понеделник, 22 ноември 2021 г.
Платон, Пространството и Магрит
понеделник, 26 април 2021 г.
Това не е ...
"Кaкво е общото между лампата и гарвана? Нямат шофьорски книжки." Вариации на тази тема има безброй. Нещо подобно е международната конференция за Магрит и Айнщайн, която през 1995 г. се е състояла в Брюксел.[1] От нея са произведени цяла дузина томове, макар още в първия Иля Пригожин сухо да отбелязва "вярвам, че Айнщайн и Магрит не биха имали много какво да си кажат"[2], а той, за разлика от други, е чел достатъчно внимателно и за двамата. Съвсем наскоро във Physics Today се появи обаче една кратка статия/бележка Einsteinian subtleties in Magritte’s Time transfigurated [3], която e повод за коментар единствено заради потресаващо ниското й ниво. При липса на информация може да се спекулира, че тя ще да е била вдъхновена от заглавието на конференцията и/или серията томове.
От самото начало авторът, Робърт Флек, простодушно заявява, че "няма доказателства Магрит да е възнамерявал да представя /такива/ айнщайнови идеи в своята картина". А представянето се свежда до образите на часовник и локомотив, към които е добавена една камина, каквато Айнщайн имал в Принстън. Идеята за времето идва най-вече от английския превод на заглавието „Time transfigurated“ (преобразено време), което няма нищо общо с френският оригинал La durée poignardée (прободеното <с нож> траене).
Без проблем франкофоните, особено съвременици на картината, разпознават знаковата дума durée като находката, с която Бергсоновата философия се е конституирала. Помни се, че преди войната за опазване на реда в дните, когато знасял лекциите си, конната полиция бивала мобилизирана. А един от лайтмотивите на неговите разглеждания било най-общо противопоставянето на пространство и време и по специално – на траенето. При желание в kартината на Магрит лесно се пренамира именно такава опозиция: нима огледалото, което отразява – пространствено – образите би отразявало времето? Подсказващо, след две отражения в огледалото, третото не е изобразено. Локомотивът излиза от камината също както от въглищата, които горят, произлиза движението му – екстериоризация на вътрешния им порив (élan). Накратко: външното, опространствяването е убийството на траенето, вътрешното. С това изкуствоведското разглеждане на темата навярно се изчерпва, но може да се посочи и по нататъшна, анекдотична, връзка. Действително айнщайновата специална теория на относителността не само свързва в едно пространство и време, но става и аргумент срещу Бергсоновото философстване. Историята по-нататък е известна (и разгледана другаде) двамата дори се срещнали, а Бергсон написал книга за тяхното разногласие, всичко това предмет за днешни историци [4].
*
Текстът дотук е породен реално от нелепата статия отпечатана във Physics Today, но може би си струва при повода да се каже нещо за Магрит, художник чиято популярност в 20 в. граничи, примерно, с тази на ван Гог [5]. Но Магрит е, както е добре известно, сюрреалист: за цялото течение, начело с Бретон, фундаментална се явява идеята за обективната „поетичност“, онази, която се поражда от неконтролираната случайност, от сблъсъка на образи.[6]
Вземаме някакъв досаден предемет, примерно локомотив [6] добавяме още нещо тривиално - една камина и, о чудо, възниква загадъчност; добавяме случайно заглавие и – готово. Онова, което бива наричано „смисъл“, не предшества картината, а я следва. Ясно е, че Магрит не е илюстратор, но вероятно може да се каже и повече: той се отнася подигравтелно към действителността (докато Айнщайн я взема на сериозно: никакъв синтез, диалектика или друга измислица не би могъл да свързва две такива, противоположни, ценностни отношения. Те са и остават несводими.) Марсел Мариен съобщава, че в годините след войната Магрит рисувал фалшификати като картини на Кирико, Брак, Ернст и пр. [7]
Мистификация или история, тук фактите остават неясни. Но за картината La durée poignardée Магрит доста подробно пише в свое писмо, текст с който заинтересованите би следвало да са запознати. Писал е и по-общо върху образите, а пък Фуко, докато работи върху Думите и нещата, в 1963 пише своето есе Това не е лула [8], което по-късно заедно с две писма на Магрит бива публикувано като книжка.
