Antoine Compagnon, 1966, année mirifique, Paris: Gallimard 2026
Кой би се интересувал от френската 1966-а? Най-често годините стоят метонимично за някакво събитие, което едни или други считат някакси значимо: „1914“ или „1968“ лесно се разшифроват. Антоан Компаньон се е заел да опише 1966-а, година, която не се помни с „историческата си значимост“. В действителност, само заинтересованите от интелектуалната история ще се съгласят, че тази година е „важна“, доколкото тя бележи един осезаем(?) обрат в доминантата на френската мисловност. „Структурализъм“ става модната дума, която хроникьори и журналисти започват показно да използват; макар самите „структуралисти“ да остават по-сдържани - разграничението между структура и система не изглежда като априорна даденост.
Въпреки че структуралистки епизоди в книгата заемат немалка част от нея, тя не е история на това течение, а само маркира запомнящите се от него случки, попадащи в 1966. Част от хрониката й е отчитането на ред емблематични заглавия, появили се именно в тази година: поредният том от Mythologiques на Леви-Строс, Problèmes de linguistique générale на Бенвенист, Figures от Женет, Ecrits на Лакан, Lire le Capital от Алтюсер и други, полемичната Critique et Vérité на Барт, и, най-вече, изненадващия успех на Думите и нещата от Фуко. Критерият за такъв списък е чисто формален и всекиму е ясно, че издаването е отнемало различно време, но изреждането на прочутите заглавия остава впечатляващо.
За историте от съвременността основният проблем най-често е свръхизобилието от факти: еднолинеен наратив е постижим чрез игнориране на болшинството от тях и, обратно, дори беглото подобие на пълнота осуетява всякакъв опит за стройна рационална подредба. Книгата на Компаньон предлага внушителна колекция от факти, цитати, запомнящи се реплики, и какво ли още не, привличащо вниманието в различни посоки, подобно на празничните фойерверки (нали?). Проектът, както той ни осведомява, датира от 2011, когато е изнесъл цикъл от 4 лекции с гръмкото общо заглавие „Революцията от 1966“. Подходящият материал се трупал допълнително в течение на годините, но навярно организирането му състоятелни секвенции - главите от книгата – е постижението, което заслужава повече адмирации. Освен избраната времева рамка естествено ограничение идва от самия автор, който е литературовед (хубава дума), професор и член на Академи Франсез.
Преди да се впусне в полето на собствените си компетенции Компаньон напомня някои елементи от всеобщата френска фактология: демография, икономика, политика. През 60-те особено впечтляващо е прииждането на поколението родени след Войната; по-специално броят на студентите в университетите се удвоява на всеки 5 години: под 200 хиляди към 1960 и над 800 хиляди в началото на 70-те. Растежът в 1966 показва забавяне на „славните 30“, с което се навлиза и в техния свършек: според социолозите французите започнали да обръщат повече внимание на качеството на живота. А към фигурата на Де Гол, макар все доминираща в политическия животот, младите, както проличава при избори, нямат афинитет. Администраторите вярват, че демографската промяна е само количествена, но след като навлизащите в пълноправния икономически живот са млади, тя е и качествена. Реформите в обществото се бавят, докато търговците формират новия потребител - „Младежта“. Дали следват или водят, издатели и продуценти предлагат предназначени за нея музика, кино, списания, книги. Да си в крак модата (dans le vent) е новият императив. Франция обаче не приема кутурата-като-развлечение или направо стока и в средата на 60те министър на културата е Малро, бивш авантюрист, есеист и идеолог; на случващото се около него е посветена практически цяла глава (гл.9), отделно от множество епизодични споменавания. Книгите в джобен формат са, разбира се, отдавна известни, но едва през 60-те успява да се наложи разбирането, че те не са непременно синоним на второкачествена литература; издателствата се впускат в предлагането на сериозни творби, не само литература, и те действително се продават добре, а в много случаи вероятно и биват четени, не само притежавани. Една глава (4) така проследява утвърждаването на поовехтелия Пруст като модернист, но навярно и не без съдействието на Новия Роман, който вече десетилетие експериментира с литературата. В същото време Телкелистите организирани около Филип Солерс се отдръпват от парадигматичния Роб-Грийе подкрепян до неотдавна от Ролан Барт. Вниманието определено се измества към техния кръг, за сметка Сартрианците и гравитиращите около Тан Модерн. Няма съмнение, че основният дял от историята на 1966, която Компаньон представя, е онова, което популярно се описва като превключването от екзистенциалистката мода към структурализма. Би следвало да се подразбира, че не става дума за разговорната квалификацията „екзистенциалист“ - такава каквато се вижда, примерно, в наръчника на Борис Виан – в този смисъл следващата мода е тази на хипитата. Но в случая модата е преди всичко вторичен дискурс – онова, върху което медиите заострят вниманието, и с което то неминуемо се деформира. Ако през 60 хуманитарите охотно се приемат за структуралисти, в следващото десетилетие те ще твърдят, че „в същност“ са били поструктуралисти. В борбата за внимание препратките към големите имена имат сериозна тежест и в книгата Барт, Фуко, Алтюсер и Лакан са предмет на отделни глави. Но историята на структурализма проследяваща знаменитите му фигури вече е била представена в една четивна форма от двутомника на Франсоа Дос. Антоан Компаньон се стреми да изяви случилото се през 66-а, като предисторията и контекстът са максимално олекотени.
