Кант и Аристотел и после

Marco Sgarbi, Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method. SUNY Press, 2016

В историята на философията „творчеството на Кант“ и „Категориите на Аристотел“ са две сюжетни линии, които се кръстосват, но епизодът на техното сближаване изглежда рядко бива тематизиран. Дисциплината е организирана така,. че Кант обикновено бива разглеждан след Лайбниц и Волф или пък преди Фихте, Хегел, Шелинг и пр. „Кант и Аристотел“ на Мaрко Сгарби свързва немския философ с неговият пo-пряк професионален контекст – плеяда слабо познати имена на автори, публикували трудове по метафизика през 17-8в. Изненадващо, може би, той описва „резултата на своето изследване“ като „предлагащо оправдаване на тезата, че Кантовото творчество трябва да бъде включвано в Аристотеловата традиция“[1]
Обикновено се помни разказаното от Кант - че аргументите на Хюм срещу причинността са го „събудили от догматична дрямка“ (Прол. с.29). В прочита на Сгарби каузалността е само една от 12е категории, които Кант разкрива, така че конструкцията около Чистия Разум фактически се дължи на идеята за цялостен набор от подобни понятия. И Сгарби заявява, че Кантовото откритие за потенциала на Аристотеловите категории... е било реалното пробуждане от догматична дрямка“.[2]

Няма съмнение, че триделната архитектониката на Кантовата критическа философия - възприятия, съждения, разум - се придържа към наследеното от античноста и най-вече от Аристотел. Днес подобни разчленявания се експлицират чрез информационни процеси или семиозис, а „разсъдък“, „способност за съждение“ и „разум“ са само имената, избрани от Кант. Разграничаване на аналитика от диалектика също препраща към Аристотел, който практически не използва бланкетния термин логика.[3] Впечатлява и липсата на модерния интерес към математиката.
Историцистката схема, към която Сгарби се придържа, е, че в докритическия период Кант се занимава с проблеми възникващи от най-новото философстване, но общото им решение намира връщайки се към традиционни форми. Разглежданията в книгата са посветени на епистемология, оставяйки встрани социално-етически и пр. съображения, които несъмнено са влияли върху идейната нагласа на Кант.
В действителност Кантовото връщане към категории има и осезаем обратен ефект: средновековното схващане за техния предполагаем онтологизъм отстъпва пред логицисткото разбиране, че Аристотел ги въвежда като част от своя Органон – начин да се процедира с аргументирането. При подхода на Кант, извеждането на нов пълен набор от категории[4]. тръгва именно от съждения. Няколкото абзаца, които предшестват неговото изложение определено заслужават особено внимание и коментар, при все че Сгарби практически ги игнорира. Още внимание би следвало да се отдели и на съставянето на самия набор. Но зa историята, в която той несъмнено вниква добре, ключов момент е, че „аристотеловите катeгории вече не са били схващани като най- висшите родове на битието, а като форми или начини на разглеждане, което прави Кьонигбергската Аристотелианска традиция, следвайки разбирането им от Дзабарела, Паче и Рабе“. (p. 128)
Това е и решаващото за цялото кантово начинание: философията се връща към античното разбиране, че тя е теория на познанието – противно на средновековната постановка, че тя е само слугиня на теологията и следва да се занимава с доказването на някакво съществуване, от което зависят претенциите и авторитета на теолозите. За осъзнаване на това идеологическо изопачавне през 17 в. свидетелстват неологизми, на първо място „онтология“. Както френските преводачи добре са схванали, за Кант това е „помпозна“ или „надменна“ дума и така те предават онова, което би скривал стандартния превод на използваното прилагателно (Stolz; бг. с.318-9). В последна сметка, твърдейки, че Кант трябва да бъде включен в Аристотеловата традиция, Сгарби неявно констатира, че с него философията се връща към aвтономната си същност.
В Критика на Чистия Разум, пристъпвайки към разглеждането на категориите, собствени и аристотелови, Кант заявява, че „в началото намерението ни наистина е съвсем еднакво с неговото“ (бг. с.151) – думи, които могат да са повод за различни прочити. Обичайната реакция изглежда е, че твърдението му е некоректно: било, че това просто е невярно, било че той не познава достатъчно добре Аристотел. След като е очевидно, че авторът не може да греши обявявайки собствените си намерения, остава обсъждането на неговата компетентност. Безспорно, Кант не демонстрира детайлно познаване на оригиналните текстове, но пък е ясно, че наложените от теолозите онтологически продължения са неправомерни, така че възражения реално няма.
Оставайки на най-общо ниво все пак може да се отбележи, че в своята система категории Кант включва “Substanz” – субстанция, един германизъм предаващ некоректния латинизъм, който до ден днешен безчет европейските коментари и преводи подържат. Че думата не предава гръцкото усиа - първата от категориите, разглеждани в трактата на Аристотел, е добре известно, но именно църковната идеология по свои мотиви е способствала за изкривяването на античната философема. Съвсем не е трудно, четейки собствено аристотеловите текстове, да се приеме, че усия е конкретната определеност, която иначе се нарича индивид; ако в средните векове са обичали да казват „индивидуум инефабиле“, то у Кант аналогична роля може да играе нещото-в-себе-си. За „субстанция“ Кант е намерил място в рубриката „отношение“ където тя фигурира заедно с „акциденция“. Както се разбира от Сгарби немското аристотелианство от времето на Кант открива, че е продуктивно да обезсили внушенията, че категориите препращали към битие, а не към познание. Фактът, че те съответсват на емпиричния свят се обяснява, че към аргументирането Аристотел е присъединил кореспондентна теория за истината, спираща неопределения регрес, възможен при чисто логически подход.
Още в късната античност Симплиций[5] свидетелства за изчерпателната догадка, че категориите били словесни, понятийни или предметни – в унисон с аристотеловия семиотически триъгълник (фоне, патема, прагма; За Тълк. I.16) Днешни раглеждания включват и по-нататъшно уточнение, че може да е полезно разграничаването на произход и функциониране на категориите.[6] Така или иначе, езиковият аспект директно издава, че ако категориите са езикови, те са и конвенционални, а това се натрапва след като корелацията им с (гръцка) граматика не може да бъде отречена. Кант мимоходом споменава този момент, но в следващото поколение Тренделенбург отчетливо го тематизира, а и век по-късно Бенвенист самостоятелно го преоткрива. След Сосюр е ясно, че дистинкцията означващи /означаеми е достатъчна за теоретични разглеждания, без да са нужни някакви референти или обекти, чието привличане би разширявало трактовките извън собствено логическата област. По времето на Кант внимание привлича разграничаването ноология /гностология, т.е. на „чисто“ мислене и предметно познание; въвеждането на тези неологизми наред с „онтология“ видимо свидетелства, че тотализацията постигната в схоластическата идеология се разпада както, впрочем, и самата тя.
В последна сметка книгата на Сгарби показва колко много прочитът на Кант може да допринесе за разбирането на Аристотел.[7] Ако е изглеждало очевидно, че между двамата има пределно съществено различие, то постепенно се изяснява, че това е главно артефакт: различието идва от превратния прочит на Аристотел, който религиозната идеология преутвърждава. „Кьонигсбергско то аристотелианство“, за което в книга става дума неколкократно, също както „падуанският аристотелизъм“, насочват към тесен кръг автори, които посредничат между ранната и късната философия. Изказано е мнението[8], че всички те, заедно с Кант, реално спадат към една традиция проследима към Дънс Скот и която е представлявала логическата алтернатива на налаганата от цървата идеология: философия, „изхождаща“ от субекта, а не от обекта. Именно това разбиране по-късно ще бъде популяризрано като „коперникански обрат“ от Критика на Чистия Разум.
Би могла да бъде направена една повърхностна (или не съвсем) аналогия: Коперник издава своя труд, само че скандал избухва доста по-късно: също както реакцията се надига едва след „разкритието“ за езиковия аспект на категориите от Тренделенбург - традиционалистите го заклеймяват, а историята се опитва да го забрави.[9] След още един век Бенвенист, лингвист и културолог, в страни от философията, прави същия извод и традицията отново маргинализира възгледа[10], но този път цялата история се реактуализира като се коментира и дискутира; в днешните истории на категориите (тематични сборници не липсват) кантианският епизод несъмнено изпъква като централен, а монографията на Сгарби печели заслужено популярност.

