събота, 7 юли 2018 г.

От Платон до Талес

Robert Hahn, The Metaphysics of the Pythagorean Theorem. Thales, Pythagoras, Engineering, Diagrams, and the Construction of the Cosmos out of Right Triangles. New York: SUNY Press, 2018

Да се аргументира, че платоновата философия е осезаемо повлияна от математическото познание, е занимание по-скоро тривиално. Спорът несъмнено би бил за степента, а не за факта, така че и прегледът на вече изказаните констатации изисква преди всичко търпение. Не толкова тривиално изглежда твърдението, че и философията на Талес е от подобно естество, а с това се е заел Робърт Хан в своята нова книга, макар че неговият опит, поради явната липса на адекватен материал, е обречен да остане спекулативен. Дали игнорирането на този предизвестен резултат е осъдително или похвално остава спорно, но самото начинание изглежда достатъчно интересно и си струва да бъде проследено.
Талес с е бил обявен за първия философ в гърция от Аристотел [Met. 983b] и традицията на немската историография преутвърждава тази номинация. На същите места се казва и че той бил посочил „водата“ като начало на всичко и още че се бил занимавал с геометрия. Роберт Хан сигурно е един от малцината, които са се опитали да покажат, че това не са два факта от биографията на някакъв многостранно надарен индивид, а част от единен проект. Действително, дори само спирайки се върху думите, може да се очете, че първата съставка на гео-метрия навярно е толкова „земя“ колкото „водата“ на Талес – вода.

Талес бил доказал, често се повтаря, че в равнобедрен триъгълник два от ъглите са равни: дали той не е бил първия педант - защото един поглед към съответна на името фигура го прави очевидно. Ако фигурата е, така да се каже, преди свойствата си, съвсем приемливо е да се мисли, че триъгълниците от този вид са могли да бъдат наречени с друго име - примерно „симетрични“ или „двойни“. За това, вероятно, в стандартните прочити емфазата се насочва към доказването, а не в доказваното, което е тривиално. На този етап следва да се помни, че то се върши в неформален контекст: геометрията няма още основания отвъд очевидностите, няма възприета конвенция за тях. Реториката, която стандартните изложения използват, настоява, че именно защото вървял от очевидното разнообразие на света към неочевидната му моносубстанциалност Талес е бил философ. Предварително - или едновременно – той е вървял и от очевидното - фигурата, към неочевидното – доказването.

В един прочит вдъхновен от книгата на Хан, по-скоро отколкото почерпан от нея, при Талес сякаш идва прозрението, че големина и форма са свързани. При все че най-непосредственият опит не дава произволно големи предмети (напр. мухи), понятията големина и форма са независими. Гръцката геометрия, в класическите и изложения, които познаваме, се занимава преимуществено с форми, а не с големини. В същото време ключовият елемент за формата - ъгълът, е някакси априорно ограничен: разтваря се до максимум и после симетрично се затваря: отказва сякаш да бъде третиран именно като големина, която, като такава, би могла да бъде неограничено увеличавана.
Прозрението на Талес, намира завършен вид в едно твърдение, което е било описана още в античността като „далеч по-висше“ от прословутата питагорова теорема: за всеки две фигури е възможно да се построи трета, еднаква по форма с едната и по площ - с другата [1]. Подробностите са ивадени на показ от Елементи-те на на Евклид, но между него и Талес историята неминуемо включва Питагор, Платон и Аристотел, имена нужни за да се оправдае заглавието на Хан „Метафизика на Питагоровата теорема”. Самата книга навярно би могла да стои между тези на Фоулер и Нец [2], всички те с нестандартни възгледи за древногръцката математика. Какво са заели гърците от по-древните култури, какво са преоткрили и какво са избретили, са въпроси дискутирани и видимо нерешими и чиито отговори всеки изследовател избира по свой вкус. Колкото до математиката, Ван дер Варден и, по-нататък, Фриберг [3] сочат като начало Вавилон и може би техните доводи звучат по-убедително от останалите – за пренос от Египет или за автохтонен произход. Единодушно се признава, че оригиналността на гърците е във факта, че разработват мататематиката не с примеру, а чрез доказателства. По всичко личи, че в централизираните царства „научната” дейност също е концентрирана около двореца и там йерархията навярно добре е съответствала на компетентността: нови резултати биват апробирани или спускани „отгоре”. Между разпръснатите гръцки полиси обаче няма признат авторитет и това налага разработването на състоятелна реторика, каквото е всяко признавано доказателство. Хан отчасти приема тази постановка, макар че според него Талес донася египетска мъдрост, в която се опитва да убеди първо съгражданите си и по-нататък всички останали гърци. Тази история следва и предаденото от Херодот: след разливите на Нил египетските земле-мери възстановяват, доколкото е възможно, границите на частните полета, като приоритетно се грижат площите им да са като предишните – те са основанието за събираните даннъци, в които е държавният интерес [Hdt, 2.109]. Използването на връв или въже като единствено средство несъмнено обяснява защо по-късно само (неразграфена) линия и пергел са допустими в гръцката геометрия. Очертаваните граници между нивите, разбира се, били праволинейни и именно за фигурите, описвани с прави линни, е отработена техника на триангулиране и смятане. Действително, при нея се изявява, че всяка такава фигура е разложима на триъгълници и че всеки триъгълник е разложим на два правоъгълни. А площта на правоъгълния триъгълник несъмнено е половината от тази на правоъгълника, който непосредствено му съответства. Неизбежно идва и идеята, че ако правоъгълникът има 4 прави ъгъла то неговият диа-метър - онова, което наричаме ди-агонал - ги разпределя в симетричните му части по равно – по два прави ъгъла за всеки от тригълниците. Така скицираното изглежда е достатъчно за метафизиката на Талес, макар че Хан отива много по-долеч и му приписва още ред нетривиални геометрични прозрения, в това число и знанието на т.н питагорова теорема и дори владеене на нейното класическо евклидовско доказателство.
При своя изобретателен прочит Хан експлоатира една възможна двусмиленост, скривана там където се казва, че всеки триъгълник съдържа „два прави <>“ Стандартно за липсващата дума се приема, че е „ъгли“, макар че в твърде много случаи би могло да е „триъгълника“. В неразпознатото смесване на двете твърдения се очертава и метафизиката, с която е известен Талес. Осъществяването на такива трансформации – раз-деляне и сумиране - не засяга една суб-станция която е условие за тяхната възможност.
Аналогията, която е ключова за Хан се изгражда над наблюдението, че ако всяка фигура е разложима на триъгълници и всеки от тях - на правоъгълни, то по-нататък разлагането не води до нови форми: правоъгълен триъгълник е разложим еднозначно на два по-малки, само че те имат същата форма; в тази перспектива се вижда един „припцип“ ипи „начало“ на плоските фигури; във физическия свят всичко пък се свежда до един прост флуид, неразложим по-нататък – архе-то, за което ни е осведомил Аристотел.
В една исторически по-мащабна визия Хан приема и че Талес е първоизточникът за космологията в платоновия Тимей, която също се базира на правоъгълните триъгълници. Отвъд твърдението, че те били най-прекрасни [Tim.54а] Платон не очертава друга мотивация за тях, обаче и при Талес липсва явно указание за безкрайното им повторение при смаляване на мащаба: на това място разумният историцизъм вероятно ще възрази, че след като свидетелства няма, връзката е чисто спекулативна, а внушението от подзаглавието на книгата е подеждащо. Но пък може да се подозира, че това е идеологически мотивирана реакция, доколкото има риск Платон да се окаже твърде близо до материалистите. Правдоподобен екзегетически мит пред(по)лага, че занаятчията (демиургът) в Тимей е не повече от образ на геометъра, който решава задача за построение. А контрастът между земния (или земноводния?) Талес и възвишения Платон навява усещането, че спрямо античната геометрия Тимей би бил нещо като ню ейдж бръщолевенията спрямо днешната наука. За Талес се разказва как определил височината на Пирамидите и как указал метод да се определя отдалечеността на кораб в морето – две задачи, които по съвсем друг начин илюстрират едно постигане на материално недостижимото.