Бележки
[1] Einstein Meets Magritte: An Interdisciplinary Reflection on Science, Nature, Art, Human Action and Society Series ed. D. Aerts, 1999 – 2012,Springer (The Center Leo Apostel and Brussels Free University)
[2] Progogine I., Einstein meets Magritte, 1999, vol. 1, (the White Book) p.100
[3] Fleck Robert, Einsteinian subtleties in Magritte’s Time Transfixed, Physics Today 74, 4, 10 (2021)
[3] 'there is no evidence that Magritte intended to represent [those] Einsteinian ideas in his painting'.
[4] Canales J., The Physicist and the Philosopher, Princeton University Press, 2016 (more)
[5] Magritte R., Lettre 11 mai 1959, à André Bosmans: "La Durée poignardée n'est qu'une image. Grâce à cela elle témoigne de la puissance de la pensée - dans une certaine mesure. Vous pensez à Bergson et à Proust en regardant ce tableau".
[5] Hegel.. trouvait “fastidieux le spectacle du ciel étoilé”, ce qui est exact, обяснява Магрит и добавя едни скоби „tout autant que le spectacle d'une locomotive“
[6] Картините на Магрит служат за корици на множество издания, обложки на плочи и пр. културни стоки от 60те и до днес. След 1979 Д. Хофстедтер популяризира Магрит сред друга аудитория.
[7] Mariën M, Le radeau de la mémoire, (souvenirs déterminés), Paris: Le-Pré-aux-Clercs, 1983 more. Запазено е писмо на Магрит до Мариен със скица на La Durée poignardée, в което той накрaтко обсъжда заглавията на своите картини, и завършва с поканата „Бихте ли помислил за приложената скица“ (вж Bridgemanimages.us Image number CH1768317)
[8] Foucault M., Ceci nés pas une pipe, Paris: Fata Morgana 1973
събота, 20 февруари 2021 г.
Weltgeschichte ist kein Weltgericht
Сузан Бобциин, оксфордски експерт по гръцки стоицизъм и логика, публикува работа с провокативното заглавие „Фреге плагиатствал Стоиците“[1]. Тя споменава, че в статията си за древната логика в SEP от 2006 е вметнала фраза, отбелязваща поразително сходство между логиката на стоика Хризип и Фреге, а в 2009 трима немски професори[2] публикуваха работа експлицираща това „съвпадение“[3]. Разбира се Бобциин съвсем не е била първата, засвидетелствала тази проницателност: още в началото на 50те години Мейтс в своята монография за Стоическата Логика[4] коментира сходството с Фреге, а пряко или непряко това става известно на Дельоз, чийто работи от 60те сa станали достатъчно популярни, за да бъдат считани за вторичен източник.[5]
Но някъде към средата на петте дестилетия, които делят най ранните бележки и по-късния коментар на Бобциин, се наблюдава една впечатляваща трансформация: от невзрачен изобретател на логическа нотация Фреге се превръща в крупен философ с квази-звезден статус в аналитическата „традиция“. Историята несъмнено познава жестовете, с които новодошлите завоюват стаус: те си създават потекло, било то древно или пък революционно. Съответната митология представя появата на Фреге като радикален обрат, скъсване с хилядолетните недоразумения насаждани след Аристотел и пр. реторика. Освен че подобно представяне прехвърля и другиму черния труд по издирване на предшественици и прецеденти, то съответсва и на аналитичната идеологията, която претендира, че започва на чисто – и така обещава на дефаворизираните (неерудирани) лек и лесен начин да постигнат много от това, което желаят – „резултати“, облаги, слава или друго (може би).
Към началото на 50те гoдини за Готлоб Фреге сe знае главно като за логик и математик, добил нерадостна известност най-вече с това, че опусът на неговия живот Grundgesetze der Arithmetik е бил съсипан от парадокса на Ръсел. Когато Хилберт публикува своите Grundlagen der Geometrie (1899) Фреге започва полемика, от която „Кралят на математиците“ бързо се оттегля. Впрочем за кръга около него вече е било известно противоречието в наивната теория на множествата, което Ръсел самостоятелно е съобщил на Фреге. На Фреге все пак се признаваше скромната заслуга за изобретяването на логическа нотация и анализ, удобни проследяването на математически доказателства. При изобретяването на своята идеография / Begriffsschrift Фреге несъмнено е премислил неща, които в случая са му изглеждали като недостатъци на езика. (Днес е нагласата би била по-скоро на естествения език да се гледа като норма, а на стриктно логическите форми като на служебни диалекти.)
