сряда, 21 февруари 2018 г.

Ницше, който се по(о)бъркал

Ницше бил филолог, но се по(о)бъркал и станал философ. Или почти.
За Ницше всичко е казано и прокоментирано, но докато има новодошли - има и място за нови редакции. Преди всичко е нужно да се обръща внимание на реконфигурирането в академичното пространство, преначертавянето на границите между областите на компетентност и отвоюването на названия: Philologica е раздел в ръкописното наследство на Ницше, който го ситуира в неговата съвременност. [1]

В 1869 той започва с летящ старт кариера професор по филология, но на десетата година се отказва. Преждевременното приключване. както е добре известно се дължи на едно недоразумение: Ницше публикува в 1972 Раждането на Трагедията от Духа на Музиката, книга от неясен тогава жанр, но която филолозите осъждат, а философите игнорират; продължавайки да е професор в Базел, той вече не е 'истински' филолог и не е оше 'истински' философ. Това обаче може да бъде видяно и от обратната страна, той нито е скучен филолог, нито е оригиналничещ философ. Ако Раждането на Трагедията е била (и остава) във фокуса на вниманието при премного прочити[2], тук заявеният интерес е към нейния фон - заниманията на Ницще непосредствено преди и след нейната поява. За книгата може би е достатъчно да се каже, че е това е културология, спекулативна, разбира се, както Жирар, Буркерт, Джулиан Джейнс, и още повече белязана от времето си - немската културност от средата на 19в, която пък Ницще се стреми да разпердушини. Така „Ние филолозите“ бихме могли да останем в страни от вагнерщината, заратустрите и разните ницщеански миазми.
Nietzsche F. Philosophy in the Tragic Age of the Greeks, [tr. M. Cowan] Washington, D.C.: Regnery Gateway Inc., 1962.
Nietzsche F. The Pre-platonic Philosophers, [tr., ed., intro & comm. by G. Whitlock] International Nietzsche Studies, University of Illinois Press: reprint, 2006
Nietzsche as a Scholar of Antiquity, eds. A.K. Jensen, H. Heit, Bloomsbury Studies in Philosophy, London: Bloomsbury 2014
Още с пристигането си в Базел Ницше е нахвърлял мащабен историко-филологико-философски проект, части от който излага в лекции, четени успоредно с по-стандартен материал. Замисълът като че ли е, връщайки се към автентичните текстове и техния контекст, да разкрие 'оригиналната' гръцка мисловност в нейната другост. Възстановката от непубликуваните части в обозрим вид обаче отнема твърде много време; чисто технически, само идентифицирането на цитати, нахвърляни по памет или от овехтели издания изисква значимо количество труд. Така доста преди да бъде издадена Предплатоническите философи излиза книжката за Философията в Трагическата Древност на Гърците, която е нещо като олекотена версия за начинаещи, обработена и подготвена от самия Ницще.
Ницше неколкократно заявява, че в ранната епоха имало 7 оригинални чисти типа философия, а по-късно концепциите са смесени, като пример за последния чист тип бил Сократ, докато Платон е за първата значима смес. Числото 7 е разбира се и това на мъдреците, от които Ницще полага сериозно услиие да отграничи философите [3]. Видимо обаче няма окончателен списък във Философията от трагическата древност са останали по-малко, а в ръкописите списъкът е по пространен: Талес, Анаксимандър Хераклит, Парменид и Анаксагор изглеждат като че ли утвърдените, а Емпедокъл, Демокрит, Сократ са за допълнението, като още Питагор, Анаксимен и Зенон. Но че за Сократ няма място в компанията е видимо с просто око и в тези свои писания Ницще никога реално не стига до него.
Културологичната интенция на Ницше е да покаже как философията е гръцка, преди всичко – не религиозна, а наукообразна; онези, които са останали като първите философи са натурфилософи и дори материалисти - те са двойно отрицание и на отвъдните и на антропоморфни богове. При наличие на някаква идеологема/ митологема за големия небесен робовладелец гръцкото чудо едва ли е щяло да се случи: понеже е децентрализирана, гръцката религия не би могла (лесно) да предлага общовалидни отговори. Онова, което е оставила древна Гърция, е култура на един елит и философията, по специално, е заниманието на свободни хора - за разлика от по късната епоха когато всичко бива подчинено на идеологията нагодена за роби. Филологията схващана „професионално” изисквала изследователите да игнорират като външни елементи, които реално са конституиращи, още повече в тогавашна Германия тя е част от образованието, формиращо подходящи поданици. Обединяването по сродство, Volk и Geist, е идеята и аналoгията, с която стандартно е трактован 'гръцкия гений', макар днес да е очевидно, че изобретяването на фонетичната писменост е решаващ фактор и, по- нататък, - улесненото комуникиране, което не налага централизиране.
Най-просто (и логично) обяснение, защо Ницще говори по-скоро за пред-платоници а не за предсократици, е че той е съвсем наясно доколко „Сократ“ е персонаж наложен и изобретен след Платон. Именно неговата фикционалност го извежда към някакво хегелианистично ситуиране в продължение на Дионис и Аполон, самите те шопенхауеровски предрешения на кантианскиата дистинкция (динг ан зих/ явление като воля/ представa, или още по-грубо материално/ и идеално). Бръщолевенията на т.н. диалектика или бруталния бинаризъм са алтернативите, в които остава затворено немското философстване. Еманципирането на Аристотел от Платон за дълго скрива единството на логика и математика и така - прозрението, че философията не е само физика и моралистика. Трагедията като съдържание-и-форма-за- някого е можела сякаш да подскаже на Ницще една нетривиална перспектива, обаче тя остава невидима, докато той се заплесва по История на материализма и книгите на Бошкович или Хелмхолц [4].
В последна сметка след четене на древната гръцка филосфия, трактована от Ницше, остават сякаш по-ясни впечатления отколкото, примерно, след Хегел или Целер, двете от най-често цитираните за случая близки аналогии [5]. Изглежда че Класическите Филолози както личи от сборника Nietzsche as a Scholar of Antiquity, са малкото, които успяват да пишат по поносим начин за Ницше, докато останалото, по-късни текстове и коментари, са нещо, което навярно е добре да бъде избягвано.

