Пол Валери пак

Tel Quel, фамозното (пост)структуралистко списание, излиза от начало на 1960 г.; в литературния си контекст, тогава, несъмнено то е било отъждествявано със заглавието на популярния двутомник фрагменти публикуван от преди края на Войната [1]. Обаче в случая идиомът фигурира в програмен цитат от Ницше, докато името на Валери е подхвърлено с препратка към нещо друго, формулирано във встъпителната редакционна декларация [2]. Със завръщане към някаква ‘чиста литература’ се маркира обрат срещу ‘ангажираната литература’, проповядвана настойчиво от Сартр, чиито политически пристрастия вече са станали повече от спорни. Симптоматично, може би, в Questions de methode Сартp е подхвърлил, че марксизмът обяснявал изцяло Валери като дребен буржоа, пропускайки да поясни, защо не всеки дребен буржоа е Валери [3]. Но по същото време Мерло-Понти, който скъсва с кръга около Les Temps Modernes, избира да говори именно за Валери (и неговия Стендал) в лекциите си за College de France [4]. По това време и стилистиката, която до днес се нарича ‘нов роман’, вече е привличала внимание, като устойчиво се свързва с издателство Minuit, до неотдавна свързвано със Съпротивата.
BNF Gallica Fonds Valéry

Около началото на 60те, също, се появяват и събраните съчинения на Валери в два тома от поредицата Pleiades, но най-вече излиза едно феноменално фотототипно издание на неговите бележки, трупани в течение на близо половин век – т.н. Тетрадки / Cahiers, 261 на брой, издадени в 29 тома, всеки от около хиляда страници [5]. Подбудите за това начинание на CNRS едва ли ще станат някога ясни докрай, но едва ли е имало съмнения, че така подсигурения достъп до архива на Валери ще промени разни стереотипи. Още преди истинския бум на структуралистката мода името на Валери започва да се споменава, и скоро, в няколко блестящи страници, Жерар Женет изтъква неговата актуалност, като посочва и неминуемото недоразумение: "укорявали го, както днес в антропологията Леви-Строс, че искал да математизира литературата" [6]. А ключовият цитат от който тръгва неговият анализ е именно от Tel Quel: ‘литературата е пълна с хора желаещи да кажат нещо, без да знаят точно какво, нo движени от нуждата им да пишат’ - типичното за Валери изявяване на форма, предшестваща всякакво съдържание.
Няколко години по-късно Чоран, който несъмнено е чел внимателно Валери, пише Валери, победен от своите кумири, което, при цялата си злостност, oстава като един от най-проницателните анализи [7]. Но в 1970 едва ли някой чете Чоран и още по-малко помисля да го спомене. Тетрадките не убягват и от интереса на Дерида, който вече е подхванал деконструкционистката си кариера, при все че поводът изглежда не е бил особено вдъхновяващ – освен някакво стандартно оспорване на илюзията за прозрачност той не съумява да каже нищо запомнящо се [8]. В една твърде спорна реконструкция на случилото се през 20 в. Сюзан Герлак използва имената Валери, Бретон, Батай, Сартр [9], за да изяви една серия - символизъм, автоматизъм, трансгресивност, ангажиране, следвана, предполагаемо, от дезангажиране и деконструкция. Несъмнено въпреки издателските усилия препоявата на Валери след Сартр във френския контекст не личи осезаемо, но пък тя се подклажда от една друга тематична линия, съвсем не френска и достатъчно отчетлива – явлението Витгенщайн, което в англосаксонския свят, след неговото посмъртно публикуване, добива квази социологически мащаби. Още в 1981 Режин Пиетра набелязва сходства между двамата, като отбелязва и пресечната точка в четенето на Шопенхауер[10]. В 1986 Мишел Mейер започва изложението на своята ‘проблематология’ като предлага едно практическо съвпадение на цитати в две колони - от Тетрадките на Валери и Трактата на Витгенщайн[11]. И по-нататък отбелязва, че същото упражение би могло да се изиграе и с по-късния витгенщайнов текст Uber Gewissheit. Находката явно не е останала незабелязана и през 1993 френският експерт на тема Витгенщайн (и аналитична философия) Жак Буврес изнася в Оксфорд лекция La philosophie d’un anti-philosophe: Paul Valéry [12]: това 'анти' почти по подразбиране е хвалебствие. Заслугата на Валери съвсем както тази на Витгенщай била разбирането за езика, за това че освен прозрачен / транзитивен той би могъл да бъде и обратното, какъвто е във философията и поезията. Странно някакси обаче за математиката така и не става дума, но пък е актуален спомена как Бадиу, фен на платонизма и математизмите, разобличи Витгенщайн именно като антифилософ. Отвъд антисиметричната употреба на определението 'антифилософ' оприличаването на Валери с Витгенщайн, в този пункт - за щастие - видимо се разпада.

