Вермер е едно от тези имена, които в течение на годините изкачаха от най различни места. Сега със световно – ширещатата се мрежа мястото е едно: научаваме, че в близките дни ще бъде открита експозиция събрала на едно място ¾ от всички негови налични картини (28 от 35, в Rijksmuseum Amsterdam). Броят на картините съвсем не е голям и за Вермер се знае малко, а един чудесен сайт EssentialVermeer успява да събере (на едно място) практически всичко което известно за и около него.
Edward Dolnick (2008), The Forger’s Spell: A True Story of Vermeer, Nazis, and the Greatest Art Hoax of the Twentieth Century , Harper Collins
Laura J. Snyder (2015), Eye of the Beholder: Johannes Vermeer, Antoni van Leeuwenhoek, and the Reinvention of Seeing, W. W. Norton
Книгата на Долник не е съвсем нова, но още когато излиза историята за Мереген вече неколкократно е разказвана и без нови факти няма как той да претендира за академичност. Така е разбираема неговата склонност да „спекулира“ върху психологията, веднъж тази на фалшифакторите и още – тази на експертите. Изложението обаче се оказва твърде аморфно тъй като освен в подобни коментари, то се отплесва и в различни отклонения; в крайна сметка читателят научава може би повече за критика Бредиус или за райхсмаршал Гьоринг, отколкото за Вермер и ван Мереген. Става донякъде ясно че Холандия през двете десетилетия преди края на 2раСв.Война се развива една истерия „Вермер“, доста сходна с tulpenmanie - тази по лалетата -от 17в. На този фон изпъква историко - социалният проблем, свързан с въпроса защо атрибуцията магически предизвиква промяна в пазарната стойност от милиони до нищо? Как обществото допуска съвременните магьосници - „експерти“, само предполагаемо владеещии някакво езотерическо знание, което и зрелищно се проваля.
В разбирането на твърде много („класически“) изкуствоведи използването на спомагателна оптическа техника изглежда също е някаква форма на „мошеничество“, при все че художниците винаги просто са целяли максимален ефект, без предразсъдъци спрямо техниката. В древна гърция противопоставяне изкуство/техника няма, няма и лексика за него, докато в модерна Европа от него се развива ценностна система. Легитимирането й върви с фразеологията на свободни срещу механични изкуства, но тя видимо е неавтономна и се разпада пред лозунга „изкуство за изкуството“. Вермер очевидно се вписва под него, доколкото е очевидно, че за неговото творчество е важно „как“ и не „какво“.
На сайта EsV миролюбиво е казано, че относно техническите средства мненията са разделени и са упоменати ред работи, третирали въпроса, започвайки с Пенел(1981), минавайки, разбира се, през Хокни и Стедман и стигайки до Лаура Снайдер (2015). Последната е безспорно на експертно ниво и тя формулира тезата, че гледайки упорито през лещи и в огледала Вермер си е създал репертоар от ефекти, които пресъздава тук или там, без да копира стриктно оптическите проекции. Тази постановка несъмнено може да помири мненията, макар че основата й е в твърдението за широката известност на всякакви подобни процедури. Именно това е и предметът на книгата, която се занимава с една (р)еволюция на самото виждане, последвала изнамирането на технически средства. Отстъплението пред формулираните аргументи, косвено доказуеми, се е скрило зад крайно позитивистична история, която настоява за някакви „веществени доказтелства“, докато Снайдер елегантно демонстрира, че такива няма и за познанството на прославилия се Льовенхук и неговия съсед Вермер.
Бележки
Pennell J., Photography as Hindrance and a Help to Art, The Journal of the Camera Club, 1891.
Sawyer T., False Gold to Forge: The Forger behind Wyatt Gwyon, Review of Contemporary Fiction 2.2 (Summer 1982): 50-54.
Hockney D., Secret Knowledge: Rediscovering the Lost Techniques of the Old Masters, 2001
Steadman P., 2002 Vermeer's Camera: Uncovering the Truth behind the Masterpieces Oxford University Press;
събота, 28 януари 2023 г.
Проекции на Вермер
събота, 7 януари 2023 г.
(Пре)Написаният Диалог
Този Диалог, написан преди 40 г. от Жак Дерида заслужава да остане като образец на проза, каквато напоследък не се среща. Темата за езика е започнала да се изтощава в многобройните структуралистични трактовки, така че търсенето на атрактивна новост завива към деконструкционизма: лесният път е в замяната на деконтекстуализираните разглеждания с прагматика; дихотомията на Сосюр език срещу реч се обявява за илюзорна, а фокусът се измества към ситуираните изказвания. Така Дерида съчинява своя текст, който представя, какво би казал, ако би бил питан за съвременни философски възгледи по въпроса.
Контекстът (в ед. или в мн.число) завинаги остава недоопределен, така че функционирането на текст в него остава до голяма степен свободно. Тук той е преди всичко исторически: рецепцията на Остин във Франция, англосаксонските реакциите срещу Френч теори, отзвук в преводите на български; в микс от три езика и една бързо променяща културно политическа ситуация - залез на структурализма, демократизиране на източна Европа, американски поврат към варваризма. Диалогът излиза във в-к Култура, чиито архив е отворен, но ранните сканирани страници там са трудно податливи на употреба. За това той се появява тук отново и с всичката носталгия, която влачи.
Написаният Диалог
— Ало, г-н Дерида, бихте ли могъл да напишете за нашия вестник една статия върху езика...
— Питате ме дали съм способен, — което е съмнително — или дали съм съгласен? Във втория случай въпросът може да е покана или молба. Моята интерпретация за това ще зависи от интонацията, взаимоотношенията ни от двата края на линията, от хиляди други неща, накратко - от един контекст, който не е непосредствено езиков; това е едни текст, по-широк и винаги отворен, който не е просто ограничен дискурс.
При първата хипотеза („способен ли сте”) въпросът изисква отговор, който след Остин, някои наричат констатив. Моето „да” би значело „аз съм способен на това”, и бих претендирал, че изказвам това, което е, че дефинирам, описвам констатирам. Но ако въпросът важи като покана, моето „да” няма да констатира нищо, а ще прави нещо - то ще ме ангажира. Моето обещание ще предизвика някакво събитие, което преди отговора ми не би могло да има никаква вероятност да се случи и дори - никакъв смисъл. Такъв отговор вече няма констативна стойност, а по същество е един перформатив.
— Нека да е така. напомняте ми за Брехт и неговите две опери „Този, който казва да“ и „Този, който казва не"...
пълният текст.пдф + хронология-библиoграфия