„Блуменберг“

„Блуменберг“, заглавието на книгата от Сибиле Левичаров е името на немския философ и историк Ханс Блуменберг (1920-96), а посвещението на Бетина Блуменберг е за неговата дъщеря: фактологията неизбежно ще има определяща роля при всеки опит за прочит на текста. Изобилието от имена и препратки е видимо и всеки, който има желанието да щрака, може да научи подробности. Въпреки това остава подозрението, че зад цялата културна многозначителност може би няма нищо, което да е достатъчно еднозначно очертано и достъпно. Остава, разбира се, и удоволствието от информираното спекулиране.
Блуменберг е не толкова философ и/или историк, колкото неуспял теолог – подобно на Хегел или Хайдегер – и това несъмнено преопределя перспективата, в която се ситуира Левичаров; самата тя, четем в справочниците, е следвала Religionswissenschaft. Основната атракция в книгата обаче е един лъв, видим единствено за Блуменберг и една монахиня: това изглежда е достатъчно указание за неговото интерпретиране. За да стоят наравно измисленият лъв и историческият Блуменберг, авторката съчинява реалистични подробности - лъвът е стар, хърбав, видимо уморен, прозява се и главно лежи - повтаряни когато той бива упоменаван. Като професор, Блуменберг има студенти и четрима са дадени като персонажи. Всеки от тях като че ли онагледява някаква житейска траектория, чиято финитност е подчертана с посочване на кончината: самоубийство, сърдечен пристъп и пр. Пред финала, след като и монахинята и Блумберг са починали, всички заедно с лъва се озовават в някаква пещера или царството на сенките и водят там несвързан разговор. В последните редове от книгата лъвът произнася „Блуменберг“, перва го с лапа и го „отмъква в друг свят“. Фикция и реалност си разменят местата...

В края на книгата авторката ни осведомява, че текстът й не съдържа дословни цитати от работите на Блуменберг, които впрочем съвсем не са малко. Пет години след смъртта му с неговото име е била издадена книжката Лъвове, която съдържа трийсетина пасажа коментиращи лъв, по един или друг повод – четиво съвсем невпечатляващо, но фактът на издаване загатва, че в някакъв по-тесен кръг на запознати навярно е известна по-особената значимост на предмета; Левичаров определено е между „посветените“ и нейна книга, не само в детайли, но и като цяло, стои някакси неловко, без да може да се каже колко умисъл и колко несръчност има зад това. Без предполагаемата задълбоченост, на повърхността остава един претенциозен език, който на моменти мутира в разговорна реч, също както ерудитска образност съжителства с имената от поп културата. Описанията на две пътешествия се открояват като образцова за този жанр проза и контрастират с експедитивното третиране на множество други епизоди. Прозира неудовлетворението на Сибиле Левичаров от съвременността, нагласа, която споделя с Блумберг и за която нейната книга, въпреки добрите й намерения, сякаш допринася.

Сибиле Левичаров, Блуменберг. София: Атлантис КЛ, 2013 ( глава 1 )