Bibliography
Trendelenburg F. A., Geschichte der Kategorienlehre: I, Aristotle Kategorienlehre; II, Die Kategorienlehre in der Geschichte der Philosophie (1846) // La dottrina delle categorie in Aristotele, Milano, 1994. La dottrina delle categorie nella storia della filosofia, Monza, 2004 // Doctrine des categories d’Aristote, Paris: Vrin, 2023.
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives, G. Olms Verlag, 2017
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives 2, G. Olms Verlag, 2019
Bruun О., Corti L., (dir.), Les Categories et leur Histoire Paris:Vrin, 2005
Brière V., Lemaire J., (dir), Qu'est ce qu'une Categorie, Louvain-la neuve: Peeters 2019
Gorland A., Aristoteles und Kant. Giessen. 1909.
Gorman M., Sanford J., (eds.) Categories, Historical and Systematic Essays, Catholic University of America Press 2004
Grapotte, S., et al. (dir). Kant et les Grecs hier et aujourd'hui, Paris:Vrin 2022
Hartung G., King C., and Rapp C., Aristotelian Studies in 19th Century Philosophy, Berlin, Boston: De Gruyter, 2019.
King C., Raspa V., (eds) Aristotle’s Organon in Old and New Logic 1800–1950, Bloomsbury, 2025
Sgarbi M. Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method SUNY 2016.
Thouard, D., (dir.), Aristote au xixe siècle. Presses universitaires du Septentrion, 2005,

Бележки
[0] За категориите вече е ставало дума тук (и другаде)
[1] Sgarbi, p.18 “the result of my research, thereby providing justification for my thesis that Kant’s work must be included within the Aristotelian tradition”.
[2]Sgarbi, p.128
[3] Sgarbi, p.162 (analytic vs dialectic); Mesquita A., Santos R., (eds.) An Introduction to Aristotle’s Organon, in New Essays on Aristotle’s Organon, Routledge, 2024 p.2;
[4] Kакто по- късно се изяснява, това се оказват категории на природата, а в КПР Кант въвежда и категории на свободата (бг. с.107). Quinn T., Kant: The Practical Categories In Gorman M., Sanford J.,(2004) p. 81-96
[5] Hauer М., The interpretation of Aristotle’s Categories in the Neoplatonic Commentary Tradition, In Fossati (2017); Тренделенбург, О. Апелт и Бониц са съответно представители за трите вида прочит в 19в.; оставяйки в страни онтологическата идеолгизация, дебатът е: език или логика (вж. Gazziero L., Contraintes disciplinaires– anciennes et modernes – de l’interprétation logique des Catégories d’Aristote In Briere et Lemaire 2019)
[6] Raspa V., Kant and the Debate on Aristotle’s Categories in the Nineteenth Century, In King Raspa (eds), (2025), p.17-38
[7] Предишната монография изглежда е Aristoteles und Kant, Gorland A., 1909.
[8] Honnefelder L., Metaphysics as a discipline: from the “transcendental philosophy of the ancients” to Kant’s notion of transcendental philosophy. Friedman R., Nielsen L., eds The Medieval Heritage in Early Modern Metaphysics and Modal Theory, 1400–1700. Dordrecht: Springer Netherlands, 2003. 53-74.
[9] Преводи на италиански и френски eзик излизат eдва през 90е; дискусията от 19в. е чудесен пример за академична езотерика (see Raspa, 2025)
[10] По-обстоен коментар се намира в новия френски превод на „Категории“ Catégories de pensée et catégories de langue: le débat contemporain, In Aristote,Catégories, présentation, traduction et commentaires de F. Ildefonse et J. Lallot, Paris: Seuil, 2002, p. 328-344. Вж. също Gazziero L., (2019).

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Messieurs les Anglais, tirez les premiers

„Английският език не съществува.“ Това е лошо говорен френски. Едно провокативно до абсурд заглавие, но под него стоят доста сериозни (и някои несериозни) аргумeнти. Бернар Серкилини е утвърден (академичен) езиковед, а тезата, която изказва в исторически аспект е доста по-състоятелна, отколкото карикатурният й надслов заявява.

