понеделник, 19 февруари 2024 г.

"Хармид" и техниките на словото ἐπῳδή

Хармид редовно купонясва и после, сутрин, го боли глава; Сократ се съгласява да се направи на традиционен лечител, който с баене и билки ще го оправи. Бързо се разбира, че ако успее да го убеди да „живее разумно“, няма да има нужда нито от едното нито от другото. Воденето на „разумен живот“ се оказва във фокуса на диалога, но до негово определение така и не се стига – поради платоновото дълбоко неразбиране на негациите и съответно на парадокса „знам, че нищо не знам“.
Обаче е ясно, че не всички се водят от разума (си), така че въпросът за спомагателните средства също стои. Дерида запомнящо се е коментирал двусмислеността на гръцкото фармакон (φαρμάκῳν), покриващо спектър значения от благотворно до вредно, дума за лекарство и за отрова. Хармид подсказва, че същата неопределеност се пренамира и в епойде (ἐπῳδή), дума простираща се в дистанцията между рационално и афективно, от реториката до баенето.
Доколкото, за да убеждава Платон си служи и с логика и с разказването на митове, за него видимо от реторика до баене се простира континуум, което именно прави тази дума собствено непреводима. Така в неговите текстове се откриват разнородни – за нас – дефиниции, а по-нататък в техните преводи на разни езици и места фигурират доста различни думи. Всичко това – подходящ предмет за запълване на време, блогове и пр., като тук е само началото...

справка + коментар.pdf

Платон, Хармид в Диалози т.1, София: НиИ, 1979.
Derrida J., La dissemination, Paris: Seuil 1972 / Дерида Ж., Аптеката на Платон, сп. Език и Литература, 1996, 5-6, р. 60-73.
Robinson T., Brisson L, (eds) Symposium Platonicum V: Euthydemes, Lysis, Charmides, Sank Augustin: Academia Verlag, 2000.

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 29 януари 2024 г.

Мастилото на меланхолията

Мастилото на меланхолията - дори в оригиналната фраза да липсва алитерацията, словесната находка е запомняща се . Това е заглавието на сборник от работи, които Жан Старобински (1920-2019) е публикувал в течение на половин век, започвайки от 60те. Повод за връщането към това издание (от 2012) е появата у нас на превод от още една книга с лаконичното заглавие Меланхолията, този път от Ласло Фьолдени. Преводите от унгарски рядко са били издателски приоритет, така че тя идва с осезаемо закъснение (40 год; превод на англ. от 2016), макар да е била част от активизирането на тематиката през 80те.

Ласло Фьолдени, Меланхолията, София: Сoнм 2023
Jean Starobinski, L'Encre de la mélancolie, Paris: Le Seuil, 2012
Марек Биенчик, Меланхолия, София: Сoнм , 2002


В самото начало на 60 те г излиза книгата на Фуко, която знаем като История на лудостта, и днес тя бележи една повратна точка в европейската мисловност: различните общества конструират различно „нормалността“. Фуко е отделил двайсетина страници на меланхолията (с. 350 и сл.), които удачно са скицирали нейното виждане в няколко исторически различни момента. Става ясно, че обхвата от проявления на меланхолията е напълно условен, не по-малко от съчиняваните обяснения за нея. Практически едновременно излиза и дисертацията на Жан Старобински История на лечението за меланхолия от началото до 1900 г., който сега заема първите страници на неговия сборник. Oт началото на ХХв. датира фройдовото - и по-нататък фройдистко - обяснение за меланхолията и днес то има вече 100 годишна история, обаче доколкото претендира за актуалност, също както текущите схващания за депресия, биполярни разстройства и пр. то стои в страни от културно-историческите и литературоведски разглеждания. Несъмнен поврат при тях е книга на Панофски (с Клибански и Саксл) Сатурн и Меланхолията, излязла също в началото на 60те.
Фуко, който в началото на кариерата си е bona fide структуралист, често е протестирал срещу непрекъснатостите, които традиционната история упорито гради. Какво е общото между описания от Омир Аякс и Портрета на Д-р Гаше нарисуван от ван Гог? Ами, те и двамата са меланхолици... Както Фуко ще обясни, а Старобински експлицитно ще напише, „меланхолия“ е само една дума която има трайна употреба, но няма реален предмет и съответно – каузалност, която да бъде изяснявана. В последна сметка за нея няма история, а само историография.
Началото на темата за меланхолията се знае добре - древна Гърция: в псевдо аристотеловата книга Проблемата, параграф 30, пита „Защо онези, които са се изявили като философи, политици и поети, са отчетливо меланхолици?“ Аякс е сред първите имена, които се дават в този текст за пример, а после идват Емпедокъл, Сократ, Платон. От това място започва и Фьолдeни, докато Старобински използва предаденото в псевдо-Хипократ, за който се разказва, че бил помолен от абдерците да излекува Демокрит. При тази стратегия преходът към незаобиколимия център на цялата тема - Анатомия на Меланхолията (1621 1-во изд; 1638 5-то) е съвсем непосредствен – Роберт Бъртон се е представил като Демокрит младши.