Аристотел, както и учителят му Платон, принадлежат на епоха, в която граматиката няма отчетливи начертания, така че в разглежданията на езика нищо не изглежда да е фукционално, а всичко доста наивно препраща към някакви вещообразни реалии. Най простият анализ е, разбира се, бинарен и той се разпознава в аристотелианската подялба субект/предикат и двойката е аналог на затормозващия за Платон контраст на неизменно и променливо, така наричаните „битие“ и „ставане“. Достатъчно безспорно е, че фундаменталната разлика в езиковата област е име/глагол. Но пък граматиката демонстрира, че имената функционират разнообразно, така че изходна структура би могла да е от типа SVO, т.е. пермутация на трите елемента[6]. Принципно е ясно, че между субект и обект разликата е във фокуса и залогът, пасив или актив дава средство за изявяване на симетрията. Със заостране на вниманието към глаголите става видно, че за „Сократ плаче“ трудно се намира някаква пасивна формулировка. И ако „Сократ мрази Дион“ това се формализира по лесно като Мрази(Сократ, Дион) отколкото като Мразещ_Дион(Сократ). Третирането на релации като предикации води очевидно към пролиферация на предикатите, съответно и към някаква тяхна девалоризация и респективно към привилегироването на индивидите. Това е и реалното аристотелианство, твърде неподатливо на неоплатоническото обръщане на приоритетите. Ясно е, че свят като стоицисткия е много по-симетричен и нейерархичен, което подказва обяснение за безследното изчезване на тази алтернативна логика и нейната онтология.
Но Фреге и всеки, който размишлява над изказванията, респ предицирането, в математиката, бързо открива, че а+b доста непосредствено се формализра като +(а,b), (което се прави при полската нотация) [8], докато неща от типа Plus_b(a) клонят към безмислица.
Това, което се разбира от работата на Бобциин, е, че Фреге е чел внимателно Историята на Логиката (1855) от Карл Прантл. Тя демонстрира не само очевидната позитивна част за съвпадения, но и решаващото - че неща, липсващи в нея, липсват и в писаното от Фреге. Ноторно е обаче, че Фреге никъде никога не препраща към стоицистките идеи, така че веществено доказателство за влиянието липсва. Историята, разбира се, не е трибунал за да се формулират обвинения от типа „плагиат“ и Бобциин коректно се позиционира спрямо подобни нагласи. Обвинителската нагласа би пренебрегвала една особеност, която Бобцийн подчертава, но не коментира: колко презрително, ако ли не враждебно, Прантл се отнася към стоицистката логика. Четейки неговата книга Фреге навярно основателно е започнал да се опасява, че ако спомене този първоизточник той рискува да си навлече същото отношение, и което, разбира се, тотално би отклонило вниманието от предмета по същество.
Докато статията на Бобциин старателно проследява постановките из текстовете, но дава и синоптична представа за работата на Габриел и Ко, която макар и на немски език е в обръщение вече 10 г. Там история започва анекдотично с факта че етаж от къщата на фреге е бил нает от класициста Рудолф Хирцел, който в 1879 публикува работа от двайсетина страници De logica Stoicorum[8]. По съвпадение бащата на Рудолф е собственик на издателството, отпечатало книгата на Прантл. Уликите се множат на всяка страница, но до веществени доказателства така и не се стига, именно поради което Бобциин ще да е написала своята статия. В далечна перспектива не би следвало да се изключва, че Фреге ще остане като изобретател на нотация, а мимолетната му слава на велик философ – като недоразумение, родено в търсенето на форма за една привидна новост, аналитичното философстване.
[1] Bobzien S., Frege plagiarized the Stoics in Themes in Plato, Aristotle, and Hellenistic Philosophy Ed. by F. Leigh p149-206 Bul. of Inst. of Classical Studies, Suppl. 141, U of London Press 2021
[2] Gabriel G., Huemllser K., Schlotter S., Zur Miete bei Frege - Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, J. for History and Philosophy of Logic, Vol. 30, (Nov. 2009) , p 369-88
[3] На това място ще отбележим, че точно тази нейната фраза и препратката са дадени в бележка към статия за Фреге bg.wiki от началото на март 2020.
[4] Mates, B. 1953. Stoic Logic. Berkeley/Los Angeles: University of California Press. (2nd ed. 1962)
[5]"It is very likely, I think, that Deleuze knew of Mates’s claim about the similarity between the Stoic theory of lekta and Frege’s theory of Sinn , if not directly from Mates then at least through Goldschmidt". Bennett M., Deleuze and ancient greek physics, Bloomsbury books, 2017
[6]Gell-Mann M., Ruhlen M., The origin and evolution of word order, PNAS Oct. 18, 2011 108 (42) 17290-5
[7] Gabriel цитират Лукасевич да споменава през 1935 г. в един дъх двукратно стоиците и Фреге. "Die von den Stoikern begrundete, von den Scholastikern fortgefuhrte und von Frege axiomatisch aufgebaute zweiwertige Aussagenlogik steht nunmehr als ein fertiges System vor unseren Augen da."