Бележки
[1] Aрхивът на Ницше е онлайн, а текстове от, за и покрай него се намират навсякъде като немалко и на различни езици са достъпни в archive.org.
[2] Като ориентир само един автор и неговата книга James I. Porter, The Invention of Dionysus: An Essay on The Birth of Tragedy, Stanford University Press 2000 вкл. достъпното другаде деконструкционистко есе The Invention of Dionysus and the Platonic Midwife: Nietzsche's Birth of Tragedy (Journal of the History of Philosophy Vol. 33, N. 3, July 1995 pp. 467-97)
[3] Вюймен е предложил една типология стигаща до 6 , а чисто логически (или структуралистически) с три предиката се стига до 8.
[4] От четене на Xегел (История на Философията, т.1, София: НиИ, 1982) се научава главно за собственото му философстване, докато Целер е суха справка, спорно колко кантианска и колко хегелианска; вж. Zeller E., Die Philosophie der Griechen. Eine Untersuchung über Charakter, Gang und Hauptmomente ihrer Entwicklung, 1844–1852; Helmut H. Hegel, Zeller and Nietzsche:Alternative Approaches to Philosophical Historiography // From Hegel to Windelband Historiography of Philosophy in the 19th Century р.117-39, еd. by G. Hartung and V. Pluder, Berlin/Boston: Walter de Gruyter GmbH, 2015
[5] Коментарът на Уитлок (100 стр. за 150 стр. текст) е четиво информативно и прелюбопитно, с препратки към Ланге и Бошкович; вж. още Lange F., Geschichte des Materialismus und Kritik seiner Bedeutung in der Gegenwart. Verlag J. Baedeker, (zw. Iserlohn 1873); Ansell-Pearson K., Nietzsche’s Brave New World of Force Thoughts on Nietzsche’s 1873 ‘Time Atom Theory’ Fragment & on the Influence of Boscovich on Nietzsche, Pli: The Warwick Journal of Philosophy 9 (2000), 6-35.pdf

и какво от това. изненада.

1 коментар:

al каза...

бих предпочел да съм си базелски професор, по скоро отколкото бог
(wäre ich sehr viel lieber Basler Professor als Gott)

писмо на Ницше до Бурхардт, Торино 06.01.1889