Freedom на Jonathan Franzen e напълно тривиален роман във формата на семейна сага, обхващата основно три поколения американци от 60те до днес. Реалистичен, правдоподобен и задвижван от ежедневност, без отклонения,- били те съдържателни или стилистични,- от посредствеността. Липсата на релеф и натрапчивата обикновеност обаче могат да са собственият предмет на интерес както за пишещия Францен, така и за систематично отегчаващите се читатели. Една обяснителна рамка тогава би била депресията, която нееднократно бива коментирана из книгата и се представя като факт, макар в него отчетливо да прозира авторският избор. В текста обаче тя се привижда като форма на живот, респективно и като стратегия за действие: закономерно и предвидимо персонажите се провалят, но без особени сътресения в повествованието; така и грандиозният провал на една от централните фигури (Дж. Берглунд) минава в няколко незабележителни страници, при все че е бил внимателно режисиран от самото начало. Освен едно (или две?) изключение, трудно се намира място за някакъв символизъм, който би отлепвал описанията от видимата им плоскост и би спасявал от простия провал и героите и текста. Единственото допълнително измерение е само едно едва прикривано презрение на автора към своите 'герои'/конструкти.
Така е трудно и да се потърси основание за връшане към предишната и нашумяла книга Корекциите, при все че там модалността на миналост видимо е пощадила начинанието. Това е било усетено и от водещия интервюто за The Paris Review, а също и от някои по-несдържани критици.
Едно от двусмислените постижения нa Францен фигурира като заскобена фраза в уж-чуждия текст, писан от негов персонаж: It helps to die early if you want a big funeral.
понеделник, 26 декември 2011 г.
Свобода и Корекции
неделя, 13 ноември 2011 г.
Около Пол Остър
Auster P., Sunset Park, Faber and Faber, 2010
Остър П., Човек на тъмно, София: Колибри, 2011
През 1993г. излезе преводът на Ню-Йоркска трилогия на Пол Остър, книга която впечатляваше като образцов постмодернизъм: смес от 'висока' и 'ниска' литература, рефлексивност и криминален роман, минимализъм а ла Бекет и литературни алюзии. Ентусиазираните читатели се впуснаха да издирват по-ранните текстове на този 'непризнат гений' и не останаха разочаровани: Moon Palace (1989), The Music of Chance (1990), и Leviathan (1993) до ден днешен са на едно съвсем приемливо ниво. Но в 1994 излезе Mr Vertigo, която определено им остъпваше: твърде приказна и завършваща с един доста неубедителен маниер. Последвалата я Тимбукту беше вече несъмнен повод за една пpеоценка. А по-следващата продукция потвърди едно отдавнашно наблюдение, направено от негов колега и сънародник:
".. Както виждате с нашите писатели стават необичайни работи ... Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на крайщата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат за да подържат къщите си, жените си и така нататък и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат без да има какво да кажат.. гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци."
Това е мнението на Хемингуей за американския литературен живот, такъв какъвто той го е видял още в 1935г. (Зелените хълмове на Африка, в Избр. Творби, 2,с.273). Една рецензия за Пътешествията в скрипториума писана още в декември 2006 съвсем неоригинално стигаше до същите нерадостни констатации ( други бяха и по-резки, а неодобрението продължава и продължава да ескалира). Oт Нощта на оракула (2003) взе да изпъква една незначителна и недвусмислена сцена, в която литературната агентка казва на Автора: "дай ми петдесет страници и ще ти намеря довор". И няма спор, че романите на Пол Остър се свеждат напоследък именно до това - 50 страници интриговащо начало и после - насипен материал. За случващото се, Пол Остър несъмнено си дава сметка - никой още не се съмнява в неговата рефлексивност, но всеки читател вероятно следва да обяснява, защо чете новоизлизащите боклуци.
четвъртък, 8 септември 2011 г.
Числата - на Платон, Офузий и Коперник
Dupuis J., Le Nombre Geometrique de Platon, Paris: Hachette, 1885
Iofranci Offusii De divina astrorum facultate in larvatam astrologiam, Johannis Royerii typographia: 1570
Robert S. Wеstman, The Copernican Question: Prognostication, Skepticism, and Celestial Order, University of California Press: 2007
Темата за "голямата година" изглежда е достатъчно разклонена и неясна, така че може да води на неочаквани места. Например: трайно я свързват с името на Платон и, както се оказва, с периода за прецесия на земната ос, за който една първоначална оценка от около градус за столетие дава 36 000 години. Точно това и точно така дефинирано числото не фигурира в платоновите текстове, но ровенето открива една позабравена дискусия: за какво иде реч в началoто на книга 8 от Държавата, по-точно в пасажа 546b-c. Докато няма яснота, няма и еднозначен превод, съответно преводаческите решения на това място драстично се различават. Откритието към днешна дата е, че по повод тези няколко реда (вече) са изписани няколко монографии, а писането на статии продължава (и то наложи и пренаписването на статията в уикипедия (края на август))...
още...