Връзката, която Хан предполага, необходимо минава през разглеждането на онова, което продължава да битува под наименованието „питагорейство“. Спрямо станалата класика книга на Валтер Буркерт, неговото отношение изглежда като великодушно снизхождение, а опитите за корекции от страна на Жмуд сякаш са му се сторили плахи [4]. Хан приема не само че в една или друга формулировка съдържанието на питагорова теорема е било вече известно на Талес, но и че питагорейците реално са негови наследници. С разчитането на клинописа безспорно се установява, че поне хиляда години преди Питагор в древно-вавилонското царство са знаели достатъчно за тройките цели числа сумиращи се по формулата на питагоровата теорема [5]. Тази аритметическа релация несъмнено е забележителна, докато геометричската й интерпретация лесно може да стане повод за недоумение: че сумата от квадратите, построени на катетите, е равна на този върху хипотенузата, какво от това? Днешното училищно преподаване сякаш подминава реалната значимост, макар че тя е изявена в книгата на Евклид: като Т.VI.31: всевъзможни подобни фигури, били те окръжности, петоъгълници, мики-мауси и пр., когато имат линеен размер, съответсващ на единия и другия катет от правоъгълен триъгълник, имат общо площ като фигурата оразмерена с хипотенузата. Друго яче казано, правоъгълният триъгълник позволява сумирането на площи, при условието за подобие. Така той функцинира като по-сложен алгоритъм за „растеж“, за разлика от просто наставянето на отсечки в линейния случай и обединяването на две фигури по обща граница.
Съобразява се, че в монистката перспектива, изявявана от Хан, въпросът за знанието на тези факти е особено значим. Но той е релевантен и по-общо исторически: какво би се случвало с питагорейската идеология, когато не може да бъде скривано, че диагоналът на квадратът е несъзимерим с неговата страна – той няма число, противно на лозунга „всичко е число“, с който школата е известна. Правдоподобният наратив предполага изначалната аритметика, пропорциите и след тях несъзимеримостите. Съществуването на диагонала обаче е очевидност, каквато съществуването на числото не е. Част от заниманието на Хан е именно да изтъква визуалната страна на разумното доказване. Талес е геометър и астроном докато по-късните питагорейци се занимават с числа и слушат музика. Елементи-те на Евклид обаче подчертано се стремят да избягват алгебата и за нас класическото доказателство на питагоровата теорема изглежда като изкуствено усложнение [6]. За спасяването на питагорейците от анахронизъм и воден от своите пристрастия, Хан привлича платоновите тела. Вместо да стоят като отмъщение на дискретните числа над континуалната геометрия те биха били своего рода пророчество. Ако в равнината има произволен брой правилни фигури, то в пространството техният брой е точно пет [7].

В последна сметка със своята книга Робърт Хан като че ли повтаря жеста на Ницше, който съчинява Раждането на Трагедията от духа на музиката: пренаписване на историята в лично предпочетени категории – нещо, което академичната нагласа, тогава и сега, има всички основания да порицае.

Бележки
[1] Квалификация от неособено компетентния Плутрах, Plutarch, Quaestiones Convivales. Book VIII, 720a
[2] Fowler D., The Mathematics of Plato’s Academy: A New Reconstruction. Oxford, UK: Oxford University Press, 1987.
Netz R., Ludic Proof: Greek Mathematics and the Alexandrian Aesthetic, Cambridge: Cambridge University Press, 2009.
[3] van Der Waerden B., Science Awakening, Transl. by A. Dresden. Dordrecht: Kluwer, 1954 / Ван дер Варден Б., Пробуждаща се наука (пp. от рус.), София : Наука и изкуство, 1968
Friberg J., Amazing Traces of a Babylonian Origin in Greek Mathematics, World Scientific Publishing, 2007
[4]Burkert W., Lore and Science in Ancient Pythagoreanism. Transl. by E. L. Minar. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1972. (Weisheit und Wissenschaft: Studien zu Pythagoras, Philolaus un Platon. Nuremberg: Hans Carl, 1962).
Zhmud L., Pythagoras and the Early Pythagoreans. Oxford, UK: Oxford University Press, 2012./ Жмудь Л., Пифагор и ранние пифагорейцы. Москва: Русский Фонд Содействия Образованию и Науке, 2012; The Origin of the History of Science in Classical Antiquity. Berlin: Walter de Gruyter, 2006./ Жмудь Л., Зарождение истории науки в античности. СПб., 2002.
[5] Abdulaziz A, The Plimpton 322 Tablet and the Babylonian Method of Generating Pythagorean Triples, (2010), arXiv:1004.0025 
[6]По днешни преценки, известни са над 350 доказателства за твърдяното в питагоровата теорема вж. напр. Loomis E., (1968). The Pythagorean proposition (2nd ed.). The National Council of Teachers of Mathematics / (1st. ed.).
[7]Аналози на платоновите тела могат да се дефинират в пространства с всякаква размерност: още в XIX в. Шлефли показва, че в 4D са възможни 6 тела - пет от тях са многомерни аналози на платоновите; за пространства с по-голяма размерност възможните случаи са само 3. В 2D (равнина) възможностите са правилните многоъгълници, които са изброима безкрайност, в 1D това биха били неизброимо многото отсечки. вж.Schläfli L., [1852], Graf, J. H., ed. (на German), „Theorie der vielfachen Kontinuität“, Republished by Cornell University Library historical math monographs 2010, Zürich, Basel: : Georg & Co.

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 11 юни 2018 г.

Астрономитра | Историография

Видимо, историографията на митраизма, се дели на три периода: "кюмон", "преди" и "след". Частта, която ще е предмет на интерес тук, обхваща публикациите извън наименования период, т.е. до началото на 20в. и от последната му четвърт насетне. Преди работите на Кюмон изглежда, че твърде малко хора имат въобще представа за какво иде реч [0], а след тях сякаш не остава място за друго. Все пак от средата на 70-те тезата на Кюмон, че в Митраизма астралните елементи са декоративни, започва да губи своя неоснователен авторитет, което пък разкрива поле за нови търсения. Три имена запълват това пространство, но покрай тях остава място и за допълнения от не така разпознаваеми автори.
Speidel, M. P.: 1980, Mithras – Orion: Greek Hero and Roman Army God, Leiden: Brill,
Ulansey, D.: 1989, The Origin of The Mithraic Mysteries, Oxford University Press
Beck R.: 2006, The Religion of the Mithras Cult in the Roman Empire: Mysteries of the Unconquered Sun, Oxford University Press

Еленистичната епоха е времето, когато астрологията завладява средиземноморския свят, "като чума или нещо подобно" - по думите на викторианския класицист Гилбърт Мъри. Всеки, който проявява интерес към античността (би следвало да) си дава сметка за масивното присъствие на астрологията в римската империя и нейните по-нататъшни еманации из пространството и времето. Позитивистка наивност, изискваща мерки и числа, тук би била лицемерие, доколкото се вижда, че този елемент от историческата действителност е двукратно заличаван: най-напред от християнския тоталитаризъм и много по-късно - от просвещенческата идеолгия, веднъж заклеймяван като "езичество" и втори път - като "лъженаука". За грамотните хора разликата между астрономия и астрология никога не е била съществен проблем, дори през средневокевието, когато двусмислеността на латинския генитив е затруднявала едно различаване на говоренето-за-звездите от говоренето-на-звездите.

(Методо)логически е разумно едно историческо занимание с останките на Митраизма да започне с идентифициране на астрономическото сред тях и, отчитайки херменевтическия кръг, да се старае в отлагането на реконструкции за някакъв негов дискурс, бил той космологически, сотериологически и/или друг. Още повече, както е известно, археологическите находки, идентифицращи Митраизма, са хиляди, докато текстуални свидетелства реално липсват. На практика нещата се свеждат до изброяване какво астро-съдържание са могли да разчетат в т.н. тавроктония повече или по-малко астрономически компетентни коментатори. Именно тази историография обаче не може да подмине ключовата за периодизирането особеност: в течение на първите 70 г. от 20 в. фигурата на Франц Кюмон безусловно и повсеместно доминира над всичко, касаещо Митраизма. Куриозното е, че докато налага тезата за звездните фигурации присъстващи така настойчиво в Митраизма като проста декорация, той самият несъмнено е един от ранните експерти в античната астрология, Предположението е, че като роден през 19в., неговата представа за това, какво е религиозност е по-скоро безкритична и той вероятно би искал да вижда Митраистките мистерии като "истинска" религия, разбирайки под тази квалификация някаква имитация на християнството. За един астрологически велтаншаунг без драми и без капризничещи и гневящи се божества, какъвто философите от гръцкия стоицизъм са постигнали, във възгледите на Кюмон просто няма място.

