вторник, 5 май 2015 г.

В полетата на Историята

В своето ежедневие гърците били обособили род дейности, които наричали мусически умения / μουσική τέχνη, да не кажем директно - 'развлечения' или направо ентертейнмънтс. Във всяка добра компания е имало някой, който нощем умее да очертае известно съзвездие, чието име да назове и да разкаже съответното повествование - това била астрономията, а Урания била негова покровителстваща муза (по-късно това се превръща в науката астрология и за което вече е ставало дума тук). При други обстоятелсвта пък се предлагали разказвали за славни деяния - това била историята, покровителствана от Клио, за която иде реч сега.


Armitage D. and Guldi J., The History Manifesto (2014), Cambridge UP
Waugh A., The House of Wittgenstein: A Family at War (Doubleday, 2009)
Morris I., Why the West Rules—For Now: The Patterns of History, and What They Reveal About the Future, Farrar, Straus and Giroux, 2010;

При своите занимания академичните историци очертават като долна граница биографиите и като горна - универсалната (днес: глобална) история. В тези паранаучни области, но също и в метанаучните рефлексивни висини, несъмнено се намират някои от най занимателните уж-исторически книги . Така една книга за рода Витгенщайн попада някъде долу, едно клиометричното сравнение на Изтока и Запада - горе, а един манифест - незнайно къде в страни.
С Манифеста двама историци, британец и американка, агресивно се обръщат към Уол Стрийт и Силикън Вали настоявайки, че те, единствени, могат предоставят на десижън-мейкърите своята професионална способност да мислят дългосрочно. Според тях, политици, икономисти и прочие кариеристи са се поддали на изкушение и са изпаднали в неспособност мислят мащабно във времето/2/, нещо което само осъзнати историци умеят. Очевидните предпоставки, че повече е винаги по-добре и че от всяко нещо следва да се изтисква полезност тук не подлежат на коментар; замислената провокация видимо се реализира - отчасти, и може би не точно в очакваната форма, но пък шоуто се играе пред очите на публиката: всичко е онлайн ( книгата, поправките й, критиките[2], блогове и пр.)

Ян Морис като че ли предварително е реализирал пропагандираното от Манифеста: неговата работа несъмнено е дългосрочна пък и е бил поканен от Службите във Вашингтон да разясни заключението предадено от заглавието "защо.. за сега"[3]. Съвсем наскоро излезе поредната му книга, в която той търси и намира начин да се откаже от категоричното прогнозиране/пророкуване на бъдещето, но междувременно е публикувал и други работиш[4]. Морис несъмнено e бил порядъчен академичен историк, ала въпросът е ..."до кога?"
B книгата на Уо, предполагаемо за рода Витгенщайн, едва ли следва да се привиждат някакви академични претенции. Доколкото тя демонстративно е не-фокусирана върху най-известния от него, начинанието несъмнено е любопитно. Лудвиг е имал четрима братя и четри сестри, но от тях трима се самоубиват, една от сестрите умира невръстна, друга безпроблемно се задомява, а трета цял живот се грижи за майка им: така че за сюжет остават двама, Пол и Гретел. Интересите на Уо са в музикалната област, и, предсказуемо , Пол, едноръкият пианист, е водещ предмет на реконструкцията. Но образът, който остава от него, е за човек несимпатичен, ексцентричен и скаран с Лудвиг.
Портретът от Климт, чрез който сестрата Гретел сама е известна, несъмнено подсказва определянето й като по-колоритната фигура, обаче тя предварително е дисквалифицирана във вниманието на автора. Дори фамозната къща, която брат й Лудвиг проектира за нея, бива упомената тврде бегло. Едва скрито звучи презрението към нейния съпруг, Стоунбъроу "самоубил се един следобед по прични, от които никой не се интересува". Разбира се, че вратата в палата Витгенщайн често се отваряла и мажордомът обявявал: Вашата приятелка Софи фон Хохенлохен- Валденбург- Шилингсфюрст. А двете си говорели за това как онези смахнати британци вземали Луки на серизоно и той си въобразявал, че е философ...

[0]'сериозни' занимания като скулптура или живопис не са попадали в този род дейности и за тях музи нямало.
[1]"Дребнотемие" е употребимата у нас дума, докато "краткосрочизъм" би бил преводът за презрителния термин /short termism/, под който попадат атакуваните от Манифеста нагласи; навярно за авторското поведение пред критиката някой ще приложи, обратно, превод на местната ни идиоматична схема "ти го плюеш то вика - роса ме къпе".
[2] критиката, в зрелищен вид, идва от Окфорд, който публикува American Historical Review и тaм, в търсене на внимание, оставят материал на свободен достъп The History Manifesto: A Critique
[3] Морис е решил да нарече "социална развитост" някакво число, което е оценявал за различни времена и места (на "запад" и на "изток") през последите 15000 години; съдържанието на книгата му се представява графично от две линии с близък ход:
Тъй като текстът се състои от обяснителни исторически паралели, данните са били публикувани допълнително като The Measure of Civilisation: How Social Development Decides the Fate of Nations, Princeton UP, 2013още
[4]Morris I., War! What is it Good For? Conflict and the Progress of Civilization from Primates to Robots, Farrar, Straus and Giroux, 2014; Foragers, Farmers, and Fossil Fuels: How Human Values Evolve (The Tanner Lectures, edited and with an introduction and commentaries by Richard Seaford, Jonathan D. Spence, Christine M. Korsgaard, and Margaret Atwood), Princeton UP, 2015
[X]Една скоба за Американската Дългосрочна История и нейният ефект: Карол Куигли е публикувал в 1961 своя труд за "еволюцията на цивилизациите" и в същото време е работел и върху конспиративни обяснения на съвременността (всичко е онлайн & свободно); негов студент бил Бил Клинтон. [5] За Лудвиг, подобно на Рамо, може да се посочи племеник, само че (не един и) онзи, който Томас Бернхард описва, е друг Бернхард Т., Племеникът на Витгенщайн, София: Атлантис 2002

[+/-] Show Full Post...