Bernard Cerquiglini "La langue anglaise n’existe pas". C'est du français mal prononcé. Paris: Gallimard, 2024 (р.208)

След Уилям Завоевателя в течение на два века говореният от колонизаторите на Англия език е френски, а после в течние на още поне два елитите продължават да го говорят. Само че с прекъсването на връзката островният френски започва да се променя по начин, различен от този на континента – там е силно влиянието на южния окситански език, докато отвъд Ламанша местният език обуславя деформирането му. Тази диференцирана еволюция бързо и объркващо скрива много от изначалната общност.
Изложението на книгата е по-скоро индуктивно – първо примерите, после теорията, сиреч Историята. Че езикът собствено е граматика, а не лексика е нещо добре известно и няма спор, че английският не е романски, а германски език. Но с нормандско- френската основа и латинската „учена“ терминология лексикалният му състав се оказва приблизително 1/3 френски + 1/3 латински и в оставащата част само около ¼ местен, отделно от други разнородни заемки: оценката недвусмислено изявава, че романският компонент определено е над 50%. Английските речници се славят със своята дебелина, но по-реално може да се счита, че доста много думи съсъществуват в синонимия – една с местен, произход, друга с - френски и още една - с латински и разликите им са стилистични, а не толкова семантични. Отрицаваща фраза от заглавието е в кавички, доколкото тя е известна като изказване на Жорж Клемансо, личност несъмнено подходяща за нейното авторство, макар литераторите да са я проследили до книгите на Дюма (с.68). В хода на разглежданията се уточнява и че английският е не лошо, а различно говорен френски. В действителност част от забавата, която Серкилини не пропуска да отбележи, е връщането на собствено френски думи като английски, които пък французите произнасят по свой маниер: например фешόн или пипόл от бившите фасон или пьопл.

Преди да се упоменат регулярните фонетически промени, ударенията и пр. би следвало да е ясно какъв точно „френски“ е бил пренесен на Острова, щом като векове след Шарл Велики (не)осведомени люде считат, че те говорят латински. Серкилини по-рано е писал за историята на езика [1] и този аспект е само бегло споменат, но все пак определено е разграничена една начална фаза на нормандски френски следвана от преминаването във втора – на англо френски. Ако на континента остава рефлексът говореното да се пише на латински, на острова пишещите могат да се хвалят със своя език, когато са родом от Франция, а местните признават, че говорят „фалшив френски“ (108).
Към днешна дата Френската академия вече 5 века се грижи за езика и несъмнено дейността й има траен ефект. С възхода на интернет английският завоюва глобална доминация, но пък големите-езикови-модели в последно време рязко улесниха превода и практикуването на „местен“ език. Какво ще се случи по-нататък е въпрос на догадки, но книгата на Серкилини умело напомня, че зад очевидно стои неочевидното. Занимателно и развлекателно четиво, тя демонстрира как експертното знание може да бъде излагано в неотегчителна и неакадемична форма, избягваща досадата и крайното опростителство.
Навярно добро сравнение за подобно начинaние би била шровокацията на Пиер Байар Как да говорим за книги, които не сме чели [2], но лесно се съобразява, че превод тук трудно ще сработва.

*

„Нация от Бакали“ е презрителното описание, което французите са дали за англичаните и макар първоначално то да е от военен контекст, днес употребата му е присъща по-скоро в академичните среди и най-вече сред спекулативно мислещите. Английската, и по-общо англоезичната, философия действително издава такъв манталитет. Едва ли щеше да има нужда от коментар, ако в Уикипедия нямаше статия с това заглавие. И както не е трудно да се предскаже, от нея се научава, че в такова описание няма съвсем нищо лошо, напротив... Маргарет Тачър, дори била казала, че това e повод за гордост, но по логиката на параграф 22 едва ли би могло да се очаква друго...


[1] Cerquiglini B., 1991 La naissance du français, PUF Que sais-je ? (no 2576) 3.éd. 2007
[2] Bayard P., Comment parler des livres que l'on n'a pas lus?, Paris:Minuit (2007)
Пиер Байяр, Как да говорим за книги, които не сме чели, София: Сиела (2008)

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Кубът на Спрекелсен: между недоразумението и драмата

Ключовият елемент в мегаломанския урбанистичен проект La Défense е кубът на Спрекелсен, известен още и като Арката на Дефанс. Самият автор нарича конструкцията, която е добила правото да бъде реализирана, единствено и само Куб, но около него повечето използват наложена от Робер Лион дума „арка“. На френски, както и в изписването на латиница въобще, се прави разлика между arche и аrc. [1] Това е само първото недоразумение в историята на монументалната постройка, която се оказва изпълнена от двусмислици и противоречия.

Laurence Cossé, La Grande Arche, Paris: Gallimard, 2016 (402 p.)

В 2016 г, когато излиза „документалният роман“ La Grande Arche, Лоранс Косе вече е имала 35 годишен литературен опит, десет книги, и няколко литературни награди в своя актив. На архитектурния минимализъм чудесно съответства лаконичният й стил, но той също позволява да се открояват всевъзможните конфликти възникващи в реалността – включително и в свидетелствата за нея.

Сюжетната линия е предначертана: в 1982 г. във Франция е обявен конкурс, който бива спечелен от неизвестен датчанин и неговият проект е реализиран, така че откриването съвпада с двестагодишнината от революцията. Само че в 1986 г Спрекелсен абдикира от проекта и половин година по-късно умира; в същото време френската левица губи парламентарните избори и завръщащите се на власт започват неприкрито да саботират начинанието. Така в различни аспекти могат да се се очертаят серия противо-поставяния, макар в действителност те да са сплетени в историческа цялост. Най напред чисто концептуалното противопоставяне: куб/арка и после стандартно за рахитектурата форма/функция. Но по нататък се намесват хората: принципите срещу прагматизма, датския манталитет срещу френския, десни и леви. Според собствения си интерес всеки може да се фокусира върху едно или друго, така че факти или характери да излизат на преден план без да има привилегирована история.

(*) Кубът и изкуството е обезсърчително широка тема. Онова, което навярно следва да се помни е, че макар кубът да изключително прост като ментален обект, проективната геометрия успява да генерира от него достатъчно много различни проекции. Не толкова просто е намирането на тримерните проекции от 4-мерен куб, а кубът на Спрекелсен е именно една от тях. Реализацията на куба е напълно отделима от своя скрит под земята постамент. Реториката, която да свърже куб с кивот – което на френски е arche – е непосредствена, докато случайната омонимия провокира семантическото приплъзване към арк(а). В кивота е поставено посланието и, както би казал МакЛюан, the medium is the message.