ХVIIв. лекари и теолози се конфронтират по въпросите на меланхолията и в следващия век тя (заедно с астрологията) зачезва. По-късно в един обуржоазен свят романтиците я преоткриват, дават й нови имена и обяснения. У Фьолдени обаче има подчертан интерес към идеологизираните от религията трактовки; съобразява се все пак, че неговата книга е писана (80-те) когато Източния Блок с неговите ограничения са осезаема реалност. Така и за 19 в. когато Бодлер е доминиращата в този литературен ландшафт фигура, Фьолдени предпочита да се занимава с трудно четимите бръщолевения на Киркегор. За отсъствието на Бодлер може да се намери компенсация в по-рано преведената книга на Марек Биенчик, който и по специалност е романист. (другата му книга Oczy Dürera. O melancholii romantycznej, 2002 за сега изглежда недостъпна освен в оригинал). Някакво продължение на Фьолдени и негова работа за К.Д. Фридрих е била Носталгия на Петер Надаш, което той е съчинил като своебразна реплика в същите години.
Ако първоначално меланхолия е една от четирите позиции в проста логическа схема, на финала тя се провижда като дежурното обратно на конституиращото социалната тъкан, лишена от собствена субстанция и така - негативност. Деконструирането й е факт вече повече от половин век, но това не пречи от нея се генерират фантазми, в словесна или визуална форма и именно това е занимателното. Фьолдени е многословен и приблизителен, докато Старобински пише сухо, макар с проницателност и усет; а Биенчик - елегантно, както се полага на литератор. Появата на всяка поредна книга, нова или закъсняла, е добър повод за връщане към тези текстове, бързо прочитани и бързо забравяни.

Бележки и библиография
[1] В оригинал ланк.. - (ме)ланк... находката е на Шарл д‘Орлеан
[2] Фуко е запознат с работите на Бинсвангер, чиято книга е излязла предходната година
. [3] L'Encre de la mélancolie, съдържа фактически първото издание на текста, доколкото отпечатаното в 60 е било разпространявано само като „ведомствено издание“ от фармацевтична фирма, лансирала антидепресант.
[4] Диоген Лаерций съобщава, че Теофраст е писал книга за меланхолията, така че правдоподобно се спекулира дали въпросът не е собствено негов.

Фуко М., История на лудостта в класическата епоха, Плевен: ЕА, 1996
Binswanger L., 1960: Melancholie und Manie: Phänomenologische Studien (Melancholy and mania: Phenomenological studies), Pfullingen.
Starobinski J., Histoire du traitement de la mélancolie des origines à 1900. J.R. Geigy S.A., Bâle 1960.
Фройд З., Четири основни текста, София: КиХ 2018 [Траур и меланхолия]
Klinbansky R., Panofsky E., Saxl F.,(1964). Saturn and Melancholy: Studies in the History of Natural Philosophy, Religion, and Art. Thomas Nelson and Sons.
Starobinski J., Une mélancolie moderne : le portrait du docteur Gachet par Van Gogh,in L'Encre de la mélancolie р.243 (A modern melancholia: Van Gogh's portrait of Dr Gachet, Psychological medicine 23.3 (1993): 565-568. pdf )
Pigeaud J., Aristote. L'Homme de génie et la mélancolie. Problème XXX, 1. Traduction, présentation et notes Paris: Éditions Rivages, 1988. 129 pp. енгл.
пс Хипократ Emile Littré, Oеuvres complètes d'Нippocrate, vol. 9, Paris: Baillière, 1861
Robert B., The Anatomy of Melancholy: What it Is, with All the Kinds, Causes, Symptomes, Prognostickes, and Seuerall Cures of it : in Three Partitions, with Their Severall Sections, Members and Subsections, Henry Cripps, 1638
Bieńczyk M., Oczy Dürera. O melancholii romantycznej, Warszawa: Sic!, 2002
Nádas P., Melancholy, collected in Fire and Knowledge: Fiction and Essays, Farrar, Straus and Giroux (2007); Mélancolie, Paris: Le bruit du temps, 2015

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 20 ноември 2023 г.

Боке

Боке не e деформация на френското буке(т), а японска дума, от края на 20в. - технически термин във фотографията. В пост от предишното десетилетие, Неясни цветя, се преплитаха три разнородни сюжета, към които тя подсказва едно продължение. Би могло предварително да се вметне, че Блуменберг и Ана Блуме (†2020) нямат нищо общо, видно е; а също и че за Пол Остър напоследък май е по-добре да се мълчи. За Габриеле Тергит би могло да се спомене неочакваната й поява в книгата на Модрис Екщайнс от 2012 - тя присъства на процеса срещу Ото Вакер, но тук историята навярно ще се разрои прекалено (Перуниките на Ван Гог, примерно, се помнят). Така че, праволинейно, остава неостротата: не само че историческата книга на Волфганг Улрих има място в една по-широка, неразказана история, но и предеметът й е податлив на допълнителни материално-технически разяснения.


