Лайбниц, вечното завръщане (1)

Преди четвърт век, когато нещата сякаш /наистина/ се променяха, издаването на том текстове от Лайбниц изглеждаше атрактивно. Не се получи, но остана обемиста документация, в т. ч. и няколко файла, които от тогава се копират на всеки нов компютър. В 1991 е била издадена и една книжка на Марсел Фишан За хоризонта на човешката ученост, чието съдържание тогава беше повод на догадки: от изданието на Кутюра е известна една съвсем кратка и не особено съдържателна работа на Лайбниц със същото заглавие. В нея е скицирано комбинаторното изчерпване на възможностите, представяни от всички книги с някакъв краен обем [1]. Идеята е позната, разбира се, в трактовката на Борхес от Вавилонската библиотека [2]. Лайбниц обаче е разработил темата в друга посока, за което свидетелстват още негови текстове, практически недостъпни преди изданието на Фишан. Писменото наследство от Лайбниц безспорно е нелинейно: по-късното не само препраша към по-ранното, но фрагменти се препоявяват, биват редактирани и транспонирани - ако някаква идея може да се проследи, то това е повече оптическа постановка, отколкото реалност. Фишан аргументирано намира продължението на комбинаториката във вечното завръщане, тема която по-рано тук се коментираше с Рециклирането на Платон, предмет на интерес по съвсем друг повод. Безвремието на интернет епохата позволява да се върнем към всичко това.
Борхес съвсем класически е експлоатирал зрелището, което представя на практика едно необозримо голямо число, илюстрирал, а не коментирал, оставяйки на заден план метафизическите импликации, относно които Лайбниц на дълго и на широко е разамишлявал. При множеството от книгите, например, той се спира на онези, които във фиксирания обем представят някаква история, подробната хроника за няколко дни в малък град или подобен срок от биографията на някой индивид. Като история, те са случвали и ще се случват в перспективата на безкрайното време: вечното завръщане се оказва неизбежност. Впечатлява лекотата, с която Лайбниц посочва ключовите детайли от постановката: словесността е дискретизиране на континуалния човешки опит, така че повторението, както той казва, би било осезаемо, а не съвършенно. Онова, което занимава Лайбниц, е несъмнено формата на самото теоретизиране: от действителността, към описанието и чрез него обратно към действителността - именно това, което демонстративно върши съвременната физика. Но импликациите, които сякаш го тревожат са от друго естество. Лайбниц чудесно познава античната доктрина за вечното завръщане и нейното яростно отхвърляне от християнските доктринери. ”Апокатастасис” използвано в заглавията на фрагментите[3] сякаш недвусмилено препращат към Ориген и неговата реторика. В тази общо употребима гръцка дума първоначално няма нищо религиозно и астрономите са я ползвали за да обозначат завръщането на някоя скитаща звезда в набелязаното й предишно място[4]. При полемиките с популярните стоическите възгледи за платоновата година тя придобива и смисъла придаван й от по-късните автори (в т.ч. и някои от началото на 17 в.). Доста парадоксално като че ли Лайбниц излага нов аргумент за идея, с която по принцип и изначално не е съгласен. Но възможностите за край или продължение на прогреса той обсъжда вече в последните месеци от живота си, прекаран сред купища от книги - както Борхес и той официално е библиотекар.


Доказателства за огромния и вечен Всемир, за Световете и вековете, и още за състоянието на миналите и бъдещи неща.

