(Пре)Написаният Диалог

Този Диалог, написан преди 40 г. от Жак Дерида заслужава да остане като образец на проза, каквато напоследък не се среща. Темата за езика е започнала да се изтощава в многобройните структуралистични трактовки, така че търсенето на атрактивна новост завива към деконструкционизма: лесният път е в замяната на деконтекстуализираните разглеждания с прагматика; дихотомията на Сосюр език срещу реч се обявява за илюзорна, а фокусът се измества към ситуираните изказвания. Така Дерида съчинява своя текст, който представя, какво би казал, ако би бил питан за съвременни философски възгледи по въпроса.
Контекстът (в ед. или в мн.число) завинаги остава недоопределен, така че функционирането на текст в него остава до голяма степен свободно. Тук той е преди всичко исторически: рецепцията на Остин във Франция, англосаксонските реакциите срещу Френч теори, отзвук в преводите на български; в микс от три езика и една бързо променяща културно политическа ситуация - залез на структурализма, демократизиране на източна Европа, американски поврат към варваризма. Диалогът излиза във в-к Култура, чиито архив е отворен, но ранните сканирани страници там са трудно податливи на употреба. За това той се появява тук отново и с всичката носталгия, която влачи.


Написаният Диалог

— Ало, г-н Дерида, бихте ли могъл да напишете за нашия вестник една статия върху езика...
— Питате ме дали съм способен, — което е съмнително — или дали съм съгласен? Във втория случай въпросът може да е покана или молба. Моята интерпретация за това ще зависи от интонацията, взаимоотношенията ни от двата края на линията, от хиляди други неща, накратко - от един контекст, който не е непосредствено езиков; това е едни текст, по-широк и винаги отворен, който не е просто ограничен дискурс.
При първата хипотеза („способен ли сте”) въпросът изисква отговор, който след Остин, някои наричат констатив. Моето „да” би значело „аз съм способен на това”, и бих претендирал, че изказвам това, което е, че дефинирам, описвам констатирам. Но ако въпросът важи като покана, моето „да” няма да констатира нищо, а ще прави нещо - то ще ме ангажира. Моето обещание ще предизвика някакво събитие, което преди отговора ми не би могло да има никаква вероятност да се случи и дори - никакъв смисъл. Такъв отговор вече няма констативна стойност, а по същество е един перформатив.
— Нека да е така. напомняте ми за Брехт и неговите две опери „Този, който казва да“ и „Този, който казва не"...

пълният текст.пдф + хронология-библиoграфия