Добродетелите на Платонизма и Митът за Сократическия период

"Добродетел" е неестествена за българския език дума: като неизбежни асоциации идват "свидетел", "предател" и пр., думи от мъжки род, препращащи към някакъв определен вид деятел[1]. Съобразява се, че това е калка от латнските bene facere, буквално "правя добро", но което в речта е по-скоро елипсис за "правя добри пари" или "печалба" - бенефис определено е думата за печалба влязла в европейските езици (и едва напоследък у нас дойде употребата й за благотворителност). В съответните преводи, където фигурира "добродетел", обикновено е стояла дума производна от латинското virtus (през фр., англ.), което първочначално и безпроблемно е най-вече "мъжественост" (от "vir"): очевидно е ставало дума за неща, които се харесват на военните и пр. кандидат-герои. С нея безусловно се предава и гръцкото arete, дума, която пък видимо е имала по-широк обхват – "изключителност", "майсторство" и пр. качества на експерта: aрете имат отличният лекар или ретор[2]. Отглас от суперлативната степен се е запазил в дошлото през италиански "виртуоз(о)". Онези, които са в малцинството на най-добрите, са аристос, деятели с арете; а онова, към което са се стремили - според Платон - е agathos дума, която е скрита зад деформиращи преводи като "благо, добро, good, bien"[3].
С този езиков преамбюл се навлиза в по-конкретния проблем, какво да разбираме, когато един или друг автор ни осведомяват, че Платон често се занимавал с въпроси от типа "може ли да се преподава добродетел", "е ли тя някакво знание". Недоразумението навярно е крещящо: Платон се интересувал, как се постига майсторство, докато моралистките интерпретации внушават, че въпросът е, какво следва да знаят хората за да са смирени и добрички. Едва ли има нужда да се упоменава филолога Ницше, който прозорливо е размишлявал как е постигната илюзията, че възгледите на господарите са подходящи за робите; че става дума за отглеждане на виртуозни управници, не на образцови овце. Идеологемата "всички сме роби" винаги е негласно допълвана: някои – повече от другите. Ако мирогледът на роба се свежда до очакването да случи на добър господар, не е трудно да се провиди каква е и съответната представа за върховното благо, което Платон очевидно е разбирал съвсем иначе[4]. Елиминирането от неговата философия на собствената му идея несъмнено дава основание за коментара в Отвъд доброто и злото, че „християнството било платонизъм за масите“.
Исторически обстоятелства са довели до това, че близо 1000 години съчиненията на Платон не са в обръщение на Запад – грамотните владеят единствено латински език, а преводи няма. Когато през Ренесанса те стават отново достъпни, с тях върви един карикатурен наратив: Сократ дошъл да учи хората на добро, а те, неблагодарниците, взели, че го отровили; на Платон видимо е била отредена ролята на езически евангелист. Дори в 19в. с разгръщането историзма Целер пише за гръцката философия сякаш Сократ е първоучителят, а след него идват разните апостоли. Едва напоследък Ллойд Герсон се осмели да публикува (добре аргументирана) работа Мита за платоновия сократически период. Схемата на неговата теза е вече позната от дискутирането на питагорейството - онова, което предполагаемо би обяснявало Платон, реално са възгледи след неговото време, само че приписвани на митологични предшественици[5]. Съвсем аналогичен е и случаят със Сократ: за неговите нетривиални възгледи се знае преди всичко от съчиненията на самия Платон. Опитите за разграничаване на някакъв исторически Сократ от текстуалния съименик[6] обаче се оказват несъстоятелни, но най-вече постановката на Властос, че у Платон имало и някаква ранна етическа философия без метафизика противоречи на фактите. Ентусиасти, които да разработват такова недоразумение, видимо не липсват[7], при все че последните страници на Държавата предупреждават онези, които култивират арете „по навик, без философия“ (Rер. 619d1).
От техне-тата гърците не са отделяли онова, което днес се нарича „изкуство“; дълго време това ca умения (artes), които едва през Ранната модерност бива поделени на приложни и изящни, като при неопределената словоупотреба вторият вид бързо става подразбиращото се[8]. За арете може да се набележи аналогична траектория: от „изключителност въобще“, към „човешка“ и финално – към „етическа“. Когато общото значение се подменя (или някакси „се подразбира“) от частно, смисълът твърде често се губи. Аристотел навярно е провиждал проблем със съдържателните промени, така че е предложил формално определение – „посредственост“, средата между крайностите. „Златната посредственост“, която латинските автори така високо са ценили, днес обаче звучи някакси неловко...