Готфрид Вилхелм Лайбниц

Предполагайки, че човешкият род трае достатъчно дълго, неизбежно ще дойде време, когато няма да се казва нищо, което по-рано да не е било казано1 . При все че не е сигурно, че ще има време, когато няма да е възможно да се каже нещо, което да не е било казано по-рано: действително, може да случи някои неща никога да не са казвани, дори да е минала цялата вечност - те завинаги ще останат казваеми и неказани. Няма никога съвършени завръщания като тези на кръговете или елипсите и, освен в сетивата, не може да се случи време или място от всемира да са съвършенно същите като други.
Но предполагайки, че един ден няма да се казва нищо, което по-рано да не е било казано, то трябва да има и време, в което се връщат същите събития и когато не се случва нищо, което да не се е случвало по-рано, тъй като фактите представляват предмета на речта.
Дори повече, има с необходимост някакви периоди, подобни на платоновата година така че в течение на век се случват точно неща, осезаемо същите като тези, случили се вече в друг век, понеже цял век може да се счита за един голям факт и историята му - за голямо изказване, същите тези случки с необходимост или се повтарят или се изчерпват т.е. повтрят се винаги пак след изчерпване. Това, което важи за различни времена на същото място или същите факти, може да се разпростре и за различни места в същото време, където същото пак се завръща. По-нататък за всеки ум (дух/mens) могат да бъдат разбирани такива периодичности след като той винаги мисли, макар неясно и без вниманието на душата (anima).
Макар да предполагаме, че ще настъпи време, когато човешкият род /вече/ не съществува, то на траещи интелигентни субстанции, които не ползват други мисловни предмети и понятия освен нашите, би следвало да се случи същото.
Най-вече понеже не подобава на достойнството на природата предшествениците просто да се повтарят, от това следства, че се стига до интелигенции ставащи по-съвършени, които да имат други по-задълбочени понятия и способни да достигат по-обхватни и сложно-съставни истини; така в познанието може да се напредва до безкрай.
За това, ако човешките умове навършват по няколко платонови години, би било подходящо същият човек да се завръща, не просто за да се върне на земята, а за да се върне, така да се каже следвайки спирала или лакатушещ път, по който напредва към нещо по-голямо – както на ръба на канавка отстъпваме, за да я прескочим.
Може обаче да се окаже че прогресът не е спирала и няма друго движение назад , че е директен и непосредствен като в първичната циклоида, а не като в удължената 3. А може би някои твари преминават в следващ платонов период и други – не.
През течението на периодите би имало не само безсмъртие на душата, но също и нещо еквивалентно на възкресяването на телата, ако ли не самото това възкресяване. Дори повече, смятам, че не може да се избяга от платоновата периодичност, поне заради понятията, които трябва да останат или пък са отчетливи и за които не би имало новост на предмета, а на формата или комбинирането, което пък има край. И несъмнено, който разбира неотчетливите поnятия, ги разлага на отчетливи, така че щом като умовете, напредващи към съвършенство, съставят от по късите изказвания все по-дълги, то техните действия ще са все по-обхватни комбинации от предишините им действия и дори/още повече/ ще прогресират било по спирала или в нарастващи платоновски години, поради което може да се вярва, че съшите /духове/ често се връщат, за да продължават делото. А това може би е обещанието за възкресяване направено от Демокрит, което Плинии е счел за напълно глупаво4.

Оригиналният текст се съхранява в хановерския архив (Нanover: Niedersachsische Landesbibliothek LH IV, 5. Публикуван за първи път от Fichant M., Leibniz G., De I'Horizon de la doctrine humaine, textes inedits, Paris: Vrin, 1991 p. 57-61. След заглавието Лайбниц е вписал: моят Хоризонт на човешката наука и онова, което съм писал за него на Фонтенел 26.02.1701, се добавят към казаното тук, а това дава и основание за датирането му възприето от Фишан, т.е февруари-март 1701.
1 Цитат, следващ Теренции (Nullumst iam dictum quod non dictum sit prius; Eunuchus, Prol., Line 41
2 Аnnus platonicus - понятието има не съвсем ясна история, започваща с препратки към Тимей: първо там (Тим 23) е разказът за периодичното унишожаване на света от пожари и потопи, а по- нататък (Тим 39d) се споменава астрономическата ‘съвършена година“; двете са обединени по-късно във възгледите на гръцките стоици
3 Общият случай е трохоида.
4 Pl. Hist. Nat., VII, 55, 189 Similis est de adservandi corporibus homini ad reviviscendi promisso Demociti vanitatis qui non revixit ipse Този неудачен коментар на Плиний Лайбниц цитира по същия повод в писмо до де Мезо от 1711 (GP7, 536), докато по-рано в Нова система на Природата от 1695, както и тук, само го споменава (GP4, 481).Настойчивото повтаряне се обяснява със заглавието Democritus revivescens, Paris, 1646 на Жан Хризостом Магнен

---

Бележки
[1] Fichant M, Leibniz G., De I'Horizon de la doctrine humaine, textes inedits, Paris: Vrin 1991; Couturat L., Opuscules et fragments inedits de Leibniz. Extraits Des Manuscrits de La Bibliotheque Royale de Hanovre, 1903, p. 530-3
[2] Борхес Х., Вавилонската библиотека, София: Народна Култура 1989 и в англ. превод. Преди фикционалния текст Борхес публикува ерудитското есе La biblioteca total (The Total Library), Sur, No. 59, Aug. 1939
[3] Leibniz G., (1715) Apokatastasis panton англ. превод
[4] Mugler C., Dictionnaire historique de la terminologie geometrique des grecs, Paris: Klinksieck 1958, p. 75