[8]Hirzel R., De logica Stoicorum. in: Satura philologa. Hermanno Sauppio obtulit amicorum conlegarum decas. (1879) pp. 61-78.
събота, 2 януари 2021 г.
Пътят към Ада
тези „бодри същества, неспособни да работят, но които могат да отварят и затварят клапани, движещи се без триене или инерция.. така демонът се свежда до някакъв клапан. Ценете го като такъв. Не го наричайте повече демон а клапан“ [1]
Измислена в проблемния контекст на термодинамическата ентропия, тази персонификация преминава непосредствено в теория на информацията (където негентропия е друго име за същото); програмни и схемни реализации по - късно биват наричани демони; икономика и биология припознават в нея свои проблеми, така че думата се среща често. Какъв е все пак по-реално дялът на текстовете, в които тя бива упоменавана, остава неясно, но внушението, с което книгата започва (р.3) може да буди известни подозрения.
Such a faсon de parler is eerily consequential. Dictionary entries reveal an open secret within a close-knit community: scientists are demon experts. Practitioners across fields agree that “science has not killed the demons” and that studying them can be extremely useful. To know the world, to make it better, to overcome insurmountable difficulties and dead ends, scientists routinely look for them. How did they become part of scientists’ vernacular? What broader consequences come with this mode of inquiry? What aftereffects do these practices have on the development of world history? What, if anything, relates these definitions to the original term... The technical use of the word shows us why the religious, figurative, and literary understanding of demons remains so pertinent today.
Каналес, както се вижда, обявява една публична тайна (open secret) за определени среди (a close-knit community), с което определено не дава представа за нейната значимост. Заедно с това идва озадачавщата оценка, че разбирането й в религиозен (!?). фигуративен и литературен аспект днес било някакси важно (pertinent). Тези две доста спорни заявления обрамчват трудно неприемливото твърдение, че учените рутинно търсели демони. Дори без запознанство с материала е ясно, че зад тях стоят аргументи, т.е. това са измислици, а не находки и тяхното търсене съвсем не е като търсенето на хигс бозона и пр. подобни неща. Тоталното заличаването на разликата между абстрактния довод и илюстрирането (или означаемо и знак) стои зад съчинения в книгата текст.
Антропологическата дистанцираност навярно оправдава отказа да се прави разлика между наука и популяризация на науката. Няма съмнение, че вдъхновие е намерено у Бруно Латур, който доби известност още преди четири десетилетия със своята симетрична антропология – подход, третиращ учените като туземно племе. Едва ли може да се отрече, че неговото представяне, което идва едва към края на текста (с.274), е по своему красноречиво:
Bruno Latour, a young student of theology turned ethnographer before later turning to philosophy, noticed that scientists were acting like Maxwell’s demons in their labs. In Laboratory Life, published in 1979, he argued that a lab was an “enclosure” similar to the “oven” in which demons operated. Instead of accumulating energetic molecules, the scientist–as–Maxwell’s demon accumulated information and knowledge. A well-organized science lab, according to Latour, was a “trapping system for any competent Maxwell’s demon wishing to decrease disorder.”
При положението, че учените търсели демони и сами действали като тях няма много какво да се добави, освен материал, който е главно илюстративен, а издирвайки появата на думата Каналес напълно потвърждава клишето „който търси – намира“. Тя успява да разпознае „демон“ дори там където той собствено липсва - така Декартовият дух-злосторник/malin genie става предмет на глава първа, а в следващата предметът се окзава детерминизмът на Лаплас. При замисъла на книгата, който първоначално се разкрива като подчертаването на словоупотреба, тези престижни добавки обаче стоят леко неуместно. Каналес се застъпва за етимологическата връзка джин – гений (p.307), макар тя да е неиздържана[2], но така или иначе Декарт не си е създал излишни главоболия с употребата на дума, която църковната власт би ползвала за боздуган срещу него. Лаплас, както изрично и е отбелязано, е писал единствено за някакъв интелект/intelligence, дума чийто граматически род става удобен повод за отклоняване на вниманието от собствения му текст. Несъмнено аргументът за детерминизъм, една абстракция, по-късно е бил представян и/или наричан „демон на Лаплас“. Но когато Каналес лежерно описва подържането на детерминизма като „вяра в могъществото на демона“ [3] става ясна и реторическата стратегия за съчиняване на “атрактивен“ текст.
