понеделник, 25 април 2016 г.

2400: шифърът на Аристотел

Юбилеят е голям и Аристотел дебне отвсякъде - удачна парафраза от най-удачното за нея място и удобен повод за всевъзможни вариаци, ретроспекции и интроспекции – и да цитираме един историк, който неотдавна писа: аз имам неизличими кристални спомени за случилото се в онези години; когато случайно намерих едни стари свои бележки и се зачетох в тях, бях принуден да направя извода, че някой ги е фалшфицирал...





За грамотен човек определено е невъзможно да си спомни човек всичко, каквото е чел и чувал за Аристотел, така че сигурно е по-добре да си потърси някакъв ракурс, една или друга перспектива или репер: произволно съчетание от подобни деформации изважда на това място няколко вдъхновяващи книги:
Гичева Д., В лабиринта на Платон и Аристотел, София:СУ 1994
Бояджиев Ц., Неписаното учение на Платон, София:СУ 1984
Cleary J., Studies on Plato, Aristotle and Proclus, Leiden, Boston: Brill, 2013. 609. [toc]

Според една ‘крилата фраза’ хората се раждали аристотелианци или платоници. – тази измислена от Колридж формулировка се повтаря и помни [1], доколкото с конструирането на два полярни типа, ин/ян, ляво/дясно, това/онова, ефектно може да се опише цялата ни култура и за това свидетелства успехът на книги от Ницше, Ръсел, МакГилкрайст, или, неотдавна, Артър Херман - той с лекота (прекалена), описа западната цивилизация като колебание между Платон и Аристотел. От две работи на Макс Вебер е сглобена и една опозиция политик/учен, която сработва не по-лошо от всички подобни [2]. Действително в днешните общества, интересите могат да бъдат поделени най-напред на прагматични и непрагматични, и по-нататък – на академични и не-академични, а съответните комбинации очертават полетата на онова, което бива наричано ‘политика’, ‘техника’, ‘наука’, ‘изкуства’. Ален Бадиу прави нещо подобно, когато очертава ‘условието’ на философията като самата тя е някакси извисена над очертаното поле [3] (обратно една неолиберална визия би стояла на антиподите отдолу, виждайки в това различни начини да се правят пари (подразбирайки: “законно”)). По времето на Аристотел и Платон и двете алтернативи ‘техника’ / ‘изкуства’, реално ги няма, но пък не изглежда спорно, къде ще попада единият и къде - другият. Аристотел инсценира своята правота като неизбежност, а Платон – като правилен избор. В оригинал или пре-предаден, Аристотел по-скоро звучи като експерта, който е на ясно, че няма да има възможност изложи всичко, но поне се опитва да каже по-важното. Тази схематична типология прикрива сякаш една несъобразност: инверсното за днешни разбирания присъствие на математиката Аристотел не демонстрира, нито методологически, нито съдържателно, особен интерес към дисциплината. Обратно философстването на Платон, при цялата си литературност, диалогичност и пр., намира и начини да заявява своята съпричастност с нея. Но проблемът е, че тя съвсем не е това, за което се предлага. Перипетиите на платонизма и аристотелианството през вековете са отделна тема, ала съвременната перспектива несъмнено дължи много на онова, което Койре, в друга „крилата фраза“, е нарекъл победа на Платон над Аристотел [4] – математизираната наука на Новото Време, лавинообразният прогрес след Декарт и Нютон. Ако Платон е фен на математиката, а Аристотел е типичен учен, изглежда, че в някаква своебразна форма проповядваното от неоплатоници, ‘помирение’ между тях се е случило. Само че преди малко повече от век се случва и нещо друго: позитивизмът отделя философстването от науката и застрашаващо го връща към предишния му схоластичен облик. Tози път логиката претендира да не е просто ‘аристотелианска’, а ‘математическа’, каквото и да значи това. Обаче впечатляващият опит на логицистите да покажат, че математиката е само логика завършва с провал, напълно категоричен, поне за сега . Емблематично е станало името на Гьодел, доказал логически теореми за непълнота, които продължават силно да впечатляват сциентистката общност. Иронията е, че и Гьодел, и нео-логикът Фреге/5/, от след който идва последният обрат, са крайни платонисти. Ако Платон отчеливо започва с увлечението по Сократ (и морализаторстване), той несъмнено е разбрал и че собствените му препочитания далеч не се споделят от всички, нито пък че аргументите му са имали някаква особена стойност – оттам и постепеннното разработване на реторика, развиваща се в идеология. Макар да е дегизирана в пропедевтика, конституртивната роля на математиката лесно се провижда и Аристотел недвусмислено го отбелязва [6 - Met. 992a32-b1]. Директното обвиняване на Платон в злоупотреба с авторитет [7] е рядкост, но този пропуск личи от съвременното говорене за ‘математически платонизъм’: друг собствено няма и не математиката се обяснява платонистки, а обратно; само че историята е пренаредила спомените.