За боке днес четем из уикипедия (на 37 езика, вкл. бг), което позволява бъдат спестени повторенията. Фактическият контекст е именно това, което при Улрих в превод е неострота Unscharfe на немски, Flou или Blur респ. на фр. и англ. Педантизмът на енциклопедистите е разграничил разфокусиране, лоща видимост, движения (камера, обект или фон) и боке. А като допълнителна (цифрова) обработка, превръщаща острото в меко или размито, се сочи и гаусовото изглаждане (на немски „омекотяване“).
В последната година на XXв. в Арл е организирана фотографската експозици Flous et modernités. La rêverie du devenir, чийто куратор е Серж Тисерон, психиатър (психоаналитик) по професия. Първата уговорка, която той е направил, е че под flou разбира нехомогенност в контрастността, така че елиминира неостротата добивана от замъгляване на обектив, поставяне на полупрозрачни такъни и пр. похвати, изпробвани от пикториалистите на 19в. Неговата теза е, че нехомогенността на онова, което е пред и зад фокуса, прави снимките истински интересни, а без нея те идват като механичен заместител на реалност: дистанцията между субекта и обекта е маркирана от степените на острота.
Четвърт век по-късно Полин Мартен организира в Лозана експозицията Flou, une histoire photographique, която реално съпътства издаването на преработената й дисертация Le flou et la photographie. Histoire d’une rencontre (1676 -1985). Времевата рамка на този текст е най-ранната употреба на flou, „използвано за да се изрази с художествен термин нежността и сладостта на едно произведение“ (с. 37); и от другата страна, статията Le retour du flou на Жан-Клод Льомани, която тя представя като „първият ретроспективен текст за историята на flou във фотографията“ (с. 450). Тъй като по настоящем тя работи върху Les enjeux du flou photographique à l’époque contemporaine, специален брой на изданието Focales, там е публикувала и кратка библиография на публикации тематизиращи Flou (неостротата, размитостта). Видимо тя се отнася за десетилетията след епохата третирана в нейната книга и там, някъде в средата на хронологията фигурира заглавието на Волфганг Улрих.

Библиография
Tisseron S., Interview, Le Journal des Arts
Martin P., 2023. Flou. Une histoire photographique, Lausanne, Photo Élysée (3 mars-21 mai 2023). extrait du catalogue-demo
Martin P., 2023. Le flou et la photographie. Histoire d’une rencontre (1676-1985). Paris : Presses universitaires de Rennes.
Lemagny J.-C.,L'ombre et le temps. Essais sur la photographie comme art, Paris:Nathan, 1992 (more.)
Focales (Martin P.,) Les enjeux du flou photographique à l’époque contemporaine
Ullrich W., Die Geschichte der Unscharfe, K. Wagenbach Verlag, 2002 / Улрих B., История на неостротата София: Изток – Запад, 2012 (more)

*
Неостро на немски в този контекст има антоним меко, не тъпо; за оптическата контрастност или острота германските езици са използвали латинския корен (респ. Acutance, Akutanz), кoeтo на френски е piqué. Обратно на Френското flou е по-скоро отчетливото net, на английски clear. Очевидно, поуката е, че никой не е съвсем наясно за какво иде реч в глобалния дускрс.

[+/-] Show Full Post...

сряда, 25 октомври 2023 г.

„Блуменберг“

„Блуменберг“, заглавието на книгата от Сибиле Левичаров е името на немския философ и историк Ханс Блуменберг (1920-96), а посвещението на Бетина Блуменберг е за неговата дъщеря: фактологията неизбежно ще има определяща роля при всеки опит за прочит на текста. Изобилието от имена и препратки е видимо и всеки, който има желанието да щрака, може да научи подробности. Въпреки това остава подозрението, че зад цялата културна многозначителност може би няма нищо, което да е достатъчно еднозначно очертано и достъпно. Остава, разбира се, и удоволствието от информираното спекулиране.
Блуменберг е не толкова философ и/или историк, колкото неуспял теолог – подобно на Хегел или Хайдегер – и това несъмнено преопределя перспективата, в която се ситуира Левичаров; самата тя, четем в справочниците, е следвала Religionswissenschaft. Основната атракция в книгата обаче е един лъв, видим единствено за Блуменберг и една монахиня: това изглежда е достатъчно указание за неговото интерпретиране. За да стоят наравно измисленият лъв и историческият Блуменберг, авторката съчинява реалистични подробности - лъвът е стар, хърбав, видимо уморен, прозява се и главно лежи - повтаряни когато той бива упоменаван. Като професор, Блуменберг има студенти и четрима са дадени като персонажи. Всеки от тях като че ли онагледява някаква житейска траектория, чиято финитност е подчертана с посочване на кончината: самоубийство, сърдечен пристъп и пр. Пред финала, след като и монахинята и Блумберг са починали, всички заедно с лъва се озовават в някаква пещера или царството на сенките и водят там несвързан разговор. В последните редове от книгата лъвът произнася „Блуменберг“, перва го с лапа и го „отмъква в друг свят“. Фикция и реалност си разменят местата...

В края на книгата авторката ни осведомява, че текстът й не съдържа дословни цитати от работите на Блуменберг, които впрочем съвсем не са малко. Пет години след смъртта му с неговото име е била издадена книжката Лъвове, която съдържа трийсетина пасажа коментиращи лъв, по един или друг повод – четиво съвсем невпечатляващо, но фактът на издаване загатва, че в някакъв по-тесен кръг на запознати навярно е известна по-особената значимост на предмета; Левичаров определено е между „посветените“ и нейна книга, не само в детайли, но и като цяло, стои някакси неловко, без да може да се каже колко умисъл и колко несръчност има зад това. Без предполагаемата задълбоченост, на повърхността остава един претенциозен език, който на моменти мутира в разговорна реч, също както ерудитска образност съжителства с имената от поп културата. Описанията на две пътешествия се открояват като образцова за този жанр проза и контрастират с експедитивното третиране на множество други епизоди. Прозира неудовлетворението на Сибиле Левичаров от съвременността, нагласа, която споделя с Блумберг и за която нейната книга, въпреки добрите й намерения, сякаш допринася.

Сибиле Левичаров, Блуменберг. София: Атлантис КЛ, 2013 ( глава 1 )

[+/-] Show Full Post...