Неибежната референция за астрално трактоване на култовата сцена в митраизма „преди Кюмон“ е антикварна работа на Щарк от 1868 [1], но освен нея Чапман-Ричи (1997) изброява в две страници по-ранните упоменавания, като практически изчерпва библиографската справка [2]. От тогава в “след Кюмон“ няма и много какво да се добави, освен няколко статии, оставащи извън строго академичната периодика [3]. Съдържанието на всички тези публикацции реално се свежда до идентифициране на елементите около (и във) тавроктонията със съзвездията, а заедно с него стои и въпросът за датировката, доколкото според епохата видимото на небето и календарът се разместват. Ситуирането на самия Митра в звездното небе е несъмнено един централен проблем, при който се очертават два главни варианта: екваториалното съзведие Орион под зодиакалния Телец или Персей, над него. Предлагани са още Колар или Близнаци и дори самото звездно небе. Изместването на равноденствената точка, което да е персонифицирано послание, или пък изгревът на Лъва-Митра са по далечни спекулации. . Зодиакалния кръг задава бика-"телец" в квадрант с "лъва" и опозиция със "скорпиона", конфигурация която често бива разпознавана в изображенията. Двамата факлоносци, дежурни в сцената, също са били припознавани като съзвездието близнаци, но по-консенсуално те се свързват с равноденствените точки. Отделно се дискутират изобразяваните 'декоративно' зодаиаци, в т.ч. и този на тавана от митреума в Понци [4]

Оригинална хипотеза за Орион-Митра е лансирана в средата на 70-те от Шпайдел и, оформена в кратка студия, тя е публикувана като самостоятелен труд през 1980. При все че нито е в унисон с традицията, нито събира последователи, работата е достатъчно интриговаща за да се чете и днес. В тропика на рака се следват екваториалните съзвездия Орион, куче и змия, а над нея са чашата, гарвана и ярката звезда Спика, все елементи повтарящи се в повечето находки. Десетилетие по-късно книгата Уланси е сензация и теорията му дори се намира на страниците на Scientific American [5]. Според нея Митра-Персей бил космическата сила, която предизвиква изместването на равноденствената точка, а откритието на Хипарх би било реалното начало на Митраизма. Сбитият преразказ може да изглежда карикатурно, но и един по професионален прочит като направеният от Swerdlow [6] не оставя много повече. Петнайсетте страници на тази (съсипваща) рецензия съдържат и достатъчно много референции, за да я направят required reading. Въпреки всичките си недостатъци тази и подобен род книги (дори Загадката Орион през 1994) по(дс)казват доколко историците със самочувствието си на специалисти са се оказвали некомпетентни относно непривичните за тях форми на античността. Интересът към Уланси е затъмнил една оригинала публикация от J.D. North [7], в която сцената е детайлно анализирана по типа на египетските 'звездни часовници' - ключово е идентифицирането на конкретни звезди, а не на образните съзвездия. Наред с тези библиографски забележителности стоят и множеството публикации на Роджер Бек [8]: започващи от самото начало (т.е. 70те) те се появяват настойчиво през годините, обобщени в монографиите от 1988 и 2007, а също и събрани тел кел в 2004. Бек се опитва да съчетва почти всичко, попадащо в правдоподобни граници (съчинява и статия в Енциклопедия Ираника, 2002) като преди всичко счита, че Митраизмът е пренесен от Комагенското царство в Рим; находките от Немрут Даг вече предлагат астралните мотиви, предположително образът на лъв-нападащ-бик е зодиакалното им координиране в изгрев-залез, а по-късно за неговия прочит на тавроктонията е ключово овладяване на знанието за слънчево-лунните затъмнения. Към днешна дата Бек е съавтор и на една монография от 2017, изместваща перспективата на започнатите занимания: той сътрудничи с Олимпия Панагиотиду за прилагането на когнитивен подход към римския култ. Това е своебразно продължение на структуралисткото разглобяване на митовете, което идва с подход разработван от Дан Спербер и най-вече Паскал Боайе (добил популярност с книгата си „И Човекът създаде боговете”).[9]
Бележки
[0] Съвременен обзор & въведение Philippa Adrych et al, Images of Mithra, OUP 2017. Работите на Франц Кюмон(фр., англ.) ca намираеми най-вече в archive.org и persee.fr ; от 2010 Brepols издава поредиците на Bibliotheca Cumontiana Scripta Maiora/Minora общо дузина томове със съвременен коментар.
[1] Stark, K.B.: Die Mithrassteine von Dormagen, Jahrbucher des Vereins von Altertumsfreunden im Rheinlande (1869) 46, 1-25
[2] Chapman-Rietschi, P. A. L., Astronomical Conceptions in Mithraic Iconography, J. of the Royal Astronomical Society of Canada, Vol. 91, p.133; и незначителна бележка към това Millar F. G., On the Mithraic Tauroctony, J. of the Royal Astronomical Society of Canada, 92: 34–35, 1998 February
[3] NASA – SOA : Bon, E., Mijatovic, V., Cirkovic, M.; Assasi R,
[4]Sandelin K-G., Mithras = Auriga?, Arctos ; Acta Philologica Fennica; Helsinki Vol. 22, (Jan 1, 1988): 133; Weiss M., Mithras, der Nachthimmel eine dekodierung, Traditio Vol. 53 (1998), pp. 1-36, Jstor; Amendola L., Mithraic Zodiacs Journal of Ancient History and Archaeology No. 5.1/2018, p.24; Vermaseren M. J., Mithriaca: The Mithraeum at Ponza (Etudes Preliminaires Aux Religions Orientales Dans L'empire Romain) 1997 ; also papers by Beck
[5] Ulansey, D.: 1989, The Mithraic Mysteries, Sci.Am. 261, 130-5 ; The Origin of The Mithraic Mysteries, Oxford University Press, 1989
[6] Swerdlow N. M., Review Article: On the Cosmical Mysteries of Mithras: The Origins of the Mithraic Mysteries: Cosmology and Salvation in the Ancient World by D. Ulansey, Classical Philology, Vol. 86, No. 1 (Jan., 1991), pp. 48-63 Jstor; вкл. отклонение към Origine de tous les cultes, ou religion universelle Charles Francois Dupuis, 1795
[6] North J.D, Astronomical Symbolism in the Mithraic Religion, Centaurus 1990: vol. 33: pp. 115-148
[7] Beck R, 1988 Planetary Gods and Planetary Orders in the Mysteries of Mithras (Religions in the Graeco-roman World)
Beck R, 2007 The Religion of the Mithras Cult in the Roman Empire: Mysteries of the Unconquered Sun
2004 Beck R,Beck on Mithraism: Collected Works with New Essays (Ashgate Contemporary Thinkers on Religion: Collected Works)
Beck R., 2002, Mithraism, Encyclopedia Iranica
[8] Beck R., Panagiotidou O., 2017, The Roman Mithras Cult: A Cognitive Approach By
[9] Уланси по-късно също издава книга с подобна насоченост, Ulansey 2012 Mysteria: The Ancient Mysteries and the Evolution of Consciousness, North Atlantic Books Paperback; не би следвало да прескочи и зрелищния прецедент свъзрзан с името на К. Г. Юнг, за който подробно е писал Noll R., Mysteria: Jung and the Ancient Mysteries: Selections from the Writings of C.G. Jung (proofs), отклонявайки се другаде и към Фройд; Boyer P., Et l'homme crea les dieux Paris: Robert Laffont, 2001, (fr. engl. ru.)

[+/-] Show Full Post...

вторник, 3 април 2018 г.

За Произхода на (раз)ума и Историята

Хейдън Уайт ин мемориам

Самоструктурира ли се историята или пък това са форми налагани й от един исторически разум? В едър план едно непрекъснато развитие от човекоподобните до нашите съвременници е лесно проследимо и (позитивистки) измеримо. Само че със смаляването на мащабите ходът престава да е повсеместно и поголовно еднозначен, дотам че самата дума ‚развитие“ може да изглежда подозрително. Че прости физически системи са способни на самоорганизация обаче стана тривиален факт през 20в., така че структуриране във всякакъв машаб стои по-скоро като очакване, а не като изненада или измислица. Произход на Модерния (Раз)Ум, книгата на Мерлин Доналд, е видимо историцистка и тя следва един модел на стъпаловидното развитие, идея обичайна за съвременния еволюционизъм: резки промени следвани от периоди на застой. Предполагаемо, стъпалата и нивата са обективно налични и авторът единствено ги описва. Изхождайки от настоящето се констатира най наред една решаваща подялба отделяща хора от не-хора и по нататък подобна дистинкция отделяла маймуни от хоминиди и предмодерни от модерни. Доколкото четириделната схемата е затворена, изключва футуристични есхатологични визии, във нея са набелязани три прехода белязани от усвояване съответно на сечива, реч и писменост. Последното обаче несъмнено изглежда като комбинация от предходните и напомня за разни популярни „диалектически“ натъкмявания на историята. Донякъде Доналд сам всява объркване сред читателите като скоро след излизането на книгата публикува Рrécis (1) в заглавието на което упоменава „три етапа“. Още във встъпителния параграф той дава да се разбере, че се интересува от етапите, постигнати след трите главни трансформации, т.е. оставя в страни един предварителен или нулев стадий, който в книгата е определен като този на „епизодичната култура“. Решението му е донякъде странно, доколкото именно в този начален етап централна роля играе запаметяването, чието екстериоризиране е ключовото за финалния. Изобретяването на „сечива за речта“ е сравнително лесно разбираемо, така че за книгата на Доналд остава като ключов контрастът между миметична и митична култура, отграничавани с появата на езика. Без да претендира за оригиналност той отелязва, че в една дарвинистка перспектива за успеха на човекоподобните от един момент нататък междувидовата конкуренция, външна, е изместена от вътрешновидова - природната интелигентност сякаш става социална.
Видяна и/или представена така книгата би била по-скоро тривиална и сякаш най интересното в нея е пропсунато. Затова може би си струва да се изтъкне че конструкцията на Доналд е реално една структуралистка тетрада: тя не само е логически оправдаема но прикритата й симетрия носи добавъчна естетическа стойност, а от там тя черпи и завидна реторическа сила. Загадката тогава е защо той самият е предпочел фокусирането върху трите вътрешни деления, появяващи се когато тази структура бива линеаризирана. Дали събитията учленяват структурата или те са забележими само като контраст на избраните нейни елементи.

