Игълтън за Културата

“Литературното образование има много добродетели, но систематичното мислене не е между тях” (57). Това признание може би обяснява трудността да се представи задоволително “Идеята за Културата” на Тери Игълтън. Професор по литература в Оксфорд, марксист и ирландец, той е автор на множество текстове, в които често се смесват тези негови ипостаси. Писаното от него е почти винаги полемично, а така и контекстуално обвързано, което усложнява рецепцията му след време и в превод. Заемайки се с идеята за култура, той пише в академична среда, където cultural studies са просперираща дисциплина, а чуждоземните студенти често изтъкват своята cultural identity. Отнапред е ясно, че анализът на основния термин “култура” в своите детайли и разклонения ще съдържа елементи, чиято валидност или понятност ще бъде съмнителна. Там където очакваме да срещнем примерно имената на Адорно, Фуко или Бурдийо, намираме М. Арнолд, Т. С. Елиът, Р. Уилямс и ето, че “естествено” вписваме инициал пред “чуждите” имена. А утвърждението, че “най-ясният трактат за взаимодействието между природа и култура е “Крал Лир”, (133) със своя неоспорим ефект буди и някакъв скептицизъм.

“Въпреки че думата ‘култура’ е популярна в постмодернизма, нейните най-важни източници остават домодерни” казва Игълтън и скицира една реконструкция, според която понятието се оказва “родено в сърцевината на Просвещението”, именно когато започват да се осъзнават импликациите от сблъсъка с Другия. По-късно колониализмът прагматичто разсича възела на тази проблематика, обаче днес той отново се е затегнал с озадачаваща здравина. Или както Игълтън елегантно резюмира историята: “фактически може да се твърди, че култура е по-скоро предмодерна и постмодерна, отколкото модерна идея”(45). Кръгът на стандартните опозици природа/култура, култура/ цивилизация, фактическо/ ценностно е допълнен с политика/култура, тема, която трайно занимава автора и на която в последна смека е подчинено останалото. Културалистката теза – разбирането, че всичко, в това число и природата, е културен конструкт – за Игълтън е неприемлива и той я оборва с едни прост логически довод: ако всичко е съотнесено с някаква култура, то това важи и за самата теза, която тогава има твърде ограничена сила; ако тя е универсално валидна, то тя е самопротиворечива. Използването на този аргумент неминуемо поражда недоумение, след като практически цялата негова книга е изградена именно върху противоречивостта -домодерна и хегелианска- на Културата и културите. От самото начало е заявено, че “всички култури сами по себе си са противоречиви (38)”, а както се изяснява те “работят именно защото са пропускливи, размити, неопределени, вътрешно непоследователни и никога съвсем идентични със самите себе си” (127). И очевидно цялата тази противоречивост не е недъг на мисленето, респективно на понятието или идеята, а е конститутивна за самия обект “култура”. Разбираемо е, че книгата не развива последователно някакви тези, а по-скоро се върти в кръг, връщайки се към положения и проблеми, които отново и отново преформулира. Хапливият стил на Игълтън му позволява достатъчно често да предложи някоя запомняща се фраза или реторична конструкция.
Въпреки отчетливото впечатление за несистематичност и разхвърляност, Игълтън има свои устойчиви убеждения и те видимо почиват на старомодното понятие за същност. Така разликата между Култура и култури – както той сам представя този проблем – се оказва “средновековното разграничение между същност и акциденции 78” и това откровение идва след поучителното разяснение, че “да се разкрие същността на нещото, означава да бъдат махнати неговите случайни съставки”. Подразбира се, че “неслучайното” в културите се открива благодарение на някакъв непредубеден материалистически подход.. Въпросът за културната самоидентичност така също може да получи лесен отговор: “Това, което ме прави такъв, какъвто съм, е моята същност”. Въобще човешката специфика е подробно разгледана в главата Природа и култура, ала онова, което може да се открие там не е особено съдържателно: нашата “способност за култура и история не е просто добавка към природата ни, а лежи в основата й”, а “фактът, че сме на ръба между природата и културата е.. проблемът”. За разлика от тези общи фрази формулировката “човешката натура е натурално ненатурална” поне има шанс да бъде запомнена.
С приключването на прочита се разсейва и илюзията, че “Идеята за Културата” може да бъде приемана по твърде много начини. Ако в първите страници се създава някаква нагласа и очакване от постановката, че “въпросът не е в това да се деконструира противопоставянето между природа и култура, а да се осъзнае, че терминът култура е вече такава деконструкция”, то на финала впечатлението е доста по-различно. Един ретуширан марксизъм ни е уведомил, че културата се е превърнала в “обществена доминанта, по своему толкова крепка и всепроникваща, както религията в средновековието”. А нейната динамика е изяснена в направена сякаш мимоходом забележка: “културата като духовност се разгражда от културата като стока, за да се породи култура като идентичност”. Извън удоволствието от текста, тези две фрази като че ли реално изчерпват проекта на книгата.

Тери Игълтън, Идеята за Културата, София 2003, ИК “Критика и Хуманизъм “