сряда, 13 септември 2023 г.

θεωρία

Сред англоезичните хуманитарии в края на 20 в. понятието „теория“ се беше превърнало в предмет на спор, видимо подклаждан от политизирани съображения. Тази почти съвременна историята се реконструира лесно – френският структурализъм и неговото деконструиране – и в нея се могат да се контекстуализират някои библиографични находки. Открива се например, че на всеки двайсетина години оригиналната гръцка θεωρία e ставалa предмет на историко-философска монография:

1982 Rausch (Hannelore). Theoria: von ihrer sakralen zur philosophischen Bedeutung. Munchen.
2004 Nightingale (Andrea). Spectacles of truth in classical Greek philosophy: Theoria in its cultural context. Cambridge University Press, 2004.
2021 Ward (Julie). Searching for the divine in Plato and Aristotle: philosophical theoria and traditional practice. Cambridge University Press, 2021.

Серията може да бъде елегантно допълнена като се добави една „Протоистория на теориа“, както е подзаглавието на книга от Ханс Блуменберг, публикувана на немски 1987 и преведена на английски 2015, т.е. в интервалите между началните три ориентира[1] . Последното издание от тази серия обаче е стряскащо боклучаво, особено когато се помни блестящия му предходник (в същото издателство), книгата на Найтингейл. За най-ранното, тук можем само да съдим от втора ръка, доколкото текстът се оказва трудно намираем (уликите са, че там Керeнии и компания не са далеч).
Историците обичат непрекъснатостта и приемствеността: ако една и съща дума се използва в различни значения, в кой момент е настъпила промяната? За думата θεωρία това може да се определи достатъчно точно: Аристотел ползва думата по начин, осезаемо различен от този на Платон, който остава до голяма степен традиционалистки. Найтингейл показва, че това е принципно и достатъчно ясно, но по-късно Уорд прави нескопосан опит да го скрие. Разделянето теориа/практика е ключово за първата, докато втората се опитва да очертае някакви особени предмети, които да оправдават употребата на думата.
Филологията е отказала да даде еднозначен отговор за произхода на θεωρία: от гледам/θεάομαι или от θεός/(субстанциална) божественост, което е по-скоро фолк етимология, но в контекста на релиогиозните идеологии именно това е предпочитаната алтернатива. Лесно е да се съчини аргумент срещу извеждането на глагола от предмета – това би било най-вече грешка на подмяна на общото с частно: нумизматът е колекционер, но не всяко колекциониране е нумизматика. Платон видимо ескплоатира традицонното разбиране/значение на θεωρία, което и би потвърждавало мнението за някакви особени предмети на теориа, но пък Аристотел въобще не прибягва до историцистки аналогии (N 198/188). Уорд прави опит, колкото подвеждаш, толкова и неубедителен да скрие тази липса и съответното прекъсване, отбелязвайки, че то било „поради стилистини причини, може би“; в същия маниер по-нататък тя се позовава и на „реторически причини“ (W 153, 173). Няма съмнение, че за Аристотел θεωρία е ценност сама по себе си, без никаква прагматическа стойност. Платон обаче,при желанието му да се харесва на властници, теория се предлага и с утилитарни аргументи, а това драстично различие Уорд замъглява обявявайки, че между „полезно“ и „безполезно“ имало някаква смесена форма.
В действителност едно от безспорните достойнства на книгата на Найтингейл е, че изявява у Аристотел един неприкрит афинитет към нещата без практическа стойност. Видно е, че това шокира всички онези, които днес и по-рано са били дресирани да търсят във всяко нещо „ползата“, форми на икономизъм, от елементарни до изтънчени, но чужди на гръцкия аристократизъм. За него теорията противостои не само на праксис, но и на фронезис: движещата аргументация Найтингейл нарича „реторика на незаинтересоваността“ и тя контрастира с платоновата „реторика на дефамилиаризиране“ (estrangement, N 199). Без да говори за скъсването, тя определя различието като „мащабно (major) концептуално развитие“ (N 209).
Няма съмнение, че, фактически, преди да съзерцават представяния на божественост, първите хора са се възхишавали от нощното небе, така че астрономията неотменно присъства в дискусиите за теориа. В Протрептикус Аристотел стига до там, да приписва на Питагор и Анаксагор изказвания, че хората са на света, за да съзерцават небесата (N22). В Държавата Платон обаче изрично е казал, че истинската астрономия не е тази, която се занимава с нещата по небето; Филип от Опунт, предполагаемият автор на Епиномис, стига до твърдението, че истинският философ е квалифициран астроном. В действителност Платон е направил опит да третира интелекта като виждане, скъсвайки с „акустическата“ традиция засвидетелствана за Питагорейци, атомисти или Парменид. Неговото влечение по зрелищното обаче възпрпятства разбирането за негативност и отрицание, където е и мястото на логиката. Платон обяснва, че философът е любител на съзерцаване на истината, а тя, доколкото се основава на някаква кореспондента теория, в крайна сметка опира до формата на вещност. Непротиворечивостта, която е в основата на кохерентностите, определено е чисто интелектуално достижение, без да е някакси зрима. “Божествената дейността, която е най-висше блаженство, би била θεωρία” (ЕN 1178b21–2) [2] - фразата на Аристотел остава колкото сугестивна, толкова и неопределена.