(*) Стандартния архитектурен синтез форма-функция трудно сработва: дали постройката е монумент или сграда? В заданието е било казано, че мястото ще служи за някакво Международно кръстовище на комуникацията/ un Carrefour international de la communication - кух управленчески жаргон [2] далеч от всякаква конкретика. В проекта на Спрекелсен приземният корпус и/или (под)покривното пространство осигуряват неспецифицираната възможност, докато двете вертикални страни са предвидени за офиси, които, макар и неудобни, ще са с изключително атрактивна локация (както биха казали промоторите). С идването си новата-стара власт ликвидира измислената институция и начинанието генерално се обезмисля, но строежът вече е до към средата си. Започва паническо търсене на инвеститори и финансиране, дoкато архитектът е непреклонен: покривът няма да бъде превърнат на белведер, и още по-малко в гигантски билборд, видим от територията на цял Париж.
Центровете на стените на всеки куб задават, дуално, октаедър, т.е. две слепени пирамиди, едната преобърната: такива се намират в двора на Лувъра – на другия край на т.н. историческа ос. Последното ниво на Куба схематично е разделено на квадрати 20-на-20 м., като около централния четири от тях са оставени открити за вътрешни тераси. [3] В настилката там е реализиран зодиакален кръг, 4 дъги от който са видими от въздуха (и от гугъл); на запад, е невидима частта с Лъв, на изток, към Обелиска на Конкорд – Водолей. Друга визуална линия свързва центъра на покрива с Айфеловата кула и небостъргача Монпарнас, а тя практически сочи към залеза на лятното слънцестоене, на където, впрочем, е обърнат и кубът. [4]
(*) Не личи Лоранс Косе да се вълнува от този тип символизми, но пък видимо се интересува от клишетата за т.нар. „национален характер“.[5] Покрай своята книга тя контактувала с датчани и установявила, че те гледат на французите като на несериозни и ненадеждни хора, вечно готови да спорят и да променят всичко. Спрекелсон се оказва продукт на общество, трайно белязано от протестански фанатизъм и неговата безпардонна неотстъпчивост травматизира всички, които се сблъскват с нея. Единственият човек, с когото комуникира сякаш нормално, е президентът на Републиката, Митеран - подразбира се че и двамата са в позиции на квази абсолютна власт. Донякъде парадоксално, изпълнителите на проекта, с които Спрекелсен е в перманентен конфликт, след смърта му започват да прояват сходна несговорчивост, но при тях грижата за проекта става и грижа за неговата памет. Въпреки всичко остава спорна преценката на неговата абдикация, контрастираща с абсолютисткия му перфекционизъм.[6]
„Случаят Спрекелсен“ днес издава още и една осезаема промяна в обществото: в 1982 г. е било възможно напълно неизвестен човек безпроблемно да участва в публичен конкурс, зад който са заложени милиарди.[7] И най-вече – да го спечели... Догадаваме се, все по-уверено, - 4-тото измерение е мястото на Утопия.
*
От книгата на Лоранс Косе е направен филм, L'Inconnu du Grande Arche (реж. Stéphane Demoustier), показан в Кан през 2025 (нещо като отмъщение, може би, че книгата редовно споменава как хората говорят, а не как изглеждат).
Бележки
[1] На изучаващите френски език редовно се обяснява, че думи, привидно различаващи се само по граматически род, често ca семантически несходни (напр. patin/e, machin/e, mandarin/e); Така е и на латински: anim-us/a или аrc-us/a. Аrc е от латински, докато аrche идва от гръцки (през лат. аrcа) „кивот“ или „ковчег“ за разлика от „лък“ или „дъга“. (Р. Лион е директор на Caisse des dépôts (т.е. ковчежник но не го знае)); реф. Косе с.200.
[2] „Кръстопът“? - старомодна метафора. Какво е „комуникация“ в 1982? Не непременно теле-комуникация - още няма интернет, макар че във Франция вече тръгва минител. Скачените съдове са Les Vases communicants (както е заглавието на А. Бретон от 1932). В 21 в. думата е станала прейоративно название за публично говорене.
[3] Ако квадратната 5х5 мрежа се номерира, централните са 7,9,17 и 19. Тази декорация има статут на произведение на изкуството с автор Жан-Пиер Рено (Raynaud); квадрат срещу кръг, да е земя срещу небе? в средновековието и по-късно използват вложени квадрати за небесните карти, т.е. арката в анфас.
[4] За т.н. „историческа ос“, която съвпада със Шанз Елизе и продълженията в двете посоки, е писано немалко, включително и в сензационално-конспиративен дух, какъвто изпълва книгата Талисман на Бовал и Хенкок. Често се споменава, че Кубът е завъртян (с 6° на север) спрямо оста, и по рядко, че така е ориентиран по слънцестоенето. За другата ос („туристична“, може би: tour в ж.р. е кула, в м.р. обиколка), липсват подобни писаници.
[5] Според справочниците траен неин интерес е властта.
[6] Нищо не е известно за развоя на заболяването, довело до неговата скоропостижна кончина.
[7] Днес в Обединена Европа подобна възможност е предварително осуетена чрез изобретателни бюрократични регламенти.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Антифилософия

„„Антифилософията на Витгенщайн“, книга от Ален Бадиу“ - новината преди петнайсетина години звучеше, ако не вълнуващо, то поне интриговащо. По силата на езика всеки „автоматично“ си генерира някаква идея за антифилософия, но, както се оказва Бадиу, е вложил съвсем специфичен, „свой“, смисъл в нея. Това се изяснява, разбира се, с прочита й, но открива и по-нататъшен проблем: какво и как мислят други по въпроса. Следва, естествено, ровене из литературата, което се оказва по-скоро непродуктивно и, неохотно сякаш, открива прецеденти и продължения.
В подобно изследване биха могли да се откроят три аспекта:
етимологически (1) исторически (2) структурен (3).

