Проекции на Вермер

Вермер е едно от тези имена, които в течение на годините изкачаха от най различни места. Сега със световно – ширещатата се мрежа мястото е едно: научаваме, че в близките дни ще бъде открита експозиция събрала на едно място ¾ от всички негови налични картини (28 от 35, в Rijksmuseum Amsterdam). Броят на картините съвсем не е голям и за Вермер се знае малко, а един чудесен сайт EssentialVermeer успява да събере (на едно място) практически всичко което известно за и около него.

Останалото са спомени, най вече от времето преди Интернет, например интриговащите – тогава – бръщолевения на Салвадор Дали по повод Плетачката на Дантели. Днес с лекота научаваме за филмчето, картините и какво ли още не от темата. Или пък за Пруст и нещо от финалната част на Времето. Разбира се, според интересите всеки отдавна знае нещо за Дали-и-Вермер или за Пруст-и-Вермер. Но някъде по рано из историите им се намесват изобретяването на фотографията и по-късно – фалшификатите на ван Мереген. И в обратен ред: оказва се, че в Recognitions на Гадис Мереген е прототипът на фалшификатора, а някой си Пенел още в края на 19в. изказва подозрение, че Вермер си е служил със сродна на фотографията техника. Вермер не е писал роман, но пък е правил експертиза на предполагаемо италиански фалшификати.

Edward Dolnick (2008), The Forger’s Spell: A True Story of Vermeer, Nazis, and the Greatest Art Hoax of the Twentieth Century , Harper Collins
Laura J. Snyder (2015), Eye of the Beholder: Johannes Vermeer, Antoni van Leeuwenhoek, and the Reinvention of Seeing, W. W. Norton

Книгата на Долник не е съвсем нова, но още когато излиза историята за Мереген вече неколкократно е разказвана и без нови факти няма как той да претендира за академичност. Така е разбираема неговата склонност да „спекулира“ върху психологията, веднъж тази на фалшифакторите и още – тази на експертите. Изложението обаче се оказва твърде аморфно тъй като освен в подобни коментари, то се отплесва и в различни отклонения; в крайна сметка читателят научава може би повече за критика Бредиус или за райхсмаршал Гьоринг, отколкото за Вермер и ван Мереген. Става донякъде ясно че Холандия през двете десетилетия преди края на 2раСв.Война се развива една истерия „Вермер“, доста сходна с tulpenmanie - тази по лалетата -от 17в. На този фон изпъква историко - социалният проблем, свързан с въпроса защо атрибуцията магически предизвиква промяна в пазарната стойност от милиони до нищо? Как обществото допуска съвременните магьосници - „експерти“, само предполагаемо владеещии някакво езотерическо знание, което и зрелищно се проваля.

В разбирането на твърде много („класически“) изкуствоведи използването на спомагателна оптическа техника изглежда също е някаква форма на „мошеничество“, при все че художниците винаги просто са целяли максимален ефект, без предразсъдъци спрямо техниката. В древна гърция противопоставяне изкуство/техника няма, няма и лексика за него, докато в модерна Европа от него се развива ценностна система. Легитимирането й върви с фразеологията на свободни срещу механични изкуства, но тя видимо е неавтономна и се разпада пред лозунга „изкуство за изкуството“. Вермер очевидно се вписва под него, доколкото е очевидно, че за неговото творчество е важно „как“ и не „какво“.
На сайта EsV миролюбиво е казано, че относно техническите средства мненията са разделени и са упоменати ред работи, третирали въпроса, започвайки с Пенел(1981), минавайки, разбира се, през Хокни и Стедман и стигайки до Лаура Снайдер (2015). Последната е безспорно на експертно ниво и тя формулира тезата, че гледайки упорито през лещи и в огледала Вермер си е създал репертоар от ефекти, които пресъздава тук или там, без да копира стриктно оптическите проекции. Тази постановка несъмнено може да помири мненията, макар че основата й е в твърдението за широката известност на всякакви подобни процедури. Именно това е и предметът на книгата, която се занимава с една (р)еволюция на самото виждане, последвала изнамирането на технически средства. Отстъплението пред формулираните аргументи, косвено доказуеми, се е скрило зад крайно позитивистична история, която настоява за някакви „веществени доказтелства“, докато Снайдер елегантно демонстрира, че такива няма и за познанството на прославилия се Льовенхук и неговия съсед Вермер.

Бележки
Pennell J., Photography as Hindrance and a Help to Art, The Journal of the Camera Club, 1891.
Sawyer T., False Gold to Forge: The Forger behind Wyatt Gwyon, Review of Contemporary Fiction 2.2 (Summer 1982): 50-54.
Hockney D., Secret Knowledge: Rediscovering the Lost Techniques of the Old Masters, 2001
Steadman P., 2002 Vermeer's Camera: Uncovering the Truth behind the Masterpieces Oxford University Press;