Аристотел не само демонстративно се дистанцира от математизмите, а сякаш успява и да ги прогони - в надлунния свят. Дали неговият ход е в реална алтернатива или е само маневра остава като генералени въпрос, по който спорът продължава. Но през съотнасянето на двамата парадигматици и дисциплината се очертават перспективите на фенове и коментатори: логически би могло единият да е прав и не другият или двамата или никой. Ако последното извежда извън философията, традиционно разбирана, от останалите се пораждат занимателни комбинации: четенето на Аристотел като Платоник, което правят т.н. неоплатоници или пък на Платон като неуспял Аристотел, донякъде както томистите или хайдегерианците, които изтъкват, че специализираната лексика е латинско аристотелианство. Разминаването, което е достатъчно очетливо поражда обаче и една по-скоро конспиративна теория: не математиката е деформираният първоизточник на платонизма и разногласието, а някакво ‘неписано учение’ на Платон, за което Аристотел, разбира се, е добре осведомен.
Питагорейството - познато най-вече като някаква аритметична мистика - е късноантична измислица, но едва работите на Буркерт след 60 успяват убедително да изявят неговата нереалност [8]. Ключово е засвидетелстваното именно от Аристотел, който в привичния си маниер често споменава “т.н. питагорейци” - също както упоменава (макар и еднократно) “т.н. неписано учение”. Буркерт успява да разсее наследеното от Аристотел внушение и това е успех след провала на Чърнис, който по рано, започвайки със аристителовите свидетелствата за предсократиците е преминал към опита да лиши от правдоподобност теорията за неписаното учение [9]. Ограничавайки тук историографията до обозримото, началото й е масивния труд (730с.) Платоновата теория за идеите и числата според Аристотел, който Леон Робен издава в 1908г. [10] Като предлага една реконструкция на платоновото учение, такова каквото изглежда го е знаел Аристотел, а не онова, което остава в текстовете му, книгата съдържа почти всичко, което по-нататък ще се преразглежда всеки път когато стане дума за неписаното учение и неговите следи. Чърнис е авторът, който се заема със систематичното й оборване: той публикува Aristotle's Criticism of Plato and the Academy, от който том втори така и не излиза, но пък намира повод за една извадка, която озаглавява невинно Загадката на ранна Академия. Именно тя остава до днес като препъни камък, който изважда от равновесие всички симпатизанти на Аристотел. След началото на 60те Й. Кремер и К. Гайзер, Т. Селзек и малцина други[11], успяват да си създадат име с опити за реабилитиране на теории за неписаното и, аксесорно, свидетелствата на Аристотел. Неотдавна Лойд Герсон (автор на Аристотел и др платоници) описа съвременното платонознание като поделено на ‘протестанство’, което следва сола скрипта и ‘католицизъм’, приобщаващ всичко ползотворно за каузата. [12] Доколкото ключовият свидетел не може да бъде игнориран, всеки път се налага ситуирането му: ирелевантност, неосведоменост, пристрастност и пр.
Ключ към разногласието Платон / Аристотел може да се търси при възгледите им за числата. Според историческата докса ранната питагорейската идеология “всичко е число” се натъква на непреодолима трудност, когато търси ‘числото на диагонал’ в квадрат и следващото поколение стратегически се пренасочва към геометрията и нейния наглед. Твърденията на геометрията са доказуемо всеобщи, което несъмнено е вдъхновило имитаторството на Платон: какато е доказуемо вярно, че около всеки триъгълник се намира описана окръжност така той би искал неоспоримо да твърди, примерно, че всеки алчен човек се стреми към власт[13]. Наивното решение е да се предполагат някакви особени, квази-магически, свойства на геометрическите обекти и да се измислят по аналогия неща, идеи за справедливост, красота и пр. Схемата очевидно е успешна, но Аристотел, който едва ли има илюзии относно реализацията, обръща внимание как скриването на произхода й реално го издава: как идеалните геометрически обекти се съотнасят с емпирията и що за безсмислица са т.н. ‘идеални числа’. Отговорите на подобни въпроси, които той, допустимо е да се предположи, може пряко да е задавал, официално липсват. От него научаваме за някакъв междинен статут на математическите обекти, за тяхната ‘причастност’. Но дори да знае ‘тайната’ на платонизма, това не е достатъчна гаранция, че неговите собствени предложения са по удачни. Конкретно по проблема сър Томас Хийт е откомпилирал казаното от Аристотел за математиката, и Джулия Анас е превела и коментирала последните две книги от Метафизиката. [14] А oстаналото е море от думи

