θεωρία

Сред англоезичните хуманитарии в края на 20 в. понятието „теория“ се беше превърнало в предмет на спор, видимо подклаждан от политизирани съображения. Тази почти съвременна историята се реконструира лесно – френският структурализъм и неговото деконструиране – и в нея се могат да се контекстуализират някои библиографични находки. Открива се например, че на всеки двайсетина години оригиналната гръцка θεωρία e ставалa предмет на историко-философска монография:

1982 Rausch (Hannelore). Theoria: von ihrer sakralen zur philosophischen Bedeutung. Munchen.
2004 Nightingale (Andrea). Spectacles of truth in classical Greek philosophy: Theoria in its cultural context. Cambridge University Press, 2004.
2021 Ward (Julie). Searching for the divine in Plato and Aristotle: philosophical theoria and traditional practice. Cambridge University Press, 2021.

Серията може да бъде елегантно допълнена като се добави една „Протоистория на теориа“, както е подзаглавието на книга от Ханс Блуменберг, публикувана на немски 1987 и преведена на английски 2015, т.е. в интервалите между началните три ориентира[1] . Последното издание от тази серия обаче е стряскащо боклучаво, особено когато се помни блестящия му предходник (в същото издателство), книгата на Найтингейл. За най-ранното, тук можем само да съдим от втора ръка, доколкото текстът се оказва трудно намираем (уликите са, че там Керeнии и компания не са далеч).
Историците обичат непрекъснатостта и приемствеността: ако една и съща дума се използва в различни значения, в кой момент е настъпила промяната? За думата θεωρία това може да се определи достатъчно точно: Аристотел ползва думата по начин, осезаемо различен от този на Платон, който остава до голяма степен традиционалистки. Найтингейл показва, че това е принципно и достатъчно ясно, но по-късно Уорд прави нескопосан опит да го скрие. Разделянето теориа/практика е ключово за първата, докато втората се опитва да очертае някакви особени предмети, които да оправдават употребата на думата.
Филологията е отказала да даде еднозначен отговор за произхода на θεωρία: от гледам/θεάομαι или от θεός/(субстанциална) божественост, което е по-скоро фолк етимология, но в контекста на релиогиозните идеологии именно това е предпочитаната алтернатива. Лесно е да се съчини аргумент срещу извеждането на глагола от предмета – това би било най-вече грешка на подмяна на общото с частно: нумизматът е колекционер, но не всяко колекциониране е нумизматика. Платон видимо ескплоатира традицонното разбиране/значение на θεωρία, което и би потвърждавало мнението за някакви особени предмети на теориа, но пък Аристотел въобще не прибягва до историцистки аналогии (N 198/188). Уорд прави опит, колкото подвеждаш, толкова и неубедителен да скрие тази липса и съответното прекъсване, отбелязвайки, че то било „поради стилистини причини, може би“; в същия маниер по-нататък тя се позовава и на „реторически причини“ (W 153, 173). Няма съмнение, че за Аристотел θεωρία е ценност сама по себе си, без никаква прагматическа стойност. Платон обаче,при желанието му да се харесва на властници, теория се предлага и с утилитарни аргументи, а това драстично различие Уорд замъглява обявявайки, че между „полезно“ и „безполезно“ имало някаква смесена форма.
В действителност едно от безспорните достойнства на книгата на Найтингейл е, че изявява у Аристотел един неприкрит афинитет към нещата без практическа стойност. Видно е, че това шокира всички онези, които днес и по-рано са били дресирани да търсят във всяко нещо „ползата“, форми на икономизъм, от елементарни до изтънчени, но чужди на гръцкия аристократизъм. За него теорията противостои не само на праксис, но и на фронезис: движещата аргументация Найтингейл нарича „реторика на незаинтересоваността“ и тя контрастира с платоновата „реторика на дефамилиаризиране“ (estrangement, N 199). Без да говори за скъсването, тя определя различието като „мащабно (major) концептуално развитие“ (N 209).
Няма съмнение, че, фактически, преди да съзерцават представяния на божественост, първите хора са се възхишавали от нощното небе, така че астрономията неотменно присъства в дискусиите за теориа. В Протрептикус Аристотел стига до там, да приписва на Питагор и Анаксагор изказвания, че хората са на света, за да съзерцават небесата (N22). В Държавата Платон обаче изрично е казал, че истинската астрономия не е тази, която се занимава с нещата по небето; Филип от Опунт, предполагаемият автор на Епиномис, стига до твърдението, че истинският философ е квалифициран астроном. В действителност Платон е направил опит да третира интелекта като виждане, скъсвайки с „акустическата“ традиция засвидетелствана за Питагорейци, атомисти или Парменид. Неговото влечение по зрелищното обаче възпрпятства разбирането за негативност и отрицание, където е и мястото на логиката. Платон обяснва, че философът е любител на съзерцаване на истината, а тя, доколкото се основава на някаква кореспондента теория, в крайна сметка опира до формата на вещност. Непротиворечивостта, която е в основата на кохерентностите, определено е чисто интелектуално достижение, без да е някакси зрима. “Божествената дейността, която е най-висше блаженство, би била θεωρία” (ЕN 1178b21–2) [2] - фразата на Аристотел остава колкото сугестивна, толкова и неопределена.