Атеоретичната поза, демонстрирана из цялата книга, обаче е изоставена във философския ѝ послепис. Ретроспективно се проясняват донякъде и срещаните несръчности, от които изложението видимо страда. Обръщайки се към познати имена от популярната философия на науката, Каналес избира късния Попър като представител за някакво принципно виждане – това на детерминисткия избор; „програма“ е название, предложеното от Лакатош, но навярно из неговите текстове желаната дума не се е явила в подходяща фраза, така че прекроено във фразеологията на Каналас (с.321):
In his epilogue, Popper dropped the word “demon” modified by the possessive form of “Laplace.” He used instead the term “dream,” referring to the “classical Laplacean dream of unlimited predictability” as one of the many research programs that drove scientific research.
Независимо от субституции и внушения, при този финал става ясно, че детерминизмът, уповаващ се на Лапласовия интелект, е нещо твърде различно от креатурата на Максуел, онагледяваща някакъв микроскопичен механизъм. Но цитатът от Попър демонстрира манипулативното изграждане на текста до последните страници. Желанието за намиране няма граници и подобно на фокусник, който вади зайци от празна шапка, Каналес е откривала множество демони там, където не е споменат нито един. Коментирайки Бергсон, тя пише:
Without using the term “demon,” he boldly denied the possible existence of the intelligence surhumaine proposed by Laplace, opening up for his numerous readers the alternative possibility that other demons might be in charge.
Неодобрение е това, което слабостите в реториката на един автор могат да будят, като отвъд някакави граници те могат и да изглеждат осъдително. Например изличаването на дистинкциите изглежда подкрепяно от биолога Ричард Левонтин:
“There is a great similarity between Maxwell’s demon and Laplace’s,” Lewontin concluded, as they both considered chance a measure of our ignorance.
В действителност Левонтин пише, че „само неспособността ни да различаваме молекулите практически е направила вероятностна системата, която е била детерминистична“. Това осезаемо променя смисъла на следващото изречение относно „сходство“, а коментаторска добавка започваща с „двамата“ въвежда накаква тривиалност, липсваща в оригинала.
Заключението, до което Каналес стига преди да поднесе философското си допълнение (с.311), в действителност е добре познато от запомнящото заглавие на Бруно Латур: „Ние никога не сме били модерни“ (1991):
a line between modern and premodern ways of thinking is impossible to draw because no such firm line can be found separating knowledge from the imagination — then as now
Да напише неканонична история или просто да съчини бестселър, за Каналес едва ли е имало дилема, но за предпостмодерния читател нейното съчетание на двете изглежда разочароващо.
Бележки
[1] Maxwell J., The Scientific Letters and Papers of James Clerk Maxwell, 3:185–86. „lively beings incapable of doing work but able to open and shut valves which move without friction or inertia...This reduces the demon to a valve. As such value him. Call him no more a demon but a valve like that of the hydraulic ram, suppose“. Като предварително пояснение (с.49): Maxwell’s demon is a model for all sorts of mechanisms that function as one-way conduits (such as orifices, valves, pumps, filters, semipermeable membranes, mechanical ratchets, electrical rectifiers, microprocessors, and mechanisms that permit the selection and transference of genetic material)
[2] Jinn (the Arabic word from which the word “genie” stems); по рано (с.24) по предпазливо е казано “Genie,” a word connected to the Arabic term Jinn.
[3] Einstein’s most faithful supporters, such as the physicist and philosopher Hans Reichenbach, had not lost their faith in the power of Laplace’s demon (р.163). Двукратната употреба на faith остава без коментар тук.
Литература
Canales J., The Physicist and the Philosopher: Einstein, Bergson and the Debate that Changed Our Understanding of Time, Princeton University Press, 2016
Хьойзинха Й., Хомо Луденс, София: Наука и изкуство 1982
Лозев A., Бергсон срещу Айнщайн – история и книги, Рhilosophia, 17/2017 PDF p. 101–26
Латур Б., Ние никога не сме били модерни, София: Критика и Хуманизъм, 1994
Lewontin R. Is Nature Probable or Capricious?, BioScience, Vol. 16, No. 1, Logic in Biological Investigation (Jan., 1966), PDF р.25-7
Абонамент за:
Публикации (Atom)