[0] в Парменид един от персонажите е така нареченият Аристотел.
[1] Coleridge H. N. and Coleridge S., Specimens of the table talk of the late Samuel Taylor Coleridge, London: J Murray 1935 vol.1 p.182, (July 2, 1830): Every man is born an Aristotelian or a Platonist. I don’t think that anyone born an Aristotelian can become a Platonist.. The one considers reason a quality or attribute; the other considers it a power.
[2] Ницше Ф., Раждането на Трагедията (Дионисий / Аполон); Ръсел Б., История на Западната Философия (рационалисти /мистици); McGilchrist I., The Master and His Emissary: The Divided Brain and the Making of the Western World, Yale 2009 (лявополукълбо/дясно); Herman A.L., The Cave and the Light: Plato vs. Aristotle and the Struggle for the Soul of Western Civilization, Random House, 2013; Вебер М., Ученият и Политикът, София: ЕОН, 2000
[3] Badiou A., Conditions, Paris: Seuil, 1992; Second manifeste pour la philosophie, Paris: Fayard 2009
[4] Koyré A., Galileo and the Scientific Revolution of the Seventeenth Century, The Philosophical Review, vol. 52, No. 4 (Jul., 1943), p. 333-48 [Jstor]; Aristotélisme et platonisme dans la philosophie du moyen âge: Études d’histoire de la pensée scientifique, Paris: Galimard (1973). p13-27
[5]Заради краткостта на изложението се прескача уточнението, че Фреге вероятно е намерил вдъхновение в стоическата логика, нещо различо от аристотеловата, и че вместо Гьодел сигурно е по добре да се споменава Тарски ; вж. Gabriel G., et al. Zur Miete bei Frege–Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, Hist. and Philosophy of Logic 30.4 (2009): 369-88 и Tarski's undefinability theorem
[6] with the tone of a disappointed graduate charging the college catalogue with fraudulent advertising, Aristotle complains that mathematics has become philosophy for modern thinkers though they say that it should be studied for the sake of other things ..[Met. 992a32-b1] Cherniss H., The Riddle of the Early Academy, Berkeley: U of California Press, 1945, р.68.
[7]Т.е. fashionable nonsense / imposture intellectuelle, както стана поулярно след книжката Sokal A., Bricmont J., Impostures intellectuelles, Paris: Odile Jacob, 1997; в своя пасквил авторите се ограничават до съвременници (включват и Бадиу, при все че никой освен тях не го смята за некомпетентен вж. по долу)
[8]Burkert W., Lore and Science in Ancient Pythagoreanism, Harvard University Press (1972) Буркерт осезаемо променя своите интреси и се оказва въвлечен в диалог с Рене Жирар, който по аналогичен начин е променил своите (Violent Origins: W. Burkert R. Girard, and J. Z. Smith on Ritual Killing and Cultural Formation. Palo Alto, California: Stanford University Press, 1987)
[9] Cherniss H., Aristotle's Criticism of Presocratic Philosophy, Baltimore: Johns Hopkins Press, 1935; reprint: New York: Octagon Books, 1964; Aristotle's Criticism of Plato and the Academy, Baltimore: Johns Hopkins Press, 1944; The Riddle of the Early Academy Berkeley: U. of California Press, 1945.
[10] Robin L., La Théorie platonicienne des Idées et des nombres d'après Aristote, Paris: F. Alcan, 1908. (Rééd. en fac-similé Hildesheim: G. Olms Verlag, 1963 et 1998) [Archive]
[11] Ученици на Шадевалд в Тюбинген, смият той - политически съратник на Хайдегер по време на ректората и запомнен с репликата след преждевременната му оставка: “Връщаш се от Сиракуза?”...
[12] Gerson, L., (Aristotle and other Platonists. Cornell University Press, 2005); Harold Cherniss and the Study of Plato Today, J. of the History of Philosophy 52.3 (2014): 397-409 [Muse].
[13] Карикатурна форма се намира при Спиноза; Бадиу, който е заявен платонист, е и автор на забележителна книга с философия на числата, съдържаща и неговите препочитания към свръхреалните (surreels, сюрреалистични) Le Nombre et les Nombres, Paris: Seuil, 1990
[14] Heath T. L., Mathematics in Aristotle,Oxford: Clarendon Press, 1949; Annas J., Aristotle's Metaphysics, Books M and N, transl. with introduction and notes, Oxford 1976.

[+/-] Show Full Post...