Малкият Хипий е диалог, който чудесно илюстрира объркванията в реинтерпретациите: най-умелият, „виртуозът“, може да е най-големият злодей. Шлайермахер и Кузен са били до такава степен скандализирани от този „неморален“ извод, че обявяват диалога за неавтентичен; днес реторическите умения на коментаторите са усъвършенствани, така че не е толкова проблематично този текст да се представя като „платонизъм за напреднали“, но сократовската перспектива [9,10] определено е загубила актуалност и това става ясно по твърде много начини.
Бележки и Бибиография
1Съдейки по Тълковния речник [София, 1973], турската дума тел се упоребява в двата граматически рода, омономия, която (тук) изглажда езика. Благо и добро идват като синоними на гръцкото agathos. Статията arete в лексикона на непреводимите, дава добра ориентирация за думата, която се обсъжда [Cassin]; другаде [Mattei 2001:309]; Бележките на Михайлов към превод на Платон отбелязват, „че гръцкото арете е с много по широк обхват и съдържа елементи които българската дума или оставя на страна или на заден план“ [Платон 1979:406].
2„Сандартен термин за човешко съсвършенство (perfection) е арете [Gerson 2020: 165]. Ареталогия изглежда е дума за текстовете рекламиращи чудотворчеството и добродетелите на едно или друго божество (Paulу).
3 Аристокрация е познатата дума, оцеляла през историятa.
4 Лекцията За Благото, която Платон е изнесъл, е станала повод за алтернативния платонизъм теоретизиращ негово Неписано Учение.
5 Huffman C, 2013, Plato and the Pythagoreans in Cornelli G. et al. (eds.), 2013, On Pythagoreanism, (Studia Praesocratica 5) Berlin and Boston: de Gruyter, 2013, р. 237.
6 Още през 18в. се дискутира различие между една историческа фигура и образа от каноничните текстове.
7 Gerson L., Platonism and naturalism: The possibility of philosophy. Cornell University Press, 2020. p.174, n.35 .
8 Изкуство в течение на 20в все по устойчиво се приема за визуално изкуство, макар че до тогава то е най вече именно изящно изкуство.
9 Ницше, който пише преди издаването на Фрагментите от предсократиците, говори за предплатонова философия, термин, който по-добре маркира някакво историческото различие; вж по конкретно Lebedev, A. "Getting rid of the «Presocratics», Tradition 2010 (2009): 177-183.
10 Въпреки свидетелството от текста на Аристотел (М 1025а6), въпросът за автентичността на този диалог продължава да е интриговащ.
Cassin B., et al., eds. Dictionary of untranslatables: A philosophical lexicon. Princeton University Press, 2014.
Gerson L., "The myth of Plato’s Socratic period." Archiv für Geschichte der Philosophie 96.4 (2014): 403-430.
Gerson, Lloyd P. Platonism and naturalism: The possibility of philosophy. Cornell University Press, 2020.
Mattei JF., Platon et K. Popper in La philosophie de Platon sous la dir de M. Fattal, Paris: L'Harmattan, 2001, p.309
Paulys Realencyclopädie der classischen Altertumswissenschaft Band II,1 https://de.wikisource.org/wiki/RE:Aretalogoi
Zeller E., Die Philosophie der Griechen. Eine Untersuchung über Charakter, Gang und Hauptmomente ihrer Entwicklung. Tübingen: Ludwig Friedrich Fues 1844–1852
Mattei JF Platon et K. Popper in La philosophie de Platon sous la dir de M. Fattal Paris: L'Harmattan, 2001, (p.309): най-напред трябва да припомним значението на самия гръцки термин, който предаваме като добродетел (vertu) и с който Сократ непрестанно си играе в Държавата: думата арете, от сравнителна форма на прилагателното агатос (добър, благо), производно от корена *ага и препращащо към по-доброто и глагола агамаи (адмирирам, почитам), изразява превъзходството (екселанс) на нещо. Това превъзходство, вродено или продобито, прави от него най-добрият аристос.
Платон, Диалози София: Наука и Изкуство, том1. 1979
Ницше Ф., Съчинения, София: Захарий Стоянов 2002 т.5 Отвъд доброто и злото (предговор)