1)доколкото думата е съставена от три разпознаваеми съставки, етимологията й е, както се казва, „прозрачна“; предварително гръцката „философия“ се е интернационализирала. така че обратното-на-философия е директната интерпретация, а други тълкувания изглеждат изкуствено (филомориа, мизософия, и пр). Без специфично значение думата е била употребявана от Лакан или Лийвис, които сами се обявяват за антифилософи и като негативно описание от различни автори срещу други.
2) Изяснява се, че думата датира поне от 18в., когато френските интелектуалци биват наречени „философи“, а техните опоненти се обявяват за антифилософи. До неотдавна се приемаше, че Европейското просвещение е добило успех, и антиномичното определение се е превърнало в обида. Тази негативна валоризация обаче постепенно е загубила силата си, a през 20те години на 20век Тристан Цара, като лансира Дадаизма, провъзгласява и идването на антифилософията. В 21 в. някои историци са склонни да приемат думата за синоним на „контрапросвещение“, докато категорията „контрарианци“ е станала ежедневие. Жижек пък обявява цялата след-хегелова философия за анти философия.
3)В семинарите си Бадиу разработва концепция, в която на според наличието или отсъствие на двата специфични компонента, „дискурс“ и „истина“, конструира четирите възможни реализации, които нарича нефилософия, софистика антифилософия и философия. Жижек възпроизвежда схемата като използва репрезентация и присъствие (т.е. representation, presence ) но той се възползва от нареждане, което завършва с философия и антифилософия и заявява, че това е реалният исторически ход - от нефилософия през софистика и философия до антифилософия. Първообраз на структурата е може би предложената от Лакан схема с неговите четири вида дискурс: истеричен, университетски, магистрален и (психо) аналитичен, които, както при Бадиу, са типове а не последователни форми.

Всичко това изложено с референции, цитати и в академичен стил тук в най-добра за сега форма, а също по-рано или на английски.

Семинарите на Бадиу онлайн ; дебатът Бадиу-Жижек („Е ли Лакан антифилософ?“, 2010) в ютюб.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

За имената на скитащите звезди

„Луи Араго бил директор на Парижката обсерватория по времето около 1840 г. Един ден се явил пратеник от Двореца - дежурен камерхер или адютант - който го уведомил за желанието на августейша особа да посети обсерваторията и да съзерцава отблизо небето. В уречения час те дошли. Араго посрещнал цaрствения посетител, завел го до големия телескоп и го поканил да погледне през окуляра, за да се възхити от най-красивата звезда в небето като обявил: „Ето Сириус, Ваше Височество.“ След като наблюдавал известно време, принцът се изправил и, с поверителния вид и знаещата усмивка на човек, който не се подвежда, а винаги знае задкулисната страна на нещата, казал шепнешком на астронома: „Между нас, господин Директор, сигурен ли сте, че тази великолепна звезда наистина се казва Сириус?“ [1]