Относно архаичното значение на теориа, книгите реално се повтарят,както всички посочват,че то е за нарочното посещение на празнична церемония, в което, освен наблюдаването, е включено и пътуването напред-назад (без което гледащият е просто зрител, а не теорос); освен официална обществено организирана теориа терминът започва да покрива и индивидуални експедиции с познавателна цел. Федон, Федър, Банкетът и Държавата са диалози, в които по един или друг начин традиционната теориа е служила за модел при разработването на онова, което ще стане интелектуалната теория [3]. В текста на Държавата, върху който, както личи, Платон е работил особено дълго, е налице особена емфаза, която Найтингейл удачно изявява: в началото Сократ и събеседниците говорят за пирейската теориа в чест на Бендида, в края Ер е описан като теорос и - най-запомнящо - централна за постaновката се оказва сцената с пещерата. Отидох, видях-научих, и след като се връщам тук, ви казвам - митологическата схема е все същата, добре анализирамна и разбрана[4], от шаманите през поклонниците[5] и до платоновите персонажи.
Историграфската разходка дотук изглежда безпроблемно, доколкото се въздържа от употребата на чуждоезични заместители за гръцката дума. Латинската цивилизация, с нейния грубо утилитарен уклон трудно би могла да усвои (без да осъди) аристотелианското разбиране за θεωρία. Изборът на contemplatio за еквивалент – bios theoretikos става vita contemplativa – и експлоатирането му за визуална религиозност е, разбира се, неодоразумение, но това вече е друга история.

[1] В 2002 Гаше публикува свой прочит на Блуменберг и неговата проблематиката, който е включен през 2007 в негов авторски сборник, т.е. почти непосредствено преди и след Найтингейл.
[2] (ЕN 1178b21–2: the activity of god, which is supreme in blessedness, would be that of theoria” (вж. N 215 (и 226)))
[3]Найтингейл заявява, че отказва да дискутира Теетет без да споменава причини (p.73 n.5: I do not discuss the Theaetetus in this study of theoria), при все че от работата на Блуменберг (1987) е видна неговата значимост;. по-късно (2016) тя публикува едно есе за Светлината и пещерата, което несъмнено препраща към ранен текст на Блуменберг от 1957, но пак се въздържа от препратка към него.
[4]... и разкритикувана, примерно от Фуко; Уорд препраща многократно към предложените от М. Дъглас (2007) „кръгови (ring) структури“ .
[5]Ръдърфорд (2000) посочва индийската даршана.
Bibliography
Blumenberg, H. (1957) Licht als Metapher der Wahrheit: Im Vorfeld der philosophischen Begriffsbildung, Studium Generale 10 (7) 432–447; (1993). Light as a metaphor for truth: At the preliminary stage of philosophical concept formation. Modernity and the Hegemony of Vision Edited by David Michael Levin 1993 UCLA Press, p.30
Blumenberg H., (1987) Das Lachen der Thrakerin. Eine Urgeschichte der Theorie. Suhrkamp, Frankfurt am Main); (2015) The laughter of the Thracian woman: A protohistory of theory. Bloomsbury Publishing USA.
Gasché R., Theatrum theoreticum (2002) in T. Rajan and M. J. O'Driscoll eds. After Poststructuralism: Writing the Intellectual History of Theory, ed. T. Rajan and M. J. O'Driscoll (Toronto: University of Toronto Press, 2002), 129-151; (2007) in The honor of thinking: critique, theory, philosophy. Stanford University Press.
Nightingale A., (2004) Spectacles of truth in classical Greek philosophy: Theoria in its cultural context. Cambridge University Press, 2004.
Nightingale A., (2016). Cave Myths and the Metaphorics of Light: Plato, Aristotle, Lucretius. Arion: A Journal of the Humanities and the Classics, 24(3), 39-70.
Rausch H., (1982) Theoria: von ihrer sakralen zur philosophischen Bedeutung. Munchen.
Rutherford I., (2000). Theoria and Darśan: Pilgrimage and vision in Greece and India. The Classical Quarterly, 50(1), 133-146.
Ward J.,(2021) Searching for the divine in Plato and Aristotle: philosophical theoria and traditional practice. Cambridge; New York: Cambridge University Press.

[+/-] Show Full Post...

петък, 25 август 2023 г.

Смехът на Тракийката

Blumenberg H.,. The laughter of the Thracian woman: A protohistory of theory. Bloomsbury Publishing USA, 2015. (Das Lachen der Thrakerin. Eine Urgeschichte der Theorie. Suhrkamp, Frankfurt am Main, 1987)

