събота, 20 февруари 2021 г.

Weltgeschichte ist kein Weltgericht

Сузан Бобциин, оксфордски експерт по гръцки стоицизъм и логика, публикува работа с провокативното заглавие „Фреге плагиатствал Стоиците“[1]. Тя споменава, че в статията си за древната логика в SEP от 2006 е вметнала фраза, отбелязваща поразително сходство между логиката на стоика Хризип и Фреге, а в 2009 трима немски професори[2] публикуваха работа експлицираща това „съвпадение“[3]. Разбира се Бобциин съвсем не е била първата, засвидетелствала тази проницателност: още в началото на 50те години Мейтс в своята монография за Стоическата Логика[4] коментира сходството с Фреге, а пряко или непряко това става известно на Дельоз, чийто работи от 60те сa станали достатъчно популярни, за да бъдат считани за вторичен източник.[5]
Но някъде към средата на петте дестилетия, които делят най ранните бележки и по-късния коментар на Бобциин, се наблюдава една впечатляваща трансформация: от невзрачен изобретател на логическа нотация Фреге се превръща в крупен философ с квази-звезден статус в аналитическата „традиция“. Историята несъмнено познава жестовете, с които новодошлите завоюват стаус: те си създават потекло, било то древно или пък революционно. Съответната митология представя появата на Фреге като радикален обрат, скъсване с хилядолетните недоразумения насаждани след Аристотел и пр. реторика. Освен че подобно представяне прехвърля и другиму черния труд по издирване на предшественици и прецеденти, то съответсва и на аналитичната идеологията, която претендира, че започва на чисто – и така обещава на дефаворизираните (неерудирани) лек и лесен начин да постигнат много от това, което желаят – „резултати“, облаги, слава или друго (може би).