Офузий е слабо известен астроном/ астролог/ медик (можеби), влязъл в полезрението на по-широк кръг историци със своите коментари към системата на Коперник, но също и с използването на платоновите тела за обясняване на строежа на сънчевата система. Единствената (за сега) негова книжка се оказва достъпна в Googlebooks...[more]
Коперник в прочита на Роберт Уестман: около 700 стр. в две колони сбит шрифт. Книгата, която Kоперник е публикувал, е само една, а всичко останало са обстоятелства, контекст, интерпретации, внушения и манипулации... Тезaта на Уестман обаче се формулира кратко и ясно: За обръщението е само един Синтаксис по Птолемеев образец, което е следвало да бъде допълнено от Тетрабиблос - останал ненаписан поради (не)очевидни причини...
още...
неделя, 8 май 2011 г.
Глупости на квадрат
Чоран споменава, че за да отиде на покупки или до пощата, черпел вдъхновение от разлистването на нечия биография - на Александър Велики, Наполоеон или друга. Може би той би разпознал сродна душа у онзи, който пък се връща от пазар или от посещение в администрацията със самочувствието на един Александър или Цезар и най-вече - с желанието да полегне на лаврите си и никога повече да не му се налагат подобни подвизи. (впрочем, такъв е случаят и с този блог).
Philippe Delerm, Les amoureux de l'hotel de ville, 2001
Даниел Келман, Аз и Камински, 2005
Stephane Audeguy, Theоrie des Nuages, Gallimard, 2005
Albert Camus, La Chute, 1957
Philippe Delerm, Les amoureux de l'hotel de ville, 2001
"Не снимам живота, какъвто е, а какъвто бих искал той да бъде" - изказване на Доано, което сигурно е добре да се припомня; не че някой приема за чиста монета неговите фотографии или фотографията въобще.
Днес "Целувката"/ Le baiser (de l'hotel de ville) изглежда е най-известната от неговите снимки. И, както се разбира, това не е журнализъм, ами артефакт: заснетите били начинаещи актьори, сътрудничили на Доано в няколко сесии на различни места. Но както с другата известна целувка (Alfred Eisenstaedt), в последствие за ролята са се появили множество претенденти; стигнало се дори до съдебен процес. Филип Делерм пък е написал роман, Les amoureux de l'hotel de ville, немного блестящ и не особено благосклонен към целия този nostalgia business, нещо контрапунктално.
Даниел Келман, Аз и Камински, 2005
Аз и Камински - гаменски роман или нещо такова. Ако конформизмът е обречен на неуспех, няма гаранция, че една улична безпардонност гарантирано е успешна - оттук и ироничната дистанцираност на Келман спрямо разните безобразия на неговия герой- повествовател. Никой не би чел, ако го нямаше по-късното Измерването на света.
Stephane Audeguy, Theоrie des Nuages, 2005
Повече идеи, отколкото техника - за писателското начинание може и да са фатални. Или: повече, отколкото вкусът, който да ги отстрани - също. 'Теория за облаците' разбира се не е роман за тях - едва ли някой би могъл да го направи,- а главно за разни хора, реални или не съвсем, занимавали се с това.
Albert Camus, La Chute, 1957
Изненадващо, оказва се че Падението на Камю поже да бъде препрочетено и в по-късно време. Философското ниво на Камю, установено е отдавна, добре съответства на гимназиалните програми. На него обаче му се наложило да си сменя разбиранията, когато 'ситуацията' еволюира от средиземноморското безгрижие към простата схема на Съпротивата и най-вече на усложненията настъпили след това. Така от разните негови Есета, през Разбунтуваният Човек се стига до Падението: и текстът се усложнява в апории, двусмислици и интертекстуалност, от които сам Камю се е разтревожил - очевидно 'романът' не е съответствал на някакви негови 'разбирания', а стига доста по-далеч. Сполетяло го е онова, за което и Сартър говори: остава неговото писане, а не негови идеи.
петък, 8 април 2011 г.
вторник, 11 януари 2011 г.
Нова година - нов късмет
... и нищо ново под слънцето.
Tри книги, които не изненадват, но и не разочароват (или поне - не много):
Banville J., (2009) The Infinities, Scribner
Modiano P., (2010) L'horizon, Gallimard
Кънев А., (2009) Теория на философското развитие, изд. СУ К.Охридски
Banville J., (2009) The Infinities
"Джон Банвил си възвръща формата" - ако се ползва икономичността на двусмислицата (макар и в журналистически стил): добре познатата Къща (с главно к), (не)обичайните персонажи, светлината, всичко, което вече го имаше в добрите му книги, и, като бонус, сюжетна линия, вдъхновявана от мита за Амфитрион; а така постмодерно авторската намеса в романната действителност е неотделима от архаично-божествена. Демонстративната лекота, с която той отново застава над обичайното писане, може би няма да бъде одобрена и определено няма да бъде наградена. Докато съвременниците му се заплесват по кино и прочие залъгалки, Банвил знае - както едновремешните художници-, че освен светлината друго интересно няма.
Modiano P., (2010) L'horizon
В библиографията на Модиано фигурират вече двадест и шест романа: би било нереалистично да се предполага, че всички те ще изглеждат еднакво успешни. Така в поредния могат да се привидят обичайните достойнства на прозата "Модиано", а като по-необичайни - експлицитност и патетика, характерни за съвсен друг тип четива. Опасения, че забелязаното сега ретроспективно може да се проектира върху предшествалото, вероятно са добро основание да се чака следващата година; нова година - нов късмет...