Развитие на материалното и менталното в паралел е тривиална конструкция на темата; структуралисткият жест би отделял едното от друго, но и би отчитал контраст на „преди“ и „след“. Така избирайки начало и ред се конституира една една проста последователност, каквато несъмнено е заложена и в книгата на Мерлин Доналд. Започвайки с онова, което нарича „епизодична култура“ (00), той отчита появата на сечива и съпътстващото я усложняване в „миметическа култура“(01), а по-нататък и с развитието на речта идва митическата култура(10), прерастваща с изобретяването на техники в логическа, или в неговите термини ‚теоретическа култура“ (11). Централната случка е появата на речта, а тя е предшествана и следвана съответно от значимите развития на мимезис и писменост. Но Фактически речта бележи именно една смяна на селекцията: ако преди нея селекционния натиск е междувидов, то след нея е вътрешно видов. Когато Франсоа Жакоб взаимства идеята на Леви-Строс и представя еволюцията като бриколаж, реторическият ход е просветляващ, без това да скрива, че зад него стои по-скоро някакво префокусиране на вниманието, отколкото даденост. Доналдсон също е брикольор, при все че в конструирания модел това не проличава веднага. В неговото описание културите се следват, надстрояват и дори снемат. Само че онова, което са култури в множествено число, са по-скоро разнородни елементи ангажиращи вниманието и даващи прилагателните, които да специфицират културата: епизодична памет, миметична способност, митологически наратив, технологии. Еволюционисткият процес предположен от Доналд, може да бъде изобразен като множествено свързан граф, обхождан в определeн ред, което и фигурира в книгата. Липсва обаче емфаза, че той е топологически еквивалентен на тетраедър, най-просто тримерно тяло, подсказващо още и за контраста плоскост – обем.

При една вертикална валоризираща ос може да се пита дали епизодичната култура е най ниско, един до-човешки стадий, а трите останали са по-висши или пък след трите биологически етапа се пепреминава на следващото технокултурно ниво; отговорите са по избор, но симетрията им остава отвъд тях. Схващането за йерархизиране обаче не е само пространствена ана-логия: ако полулациите са били подложени на подбор/селекция по някакъв определен показател, той не е останал същият: появяват се нови селекционни правила, които, може би, следват своя (мета)логика. Допускайки подобни смени, в разглеждането субстанции и функции започват да се смесват по начин който прави тук стандартните истории сякаш неиздържани. Само че текстът на Доналд представя може би биография на вида хомо сапиенс, а не история на човечеството. За структурализма границата природа клтура е фундаментална, без значение къде точно бива пркарвана. Така и Хегел е бил прав, доколкото предварително приема, че природата няма историята, а единствено конституирането на субект е онова, което я задава.

Библиографски бележки
Merkin Donald, Origins of the Modern Mind: Three stages in the evolution of culture and cognition (Harvard, 1991)
Merkin Donald, Рrécis of Origins of the modern mind: Three stages in the evolution of culture and cognition, Behavioral and Brain Sciences, Vol. 16, Iss. 4, Dec. 1993 , p.737-48-91 ( в обем 55 стр 2 колони текст съдържа над 30 критически коментара предшествани и следвани от авторов текст)
Страница с подбор от (линкнати) статии през следващото десетилетие (1993-2004) Merkin Donald, A Mind So Rare: The evolution of human consciousness (Norton, 2001)

Ps
Книгата на Доналд по необходимост третира значителен обем разнородна материя, така че е нереалистично да се очаква изложението навсякъде да бъде еднакво качествено. Доколкото началните дялове, посветени главно на природното, контрастират с финалните, където твърде сбито е коментирана собствено културата, оставващото впечатление може да се окаже занижено – един ефект на диахронията, която би измествала тотализацията. Изпозваната схема несъмнео предлага пространство за множество вариации, всяка от които може да бъде относена към парадигматичните рубрики в книгата:

[+/-] Show Full Post...

сряда, 21 февруари 2018 г.

Ницше, който се по(о)бъркал

Ницше бил филолог, но се по(о)бъркал и станал философ. Или почти.
За Ницше всичко е казано и прокоментирано, но докато има новодошли - има и място за нови редакции. Преди всичко е нужно да се обръща внимание на реконфигурирането в академичното пространство, преначертавянето на границите между областите на компетентност и отвоюването на названия: Philologica е раздел в ръкописното наследство на Ницше, който го ситуира в неговата съвременност. [1]

В 1869 той започва с летящ старт кариера професор по филология, но на десетата година се отказва. Преждевременното приключване. както е добре известно се дължи на едно недоразумение: Ницше публикува в 1972 Раждането на Трагедията от Духа на Музиката, книга от неясен тогава жанр, но която филолозите осъждат, а философите игнорират; продължавайки да е професор в Базел, той вече не е 'истински' филолог и не е оше 'истински' философ. Това обаче може да бъде видяно и от обратната страна, той нито е скучен филолог, нито е оригиналничещ философ. Ако Раждането на Трагедията е била (и остава) във фокуса на вниманието при премного прочити[2], тук заявеният интерес е към нейния фон - заниманията на Ницще непосредствено преди и след нейната поява. За книгата може би е достатъчно да се каже, че е това е културология, спекулативна, разбира се, както Жирар, Буркерт, Джулиан Джейнс, и още повече белязана от времето си - немската културност от средата на 19в, която пък Ницще се стреми да разпердушини. Така „Ние филолозите“ бихме могли да останем в страни от вагнерщината, заратустрите и разните ницщеански миазми.
Nietzsche F. Philosophy in the Tragic Age of the Greeks, [tr. M. Cowan] Washington, D.C.: Regnery Gateway Inc., 1962.
Nietzsche F. The Pre-platonic Philosophers, [tr., ed., intro & comm. by G. Whitlock] International Nietzsche Studies, University of Illinois Press: reprint, 2006
Nietzsche as a Scholar of Antiquity, eds. A.K. Jensen, H. Heit, Bloomsbury Studies in Philosophy, London: Bloomsbury 2014
Още с пристигането си в Базел Ницше е нахвърлял мащабен историко-филологико-философски проект, части от който излага в лекции, четени успоредно с по-стандартен материал. Замисълът като че ли е, връщайки се към автентичните текстове и техния контекст, да разкрие 'оригиналната' гръцка мисловност в нейната другост. Възстановката от непубликуваните части в обозрим вид обаче отнема твърде много време; чисто технически, само идентифицирането на цитати, нахвърляни по памет или от овехтели издания изисква значимо количество труд. Така доста преди да бъде издадена Предплатоническите философи излиза книжката за Философията в Трагическата Древност на Гърците, която е нещо като олекотена версия за начинаещи, обработена и подготвена от самия Ницще.
Ницше неколкократно заявява, че в ранната епоха имало 7 оригинални чисти типа философия, а по-късно концепциите са смесени, като пример за последния чист тип бил Сократ, докато Платон е за първата значима смес. Числото 7 е разбира се и това на мъдреците, от които Ницще полага сериозно услиие да отграничи философите [3]. Видимо обаче няма окончателен списък във Философията от трагическата древност са останали по-малко, а в ръкописите списъкът е по пространен: Талес, Анаксимандър Хераклит, Парменид и Анаксагор изглеждат като че ли утвърдените, а Емпедокъл, Демокрит, Сократ са за допълнението, като още Питагор, Анаксимен и Зенон. Но че за Сократ няма място в компанията е видимо с просто око и в тези свои писания Ницще никога реално не стига до него.
Културологичната интенция на Ницше е да покаже как философията е гръцка, преди всичко – не религиозна, а наукообразна; онези, които са останали като първите философи са натурфилософи и дори материалисти - те са двойно отрицание и на отвъдните и на антропоморфни богове. При наличие на някаква идеологема/ митологема за големия небесен робовладелец гръцкото чудо едва ли е щяло да се случи: понеже е децентрализирана, гръцката религия не би могла (лесно) да предлага общовалидни отговори. Онова, което е оставила древна Гърция, е култура на един елит и философията, по специално, е заниманието на свободни хора - за разлика от по късната епоха когато всичко бива подчинено на идеологията нагодена за роби. Филологията схващана „професионално” изисквала изследователите да игнорират като външни елементи, които реално са конституиращи, още повече в тогавашна Германия тя е част от образованието, формиращо подходящи поданици. Обединяването по сродство, Volk и Geist, е идеята и аналoгията, с която стандартно е трактован 'гръцкия гений', макар днес да е очевидно, че изобретяването на фонетичната писменост е решаващ фактор и, по- нататък, - улесненото комуникиране, което не налага централизиране.
Най-просто (и логично) обяснение, защо Ницще говори по-скоро за пред-платоници а не за предсократици, е че той е съвсем наясно доколко „Сократ“ е персонаж наложен и изобретен след Платон. Именно неговата фикционалност го извежда към някакво хегелианистично ситуиране в продължение на Дионис и Аполон, самите те шопенхауеровски предрешения на кантианскиата дистинкция (динг ан зих/ явление като воля/ представa, или още по-грубо материално/ и идеално). Бръщолевенията на т.н. диалектика или бруталния бинаризъм са алтернативите, в които остава затворено немското философстване. Еманципирането на Аристотел от Платон за дълго скрива единството на логика и математика и така - прозрението, че философията не е само физика и моралистика. Трагедията като съдържание-и-форма-за- някого е можела сякаш да подскаже на Ницще една нетривиална перспектива, обаче тя остава невидима, докато той се заплесва по История на материализма и книгите на Бошкович или Хелмхолц [4].
В последна сметка след четене на древната гръцка филосфия, трактована от Ницше, остават сякаш по-ясни впечатления отколкото, примерно, след Хегел или Целер, двете от най-често цитираните за случая близки аналогии [5]. Изглежда че Класическите Филолози както личи от сборника Nietzsche as a Scholar of Antiquity, са малкото, които успяват да пишат по поносим начин за Ницше, докато останалото, по-късни текстове и коментари, са нещо, което навярно е добре да бъде избягвано.