Към началото на 50те гoдини за Готлоб Фреге сe знае главно като за логик и математик, добил нерадостна известност най-вече с това, че опусът на неговия живот Grundgesetze der Arithmetik е бил съсипан от парадокса на Ръсел. Когато Хилберт публикува своите Grundlagen der Geometrie (1899) Фреге започва полемика, от която „Кралят на математиците“ бързо се оттегля. Впрочем за кръга около него вече е било известно противоречието в наивната теория на множествата, което Ръсел самостоятелно е съобщил на Фреге. На Фреге все пак се признаваше скромната заслуга за изобретяването на логическа нотация и анализ, удобни проследяването на математически доказателства. При изобретяването на своята идеография / Begriffsschrift Фреге несъмнено е премислил неща, които в случая са му изглеждали като недостатъци на езика. (Днес е нагласата би била по-скоро на естествения език да се гледа като норма, а на стриктно логическите форми като на служебни диалекти.)
Аристотел, както и учителят му Платон, принадлежат на епоха, в която граматиката няма отчетливи начертания, така че в разглежданията на езика нищо не изглежда да е фукционално, а всичко доста наивно препраща към някакви вещообразни реалии. Най простият анализ е, разбира се, бинарен и той се разпознава в аристотелианската подялба субект/предикат и двойката е аналог на затормозващия за Платон контраст на неизменно и променливо, така наричаните „битие“ и „ставане“. Достатъчно безспорно е, че фундаменталната разлика в езиковата област е име/глагол. Но пък граматиката демонстрира, че имената функционират разнообразно, така че изходна структура би могла да е от типа SVO, т.е. пермутация на трите елемента[6]. Принципно е ясно, че между субект и обект разликата е във фокуса и залогът, пасив или актив дава средство за изявяване на симетрията. Със заостране на вниманието към глаголите става видно, че за „Сократ плаче“ трудно се намира някаква пасивна формулировка. И ако „Сократ мрази Дион“ това се формализира по лесно като Мрази(Сократ, Дион) отколкото като Мразещ_Дион(Сократ). Третирането на релации като предикации води очевидно към пролиферация на предикатите, съответно и към някаква тяхна девалоризация и респективно към привилегироването на индивидите. Това е и реалното аристотелианство, твърде неподатливо на неоплатоническото обръщане на приоритетите. Ясно е, че свят като стоицисткия е много по-симетричен и нейерархичен, което подказва обяснение за безследното изчезване на тази алтернативна логика и нейната онтология.
Но Фреге и всеки, който размишлява над изказванията, респ предицирането, в математиката, бързо открива, че а+b доста непосредствено се формализра като +(а,b), (което се прави при полската нотация) [8], докато неща от типа Plus_b(a) клонят към безмислица.
Това, което се разбира от работата на Бобциин, е, че Фреге е чел внимателно Историята на Логиката (1855) от Карл Прантл. Тя демонстрира не само очевидната позитивна част за съвпадения, но и решаващото - че неща, липсващи в нея, липсват и в писаното от Фреге. Ноторно е обаче, че Фреге никъде никога не препраща към стоицистките идеи, така че веществено доказателство за влиянието липсва. Историята, разбира се, не е трибунал за да се формулират обвинения от типа „плагиат“ и Бобциин коректно се позиционира спрямо подобни нагласи. Обвинителската нагласа би пренебрегвала една особеност, която Бобцийн подчертава, но не коментира: колко презрително, ако ли не враждебно, Прантл се отнася към стоицистката логика. Четейки неговата книга Фреге навярно основателно е започнал да се опасява, че ако спомене този първоизточник той рискува да си навлече същото отношение, и което, разбира се, тотално би отклонило вниманието от предмета по същество.
Докато статията на Бобциин старателно проследява постановките из текстовете, но дава и синоптична представа за работата на Габриел и Ко, която макар и на немски език е в обръщение вече 10 г. Там история започва анекдотично с факта че етаж от къщата на фреге е бил нает от класициста Рудолф Хирцел, който в 1879 публикува работа от двайсетина страници De logica Stoicorum[8]. По съвпадение бащата на Рудолф е собственик на издателството, отпечатало книгата на Прантл. Уликите се множат на всяка страница, но до веществени доказателства така и не се стига, именно поради което Бобциин ще да е написала своята статия. В далечна перспектива не би следвало да се изключва, че Фреге ще остане като изобретател на нотация, а мимолетната му слава на велик философ – като недоразумение, родено в търсенето на форма за една привидна новост, аналитичното философстване.

[1] Bobzien S., Frege plagiarized the Stoics in Themes in Plato, Aristotle, and Hellenistic Philosophy Ed. by F. Leigh p149-206 Bul. of Inst. of Classical Studies, Suppl. 141, U of London Press 2021
[2] Gabriel G., Huemllser K., Schlotter S., Zur Miete bei Frege - Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, J. for History and Philosophy of Logic, Vol. 30, (Nov. 2009) , p 369-88
[3] На това място ще отбележим, че точно тази нейната фраза и препратката са дадени в бележка към статия за Фреге bg.wiki от началото на март 2020.
[4] Mates, B. 1953. Stoic Logic. Berkeley/Los Angeles: University of California Press. (2nd ed. 1962)
[5]"It is very likely, I think, that Deleuze knew of Mates’s claim about the similarity between the Stoic theory of lekta and Frege’s theory of Sinn , if not directly from Mates then at least through Goldschmidt". Bennett M., Deleuze and ancient greek physics, Bloomsbury books, 2017
[6]Gell-Mann M., Ruhlen M., The origin and evolution of word order, PNAS Oct. 18, 2011 108 (42) 17290-5
[7] Gabriel цитират Лукасевич да споменава през 1935 г. в един дъх двукратно стоиците и Фреге. "Die von den Stoikern begrundete, von den Scholastikern fortgefuhrte und von Frege axiomatisch aufgebaute zweiwertige Aussagenlogik steht nunmehr als ein fertiges System vor unseren Augen da."
[8]Hirzel R., De logica Stoicorum. in: Satura philologa. Hermanno Sauppio obtulit amicorum conlegarum decas. (1879) pp. 61-78.

[+/-] Show Full Post...