Истинските имена не се виждат дори с телескоп. Лесно се съобразява, че въпросът за наименованията може да е действително съдбоносен: без митологическите имена за скитащите звезди астрологическият дискурс едва ли би могъл да добие размаха, с който до ден днешен (ни) смайва. На това място естествено идва въпросът за историята: къде и кога те са били установени? Обяснението, че съвременните латинизми (Сатурн, Венера и пр.) са превод на древногръцките им еквиваленти (Кронос, Афродита и пр.), а те, на свой ред, са дошли от вавилонските (Нинурта, Иштар и пр.) е преди всичко аналогия, чиято убедителност доста отдавна се е загубила; усложненията на еленистичната цивилизация започват особено да изпъкват след разчитането на клинописа и историята се заплита в трудно установими детайли.
Запомнящо е сравнението на митологията с бриколаж – артефактите, ментални или материални, влизат в повторна употреба. Тогава може да се очаква, че на седемте скитащи по небето светещи тела имена са приписани по различни начини и с различни основания. История обаче ще подкопава легитимацията на всякакво знание като традиционно - от което астрологията навярно ще пострада.
За нуждите на изложението могат да бъдат скицирани два алтернативни сценария: било че първоначално при наблюденията на небето хората си служат с описателни имена и после идват митологическите асоциации, било че божествените имена са първи и по-късно е създадена описателната номеклатура. Вторият вариант изглежда непривично, но след една късна работа на Франц Кюмонт (от 1935) започва да привлича академично внимание. [2] Като ориентир може да се отбележи, че едно от първите пълни гръцки изброявания на божествени имена за планетите се намира в псевдо-платоновия Епиномис; псевдо- аристотеловия трактат Де Мундо пък изброява пълно описателните имена и дава някои варианти на митологически асоциирани имена. [3]
Правдоподобно звучи предположението, че когато започват да изучават по старателно скитащите звезди, хората, били те халдейци, гърци или други, естествено използват за тях описания: „червеникавата звезда“ „блестящата“ и пр. Дескриптивните имена, избрани в древна Гърция, са запазени: Φαίνων, Φαέθων, Πνρόεις, Φωσφόρος, Στίλβων и те са били позлзвани до римските времена, когато стават единствено предмет на показна ерудиция. Тогава вече е ясно, че с такива прозаични названия за червеникавата „скитаща звезда“, например, няма много какво да се каже, освен че е червеникава; но ако се казва „това е Марс“, митологическата логорея се отприщва. По примера на августвейшата особа може да се попита обаче: „сигурно ли е, че това е Марс?“. Дали не е все пак, както немалко от гърците смятат, Херакъл, или пък халдейският Нергал? Да се твърди, че трите божества реално са едно и същото и негово „въплъщение“ е една блещукаща на небето точка, изисква пренебрегването на твърде много исторически и културни факти.
Платон в Държавата се уповава на описателните имена, но в Тимей споменава звездата на Хермес и тази на Афродита. Пълен списък се намира в псевдо платоновия Епиномис и той е едно от първите такива изброявания. Предполага се, че реалният автор е неговият секретар, довереник и съмишленик, Филип от Опунт, оставил другаде следи като астроном. Както обръща внимание Леонардо Таран, всепризнатият експерт по този казус, той видимо е следвал традиционната Теогония на Хезиод: от Небето/Уранос произлиза Кронос, после Зевс и по-нататък Арес. В модела с вложени сфери, който се утвърждава след Евдокс, именно най-външната, осмата, е тази на самото небе и носи непроменливите звезди; 7-ата носи зездата на Кронос, следващата е за тази на Зевс и след нея – на Арес. Дори да става сума само за скитащите звезди, изглежда несъмнено от къде идва тяхното зачисляване на божества, или поне за серията на външните три от общо пет. Предположението, че още тогава някой вече e дал гръцка интерпретация на съответната Вавилонската божествена група съвсем не изглежда убедително. Аргументът за Иштар-Афродита-Венера може да има своя тежест, но той има и своя изключителна специфика.
След слънцето и луната, достатъчно ежедневни за да станат съществителни следващ и ключов елемент е първата звезда разпозната като скитаща. Еосфор/Зорницата е Хеспер/Вечерница, а знанието я прави после Фосфор и накрая Афродита (или Хера). След като е единствената женска фигура не е трудно тя да бъде универсализирана, за разлика от оставащите 4 божества, между които биват разпределяни различаващите ги компетенции и атрибути. В Епиномис Филип Опунтски казва, че за планетите няма (съществителни) имена /онома/, а само нарицателни /епоними/ (987а), при което се впуска в обяснения. Зорницата е носещата зората, Еосфор, и за нея, неясно защо, било подходящо да бъде придадена на Афродита. Другата съпровождаща отблизо слънцето звезда нямала свое име, освен даденото й от „варварите“, а за нея било подходящо да се асоциира с Хермес. За звездата свързана с Арес пък е споменат червения цвят: в тези пасажи ходът определено е от описанията към божествата и в това е патосът на целия Епиномис – една формална теология да заместини картинната митология.
Като куриоз се отбелязва, че там където по-късните издателите на Епиномис дават „Кронос“, в един от най-ранните преписи се чете „Хелиос“, с поправка, а в другия – без. Кюмон счита, че това било решаващо доказателство за ориенталското влияние, макар че връзката Хелиос – Кронос е засвидетелствана и на ред други места като има аргументи за нейното правене.[4]
За латинските автори, дошли по-късно, отъждествяването е непосредствено – „това е Марс“, безапелативно е изместило „това е звездата на Арес“, дошло след нещо от рода „онази червеникавата (скитаща) звезда“. Планетата да има собствено име е удобство, но за астролозите повторната употреба и произтичащата двусмислица е необходимост.
Първоначално Кюмон се придържа към този наратив, но в един момент като че ли прави опит да го подмени с една видимо прогресистка конструкция. С експанзията на астрологията и вариантите за предпочитани божества настъпва разноречие, и, според него, астрономите (не астролози) възстановяват описателните названия. Видно е, че тяхната натуралистка лексика в последна сметка също е била условна, доколкото „лъчист“ от „светещ“ или „блестящ“ трудно се отличава емпирически. С оглед на пре(по)даването обаче връщането, дори фиктивно, не е лишено от позитивен ефект. Видимо, в древна гърция дискурса на „тео-лозите“ изначално оспорва онзи на „физио-лозите“, също както тук платонисткият Епиномис противостои на перипатетическия Де Мундо. С измислянето на „квинтесенцията“ Аристотел елегантно е елиминирал проблематика, която се натрапва. Действително, ако планетите са автономно движещи се и при това вечни [5], то те са живи и безсмъртни, сиреч - богове. Но ако са от някаква особена „субстанция“, въпросът се изтласква в страни към нейното естество. Същото постига и по-конкретния модел от сфери, при който само осмата автономно се върти, а на останалите движението се предава механично.
Соломоновско решение се налага късно с двете книги на Птолемей: от една страна Алмагест, който задава представя описателно фактологията и, от друга, Тетрабиблоса, който се впуска в разнообразни предположения. В последна сметка астрологията се разделя на позитивна част – астрономия; спекулативна част – третираща връзката Небеса-Земя и прогностична – изказвания за бъдещето, чиято истинност не е определена в настоящето. Очевидно е, че третата част реално не е свързана с първите две, така че измислици за бъдещето може да съчинява всеки, а другото е не повече от реторика, почиваща на образите от зодиака и сугестивните митологически имена.

Библиография и бележки
[1] Valéry P., Existence du symbolisme (Maestricht 1939) p. 6, 7./Louis Philippe I, царувал 1830-48//
[2] Cumont F.,. Le nom des planètes et l'astrolatrie chez les Grecs, L'antiquité classique, Tome 4, fasc. 1, 1935. pp. 5-43.
Cumont F., Les noms des planètes chez les Grecs, Comptes rendus des séances de l'Académie des Inscriptions et Belles-Lettres, 79ᵉ année, N. 3, 1935, p.342.
[3] Tarán L., Academica: Plato, Philip of Opus, and the Pseudo-Platonic Epinomis. Philadelphia: American Philosophical Society, 1975.
Thom J., (ed.) Cosmic Order and Divine Power. Pseudo-Aristotle, On the Cosmos, Mohr Siebeck 2014
[4] van der Sluijs S. and James-London Р., Saturn as the “Sun of Night”, Ancient Near Eastern Tradition. Aula Orientalis(2013): 0212-5730.
[5] Озадачаващо е, че скитането, установимо само със систематични наблюдения, е по съществен фактор от очевидната липса или наличие на видим размер; така то обединява две светила и пет зезди.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

След Бергсон

Giuseppe Bianco, Après Bergson. Portrait de groupe avec philosophe. PUF, 2015.
Alessandra Campo and Simone Gozzano. Einstein vs. Bergson: An Enduring Quarrel on Time. de Gruyter, 2022.

Историята След Бергсон, която Джузепе Бианко е публикувал неотдавна, несъмнено е забележителен труд. В популярните представи Бергсон е знаменитост от началото на ХХ век, чиято слава бързо помръква в годините след Първата световна война. Познаващите по-отблизо френската интелектуална литература знаят, че името на Бергсон често се споменава по един или друг повод, но с него не се свързва нищо състоятелно, освен разбира се „историята“. Бианко убедително показва, че Бергсон присъства там далеч по-реално и немалко разногласия са били съпровождани от препратки към негови постановки. Френската философия е добре институционализирана и съответно влиянията са канализирани, но именно този фон е предпоставка да процъфтява анти-естаблишмънтът: бергсонианството е опозиция на сорбонарството, Бергсон остава извън университета също както Сартър; тази повърхностна прилика е просто забележима за разлика от усложнената им съдържателна свързаност. Сорбоната успява да отклони и Бергсон и екзистенциализма, но следваща мода, структуралистката, успява да я дискредитира - една пирова победа, доколкото поструктурализъм или постмодернизъм заличават критериите за състоятелност на дискурса.