Бележки
[1] Aрхивът на Ницше е онлайн, а текстове от, за и покрай него се намират навсякъде като немалко и на различни езици са достъпни в archive.org.
[2] Като ориентир само един автор и неговата книга James I. Porter, The Invention of Dionysus: An Essay on The Birth of Tragedy, Stanford University Press 2000 вкл. достъпното другаде деконструкционистко есе The Invention of Dionysus and the Platonic Midwife: Nietzsche's Birth of Tragedy (Journal of the History of Philosophy Vol. 33, N. 3, July 1995 pp. 467-97)
[3] Вюймен е предложил една типология стигаща до 6 , а чисто логически (или структуралистически) с три предиката се стига до 8.
[4] От четене на Xегел (История на Философията, т.1, София: НиИ, 1982) се научава главно за собственото му философстване, докато Целер е суха справка, спорно колко кантианска и колко хегелианска; вж. Zeller E., Die Philosophie der Griechen. Eine Untersuchung über Charakter, Gang und Hauptmomente ihrer Entwicklung, 1844–1852; Helmut H. Hegel, Zeller and Nietzsche:Alternative Approaches to Philosophical Historiography // From Hegel to Windelband Historiography of Philosophy in the 19th Century р.117-39, еd. by G. Hartung and V. Pluder, Berlin/Boston: Walter de Gruyter GmbH, 2015
[5] Коментарът на Уитлок (100 стр. за 150 стр. текст) е четиво информативно и прелюбопитно, с препратки към Ланге и Бошкович; вж. още Lange F., Geschichte des Materialismus und Kritik seiner Bedeutung in der Gegenwart. Verlag J. Baedeker, (zw. Iserlohn 1873); Ansell-Pearson K., Nietzsche’s Brave New World of Force Thoughts on Nietzsche’s 1873 ‘Time Atom Theory’ Fragment & on the Influence of Boscovich on Nietzsche, Pli: The Warwick Journal of Philosophy 9 (2000), 6-35.pdf

и какво от това. изненада.

[+/-] Show Full Post...

петък, 29 септември 2017 г.

За цивилизацията като грешка : контраантропологията


Маршал Салинс публикува в ‘68 своето знаменито есе за истински заможното общество: това на скитащите събирачи-ловци [1]. Тезата демонстративно e срещу прогресисткaта идеология, която твърди, че всеки следващ етап в историческото развитие е винаги по-добър – това е неговият резон д’етр. В ‘87 г. Джаред Даймънд допълва Салинс анализирайки подробно минусите, които носи oседналото общество: освен по-тежък и повече труд, заразните болести и нездравословното хранене [2]. Така към икономическия ескиз се прибавя екологическата картина и прогресистката илюзия би следвало да се разсее. Реално няма много какво да се добави, но съчинявайки цяла книга Джеймс Си Скот все пак е успял да и намери няколко допълнителни детайла. Доколкото се съсредоточава около възникването на първите царства в Близкия Изток, няма пречка обаче тя да бъде четена като “Даймънд в Месопотамия”. Сам авторът признава, не само че работата му е по-скоро популяризaторска, но и че сърцевината й е неоригинална, доколкото нелошата игра на думи в заглавието вече е била използвана [3], при това за разработване на твърде близка тема. Остава все пак една четивна книга, задвижвана от нескрит неприязън към всякакви форми на централизирана и йерархизирана власт.

James C. Scott, Against the Grain: a Deep History of the Earliest States, Yale University Press 2017 ISBN: 9780300182910

Изходният впечатляващ и озадачаващ факт, който Джеймс Си Скот е забелязъл, е, че след т.н. “неолитна революция” популацията в световен мащаб в течение на около 4 хиляди години, не нараства. Другото наблюдение, с което той може да претендира за оригиналност, е, че зърнените култури, освен всичко друго, са особено подходящи за облагане с данък.. Така неговият анализ се връща и към икономизма на Салинс, като осветява доста много от онова, което по подразбиране се е включвало в идеята за ‘обществен прогрес’ – усложненията, които идват, когато ‘обществото’ престава да е монолитен субект. Успоредно с релативизирането на остойностяванията стои немонотонният ход в развитието: мимолетни градове-царства възникват и чезнат многократно в Близкия Изток, докато се стигне до устойчивите образования, оставили исторически следи. За неясния фон, върху който класическата викторианска наука е очертала ‘първите стъпки на цивилизацията’, обаче остава да се гадае: Чатал Хююк, Трипилиа, “Стара Европа”, дунавска протописменост и пр. факти, остават встрани, тъй като продължават да спъват гладките наративи.Ясно е все пак, че оседналост, каквато е засвидетелствана от неолита насетне, съвсем не влече урбанизирана централизация и държавност. Разрастването и концентрирането (още не в лагер) на популациите видимо се дължи на специфични условия, каквито предоставят само големите реки насред пустинни земи – Двуречието или Нил, за разлика от Дунав или Жълтата река.
С изявяването на тази фактичност, познатата ни цивилизация обаче губи много от предполагаемата си неизбежност и най вече - от необходимостта на неприятните й черти. Статуквото бива бранено с позитивистки аргументи: от неистутиционализираните (в държавна форма) елементи няма достатъчно веществени доказателства, за тях има само спекулативни аргументи - реторика позната още от критиките на Салинс и Даймънд: там, където липсват данни, следва да се мълчи.
Няма съмнение, че появата на градове и централна власт е променила хабитус и етос на скитащите популации, така че към оригиналните форми остава само опосредстван достъп. Факт е, че към събиране и лов се добавя грабеж. Прогресът като количествен растеж обаче липсва, така че остават други придобивки: писменност, кадастър и сметки за данъците - властта на културата. Това разбира се е друга проблематика, а патосът на Джеймс Си Скот е принципно срещу Властта. Той дори е публикувал книга възхваляваща анархизма, макар че зад тази думата за него, както и за всички цивилизовани американци, може да стои нещо като нечетливо попълване на официален формуляр или друго oт този род. Но и тази стъпка изглежда изкопирана, стига да се помнят “Фрагментите от анархистична антропология”[5]. Очертаната от Грейбър контра-културна антропология, стигаща сега и до книгата на Джеймс Си Скот, нагледно, исторически и фактически показва, че алтернативите на западната цивилизация, предишна и настояща, не са само утопия.
Погледнато съвсем абстрактното, екзистенциалният избор като че ли е между смъртоносната динамика или тоталната скука – това са двата налични модела: единият при който някакси се сумират плюсове и минуси и другият, който е трайна кръгла нула. До тази идея е достигнал доста по-рано Леви Строс, когато предлага различаването на обществата, избрали да се изживяват като история и тези, които се опитва да бъдат система. В дух на наукообразие той е предложил ‘антропология’ да бъде заменено от изразителния неологизъм ‘ентропология’. В обратната посока Иля Пригожин, който, макар непризнато, по-късно преобрази разбирането на термодинамиката, изтъква, че възникването и съществуването на структури е естествен феномен, самоорганизция, наблюдаема далеч от състоянията на равновесие, там , където има ентропиен поток, който да бъде максимизиран. Taкa дисипацията на енергия е конструктвно явление, примери за което могат да бъдат клетките на Бенард, хората или обществата. [6]

