сряда, 27 ноември 2013 г.

Неща Витгенщайнови и Щури

Според Дейвид Марксън, Витгенщайн нямал котка, понеже хранел опитомена чайка, или обратно. Според Ален Бадиу, Витгенщайн нямал метреса, понеже имал антифилoсофия, но не обратно.

David Markson, Wittgenstein's Mistress, The Dalkey Archive Press, 1988
Alain Badiou, L'Antiphilosophie de Wittgenstein , Caen: Nous, 2009
'Калейдоскоп' е клише, за съжаление изтъркано от безразборни употреби, но то би билo добър модел за книгата на Марксън: предлага ни се съзерцаване на колоритни фрагменти, подреждащи се в приблизително повторяеми структури. В ранна детска възраст зрелището първо впечатлява, но доста бързо губи атрактивност, а по-късно идва и разбирането за механизма на неговото пораждане; разбира се, след повечко години, поглеждайки в калейдоскопа, човек може да се окаже почти като Пруст, пленник на някакво изгубено време: 'Метресата на Витгенщайн' е nouveau roman, написан на английски с трийсетина години закъснение. С две думи: културен артефакт с безпроблемна структура и предназначение или - един чудесен роман, в който не се случва нищо.
В основата му се разпознават няколко граматически парадигми, комбинирани по-нататък с повтарянето на съдържателните им елементи. Ако това зучи твърде абстрактно ето за какво иде реч: четем, примерно, че Брамс носел в джобовете си бонбони, които раздавал на децата, после, че Витгенщайн носел в джобовете си бучки захар, с коите черпел конете, срещани докато се разхождал около Кеймбридж; Когато живеел в Ирландия, хранел на позореца си чайка, която идвала всеки ден. Не е ясно дали тя е имала име, но на котките обикновено се дават имена. Рембранд имал котка, която се казвал Арго, което е кучешко име. Повествователката разпратила писма до стотици знаменисти, които да й подскажат име за нейната котка. Английската кралица не отговорила. Хайдегер писал, кръстете вашето куче... Този сбит преразказ по памет би могъл да даде идея за очертанията на текста. Неговото функциониране обаче силно зависи от разпознаването на стотиците имена, които се появяват в повтаряемите роли: между тях има като че ли най много художници, доста писатели и философи и разбира се някоя и друга дузина непознати. Много от анекдотичните сценки са автентични, но положително - не винаги, още повече, част от играта е постоянното им размесване другаде из текста Вермер може да стои вместо Брамс, Де Кунинг вместо Рембранд и Уайтхед да се разхожда по чорапи. Цялата колекция от пермутации и асоциации се удържа от гласа на повествователка, която осведомява читателя къде кога и как е прекъсвала машинописането. Това е повод и да се споменат дребни подробности от нейното житие-битие, така че текстът да не разчита само конструкцията, а да почива и на една привидно по субстанциална основа. Самата тя, признато, е луда; а в края на книгата Марксън дори скицира нещо като обяснение- извинение за своето начинание. За щастие то идва твърде късно и не успява да рзвали чудесното впечатление от безпредметна и огромна ерудиция, която зрелищно се трупа страница след страница.

Книгата е издадена в 1988, преди Гугъл да улесни компилирането на всемислими фактологически серии; отчитайки, че преди да излезе е била отхвърлена от петдесетина издатели, може да се предположи, че писането й реално е приключило години по рано, когато следният пасаж е звучал, навярно, някакси по познато: (102)