От края на 19в., четири поколения приблизително съответстват на поредицата идейни течения (условно: бергсонианство и опоненти, екзистенциалисти, структуралисти, пост- структуралисти) и Бианко регулярно подчертава кой на кое принадлежи, така че плеядата имена, които споменава, не се превръща в мъглявина. За двайсетина от най популярните той е представил в графична схема филиацията им и контекста, с което умело резюмира цялостното си изследване. Ключовата фигура в пост-бергсоновата епоха се окзава, разбира се, Жил Дельоз и това в последна сметка остава като несводим исторически факт. Бианко счита, че той е бил под влиянието на Марсиал Геру като е бил и привлечен от неговите разбирания за системност в творчеството на значимите философи. Именно такава реконструкция е Бергсонизмът на Дельоз, книга, от чието влияние се определя мястото на Бергсон в последната третина на 20в. Но с нейната разработка Дельоз добива и съществена част от схващанията, които се считат за собствено негови - в перспективата тук, сътрудничеството му с Гатари е по-скоро отклонение, докато двутомника за Киното 1,2 го връща категорично в реториката на бергсонианството.
Като остава извън университета, Бергсон се оказва лишен от възможността да култивира последователи и, по-нататък, стандартно да създава „школа“. Увлечението по феноменологията (на екзистенциалистите) до голяма степен прикрива неговото влияние, при все че неговата близост с Хусерл е забележителна. А за англо-американската философия рецепцията му е блокирана, веднъж от злостната реторика на Ръсел и още от собственото му категоричното отхвърляне на (позитивистичната) идеята, че анализ на езика е единственото възможно занимание на философи. При краткото си съществование French Theory открехва англоговорящите за бергсонианството а ла Дельоз, но не личи някъде това да е произвело ефект: тяхното неразбиране или нежeлание да разберат нещо от Бергсон определено е фрапиращо.
По съвпадение в същата година с книгата на Бианко излиза и журналистическата трактовка на Химена Каналес за една среща на Бергсон и Айнщайн. „Събитието“ е по-скоро фактоид и се свързва с това, че след 1931 г. Бергсон спира преиздаването на Траене и едновременност, труд върху който, както обикновено, той е работил (не)известен брой години. Тъй като името „Айнщайн“ хипнотично привлича американската публика, през изминалото десетилетие изровената от Каналес случка добива стаус на академичен предмет, върху който да се пише и дори да се организира международна конференции What is time? Einstein-Bergson 100 years later, насрочена така че материалите от нея да излязат точно навреме.
В 2019 г. е задвижен петгодишен Global Bergsonism Research Project “A Chapter in the Global History of Philosophy: New Perspectives on Bergsonism”. До тук проектът изглежда главно като експлоатация на името (евфемистично описaна като „нови перспективи“), но една от официалните цели е „написването на световна история на Бергсонизма“, а не нещо по-малко.

Deleuze G., Le Bergsonisme (1966); (en). Bergsonism (1988);
Cinéma I: L'image-mouvement (1983), II: L'image et le temps 1985 (en.) 1986 and 1989
Russell B., The philosophy of Bergson, The Monist (1912): 321-347; (1914) The Philosophy of Bergson. Cambridge: Bowes and Bowes,; (1946) History of Western Philosophy, London: Allen & Unwin
Canales J., (2015) The Physicist and the Philosopher: Einstein, Bergson and the Debate that Changed Our Understanding of Time, New Jersey: Princeton University Press
Savitt S., What Bergson Should Have Said to Einstein, Bergsoniana 1 (2021).
Kügler P., What Bergson should have said about special relativity, Synthese 198.11 (2021): 10273-10288.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Бергсон, защо не?

Emily Herring. Herald of a Restless World. How Henri Bergson Brought Philosophy to the People. Basic Books (2024)

Бергсон, до голяма степен, е продукт на липсващата в XIX в. френска философия. Действително XVIII в. и, респективно, Просвещението са били наречени „век на философите“, а XX в. беше свидетел на French Theory. В контраст, за XIX в., по-осведомените единствено могат да посочат няколко имена, които на широката публика не говорят нищо. Че Бергсон в самото начало на XX в. е знаменитост, е факт, който днес настървената за слава интернет-публика знае: как в аудиториите се пазели места, колко настойчиво дамите участвали в масовките и пр. детайли. Тук идва и трудно оборимият аргумент, че една крайно популярна филофия няма как да е сама по себе си действително интересна. Още на времето Шарл Пеги е констатирал, че неразбирането ѝ е еднакво сред противниците и привържениците на Бергсон – което навярно е и начин да се подхване дискусия за нея. Появата сега на една непретенциозна книга, рекламирана и като първата англоезична биография, не изглежда многообещаващо, макар че изчитането на текста оставя доста добро впечатление. Видимо, Емили Херинг познава подробно писаното от Бергсон и съумява да запълни интервалите между немногобройните негови книги с подходяща фактология.