Разбиването на хрониката в теми изявява един иначе трудно забележим (арте)факт. Структуралистите противостоят, от една страна, на Сорбоната и институционалния авторитет и, от друга, на сартрианците с техния етико-философски висок стаус. За медиите, които не пропускат случай да коментират и публикуват отзиви, реплики, и коментари структурализмът става въздесъщ. Между екзистенциализма, който опира до някаква ценностна система и структурализма, който пък е позитивистичен метод, пряк сблъсък едва ли има – той бива конструиран чрез спомагателни продължения и предположения, които са повече или по малко изкуствени. Това имлицитно стои зад говоренето за „моди“ - реално идва ново поколение, което просто предпочита да се занимава с друго. В реакцията на институционалното знание може да се заподозре не само тревога за губените позиции, но и известна завист. Така или иначе спорещите страни, броени до три, не се поделят по прост признак като ляво/дясно, новатори/консерватори или млади/стари.
Очетливи примери за раздвоението в полемиката са памфлетът на Барт и магнум опусът на Фуко. И в двата случая историята се точи с години наред, но епизодите, попадащи в 66-а, се оказват забележителни. Барт е писал за Расин още в края на 50-те, книгата му Sur Racine илиза в 1963, а яростната й критика от Пикар „Nouvelle сritique ou nouvelle imposture” е от 1965. С нея една академична и/или университетска критика остро се противопоставя на изобретателността в модерните прочити, а Барт умело защитава своята страна. Аналогично, още в 1960 последната глава от La Pensée Sauvage Леви- Строс критикува „диалектическия разум“ на Сартр, а книгата на Фуко е продължение, близко по дух. Сартрианците обаче вземат своя утвърден лозунг „екзистенциализмът е хуманизъм“ и го преформулират заявявайки, че структурализмът е антихуманизъм. И срещу двете страни политизираните структуралисти отправят обвинението, че те били последно убежище на отколешната (буржоазна) идеология. Двете полемики имат продължения, но дори в предаването им набързо има достатъчно много анекдотичните елементи, заради които пристрастените към историята могат да четат с интерес и удоволствие.
За съдържание на клишето „духът на времето“, Антоан Компаньон многократно се връща към три романа, описали реалистично ежедневието от 1966 (Les Choses на Перек, Blanche ou l‘oubli на Арагон и Les belles images на Бовоар). Но защо той, роден в 1950, се е заел да опише случайната 1966, не много по-различна от 65 или 67? Заиграването с този въпрос е лесно и се разбира, че това води към по обхватни проблеми от типа „защо да се пише история?“ и по-нататък – „защо да се пише въобще“...
Бележки
[1] Vian B., Manuel de Saint-Germain-des-Prés, Paris: Editions du Scorpion, 1951 (2éd. 1974) / Виан Б., Наръчник на Сен-Жермен-де-Пре, София: Леге Артис, 2003
[2] Dosse F., Histoire du structuralisme. Tome 1: Le champ du signe, Tome 2 : Le chant du cygne, Paris: La Découverte, 1991/2.
[3] Лакан, Малро, Бенвенист, Сартър и Леви-Строс са родени в интервал от 8 години след началото на ХХ в.
[4] Думите и Нещата също е атакувана заради фактологията и идеология.
При издаването на своите по-ранни текстове в книга, в края на 66-а, Лакан апострофира и двете страни: веднъж опортюнизма на преподавател в Нантер, който копирал негови идеи (Рикьор) и друг път - фолк психология от трудовете на Сартр, която имитира клиничното знание.
[5] В Балтимор, университетът Джон Хопкинс, провежда конференция "The Language of Criticism and the Sciences of Man" (18–21 October 1966), в която участвуват някои от емблематичните френски теоретици и в последствие събитието добива квази-митическо измерение. Текстовете са публикувани в 1970, а 40г. след датата излиза разширено възпоминателно издание Macksey, Richard, and Eugenio Donato. The Structuralist Controversy: The Languages of Criticism and the Sciences of Man. 40th anniversary edition, Baltimore: Johns Hopkins Press, 2007; оriginally published as The Languages of Criticism and the Sciences of Man. Baltimore: Johns Hopkins Press, 1970.
