Ги Дебор

на 30 неомври 1994 се самоуби Ги Дебор. Всички подозрения са, че без Дебор и неговите съмишленици май 68 нямаше да е така карнавален и после нямаше да има Бодрияр. Накратко, светът щеше да е още по-черен.

Втренчването в тази маргинална фигура е трудно за оправдаване без някаква доза априорна симпатия. Може би по-скоро в нейния тип е реалният интерес: Ги Дебор като пример за една трудно постигаема лична автономия? Експерименталното филмотворчество или прозата с демонстративно класическа фактура са по-скоро тривиалностни. Биографията му не разкрива нищо особено интриговащо и е помрачена от неприятната афера Leibovici. Остава една-единствена блестяща идея, на която се дължи всичко: концепцията за общество на зрелищата | la société du spectacle. От самото й наименование всеки може свободно да изфантазира своите възгледи за онова общество, което просъществува в западна Европа от края на шейсетте години; а ако вложи малко марксизим и маклюанизъм - спокойно да твърди, че това именно е идеята на Дебор. Несъмнено митологическият контекст е важен: кулминацията в май ‘68а, ситуационизмът – преди, и отрезняването - след. Дебор, собствено, пие от начало и наистина до край: самоубива се когато полиневритът става нетърпим.



Като човек на една идея за Дебор вероятно се намира място в някое от тези начинания кръстени история на идеите или дори интелектуална история, място, което и дори без да е ясно, е сякаш обозримо. Днес изглежда правдоподобно да се мисли, че без Дебор вероятно не би имало Бодрияр – един от малкото, които открито го признават. Преполага се, че през шейсетте във Франция всички (Барт, Фуко & Ко) са го чели, при все че никой не го признава. Мишел Фуко само лаконично отбелязва веднъж под линия: ”ние живеем в общество на надзора, не на зрелището”. Памфлетът на Бодрияр “Да забравим Фуко” сякаш може да е възмездие. Репликата на Фуко беше: аз пък се затруднявам да си спомня кой беше този Бодрияр. Като атракция, това е единственото, което скандалната журналистика успява да стъкми.

Очертнията на ситуационизма остават неясни, при все че сега практически всички писмени следи са в мрежата – достатъчно за илюзията, че така може да се реконструира нещо реалистично. Но от историята изпъква само един Дебор, напомнящ сякаш за Андре Бретон в качеството му на тартор на сюрреалистите: укази и анатеми, произнасяни след задкулисни интриги. Раул Ванежем е едно малкото имена останавили следа и по-нататък (и обговаряно дори у нас ; впрочем на български през 1992г. излезе Книгата на Каин от Александър Троки - другото име, за което още се сещаме лесно).
Какво дължи Май 68 на ситуационистите и, обратно, те - на него: спорен въпрос, заместван от шаблона ‘духа на времето”. J'emmerde la société et elle me le rend bien