Въпреки екзистенциалната психоанализа, изпробвана от Сартър, лесно се съгласяваме, че биографическият жанр е собствено нефилософски; сам Бергсон предварително е заявил „Аз винаги съм искал личният ми живот да бъде игнориран и само работата ми да бъде изучавана, неизменно съм поддържал, че животът на един философ не хвърля светлина върху ученито му и не е от значение за публиката“. Херинг цитира тези думи, но уклончиво обяснява, че тя би искала да направи едновременно портрет на философа, скица на доктрината и картина на света. Доколко това е постижимо и/или постигнато в рамките на двеста страници може да се дискутира, но фокусът на нейната работа изглежда е траекторията на Бергсон: суперзвезда в годините преди Войната и скоропостижно забравен след нея.
Феноменалната слава на Бергсон изчезва така внезапно както свършва Бел Епок, с края на която съвпада. Но за разлика от настроението, за което историците могат да твърдят, че е само ретроспективна илюзия/носталгия, тя е документирано реална в снимки и описания на стълпотворения. Вярно е, че в 1914 г. Бергсон престава да изнася публични лекции, а първата му книга от следвоенния период, Траене и едновременност е колкото спорна, толкова и неразбрана [2], но от 1914 г. той е член на Academie Francaise, а в 1927 – Нобелов лауреат. Двата източнака на религията и морала, книгата му от 1932, навярно е можела да предизвика интерес както предвоенните книги, но тя бива игнорирана почти напълно – чак до появата на Себичният Ген и възобновяването на дискусия за социобиологията в края на 70-е години. Емили Херинг предполага, че днес обсъжданията на Изкуствен Интелект връщат към дилемата механицизъм/ витализъм, от която до голяма степен изхожда Бергсоновото философстване, така че изглежда да има основания за неговото поредно преоткриване. [1]
Оставяйки в страни есето за Смеха, в трите си книги от славните времена Бергсон е разработил ключовите елементи на своето специфично философско разбиране: памет, траене, елан витал (жизнен порив), с които е демонстрирал и своя „интуитивистки“ метод. В Творящата Еволюция от 1907 неговата система е добила финалните си очертания, а видимо с това сбърканата рецепция стига и своя максимум. Военните годините донасят поводи и претексти за услилване на политическата критика; за немалка част от публиката става важно, че Бергсон не е ляв, и еврейският му произход, от Аферата Драйфус и до края през 30е, става все по неприемлив.[3]
Ясно е, че опростяванията и недоразуменията около Бергсон далеч надхвърлят интересните прочити, които неминуемо остават достояние на експерти. „Истинските бергсонианци това сме ние“ – твърди се че тaкa възкликнал Хусерл в 1911 г., когато слуша разяснения за начинанието на Бергсон [4]. Само че неговата феноменология и респ. достойнствата, които дели с бергсонианците, се нуждаят от още по-протяжни разяснения. Сближаването с Хайдегер, което по-често се прави, затъмнява до голяма степен исконната близост, но за нищо от това няма място в едно популярно изложение. За англоговорящи по-скоро има опасност от тоталното объркване на кантианския наглед (аншауунг) и бергсоновата дума „интуиция“, доколкото общоприето там се за двете се използва същото (intuition). Дали кантианството би могло да разяснява на подобни читатели бергсонианството пак е неясно, но все пак е добре да се напомни, че Кант поставя над разсъдъка разум и същият е жестът на Бергсон, когато противопоставя интуиция на интелект: това съвсем не е анти-интелектуализъм. Струва си да се отбележи, че на френски език думата „рефлексия“ е напълно ежедневна, така че мисленето-за-мислене се нуждае от термин и това е един от главните смисли на „интуиция“. Зрелищното претълкуване направено от Дельоз в неговата книга от средата на 60те. Бергсонизмът е нещо заслужаващо упоменаване, макар това да не се е случило при Херинг. Тя се придържа до стандартните Спенсър и Джеймс и най-вече до щетите, които нанасят коментарите на Ръсел.
С тях навярно се слиза до собствено биографическото ниво – критика породена повече от неприязън (и завист), отколкото от рационално неодобрение. Роднинската връзки с Пруст, дъщерята, която е с вродена глухота, интерес към мистификациите на спиритизма, във всеки живот се намират любопитни детайли и достойнство на биографиите е да не се отдават само на тях. Един епизод от началото 1917 г. обаче подкопава разграничаването на важнотo и неважното за философа: Бергсон е бил изпратен в Америка да убеди президента Уилсън страната му да се включи в Първата световна война – което се случва и по-късно Бергсон чува репликата „А Вие имате заслуга за това“.
Може да изглежда, че Бергсон в последна сметка сам е допринесъл за приключването на една колоритна епоха. Във Франция наричат „луди години“ периода 1920-30 (les annees folles) и дори в Германия настроението се връща, дотам да говорят за „златните двайсет“ (Goldene Zwanziger), но нищо не е същото както преди. Бергсон заема висок пост в Лигата на нациите, получава Нобеловата награди и продължава да пише – всичко това обаче стои като послепис към една история приключала десетина години по рано.
Бeргсон е разпоредил в своето завещание книжата му да бъдат унищожени и нищо да не бъде публикувано от негово име – завет, който трае 50 години, след което започва издаването на записки от негови лекции и курсове, а по-нататък - на кореспонденцията му [5]. Без да внасят съществени промени в рецепцията, тези материали позволяват академичното писане за Бергсон да продължава, но също и да се пише за него c обновена емфаза, както прави Емили Херинг.

Бележки
Société des amis de Bergson / Обществото на приятелите на Бергсон е учредено в 1948 г. и просъществува до средата на 70-е, а в 2006 е възродено наново, като Емили Херинг активно участва в него. От 2021 то издава годишник Bergsoniana По рано излизат томовете от Etudes Bergsoniennes (Paris: Albin Michel). Изчерпателна библиография на всичко свързано с Бергсон навярно е проект за бъдещето...
[1]. По структура и (неизбежно) по съдържание новата книга тясно се припокрива с Barlow M. (1966), Bergson (Classiques du XX siecle) Paris: Ed. Universitaires, но там емфазата е другаде (напр. свобода, религиозност).
[2] Лозев А., Бергсон срещу Айнщайн, #17/2017 (по повод и вдъхновение от книгата Canales J., The physicist and the philosopher: Einstein, Bergson, and the debate that changed our understanding of time. Princeton University Press, 2015.)
[3] В късните си години Бергсон се връща към една стандартна религиозност, която отсъства в успешните му ранни книги. В края на 19 в. бива преутвърдено отделянето на Френската държава от църквата, провъзгласено още при Революцията.
[4] Едно от най ранните упоменавания на случката Diemer A., Edmund Husserl. Versuch einer systematischen Darstellung seiner Phänomenologie, Meisenheim am Glan: A. Hain (1965) S.86
[5]. Латинската теза на Бергсон е преиздадена в 1972 г. заедно с Траене и едновременност и още няколко текста, между които и такива за които завещанието категорично забранява публикуване Melanges (1972) Bergson H. et Robinet А. (Mélanges: l'idée de lieu chez Aristote, Durée et simultanéité, correspondance, pièces diverses, documents.) Paris: PUF (1972). Завещанието се цитира в Barlow (1966), Bergson, p.188 и Лозев А., Уроците на Бергсон, Литературен Вестник 18/07/1992

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...