Бележки
[1] Sahlins M., (1968), La Premiere Societe d'Abondance. Les Temps Modernes 268:641-80. Sahlins, M., (1968), Notes on the Original Affluent Society. in Man the Hunter (ed. by R. Lee and I. DeVore). Chicago: Aldine Publishing. p. 85-9. / Sahlins M., 1972, Stone Age Economics. Chicago: Aldine Publishing. (english)
[2] Diamond J, The Worst Mistake in the History of the Human Race, Discover Magazine, May 1987, pp. 64-6.
[3] Manning R., Against the grain: how agriculture has hijacked civilization. Macmillan, 2004. / Manning R., Against the grain: a portrait of industrial agriculture as a malign force. The American Scholar 73.1 (2004): 13-35. (Jstor)
[4] Scott J., Two Cheers for Anarchism: Six Easy Pieces on Autonomy, Dignity, and Meaningful Work and Play. Princeton University Press, 2012
[5] Graeber D. (2004). Fragments of an anarchist anthropology. Chicago: Prickly Paradigm Press (Книгата на Гребер е публикувана в издателството на Салинс, чиято оригинална работа е била публикувана в списанието на Сартър, където се появяват по-рано първите работи на Леви-Строс, от който тръгва критическатата контра-антропология)
[6] Levi-Strauss C., Tristes Tropiques, Paris: Plon, 1955 (финални стр.); Prigogine I., From being to becoming, Longman & Freeman 1980 (chap.9 (финал на първото изд.))

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 21 август 2017 г.

Oгледала

"Oгледалата и бащинството са отврaтителни, защото умножават една решка". Това, което остава да се покаже, е че паметната фраза на Борхес[1] е едно чудесно тълуване за известната картина, “двойния портрет”, нарисуван от Ян Ван Айк в 1434 г. Както всички прочути картини и тази се радва а несекващи коментари от професионалисти, аматьори и случайни минувачи - дори повече: спорът около нея е тотален, след като няма едно мнение, кой точно е изобразен, нито каква е представената ситуация. За запознанство с различните възгледи може, разбира се, да бъде консултирана Уикипедия, а оттам евентуално и да се премине към по-състоятелни четива; установява се, че за картината са изписани няколко монографии и значителен брой статии. Няма спор, че изобразените биха спeчелили с лекота конкурс за антипатична двойка, а пък една минималистична стартова позиция би допуснала, че тяхната самоличност не е елемент, който да се привилегирова .



Сферичното огледало безспорно заема централна позиция в картината и връзката отражение – картина лесно се пренася в по-специфичното „автопортрет“. С това доста непосредствено идва решението за необичайно разположения надпис с името на художника: той е едновременно на картината и във картината, върху платното и върху изобразената стена. Van Eyck fuit hic: ‘Ван Айк направи това’ или ‘беше тук’ са два превода за идиоматичния латински, който иначе напълно подхожда за един автопортрет. Едно по-волно продължение, формулирано от Катрин Жорди, пренася смисъла и към утробата на съпругата, където предполагаемо е вече Ван Айк – младши[2], роден в годината 1434, записана на картината. Спорно е дали изобразената жена е бременна или, както немалко други картини издават, това е просто характерна поза, евентуално свързана и с облеклото й. Несъмнена е обаче приликата й с портрет на Маргарит ван Айк, а на картината художникът е избрал да постави зад нея избражение на св. Маргарита, освен съименничка също и покровителка на родилките. Ако прочитът е правилен, с това се идентифицира и друг портрет, пазен в Берлин и рисуван пак от Ян вaн Айк, безспорно на съвпадащ с образа на мъжа.
Тезата за автопртет на художника със съпругата му е била защитавана от редица изследователи: Димие през 30те г., по-късно Брокуел я представя в монографично издание, а в 1997 тя отново е подета от Бертран също в нарочна книга [3].Всичко това обаче е отстранено от авторитета на Панофски, който в 1934 публикува своите възгледи и които през 50тe включва в монографията си за Нидерландска живопис[4].
Според него ранното упоменаване Арну Фин е деформация на Арнолфини, картината е своебразен докумет за сключен брак и повечето елементи са “замаскирани символи”. Панофски громи Димие като пример за несъстоятелност, макар собствените му аргументи далеч да нямат необходимата сила. Поучителен пример е преодоляването разпознаваемата Маргарита: Панофски започва с това, че Ван Айк стилизира женските образи, после заявява, че това е съпугата на Арнолфини, която имала сестра и нищо не пречело тя да е женена за ван Айк, само че името й било друго... Именно тази авторитетната версия води до приемането, че на Берлинския портрет бил предствен същия Арнолфини. При утвърждаването на версията за италианския търговец са привлечени писмените свидетелства за притежателите на картината, дoкато теорията за бракосъчетаване Панофски подкрепя допълнително с подобни изображения, а също и с латинизми.
Въпреки недостатъците си и критиките, тезата на Панофски просъществува до началото на 80те когато Бедо/Bedaux вече достъчно убедително я развенчава: като пояснява защо церемонията не би могла да е брак, а най-много годеж, латинският на Панофски не е ниво и двойното отрицание във формата ‘замаскирани символи’ прикрива произволни тълкувания[5]. В 1997 г. историк попада в архивите на документ показващ че Арнолфини е сключил брак през 1447г. [6] и с от това прокламирания ‘иконологически анализ’ като че остават само претенциите. В началото на нашия век Костър [7] все пак спасява каквото може от версията на Панофски: персонажът е Арнолфини, само че роднина, а картината е нещо като възпоменателен или траурен портет за покойната му съпругата, с която бил сгоден от 1326, когато тя е на 13г. Тълкуването на символите от Костър е правдопдобно, но докато тя демонстративно премълчава всичко онова, което би могло да му противоречи, нейната работа остава неубедителна. За смърт и призраци пише по-нанатък д-р Постел, а коментарите към изначалното дешифриране на името, разчитането на Арну Фин като Арнолфини, препращат в последно време и към нови спекулации[8] Цялата проблематика изглежда по различен начин, разбира се, ако на персонажите се гледа като на модели и се изостави предпоставката ‘портет’.

След 2001, когато излиза книгата на Хокни за “Тайното Знание”, огледалата стават гореща дискусионна тема, още повече картината на ван Айк играе първостепенна роля в иазлагането на тази новаторска - и оспорвана – теория[9]. Особената трактовка на пространството видимо е била усетена доста отрано и е коментирана като неадекватно владеене на изобразителната перспективата. Панофски, отново той, в своята монография за “Перспективата като символна форма”, обяснява, че на един по-ранен етап подовете и таваните са рисувани с две отделни убежни точки[10]. В началото на 80те г. Карлтън моделира и анализира перспективата, с която е изградена картината, като установява този дефект, но той отива много по-далеч като прави извода, че деформациите са резултат на изобразяването чрез изпъкнало огледало, подобно на това, което заема централно място в картината [11]. Преди него Льожьон в редица свои работи е разглдал евенуалната му употреба и не само вече е направил същия извод, но предполага и че Берлинският портрет и Човекът с червения тюрбан са от същото лице: самия ван Айк, който за първия изполвал сферично огледало, а за втория – плоско[12].
Така изпъкналото огледало, което Бедо и други обясняват съдържателно с традицията на нравоучителните съчинения озаглавявани Огледала/Speculum и/или пък като вещ за разкош, добива роля далеч по-подобаваща на неговото централно разположение. Няма доказателства, дали в Холандия ван Айк е чувал за установката на Брунелески, чрез която той материално е демонстрирал своето изкуство на перспективата, но пък е безспорно, че чисто словесно й описание и до днес създава обърквания. Ставало е дума за наблюдател зад картината, чиито изглед към света е дупка в убежната й точка, като зрителната му линия е обърната от поставено насреща огледало. В картината на ван Айк огледалото е също в убежната точка и изобразява какво би видял един ситуиран там наблюдател - гърбовете на рисуваните персонажи и самият художник. Така творецът е удвоен, веднъж в картината и още веднъж пред нея, рисуващ я в действителния свят. Двусмисленият латински надпис намира свое обяснение именно когато бъде разчетен като ‘ван Айк твори тук’ – уточнение и усилване на двусмислення деиктичен надпис, който е на картината и във нея.
Експериментите на Льожьон и Карлтън биха могли да бъдат прецизирани (възпроизведени с компютър), а предположенията на Хокни и Фалко да останат чиста хипотеза. Струва си обаче да бъде препрочетена внимателно първата глава от монографията за перспективата на Панофски. Там е разгледан обстойно един принципен момент, който днес се приема като очевидност, макар по-рано да е не бил това. Окото е сфера, а проекциите върху сферични повърхности са различни от тези върху плоскост: един буквалистки натурализъм би се занимавал с първия случай, докато илюзионисткият натурализъм на живопистта преследва друга цел. Дали ван Айк със своето сферично огледало е смятал, че следва да имитира отраженията в него, а не онова, което възприема?

[1] Borges J., / Борхес Х., Хаким от Мерв (1935) и Тльон (1944), Вавилонската Библиотека, София: Народна Култура, 1989, с 50, 67 сл.
[2] Catherine Jordy, Le respect de l’interprétation, Le Portique [en ligne], 11/2003,.
[3] Dimier L. Le Portrait inconnu de Jean van Eyck: Arnolfini et sa femme, identitie comme le peintre lui même et sa femme // Revue de l’art ancien et moderne. 1932. № LXI.p. 187-93;.
M. Brockwell. The Pseudo-Arnolfini Portrait. A Case of Mistaken Identity. London, 1952.
Pierre-Michel Bertrand, Le Portrait de Van Eyck, Paris, Hermann, « Collection Savoir : sur l’art », 1997, (80 pp).
[4] Panofsky, E. Jan van Eyck's Arnolfini Portrai", The Burlington Magazine for Connoisseurs, vol. 64, iss. 372, p. 117–9 + 122–7, March 1934, JSTOR
Panofsky, Erwin, Early Netherlandish Painting: Its Origins and Character (1953)
[5] Bedaux, Jan Baptist, The reality of symbols: the question of disguised symbolism in Jan van Eyck's Arnolfini portrait, Simiolus: Netherlands Quarterly for the History of Art, vol. 16, iss. 1, p. 5–28, 1986, JSTOR
[6] Paviot, J. Le double portrait Arnolfini de Jean van Eyck, Revue d’archeologie et d’histoire de l’art.// Belgisch Tijdschrift voor Oudheidkunde en Kunstgeschiedenis, 1997, № 66, p. 19-33.
[7]Koster, Margaret L., The Arnolfini double portrait: a simple solution, Apollo, vol. 158, iss. 499, p. 3–14, Sept. 2003
[8] Marco Paoli, Jan Van Eyck alla conquista della Rosa. Il matrimonio Arnolfini della National Gallery di Londra. Soluzione di un enigma, Lucca: Pacini Fazzi, 2010. Jean-Philippe Postel, L'Affaire Arnolfini, Actes Sud, 2016
[9] Hockney D., Secret Knowledge: Rediscovering the lost techniques of the Old Masters (2006), London: Thames and Hudson.
[10] Panosky E. (1927), Perspective as Symbolic Form. Zone Books (2001)
[11] David L. Carleton, A Mathematical Analysis of the Perspective of the Arnolfini Portrait and Other Similar Interior Scenes by Jan van Eyck, in Art Bulletin, 64, 1982 pp. 118-124
Ward, John L. "On the Mathematics of the Perspective of the "Arnolfini Portrait" and similar works of Jan van Eyck", Art Bulletin, Vol. 65, No. 4 (1983) p.680
David L. Carleton, On the Mathematics of the Perspective of the Arnolfini Portrait and Similar Works of Jan van Eyck: Reply to Ward, in Art Bulletin, 65, 1983 p. 686-90.
[12] Jean Lejeune, "Jean and Marguerite Van Eyck et le roman des Arnolfini," Commission com-munale de l'histoire de l'ancien pays de Liege, Documents et memoires, fasc. xi, Liege, 1972; "A propos de Jean et Marguerite Van Eyck et du 'Roman des Arnolfini,'" Bulletin monumental, cxxxiv, 1976, 239-44.

същото, по-академично, на френски.

[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Каналес, физикът и философът

В европейския свят за едно цяло поколение имената на Бергсон и Айнщайн са били познати така както са ни познати тези на днешните звезди – дори без да е на ясно за какво точно ставало дума, всеки е знаел кой кой е. Още повече те задълго представляват една отчетлива културна дихотомия: “френското” и неговото друго, или обратно - науката и “нейното друго”. Сега, век по-късно, Бергсон е четиво за специалисти, докато Айнщайн е един разпознаваем образ, гениален и позитивен - каквато се очаква да е и самата наука. Четене на неотдавнашните му био(агио)графии създава впчеталение, че Бергсон е просто негов съвременник: името дори не се споменава. Айнщайн, всички знаят, получава Нобелова награда, а по-осведомените не е тайна, че тя не е присъдена за прочутотo му постижение - релативистката физика. Формална предпазливост сякаш, но в нобеловия доклад, четен от Сванте Арениус, е упоменат Бергсон, източника на съмнение относно валидността на твърдяното от Айнщайн.[1]
“Не плямпай, а смятай” – казва се задължително в езика на оригинала: shut up and calculate. Това е физиката пренесена зад океана: физик да чете Бергсон? Немислимо. Така е след втората световна война, докато след първата Айнщайн пътува до Париж за дискусия в Société française de philosophie. Именно на тази сбирка той се среща със самия Бергсон – случка несъмнено способна да добие особена символна стойност в някакъв опит за историческа реконструкция[2]. Това e направила Химена Каналес в една неотдавнашна книга.