What I know is that Martin Heidegger once owned a pair of boots that had actually belonged to Vincent Van Gogh, and used to put them on when he went for walks in the woods.
I have no doubt that this is a fact either, incidentally. Especially since it may have been Martin Heidegger who made the very statement I mentioned a long while ago, about anxiety being the fundamental mood of existence.
So that what he surely would have admired about Van Gogh to begin with would have been the way Van Gogh could make even a pair of boots seem to have anxiety in them.
Even if there was only the smallest likelihood that a pair of boots Van Gogh used to wear were the same pair he also once painted a painting of, obviously.
Unless of course he had painted with only his socks on, that day.
Or had borrowed a second pair of boots.
And on third thought it may have been Kierkegaard's boots that I was thinking about, and Van Gogh who had owned those.
Дейвид Фостър Уалъс, който е между първите, оценили книгата на Марксън, се опитал е да я чете като текст вдъхновяван от Витгенщайн, теза която, меко казано страда от липса на убедителност. Но той все пак си е извоювал собствено реноме, и неговото есе е препечатано, въпреки цялата му несъстоятелност. "Маркизата излезе в 5 часа" е сбръхкласическият пример за тривиалност в романното писане. Откакто Валери го е предложил, той витае натрапчиво не само в теорията, но и в самата практика на пишещи: маркизата или маркизът, градинарят, кучето или кой да е субект/подлог; излезе, влезе, отиде или което и да е действие; в пет, четири или при други обстоятелства, специфицирани по един или друг начин. Светът, започва Трактатът на Витгенщайн, е това, което е налице: по скоро маркизата в пет, отколкото съсъществуващите алтернативи от книгата на Марксън.

Липсващият ключ? Die Möwen sehen alle aus, als ob sie Emma hießen.



Витгенщайн е нарисувал една карикатура на философията, след което с укорителен тон започнал да пита как можете да се занимавате с такова 'нещо'? И ранният и късният Витгенщайн, макар с известни различия са възприели тази антифилоска стратегия. Това е постановката на Бадиу, безспорна, ясна и кратка, - което му оставя време за занимания с по-странични работи, като например, коментар за други (анти)философи, постъпили по сходен начин, техни общи черти и пр. Дискурсът на витгенщайнологията прилича на говореното от героинята на Марксън, оплитаща се в съмнения, дали нещата са така иначе или обратно.
Категоричността на Бадиу контрастира с тези предъвквания и в петдесетина страници той успява да предложи повече интересни тези, отколкото се намират в същия брой 'аналитични' монографии. Една от разликите, които вълнуват Бадиу е стилът: Логико-Философският трактат е преднамерена книга, докато всичко останало - кашоните с бележки които изледователите преравят и издават в книжно тяло - е безформено и напълно безпредметно. По собствените му думи (макар и в превод, р.76): I do not really like this later book, and even less so, I must say, what it has become, to wit: the involuntary, undeserved guarantee of Anglo-American grammarian philosophy-that twentieth-century form of scholasticism, as impressive for its institutional force as it is contrary to everything that Wittgenstein the mystic , the aesthete, the Stalinist of spirituality, could have desired.
А като познавач на Лакан, Бадиу си позволява и една презрителна парафраза(p.96) на прословутия финал : In Wittgensteinian language, "woman" is that of which we cannot speak, and which we must therefore pass over in silence.още...

[+/-] Show Full Post...

петък, 1 ноември 2013 г.

Мисли покрай Мейасу


Името на Кантен Мейасу/Quentin Meillassoux бе забелязано неотдавна/през 2011, в по-широките (нефилософски) среди заради претенцията му, че е намерил - случайно - ключ за Un coup de dés jamais n'abolira le hasard, фамозен текст на Стефан Маларме. Тогава се изтъкваше, че той бил и многообещаващ философ - каквито са повечето философи публикували първата си книга. Après la finitude излиза още в 2006 г. и скоро бива преведена на английски от Рей Брасие /Ray Brassier като двамата, заедно с Греъм Харман, Ян Хамилтон Грант и Алберто Тоскано стават инициатори на нещо, което, компромисно, бива наричено "спекулативен реализъм". През пролетта на 2012 Мейасу изнася лекции в Берлинския Свободен Университет, в които коригира и доуточнява постановките от книгата си, а мимиходом и се разграничва от спътниците си. Следват разни реакции, интервюта и прочие шум, чут главно в тесниия кръг от заинтересовани (не)приятели. Тази година Мейасу издаде още нещо съвсем кратко, пак обяснение на текст, но този път от Исак Азимов.

още

[+/-] Show Full Post...