“Световната история е навярно историята на различното звучене на няколко метафори”, фрзата на Борхес добива световна слава доста преди постмодернистите да се запитат, кое е метафорично и кое буквално (или концептуално). Осезаема част от творчеството на Ханс Блуменберг се свързва с този дебат, който (по стечение на обстоятелствата) в Германия е силно историцизиран. Днес той бива представян за изобретателя на някаква дисциплина “метафорология”, чието дискутиране тук навярно би отвлекло вниманието от една негова книга, която сама по себе си, така да се каже, е предмет достоен за хвалебствия. Смехът на Тракийката проследява хронологически повторенията и реинтерпретациите на един анекдот, чийто модификации се заплитат в необозримо сложен възел, и който едва ли би бил изявен без начетеност, каквато днешните “информационни технологии” все още не могат да демонстрират. Историйката фигурура сред басните на Езоп и в нея се разказва как, съзерцавайки небето, някой паднал в кладенец; по-нататък евентуално се явява втори персонаж, който, стандартно, го поучава “да гледа в краката си” или нещо подобно; предавана в течение на векове, тя се пренамира във варианти и парафрази, при които персонажите, обстоятелствата и репликите се променят до неузнаваемост. Онагледяването на абстрактното противопоставяне полезно/вредно става в опозицията близо/далеч, самата тя очертана във вертикала. Абстрактната схема е пределно гъвкава и може да бъде разпозната къде ли не: от клишето за всезнайкото, до фигурата на разсеяния професор и в множеството исторически примери в този дух: например Блуменберг посочва Кант, разказал за кочияша на Тихо Брахе, който му бил казал, че „може чудесно да разбира небесата, ама на земята е глупак“ (86). Подзаглавието на книгата я представя като праистория (Urgeschichte) на онова, което се нарича “теория”.
Като из-следване начинанието, разбира се, съвсем не е безпрецедентно – помни се многотомникът на Леви-Строс, който проследява разклоненията и вариациите на една (амер)индианска „митема“ ; но вместо екзотиката на антропологически материал Блуменберг експлоатира материя, пределно добре познатата на европейските читатели. Неговите изобретателни (ре)интерпретации и асоциации контрастират с една почти позитивистка рамка; в първите 10 глави зрелищно се трупат примери, от Плутарх, Плиний, Цицерон, и Стобей, през Чосър, Агрипа, Монтен, Бейкън, и до Фойербах, Ницше и Хайдегер. На фона на тази фактология стоят причудливо забележките, че Талес, като герой на анекдота, бил еквивалент на Сократ (6-8) и че Алфонсо Х Кастилски е най-добрият му двойник във въображението на Новото време (79-81). Баснята на Езоп е за двама анонимно описани протагонисти, при Платон това са Талес и Тракийката, за Диоген Лаерций епизодът представя смъртта на Талес, засвидетелствана от някаква старица, според Тертулиан един египтянин се подиграва на гърка Талес. Комедия или трагедия, Schadenfreude или моралистика, трактовката зависи от позиционирането на автора, който предава случката: Езоп, Платон и христианството видимо са на страната на смеещите се, докато Аристотел, Волтер, Хегел и Ницше са на другата; отделни скептици като Монтен или Бейл се стараят да са неутрални. Някаква двусмисленост може да е присъща на цялата философия: според Хегел тя именно противоречи на здравия разум , докато Маркс е апелирал самото хегелианство да се обърне с главата надолу. Няколко глави преди края на книгата, когато достига до историцизма и релативизма, Блуменберг заявява, че тогава вече „ситуацията е станала перспективистична и не може да бъде измерена с единствен стандарт“ (93). В послеслов преводачът ни осведомява, че Блуменберг се чувствал неудобно заради броя философи, които са на страната на смеещата се тракийка, макар в последна сметка и той самият да бил раздвоен (154).
Днес релативизирането е рефлекс, но въпреки това привидно естествената валоризация на „горе“ и „долу“ е нещо, което обърква рецепцията ни на по-ранните прочити. Добре ако се помни, че латинското прилагателно altus стои за високо и дълбоко (т.е. далеч по вертикала), а когато Минуций Феликс, позовавайки се на Сократ, лапидарно отсича „което е над нас е нищо за нас“ (33; т.е. Oct. ch.13), започва да се изяснява, че стойността на висшето не е точно онова, което здравият разум на баснята оспорва.
В действителност първата отчетливо фиксирана версия е в платоновия Теетет (174а) и назовава Талес, който „като гледал нагоре паднал в кладенец, а една остроумна и мила /emmeles kai chariessa/ слугиня тракийка, казват, му се присмяла“. При един опростенчески прочит се изпускат решаващи подробности: казаното няколко страници по-нататък, в Държавата (кн. 5) или авторитета на Епиномис, където изрично е заявено, че че „онзи, който е истински астроном е най-мъдър“(990a). Дори без тях се знае, че дисциплината е вече в квадривиума и задълго остава едно от либералните изкуства. Нескриваната неприязън на Платон е само към емпиричната астрономия, онази която сетивата разкриват (а водата в кладенеца може би е подсказала на литературния му усет, кой заслужено да бъде падналият). Блуменберг настоява, че анекдотът рефлексивно се отнасял до Сокарт - учвлечен в своята възвишена моралистика, той престъпва законите. По-пълната фактология другаде обаче загатва, че присъдата е заради недобрението към демократическия режим в Атина, а дори и в комедиен тон личи атаката срещу един от почитаните 7 мъдреци.


