви кристал“ е безспорна. Нейното експлициране е заслуга на Франк Уилчек, физик-нобелист и впечатляващ изобретател на концепти /аксиони ениони; 2/. Кристалът е структура, която се повтаря тривиално в определени пространствени направления, а ако е времеви, отделни (дискретни) моменти във времето биха представяли еднакви състояния на съответната структура. По образно казано: перпетуум мобиле с дискретни състояния. Макроскопично движение без загуби едва ли е реалност, но в микросвета изглежда е възможно - така в свръхпроводник може вечно да тече кръгов ток: ако по някакъв начин се добави дискретност, хрумването на на Уилчек ще може да се реализира.
J.G. Ballard, The Crystal World, London: Jonathan Cape, 1966 (непр. от англ.)
Кристоф Рансмайр, Кокс или Ходът на времето, София: „Атлантис КЛ“, 2018, (пр. от нем. Ransmayr C., Cox oder Der Lauf der Zeit, 2016)
Яник Енел, Дръж здраво короната си, София: Парадокс, 2019 (пр. от фр. Haenel Y, Tiens ferme ta couronne 2018)
Водещата идея е била т.н. спонтанно нарушаване на симетрия: когато една система понижава енергията си, на даден етап нейната симетрия престава да е от непрекъснат тип тя замръзва и най-вече - кристализира. Знаменателно и феерично през 60 те г Джей Джи Балард пише Кристалният свят, роман в който нещо се случва със самото време и тук и там то започва да замръзва. В 2005 The Collins English Dictionary вписва прилагателното „балардиански“, но това което е съчинявал Балард половин век по рано е далеч от готовото клише: невротичният протагонист е тръгнал към колония прокажени в сърцето на Африка, /3/ а пътьом се натъква на замръзващото време...
Първоначалната идея на Уилчек, въпреки убедителната си аргументация, се е натъкнала на принципни трудности, така че по настоящем въплъщение на идеята изглежда по-близо до т.н. химически часовници - автономни системи, които ритмично променят своето състояние, докато пребивават в неравновесно обкръжение. Ако не вечен часовник, поне дълготраен – фондацията за Дългото Сега е задвижила проект за 10 000 годишен часовник, а по съвпадение сякаш императорът, „господар на 10000 години“ е централната фигура в последната (за сега) книга на Кристоф Рансмайр, докато движещият елемент на фабулата е именно идеята за някакъв вечен часовник. Че Изгубеният свят не може да бъде повторен, предварително е ясно, но романът е колкото маниерен толкова и амбициозен, изработена проза, каквато днес рядко се среща. Кулминацията на книгата се оказва едно недействие, похват познат от достатъчно много други места. Парадигматичен за днешната публика навярно е Ловецът на елени, който пък директно служи за канава на последния роман на Яник Енел. Но става дума за литература, разбира се, и Овидий е изрично упоменат както и митологията около Артемида или пък Фрейзър наред с множество други странични и фокални алюзии. (Кинематографичните асоциации също са използвани директно като неминуемо се стига до Апокалипсис Сега и протоформата на Конрад.)
В първите страници доловимо звучат дори отгласи от Хайдегер. Протагонистът обаче е автор-неудачник на сценарий за Мелвил и, предсказуемо, Бартълби и недействието са включени в потока от препратки. Откакто преди двайсет години, Дельоз е написал своето есе/4/ персонажът натрапчиво привлича (нов) интерес/5/, а една рано дошла репликата от Агамбен е предначертала полето за следващите продължения, които, поради липса на алтернативи, са и връщания. Дельоз изначално е експерт по повторенията и завръщанията, преди всичко като (пост)структуралист, но също и като френско-лаканиански фройдист: принцип на повторението доминира на принципа на действителност. Агамбен обаче подчинява действителността на потенциалното и след много страници теологическа виртуозност стига до Лайбниц, Ницше и Вечното завръщане и познатите вече (от предходни постове в блога) фрази и цитати...
Бележки
/1/ Gilles Deleuze, Qu’ est-ce la philosophie, Paris: Minuit, p.9?
/2/ За Уилчек и нeговата идея има немалко популярни текстове, добър пример от които е Quanta Magazine (N. Wolchover), но има още в Sciи.Аm или Nature;
след оригиналните две работи на Уилчек in Phys. Rev. Lett. 109, (15 Oct. 2012) зa класиески и квантов случай, доброто място, от което да се тръгне е обзорът на Zakrzewski ( Time crystals: a review, Rep. on Prog. in Physics, Vol. 81, N.1)
/3/Виж Gioia T., The Crystal World (review ref. to Conrad)
/4/ Gilles Deleuze, Bartleby, ou la formule, in Critique et Clinique, Paris: Minuit, p 93-116?
/5/ Dan McCall, The silence of Bartleby, Cornell University Press, 1989
Gisèle Berkman, L’effet Bartleby. Philosophes lecteurs. Paris: Hermann, 2011 (review1,
review2)
Бартълби е темата на едим есеистичен текст от Енрике Вила Матас/ Enrique Vila-Matas (2001), Bartleby y compañía
/6/ Giorgio Agamben, Bartleby: La formula della creazione (1993); Bartleby, or On Conringency, in Potentialities: Collected Essays in Philosophy (1999) Stanford University Press, р. 268
четвъртък, 28 март 2019 г.
Вечното завръщане продължава
Абонамент за:
Публикации (Atom)