сряда, 29 август 2018 г.

Лайбниц, вечното завръщане (2)

Aποκατάστασις πάντων или Ψαµµίτης
В текстовете, които Фишан шубликува [1] освен като заглавие думата апокатстазис не се среща.Той, както и по-нататъшните коментатори е сякаш хипнотозран от нея [2] и съответно идва една история, привидно следваша „фактите“: книгата на Петерсен и сътрудничеството им, а зад тях и връщането към Ориген и богословска проблематика. Този насочван от особени интереси прочит обаче не е единствено възлможен . Лайбниц изглежда се е натъкнал един парадокс, за който знае решения, но те по една или друга причина причина не го удовлетворяват, а първата сред тях е, може би, че всяка помрачава гордостта от откритието. Вечното завръщане, което Лайбниц разглежда, се поражда от съчетаването на крайното и произволно голямото: мярката, която се използва, за да се покаже, че нещо я надвишава, задаването на някакво огромнейшо число и конструирането на още по-голямо. Класически е примерът на Архимед за песъчинките в света, а конструирането на по-голямото число идва от принципа на аритметиката – прибавянето на единици (с предположението за т.н. архимедовост), което е под формата времето. Далеч по натрапчиво от изолираната гръцката дума е повтарянето в текстовете на крилатата фраза от Теренции: „ще дойде време когато няма да се казва нищо, което вече да не е било казано“. Лайбниц първо се грижи за конструирането на парадокса и после обсъжда неговия обхват.
Аритметиката обаче предполага дискретност, чиято наличност в действителността остава спорна – проблематични са и материалистическият атомизъм и картезианската сводимост до отчетливи понятията; а освен тях конструкциата на парадокса изисква и някаква финитност, докато едно предположение за безкрайна делимост я прави нереалност. Така Лайбниц, доколкото желае да подържа своя парадокс, се оказва и принуден да предполага някаква форма на атомизъм - съответно и вечното завръщане с всичките си проблеми и подробности се оказва обвъзрзано с този светоглед, макар това да води и до някакво противоречие с историческите дадености от античността. Лайбниц несъмнено знае, че Вечното завръщане, така както е било дискутирано, преди всичко е свързано със стоиците, които съвсем не са епикурейци-атомисти‘ ; „велика година“, „палингенезис“ и респ. „апокатастазис“ са познати като елементи от стоическия репертоар. Това разминаване (да не кажем „противоречие“) Лайбниц неубедително тушира като цитира Плинии и внушава, че Демокрит е вярвал в повторението и завръщане на нещата съставени от атоми. Но от античността се знае, че идеята за материални единици не стига (почти) до никъде без допълването й със съществуване на инфинитност. Преположението за крайност на фона на безкрайното трививиално генерира повторени т.е. завръщания и парадоксът в последна сметка е не друго, а криене именно на тази тривиалност.
Принципът за достатъчно основание позволява на Лайбниц да твърди, че неразличими в пространството и респ. повтарящи се във времето, няма, така че в собствената му философия за Вечно завръщане очевидно място няма. То е, както в последна сметка той дава да се разбере, привдност. Само че нагледните описания и примери могат да направят трудно доловима неговата аритметическа тривиалност. Сам той добре резюмира цялата си философия когато пояснява, че природата е физическа, а нейните принципи са, неизбежно, мета-физически. От текстовете, които Фишан публикува, личи как той борави с реторически средства, а не какви (не) са неговите теологически възгледи.
*
Опит за един по сдържан и академичен изказ на казано до тук е тук, съпроводен от колекция линкове към оригинали, преводи и пр. В действителност зад машнациите на Лайбниц се провижда една интриговаша идея: съотнасянето на циклическите космологии и идеите за множество светове. Шарл Мюглер е публикувал една изглежадаща вече класически студия [3], но днешната „научна“ (позитивна и физическа) космология сякаш подканва към презраглеждане на темата, което обаче остава за по-нататък, с риск неотдавнашните публикации на сър Пенроуз да загубят актуалност...

[1] Leibniz. G., De I'Horizon de la doctrine humaine (1693). La restitution universelle (1715). textes inedits, traduits et annotes par M. Fichant, suivis d’une postface “Plus ultra”, Paris: Vrin, 1991 (218p). [details]
[2] Forman D. Leibniz on Human Finitude, Progress, and Eternal Recurrence: The Argument of the ‘Apokatastasis’ Essay Drafts and Related Texts. Oxford Studies in Early Modern Philosophy vol. VIII, ed. D. Garber, D. Rutherford, 2018. [PhilPapers].
[3] Mugler C., Deux thèmes de la cosmologie grecque: Devenir cyclique et Pluralité des Mondes, Paris Klincksieck 1953;
Mugler C. Le retour éternel et le temps linéaire dans la pensée grecque. In: Bulletin de l'Association Guillaume Budé : Lettres d'humanité, n°25, déc. 1966. pp. 405-419 [Rersée];

[+/-] Show Full Post...