През 2005 бяха чествани 100 г. от аннус мирабилис на Айнщайн и публикуването на първоначалната теория за относителността; поводът, бидейки исторически, доведе и до съживяне на интереса към по-щирокия кръг от обстоятелства - неувяхващия дебат за предшествениците на релатизивизма, между които Поанкаре заема особено място. Но също и за рецепцията на теорията, където името на Бергсон неизбежно се промъква. В този контекст неговото практическо изличаване от историята изглежда наистина странно и, по всичко личи, все по-широк кръг изледователи започват да обръщат внимание на тази особеност. За никого не е тайна, че в 1922 Бергсон публикува Durée et simultanéité. A propos de la théorie d’Einstein,[3] но общоприето мнение е, че той просто греши. В книгата недвусмислено е признато, че прилагането на лоренцовите трансформации, до което релативистката теория се свежда, дава физически правилни резултати, само че несъгласието е с интерпретацията им, която е по-скоро метафизика. Прояснява се, че цялостният дебат, както е просъществувал исторически, не се свежда до правилното срещу грешното, а до нещо винаги спорно, т.н. “разбиране’. Не е трудно да се установи, че дълго след излизането на книгата се пишат текстове, чието заглавие включва в един или друг ред имената “А” и “Б”[4]. С разработването на новата квантова механика интересът към идеите Бергсон за кратко се възражда: самият Де Бройл пише Les conceptions de la physique contemporaine et les idées de Bergson sur le temps et sur le mouvement (1941)[4]. По-късно и покрай теориите на хаоса, заедно с името на Поанкаре се препоявява и това на Бергсон[5]. Когато в 70те г. парадоксалното забавяне на времето бива демонстрирано в съвсем непосредствен експеримент, това практически съвпада с проверките на нелокалността, имплицирана от неравенството на Бел – отговор един диспут (ЕРR) относно квантовата механика, в който Айнщайн несъмнено е губещ[6]. Въпреки това с разгарянето на science wars Сокал и Брикмон възобновяват стандартните критики срещу Бергсон[7].
Поради преизобилие от материал историята от 20в се пише трудно. Каналес е избрала изпитана рецепта: първо пирона, после останалото. Постановка е запомняща се, макар случката едва ли е ключова: сблъсък на титаните не се е състоял на 6 април 1922 г.: в сесията от въпроси и отговори дават думата и на Бергсон, който говори четвърт час, а Айнщайн казва в няколко изречения, че не е съгласен. След още няколко изказвания Пиерон се връща и коментира, а Бергсон се съгласява, с което всичко приключва. И това се случило на втория ден от неговата визита, докато на първия се очаквало Едуард Гийом да го разгроми – за това пишело по първите страници на вестниците. Поради неясни причини Айнщайн не се появил, а още при първата враждебна реплика Гийом напуснал сесията. Кой бил този Гийoм днес пише само в специализирани енциклопедии и в текста на Каналес той се появява след страница 200 – още един от онези, които не са разбрали Айнщайн. Наред с него стоят и знаменитости като Поанкаре или Лоренц. Популярно обяснение отдава много на влияние от Бергсон, който е прочут, макар че както по натаък книгата показва, Айнщайн съвсем не е бил пестелив във своето саморекламиране.
В 1928 Astronomer Royal Aртър Едингтон, в Гифордските си лекции[7] мимоходом предполага фиктивен диалог, между “проф. Бергсон, примерно” и Кралския Астроном. Мнението му е,” че професорът би имал надмощие, но ...след като демонстрира, че идеята за време на Астронома е доста несмислена /quite non-sensical/, професорът, поглеждайки часовника си, би хукнал да гони влак, тръгващ по астрономическото време. В 1919 Eдингтон сензационно е потвърдил ОТО и лесно се приема за една от важните фигури в триумфа на Относителността. По-внимателната история разкрива, че той е отрано е схванал абсолютната статичност на света Минковски-Айнщайн (станал известен като block universe): в него няма реално време, случване или “ставане”. Не само че математиката е измела апориите на Зенон, но относителността изличава по-нататък и разлика между бъдеще и минало. Приемането на този контраинтуитивен извод в последствие сякаш се оказва кредото, разделящо вярващи и невярващи. Самият Айнщайн, демонстративно сякаш, приемал времето за илюзия и дори ползва това като утешаващ аргумент, който посочва в личната си кореспонденция (по повод смъртта на свой приятел). А в писмо от същия период за Едингтон, чиято ексцентричност расте с възрастта, пише че бил “prima ballerina who does not fully believe herself in her elegant leaps.”/1953: n.24/
Durée et simultanéité била под печат когато се състояло заседанието в Париж, така че протоколите несъмнено са удобна точка за разгръщането на разглежданията. Бергсон инсценира неохота да направи изказване - бил дошъл като слушател; в репликата си обаче умело зачеква проблема за локалното и нелокалното, който в геометрията съвсем не е така очевиден както във физиката. До голяма степен аналогично в книгата си пък говори за фантазми и фантоми – такива са примерно огледалните изображения, които обаче са не-физични. Поанкаре е настоявал на дистинкцията математика/ физика и за това не приема релативизма за чиста монета, а Бергсон видимо владее същата аргументация, която допълва и със субективно философска реторика. Паметният отговор на Айнщайн съдържа финалната репликата “ ‘философско’ време няма”.
(В действителност запазеното изказването е по нюансирано: Mais rien dans notre conscience ne nous permet de conclure à la simultanéité des événements, car ceux-ci ne sont que des constructions mentales, des êtres logiques. Il n'y a donc pas un temps des philosophes ; il n'y a qu'un temps psychologique différent du temps du physicien.)
Айнщайн, несъмнено е ситуиран в продължение на един ранен немски университетски позитивизъм, а популярните днес аналитични продължения са до голяма стешпен развитие на същото. Бергсон пък започва в опозиция на механицизма и ентропията като предполага траене, елан витал и пр. ненаучни добавки към света. (Един неизказан никъде въпрос: ако умът е неподвластен на материята, дали релативисткото забавянето ще му въздейства?). Френското издание на Fashionable nonsense (т.е. Impostures intellectuelles) включва една последна глава, сочеща Бергсон като родоначалник на постмодернистките нагласи; това е може едно от малкото безспорни твърдения в този памфлет: от Бергсон, през феноменологията и до дериданския пост-структурализъм. Около началото на века философи възразяват срещу интерпретации, които намират за екстравагантни, в неговия край те са си разменили ролите. Книгата на Каналес онагледява това обръщане, но оставайки твърде близо до документалното ниво случващото се в нея е може би трудно понятно. Общата перспектива севсем не се откроява, а фокусът на оригиналния дебат, дори да е непредставим(?), би могъл все пак да се уточни. Още повече, текстуалната стратегия на книгата е проследяването на тематични линии, по една във всяка глава, което при недостатъчно запознанство с материята вероятно би генерирало (хронологическа) каша /хаос/. В самите глави често изпъква паратаксическата конструкция, която (досадната) злоупотреба с формата ‘реторически въпрос + параграф отговор’ не скрива. Някои от главите обаче несъмнено са постижение, а обемът материал, който е бил компилиран, е внушителен, което само по себе си би оправдало начинанието.
Каналес се ситуира в близост до Латур (и дори участвала в негови проекти)<>, което прояснява методологията, опитваща се да свърже всичко с всичко: “да се възстановят аспекти от историята на науката, които често се губят – нейната способност да покаже какво свързва научното, технологическото, философското, историческото и ежедневното знание; с тези страници моята цел е била да свъзрвам точки от всички тези категории, връзки, които ни помагат да се придвижим отвъд двоичните термини наложени на Айнщайн и Бергсон.”

[0] Jimena Canales 2015 The Physicist and the Philosopher: Einstein, Bergson and the Debate that Changed Our Understanding of Time, Princeton and Oxford: Princeton University Press (488p), excerpt, epitome: Canales J., Einstein’s Bergson Problem: Communication, Consensus and Good Science , in Cosmological and Psychological Time, Boston Studies in the Philosophy and History of Science, Vol. 285, Yuval Dolev, Michael Roubach Editors, Springer International Publishing, 2016. 53-72
[1] Svante Arrhenius, 10 December 1922 in Nobel Lectures in Physics (1901–1921) , Singapore:World Scientific, 1998, 479.
: "There is probably no physicist living today whose name has become so widely known as that of Albert Einstein. Most discussion centres on his theory of relativity. This pertains essentially to epistemology and has therefore been the subject of lively debate in philosophical circles. It will be no secret that the famous philosopher Bergson in Paris has challenged this theory, while other philosophers have acclaimed it wholeheartedly. The theory in question also has astrophysical implications which are being rigorously examined at the present time." Интригата около присъждането само инцидентно стига до името на Бергсон.
[2] Séance 6 avril 1922  
[3] Bergson H.,
Durée et simultanéité. A propos de la théorie d’Einstein, (1922) Paris: Les P.U.F., 1968, 7e édition, 216 pp
[x] During, Elie. Bergson et Einstein: la querelle du temps. Paris: Presses Universitaires de France, 2013/2011. //Introduction au dossier critique “Duree et simultaneite: a propos de la theorie d’Einstein”, ed. Elie During, 219 – 244. Paris: Presses Universitaires de France, 2009.
[+] George, André. “Bergson et Einstein.” Les Documents de la vie intellectuelle (Javier 1930): 52– 64.
Berteval, W. “Bergson et Einstein.” Revue philosophique de la France et l’Etranger, 132 (1943): 17– 28. Jstor
Hervé Barreau, “Bergson et Einstein: а propos de Durée et simultanéité,” Les Etudes bergsoniennes, no. 10 (1973): 167.
[4] De Broglie L., Les conceptions de la physique contemporaine et les idées de Bergson sur le temps et sur le mouvement (1941), Revue de métaphyisique et morale 48 (1941): 241–257. Jstor
[5] Prigogine I., Stengers I., La Nouvelle Alliance, Paris: Gallimard, 1986 / Пригожин И. и Стенгерс И., Новата връзка, София: Наука и изкуство, 1989, c. 286
[6] Hafele, J. C., and Richard E. Keating. “Around- the- World Atomic Clocks: Predicted Relativistic Time Gains.” Science 177 (1972): 166 – 170. J.F. Clauser; M.A. Horne (1974), "Experimental consequences of objective local theories", Phys. Rev. D, 10 (2): 526–35,
[7] Sokal A., Bricmont J., Impostures intellectuelles, Paris: O. Jacob 1997, 276 p. (reed 2013)
[8] Eddington A., The Nature of the Physical World (1928),
Review John Banville What do clocks have to do with it? LRB Vol. 38 No. 14, 14 July 2016, p. 34-5

[+/-] Show Full Post...