Аристотел не разказва пряко анекдота, но Блуменберг посочва, че той предава историята за това, как Талес предсказал момента на добра реколта от маслини и направил завидна печалба (Pol.11). Противопоставянето с Платон тук е само имплицитно, но зад него стои едно далче по същностно разделение относно теорията и нейните предмети . Незабележимо за нас идва и една съществена промяна в терминологията: Платон винаги пише за астрономия, докато Аристотел използва астрология; през елинистичната епоха неговият термин продобива и значението, което има днес, макар че служи и вместо по-ранната дума. С това раздвояване, от наблюдател персонажът се превръща в гадател, което го прави неприемлива за господстващата по късно идеология фигура, но също, макар и по други причини, за по-следващото Просвещение. Една средновековна версия разказва за астролог, съчиняващ предсказания, докато неговата съпруга му изневерява; по късно в колекцията на Гаспар Шобер (1520) идва коментар за онези, които претендират че знаят бъдещето, без да знаят настоящето; същото разяснява подробно и баснята на Лафонтен (1688): религията претендира, че владее тайните на бъдещето, много повече отколкото знанието(което, третирано като любопитството, е грeховност). С това се заплита собствено метафорическата проблематика, доколко теориа е виждане и доколко – мислене, или, друго яче казано, философия.
От Диоген Лаерций насетне името на Талес устойчиво фигурира в началото на съчиненията за история на философията - а оскъдните сведения за него самия се попълват неизбежно с предполагаемо биографичния анекдот за кладенца, който става също и повод за коментар. Детайлите на едно по-подробно контекстуализиране идват едва в гл. 11 с Ницше, макар че те биха могли по от рано да просветят историографския ход на текста. Цитатите, преразказите и алюзиите в книгата са поне 100 и докато Блуменберг следва стрикно хронологията им, връзките и последователностите се заличават. Платоновия Теетет дълго излиза от обръщение, но пък Диоген Лаерции е изключително популярен и когато анекдотът се среща разказан за Анаксимен следва да се помни, че в Живота и мненията на философите е приведено „негово“ писмо до Питагор. Деформация на неразбраното „тракийка“ е дало името Трата (76, famula Thratta nomine, другаде Треса), и, по-озадачаващо, една съвсем тракийка, Ямбе, чието име е на лековата стихотворна стъпка (ямб). „Историята на реципирането ни заблуждава, ако изоставяме водещата нишка от имена, думи и образи“ (31) предупреждава Блуменберг, при все - напълно видно е - че такава няма. На книгата е дадено подзаглавие „Една праистория на Теория-та“ и Буменберг изрично подчертава, че нямал претенции това да е историята.
Бележки и Литература
Борхес Х. ,1951, Сферата на Паскал, във Вавилонската библиотека, София: Н. Култура, с.289
Levi-Strauss C., 1964–1971. Mythologiques, Paris: Plon
Urgeschichte и протоистория са два термина, чието съотнасяне преводачът кратко коментира (159-60)
Nightingale A., 2004. Spectacles of truth in classical Greek philosophy: Theoria in its cultural context. Cambridge University Press.
Блуменберг цитира варианта на Хайдегер: „философия е това, на което слугините се смеят“ (121).

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 17 юли 2023 г.

