вторник, 15 юли 2008 г.

Структура на Философията


Структурата на Философските Революции
Днес книгата на Томас Кун Структурата на научните революции се ситуира по един особен начин: тя сякаш бележи фокуса именно на това, което описва - една научна революция, структурирана според собствените й представи. Прозрение или самосбъдващо се пророчество, мненията могат да се различават, но след като дискусиите около парадигмите и революциите се изтощиха в необозримия обем на вторичната литература, сега говоренето за тях се е превърнало в общо място. Новата книга на Александър Кънев Западната философия излиза с подзаглавие “парадигми, революции, перспективи” като според автора “въпросът за преспективите на западната философия е по същество въпросът за това, дали и доколко са необратими революциите в нея”. Подробният отговор, както си изяснява, ще бъде представен в една бъдеща трета част и той ще е в основата на една “противопоставяща се както на субстанциалната метафизика, така и на антиметафизическите концепции за отношението между език, съзнание и реалност философия на взаимо обусловеността”. Предлаганата за момента първа част представя в обем от близо 300 страници едно общо въведение и материала, отнасящ се до първата от философските революции. Би било преждевременно да се съди за начинанието, но всяко начало неизбежно създава нагласи и очаквания, които влияят върху рецепцията на последващото.
Тук един наивен преразказ би свел нещата до това, че философията бива стара, нова и най-нова; доколкото последната скъсва с традицията, трактовката на предходната е деликатна, тъй като при нея трудно се скрива смесването на процес и субстанция. Периодизирането предполага някакви времеви маркери – събития, които, ако са специфични, отразяват някаква промяна в подлежащата структура. Тази обща историцистка постановка събития/структура има свои проблеми, които в една по-тясна област, след Кун, се дискутират именно в термините на революции/парадигми. Адаптирането им към историята на западната философия в нейната цялост налага още веднъж тяхното преразглеждане. В случая, зад обобщаващото множествено число стоят три парадигми отграничавани в два революционизиращи “поврата”. Променливият мащаб и историческата дистанция могат да скриват или разкриват разриви и единства, но пък обемът, темповете и естеството на историкофилософския процес могат да оказват съпротивление на пренарежданията. А няма съмнение и че всяко по-обхватно начинание е трудно защитимо пред гилдията на тесните специалисти.
Ясно е, че възгледът за промяна предполага координиран с него възглед за променящото се, в случая - самата философия. Тя би следвало да притежава някакви фундаментални характеристики, податливи на отчетлива промяна и чиито комбинации да съответстват на различните парадигми. Според Кънев такива са имплицитните схващания за отношенията на (а)репрезентиране на реалността от съзнанието и езика. В онтологическата парадигма предполжението е, че съзнанието и езикът репрезентират реалноста, докато в епистемологическата съзнанието арепрезентира, но езикът репрезентира, а в лингвистическата и двете арепрезентират (четвъртата комбинация се счита за невъзможна). Така Декарт и Кант принадлежат към две различни парадигми - онтологическа и епистемологическа - и бележат респективно края и началото на едната и другата. Единството между тях представлява една “супрапарадигмална традиция”, съответстваща на общата предпоставка за репрезентиращия характер на езика. Друга(та) възможна суперпарадигма е споделянето на арепрезентиращия характер на съзнанието, което обединява епистемологическата и лингвистическата парадигми, от Хюм и Кант до съвременните деконструкционисти. Застъпването на двете свръхструктури съвпада с времето “новата” философия. Както отбелязва Кънев, това “налага цялостно преосмисляне на употребата на понятията модерна философия и класическа рационалност. Единствата, които назовават те, са твърде проблематични, да не кажа илюзорни”
Очертаната структурна двусмисленост корелира с процесуална неустойчивост: за трите века от Декарт до Витгенщайн, се набелязват пет различни революции. Тази честота неминуемо напомня за метафоричния характер на ключовия термин “революция”, който позволява разнообразните му реинтерпретации. Предпочитана от автора дума е сродната “обрат” (или “поврат”), която би загатвала за формата - ако във философията всичко е винаги вече известно, реално новости няма, и промяната е не иновация, а преориентация. Според Кънев в западната философия смяната на парадигмите протича в две фази като началната, методологическа, се трансформира еволюционно в собствено парадигмална. “Методологическа революция” е името на един финален опит остаряващата парадигма да се реабилитира, а разочарованието от неговия неуспех запълва интервала до формулирането на новата. Единствената консенсуално признавана революция, Декартовата, се оказва методологическата фаза на парадигмална смяна, която Кант ще извърши. В следващият обрат, предмет на втора част от изследването, аналогично има отказ от репрезентиране, така че е лесно да се приеме, че ще бъдат установени паралели, подкрепящи предложената концепция. Може би за това тук вече се допуска една аномалия, наречена “диалектическата (контра)революция на немския идеализъм” - така е озаглавена последната глава от книгата, в която следкантовата немска философия се трактова като закъсняла втора методологическа революция, а Фихте, Хегел и Шелинг се свързват със старата онтологическа парадигма. Така, от зараждането на епистемологическата парадигма до нейното окончателно преодоляване, в равносметката се включват три методологически и две парадигмални революции.
Оригиналното схващане за контрареволюции позволява в този модел един допълнителен тип събития, различни от смяната на парадигми. Но решението е по-скоро палиативно, доколкото априорното ограничаване на броя парадигми е редуцирало сега историческите възможности до две: неограничено пребиваване в настоящата или връщане към някоя от предишните. Въпросът за необратимостта изглежда е бил предрешен, с което и перспективите пред западната философия са предначертани.

Александър Кънев, Западната Философия [част първа], Издателство “Идея”, Стара Загора/София, 2005




Допълнение1: One showing is worth a thousand sayings:




Резюме: Спорно е доколко Кун-овият модел парадигми/революции е уместен в историята на философията, още повече когато броят на възможните парадигми от структурно-комбинативни съображения е ограничен до три (според това дали език и съзнание репрезентират или не).

Няма коментари: