Пролегомени към Разделената линия на Платон

Фикцията за „общодостъпност“ и меркантилната идеология зад нея са направили философските статии отегчително дълги; за разлика от другите периодични издания при тяхното публикуване се изисква всичко всеки път да бъде детайлно изложено, повторено още веднъж, снабдено с препратки, и т.н. Тук бързешком се навлиза ин медиа рес (и след 3 страници се излиза): осведомените може да се заинтересоват, а неосведомените, ако се интересуват, могат сами да си набавят липсващото

Пролегомени към Разделената линия на Платон
Притчата за Пещерата навярно е най-популярната илюстрация за философията на Платон. Обаче, разбираемо, тя бива приемана в една схема, която е по-скоро деформираща: на логиката, която процедира дихотомично, съответстват сякаш 2 свята, един „истински“ и един „неистински“. А в Притчата определено е очертана една триделна подялба – пещера, ежедневен свят, идеалности: светът собствено е един, но с него са свързани две модалности – на зрението и на мисленето. Това е и постановката заложена в аналогията на Разделената Линия, която в текста на Държавата непосредствено предшества Притчата за пещерата. Между четното и нечетното винаги има несъответствие, така че теорията за някакви 4 „състояния на душата“ (патемата), която Платон преварително дава, парадоксално, самό става предмет на интерпретации, колкото многобройни, толкова и неубедителни[1].
Ако към проблема „2, 3 или 4“ се подходи непряко, може би някои затруднения ще отпаднат. В Тимей по същия начин Платон започва с мислимо и зримо, но след това експлицитно въвежда нещо трето – пространството, и в него помества 4те стихии, образуващи физическия свят. Именно определянето и ситуирането на нещо подобно изглежда проблематично в схемата от Разделената Линия.
Четирите стихии са въплъщение на една конструкция, известна като логически квадрат – изчерпващо описание чрез две двойки независими предикати и отрицанията им [2]. В случая това са сухо/влажно и топло/студено. Ако се приеме, че делението на Линията се основава на същия похват, ясно/неясно и мислимо/зримо биха задавали четирите способности или състояния. Добре ще е още тук да се отбележи, че само приемането на видимо за метонимия на сетивно, а то - за негация на мислимо, открива зад линията квадрат. Проблем е също, че предикатът „ясно“ е собствено от видимата област и пренасянето му в мисловността е катахреза.
В Тимей Платон елегантно получава формата на света въвеждайки за елементите един допълнителен параметър: подвижност. Така познатото ни подреждане по тежест земя, вода, въздух, огън напълно естествено бива произведно в тимейската теория. При Линията подреждащия параметър не е упоменат експлицитно, може би защото той някакси се подразбира: след като мисленото е по-стойностно от зримото и ясното - от неясното, валоризраща подредба е мислено-ясно, мислено-неясно, зримо-ясно и зримо-неясно. Приемането на яснотата за водещ параметър би довело до явен конфликт с платоновата подредба. Обаче е факт, че и тази схема не произвежда директно теорията за познанието, която е неин предмет. В съвременни термини йерархията от състояния приблизително описва епистемология, възхождаща от оприличаване, към факти и през теоретизирането им към познание. Но за никого няма съмнение, че когато едно обяснение стане прекалено заплетено хората прибягват към разяснение чрез графично представяне; това правят, разбира се, геометрите. В този смисъл ходът не е монотонен и мислимото-неясно, което в схемата на Платон се нарича „дианойа“, може да се окаже по-неясно от видимото-ясно, „пистис“.

Освен фигуративния език и неявното валоризиране с недоразуменията относно линията е свързан и чисто философския проблем за статута на онова, което днес бихме нарекли „интенционален предмет“, различавайки го от обичайните предмети (или „обекти“) [3]. Изглежда това е и мястото на най-многобройните разноречия. Както личи в самия текст за способностите (динамеис) и техните продукти се говори без маркиране на разлика. Лексическите дистинкции и нюанси се намират в различни места от текста и за разбирането на Линията ключови излеждат един по-ранен пасаж, края на Книга V, (Rep. 477-9) и коментирането ѝ по-късно (Rep. 534), след алегорическия разказ.
Умът мисли и произвежда знание, дианойа е размишление,което поражда хипотези, пистис, както е известно от реториката, убеждава и създава мнение, ейкасия наподобява и генерира образност[4]. Освен тези интенционални предмети налице са обективните идеи и видимото. Наивното онтологизиране, което преминава директно към 4 рода обекта - идеи, математически обекти, мнения и образи - се натъква на трудности. Платон никъде не споменава отделно някакви специални математически обекти, а за тях пише единствено Аристотел. Напълно в маниера на своя ментор той твърди, че те били между идеите и мнението (Met. 987b14, 1028b20, 1059b6). За някои коментатори те са простият отговор на проблема, с какво да свържат дианойа.
Объркването расте когато Платон започва да изпозва „мнение“, термин, който не участва в изложението за Линията, но пък фигурира в текста преди и след него. Предварително читателите са научили. че мнението е отчасти знаене и отчасти незнаене (а/гнозиа Rep. 477), и макар формалната логика да изключва подобно място внушението навярно е, че то е някъде по средата на линия. Когато по-късно Платон казва, че дианойа била между знанието и мнението (Rep. 511d) някои прочити са предложили, доста неубедително, че докса покрива ейкасия и пистис. Това предполага да се игнорира, че тези две способности или състояния първоначално са обявени като дялове на видимото със съответна яснота. Струва си да се отбележи, че ситуирайки дианойата Платон казва, че е „по изявена от мнението и по тъмна от знанието“, избягвайки катахрезата „яснота“ (Rep. 533d).
Във финалното обяснение (Rep. 534) Платон се връща към пропoрционалностите като кръстосано споменава способности и предметите им: мислене към мнение е като знание към убеждаване (пистис). Именно така се запазва съотношението на дължините, за чието тематизиране е самата линия Още от античността (Плутарх, Прокъл) обаче се знае за два лексически варианта на оригиналния гръцки текст (Rep. 509d7), а от тях зависи каква би била точно пропорцията на 4те сегмента, онагледяваши обясняваното и, евентуално, - по-състоятелното му разбиране. Общоприетият прочит стига до извода, че средните два сегмента са равни по дължина, което неизбежно внушава и някаква близост на свързваното с тях. Последните думи в обяснението навярно неслучайно гласят, че „колкото яснота“ има в състоянията „толкова и истина“ имало в тях“ (Rep. 511d). Платоновият маниер би бил между истина и неистина да постави съмнителното. Това се обяснява с неговата неформална логика, която му позволява между два противоположни термина да полага нещо трето (както при мнението в (Rep. 477) или в Тимей да намери нещо между делимо и неделимо (Tim. 35а)).
Платон иронизра онези, които не знаели, че между бялото и черното е сивото, между болката и удоволствието – безразличното, неутрално състояние (Rep. 585а), но при него личи известно объркването между фактология и логика. Докато предикатите не започнат да cе разглеждат „формално“, абстрактно, както става при Аристотел, те са преплетени със странични съображения. Така, ако принципно всеки предикат поделя дихотомично целия свой домейн, прагматично се налага питането за отделните случаи. При това обаче се разширява първоначално разглежданата област, а присъединеното към нея може да се счита за включващо „междинни случаи“, третотo. Така, примерно, между „невярно“ и „вярно“ се вклинява „неизвестно“; конкретно при този случай снемането на неопределеността чрез доказване поражда регрес – тя просто бива подменена с „недоказано“. Това спомага по друг начин да се проясни схематиката, която неговата Линия би онагледявала: доказано-вярно, оборено (т.е. доказано-невярно) и неопределено, някъде „между“ тях.
До схващането, че дианойа и пистис са някакси единни се стига и по квази-логически път. Квадратът от предикати е така или иначе несводим към троичност, но може да се отбележи, че в него два от членовете са „хомогенни“ - два предиката едновременно или се утвърждават или се отричат, докато другите два случая са смесени. Контрастът, макар и илюзорен, би давал аналози на истинното, съмнителното (в две форми) и неистиното. В Притчата за пещерата между идеалното и сенките се намира физическия свят, при това в една удвоена форма. Както внимателните читатели знаят, сенките са на артефакти, които на свой ред са имитации на „реални“ предмети. Реторическото убеждаване и мнение съответстват на първото, размишленията и хипотезите - на второто.

Едно заиграване с елементарната математика, повече стилистика отколкото прозрение, може би е мотивирало Платон да съчини предполагаемото обяснение, което (ни) затруднява повече отколкото улеснява разбирането. Еднаквото съотнасяне на цяло и части е разпознаваемо за достатъчно много читатели, но малко от тях навярно ще си направят труда да стигнат до извода, че средните дялове от линията са равни (В=С). С него пропорционалното съотнасяне А:В ~ С: D се трансформира в аналогическото a:x~ x:d. В тези две структури позициите са четири, но равенството намалява броя на елементите до три. Съобразява се, че Притчата гради именно аналогия: знаейки първите членове да се разбере последния – от сенките и обичайния свят да се премине към идеалния, също както при сравненията във Федон (109с). Дали Разделената линия не е по-късно хрумване добавено в края на Книга VI може само да се гадае.

Бележки
[1] Ивон Лафранс в началото на 80-те се заема да систематизира съответната литература, но стига само до том втори (около 800 страници, Lafrance 1987; 1994). От този незавършен проект е видно, че появяващите се публикации отдавна не казват нищо ново, тъй като полето от разумни възможности за прочит е изчерпано.
[2] При Аристотел това е една безспорно ключова конструкция, която Платон видимо знае (Soph. 266а, Gorg. 464) и не разбира.B Държавата не личи тази логическа схема да играе някаква роля: за добродетелите на самата държава просто са изброени 4 качества и е дадено нестройното обяснение, че когато знаем три от тях разбираме за четвъртото (Rep. 448а). Видовете държави следват видимо схема а ла Хезиод, но без никаква препратка към нейната собствена логика (текстът реално присъединява рода на идеалната държава към четирите вида от рода на неидеалната и стига до числото 5). В същия дух към дисциплините, организирани в питагорейския квадривиум, бива прибавена стереометрията (Rep. 528b). Комбинаторната логика е изчерпваща, но пък Платон видимо е заинтересован от конструирането на йерархии.
[3] С латинизма „обект“ на някои езици е възможно различаване от съответното му „предмет“. За способностите или „потенции“ (динамеис) стои проблемът с реифицирането, доколкото продуктът се оказва трудно различим от продуцирането, примерно „ноема“ бива подменяно от „ноезис“.
[4] Пистис е една от способностите, върху които се гради Реториката, както това е добре засвидетелствано от Аристотел (Rhet. 1356). „Ейкасия“ видимо е платонов неологизъм, разбираем в гръцкия език.

Библиография
Fischer F., (2003)La nature de l’objet dianoétique en République VI : bilan de l’interprétation contemporaine Laval théologique et philosophique, vol. 59, n° 2, 2003, p. 279-310.
Fischer F., (2004) Encore la question des intermédiaires mathématiques en «République» VI!. In: Revue Philosophique de Louvain. Quatrième série, tome 102, n°1, 2004. p. 1-34.
Hintikka J., Knowledge and Its Objects in Plato, Ajatus, (1971) 168–200
Lafrance Y., (1987) Pour interpréter Platon. La ligne en République VI, 509d-511e. Bilan analytique des études (1804-1984), Montréal-Paris, Bellarmin-Les Belles Lettres, 1987;
Lafrance Y., (1994) Pour interpréter Platon II. La ligne en République VI. 509d-511e. Le texte et son histoire, Montréal, Bellarmin , 1994
Storey, D.(2020) What is Eikasia, Oxford Studies in Ancient Philosophy 58, p19-57.
Storey, D.(2022) Dianoia & Plato’s Divided Line." Phronesis 67.3 (2022): 253-308.
Лозев А., Платон, Пространството и Магрит NotaBene#55/2022