Добродетелите на Платонизма и Митът за Сократическия период

"Добродетел" е неестествена за българския език дума: като неизбежни асоциации идват "свидетел", "предател" и пр., думи от мъжки род, препращащи към някакъв определен вид деятел[1]. Съобразява се, че това е калка от латнските bene facere, буквално "правя добро", но което в речта е по-скоро елипсис за "правя добри пари" или "печалба" - бенефис определено е думата за печалба влязла в европейските езици (и едва напоследък у нас дойде употребата й за благотворителност). В съответните преводи, където фигурира "добродетел", обикновено е стояла дума производна от латинското virtus (през фр., англ.), което първочначално и безпроблемно е най-вече "мъжественост" (от "vir"): очевидно е ставало дума за неща, които се харесват на военните и пр. кандидат-герои. С нея безусловно се предава и гръцкото arete, дума, която пък видимо е имала по-широк обхват – "изключителност", "майсторство" и пр. качества на експерта: aрете имат отличният лекар или ретор[2]. Отглас от суперлативната степен се е запазил в дошлото през италиански "виртуоз(о)". Онези, които са в малцинството на най-добрите, са аристос, деятели с арете; а онова, към което са се стремили - според Платон - е agathos дума, която е скрита зад деформиращи преводи като "благо, добро, good, bien"[3].
С този езиков преамбюл се навлиза в по-конкретния проблем, какво да разбираме, когато един или друг автор ни осведомяват, че Платон често се занимавал с въпроси от типа "може ли да се преподава добродетел", "е ли тя някакво знание". Недоразумението навярно е крещящо: Платон се интересувал, как се постига майсторство, докато моралистките интерпретации внушават, че въпросът е, какво следва да знаят хората за да са смирени и добрички. Едва ли има нужда да се упоменава филолога Ницше, който прозорливо е размишлявал как е постигната илюзията, че възгледите на господарите са подходящи за робите; че става дума за отглеждане на виртуозни управници, не на образцови овце. Идеологемата "всички сме роби" винаги е негласно допълвана: някои – повече от другите. Ако мирогледът на роба се свежда до очакването да случи на добър господар, не е трудно да се провиди каква е и съответната представа за върховното благо, което Платон очевидно е разбирал съвсем иначе[4]. Елиминирането от неговата философия на собствената му идея несъмнено дава основание за коментара в Отвъд доброто и злото, че „християнството било платонизъм за масите“.
Исторически обстоятелства са довели до това, че близо 1000 години съчиненията на Платон не са в обръщение на Запад – грамотните владеят единствено латински език, а преводи няма. Когато през Ренесанса те стават отново достъпни, с тях върви един карикатурен наратив: Сократ дошъл да учи хората на добро, а те, неблагодарниците, взели, че го отровили; на Платон видимо е била отредена ролята на езически евангелист. Дори в 19в. с разгръщането историзма Целер пише за гръцката философия сякаш Сократ е първоучителят, а след него идват разните апостоли. Едва напоследък Ллойд Герсон се осмели да публикува (добре аргументирана) работа Мита за платоновия сократически период. Схемата на неговата теза е вече позната от дискутирането на питагорейството - онова, което предполагаемо би обяснявало Платон, реално са възгледи след неговото време, само че приписвани на митологични предшественици[5]. Съвсем аналогичен е и случаят със Сократ: за неговите нетривиални възгледи се знае преди всичко от съчиненията на самия Платон. Опитите за разграничаване на някакъв исторически Сократ от текстуалния съименик[6] обаче се оказват несъстоятелни, но най-вече постановката на Властос, че у Платон имало и някаква ранна етическа философия без метафизика противоречи на фактите. Ентусиасти, които да разработват такова недоразумение, видимо не липсват[7], при все че последните страници на Държавата предупреждават онези, които култивират арете „по навик, без философия“ (Rер. 619d1).
От техне-тата гърците не са отделяли онова, което днес се нарича „изкуство“; дълго време това ca умения (artes), които едва през Ранната модерност бива поделени на приложни и изящни, като при неопределената словоупотреба вторият вид бързо става подразбиращото се[8]. За арете може да се набележи аналогична траектория: от „изключителност въобще“, към „човешка“ и финално – към „етическа“. Когато общото значение се подменя (или някакси „се подразбира“) от частно, смисълът твърде често се губи. Аристотел навярно е провиждал проблем със съдържателните промени, така че е предложил формално определение – „посредственост“, средата между крайностите. „Златната посредственост“, която латинските автори така високо са ценили, днес обаче звучи някакси неловко...
Малкият Хипий е диалог, който чудесно илюстрира объркванията в реинтерпретациите: най-умелият, „виртуозът“, може да е най-големият злодей. Шлайермахер и Кузен са били до такава степен скандализирани от този „неморален“ извод, че обявяват диалога за неавтентичен; днес реторическите умения на коментаторите са усъвършенствани, така че не е толкова проблематично този текст да се представя като „платонизъм за напреднали“, но сократовската перспектива [9,10] определено е загубила актуалност и това става ясно по твърде много начини.
Бележки и Бибиография
1Съдейки по Тълковния речник [София, 1973], турската дума тел се упоребява в двата граматически рода, омономия, която (тук) изглажда езика. Благо и добро идват като синоними на гръцкото agathos. Статията arete в лексикона на непреводимите, дава добра ориентирация за думата, която се обсъжда [Cassin]; другаде [Mattei 2001:309]; Бележките на Михайлов към превод на Платон отбелязват, „че гръцкото арете е с много по широк обхват и съдържа елементи които българската дума или оставя на страна или на заден план“ [Платон 1979:406].
2„Сандартен термин за човешко съсвършенство (perfection) е арете [Gerson 2020: 165]. Ареталогия изглежда е дума за текстовете рекламиращи чудотворчеството и добродетелите на едно или друго божество (Paulу).
3 Аристокрация е познатата дума, оцеляла през историятa.
4 Лекцията За Благото, която Платон е изнесъл, е станала повод за алтернативния платонизъм теоретизиращ негово Неписано Учение.
5 Huffman C, 2013, Plato and the Pythagoreans in Cornelli G. et al. (eds.), 2013, On Pythagoreanism, (Studia Praesocratica 5) Berlin and Boston: de Gruyter, 2013, р. 237.
6 Още през 18в. се дискутира различие между една историческа фигура и образа от каноничните текстове.
7 Gerson L., Platonism and naturalism: The possibility of philosophy. Cornell University Press, 2020. p.174, n.35 .
8 Изкуство в течение на 20в все по устойчиво се приема за визуално изкуство, макар че до тогава то е най вече именно изящно изкуство.
9 Ницше, който пише преди издаването на Фрагментите от предсократиците, говори за предплатонова философия, термин, който по-добре маркира някакво историческото различие; вж по конкретно Lebedev, A. "Getting rid of the «Presocratics», Tradition 2010 (2009): 177-183.
10 Въпреки свидетелството от текста на Аристотел (М 1025а6), въпросът за автентичността на този диалог продължава да е интриговащ.
Cassin B., et al., eds. Dictionary of untranslatables: A philosophical lexicon. Princeton University Press, 2014.
Gerson L., "The myth of Plato’s Socratic period." Archiv für Geschichte der Philosophie 96.4 (2014): 403-430.
Gerson, Lloyd P. Platonism and naturalism: The possibility of philosophy. Cornell University Press, 2020.
Mattei JF., Platon et K. Popper in La philosophie de Platon sous la dir de M. Fattal, Paris: L'Harmattan, 2001, p.309
Paulys Realencyclopädie der classischen Altertumswissenschaft Band II,1 https://de.wikisource.org/wiki/RE:Aretalogoi
Zeller E., Die Philosophie der Griechen. Eine Untersuchung über Charakter, Gang und Hauptmomente ihrer Entwicklung. Tübingen: Ludwig Friedrich Fues 1844–1852
Mattei JF Platon et K. Popper in La philosophie de Platon sous la dir de M. Fattal Paris: L'Harmattan, 2001, (p.309): най-напред трябва да припомним значението на самия гръцки термин, който предаваме като добродетел (vertu) и с който Сократ непрестанно си играе в Държавата: думата арете, от сравнителна форма на прилагателното агатос (добър, благо), производно от корена *ага и препращащо към по-доброто и глагола агамаи (адмирирам, почитам), изразява превъзходството (екселанс) на нещо. Това превъзходство, вродено или продобито, прави от него най-добрият аристос.
Платон, Диалози София: Наука и Изкуство, том1. 1979
Ницше Ф., Съчинения, София: Захарий Стоянов 2002 т.5 Отвъд доброто и злото (предговор)

[+/-] Show Full Post...