Относно архаичното значение на теориа, книгите реално се повтарят,както всички посочват,че то е за нарочното посещение на празнична церемония, в което, освен наблюдаването, е включено и пътуването напред-назад (без което гледащият е просто зрител, а не теорос); освен официална обществено организирана теориа терминът започва да покрива и индивидуални експедиции с познавателна цел. Федон, Федър, Банкетът и Държавата са диалози, в които по един или друг начин традиционната теориа е служила за модел при разработването на онова, което ще стане интелектуалната теория [3]. В текста на Държавата, върху който, както личи, Платон е работил особено дълго, е налице особена емфаза, която Найтингейл удачно изявява: в началото Сократ и събеседниците говорят за пирейската теориа в чест на Бендида, в края Ер е описан като теорос и - най-запомнящо - централна за постaновката се оказва сцената с пещерата. Отидох, видях-научих, и след като се връщам тук, ви казвам - митологическата схема е все същата, добре анализирамна и разбрана[4], от шаманите през поклонниците[5] и до платоновите персонажи.
Историграфската разходка дотук изглежда безпроблемно, доколкото се въздържа от употребата на чуждоезични заместители за гръцката дума. Латинската цивилизация, с нейния грубо утилитарен уклон трудно би могла да усвои (без да осъди) аристотелианското разбиране за θεωρία. Изборът на contemplatio за еквивалент – bios theoretikos става vita contemplativa – и експлоатирането му за визуална религиозност е, разбира се, неодоразумение, но това вече е друга история.

[1] В 2002 Гаше публикува свой прочит на Блуменберг и неговата проблематиката, който е включен през 2007 в негов авторски сборник, т.е. почти непосредствено преди и след Найтингейл.
[2] (ЕN 1178b21–2: the activity of god, which is supreme in blessedness, would be that of theoria” (вж. N 215 (и 226)))
[3]Найтингейл заявява, че отказва да дискутира Теетет без да споменава причини (p.73 n.5: I do not discuss the Theaetetus in this study of theoria), при все че от работата на Блуменберг (1987) е видна неговата значимост;. по-късно (2016) тя публикува едно есе за Светлината и пещерата, което несъмнено препраща към ранен текст на Блуменберг от 1957, но пак се въздържа от препратка към него.
[4]... и разкритикувана, примерно от Фуко; Уорд препраща многократно към предложените от М. Дъглас (2007) „кръгови (ring) структури“ .
[5]Ръдърфорд (2000) посочва индийската даршана.
Bibliography
Blumenberg, H. (1957) Licht als Metapher der Wahrheit: Im Vorfeld der philosophischen Begriffsbildung, Studium Generale 10 (7) 432–447; (1993). Light as a metaphor for truth: At the preliminary stage of philosophical concept formation. Modernity and the Hegemony of Vision Edited by David Michael Levin 1993 UCLA Press, p.30
Blumenberg H., (1987) Das Lachen der Thrakerin. Eine Urgeschichte der Theorie. Suhrkamp, Frankfurt am Main); (2015) The laughter of the Thracian woman: A protohistory of theory. Bloomsbury Publishing USA.
Gasché R., Theatrum theoreticum (2002) in T. Rajan and M. J. O'Driscoll eds. After Poststructuralism: Writing the Intellectual History of Theory, ed. T. Rajan and M. J. O'Driscoll (Toronto: University of Toronto Press, 2002), 129-151; (2007) in The honor of thinking: critique, theory, philosophy. Stanford University Press.
Nightingale A., (2004) Spectacles of truth in classical Greek philosophy: Theoria in its cultural context. Cambridge University Press, 2004.
Nightingale A., (2016). Cave Myths and the Metaphorics of Light: Plato, Aristotle, Lucretius. Arion: A Journal of the Humanities and the Classics, 24(3), 39-70.
Rausch H., (1982) Theoria: von ihrer sakralen zur philosophischen Bedeutung. Munchen.
Rutherford I., (2000). Theoria and Darśan: Pilgrimage and vision in Greece and India. The Classical Quarterly, 50(1), 133-146.
Ward J.,(2021) Searching for the divine in Plato and Aristotle: philosophical theoria and traditional practice. Cambridge; New York: Cambridge University Press.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...