[1] Valéry P., Tel Quel, Paris: Gallimard 1941-3, vol. 1. Choses tues. Moralités. Ébauches de pensées. Littérature vol. 2 Rhumbs. Autres rhumbs. Analecta. Suite
[2] Patrick French, The Time of Theory: A History of Tel Quel (1960-1983), Oxford: Clarendon Press, 1995, p. 48?
[3] Sartre J-P., Questions de methode (1957) in Critique de la raison dialectique, Paris: Gallimard, 1985, p. 53
[4] Zaccarello B., Valéry théoricien de la littérature selon Maurice Merleau-Ponty, Fabula / Les colloques, Paul Valéry et l'idée de littérature, fabula.org
[5] Valéry P., Cahiers, vols. 1&2 ed. Robinson- Valéry J., Paris Gallimard 1972 (типография, oт фототипа като анотиран и индескиран текст, по нататък: Cahiers (1894-1914), tomes I- XIII, Paris: Gallimard, Coll. Blanche. 1987-2016 и още [6] Genette G., De la litterature comme telle, Figures I, Paris: Seuil, 1966, р.253 / Женет Ж., Фигури, София 2001, с.118
[7] Cioran E., Valéry contre sess idoles in Exercices d’admiration / Чоран Е., Валери срещу своите идоли, в Шемет на Скептицизма (Упражнения по Възхита) София: СУ, 1996, 265-81
[8] Derrida J., Qual quelle, Marges de la philosophie Paris: Minuit 1972, p.325-63
[9]Guerlac S., Literary polemics: Bataille, Sartre, Valéry, Breton, Stanford University Press (1997)
[10] Pietra R., Valéry, Wittgenstein et la philosophie, Cahier du groupe de recherches sur la philosophie et le langage, 1 (Grenoble, 1981), pp. 57-85.
[11] Meyer M., Wittgenstein et Valéry deux figures de la modernite, Sud Hors Serie 1986 Ludwig Wittgenstein – etudes, p. 156-82, De la problématologie: langage, science et philosophie, Bruxelles: Mardaga, 1986. / Le Livre de Poche, 1994.
[12] Bouveresse J., Pourquoi pas des philosophes? (version definitive), Essais IV. Agone, 2004, Zaharoff Lecture, Oxford University, 4 février 1993, «La philosophie d’un anti-philosophe: Paul Valéry», published in French by Clarendon Press, Oxford, 1993, 32 p. (First publication in English: Critical Inquiry, 21 (1995), p. 354-81 Jstor

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Пол Валери (1871-1945)

Когато Пол Валери умира, във Франция обявяват официален траур: той е бил символ, ако не институция. И както подобава на всяко нещо ползващо се с всеобщ респект, около него има порядъчна доза неяснота. Критиците са му признавали всевъзможни достойнства освен едно: простота. Опитът, писаното Пол Валери да бъде подведено под една или друга елементарна рубрика, предсказуемо е обречен на неуспех, и то не само поради множествеността от валенции на всеки текст, но още от самото множество на неговите текстове. Пол Валери е бил обявен за класик - каквото и да значи това -, аргументирано е бил сближаван с Витгенщайн, или откриван като осезаемо влияние върху Мерло-Понти. Днес той сякаш би могъл да бъде припознат (докъде и поради един злоречив коментар от «Упражненията по Възхита») във впечатляваща реторика на Чоран, - за което биха свидетелствували приведените части от неговата фрагментарна "Сюита" (Suite, ed Gallimard, Paris 1934)


Човекът и Господинът: Моралността се свлича пред яснотата както дрехата в южните страни. Има психологически дрехи. Господинът само инцидентно е човек. В тъканта на одеждите е скривано всичко онова, което пречи на човека да бъде Господин. Няма съдия, свещеник, собственик, чисто голи. Не би имало и брак. Нужни са някаква тайнственост и някаква двойственост в съзнанието, за да съществува морал. Не говоря за моралност с оглед на другите, която всеки анализ с лекота разкрива, а за онази спрямо себе си. Между Човекът и Господинът има степени: зле облечения човек, разсъблечения човек, по бански, по бельо, в дрипи. А над Господина - съществата, които носят тога, мантия, расо, пагони и пера. На всяка от тези степени съответстват език, обноски, реакции, волности, забрани (и влечения), някаква храброст или боязън и даже физиологическа издръжливост и податливост. Човекът се е издигнал преобличайки се. Един обръснат и розов лъв, един орел без пера, са неприятни за въображението. Лошото име на домашната свиня идва изглежда от телесния й цвят. Защото тя не е по-мръсна или по- похотлива от всички други същества, които живеят и севъзпроизвеждат.
-
Хората могат да бъдат преценявани по степента на сериозност, която влагат в действието си на хранене. Колкото са по- близо до животните, толкова са по-сериозни. Те дъвчат.
–

Желанието и Отвръщението са двете носещи колони в храма на Живота. Заобиколила през лудостта, след краткия епилептичен пристъп и бурята, мъдростта идва от наблюдението, сега спокойно, на онова, което е изникнало издълбоко чрез изригването и в катаклизма на нервите. Това, което се е зараждало, смущавало е и е избухнало, сега е свършило. Трайното укрепва. Оттук мъдростта се определя като трайното, а началото на мъдростта - като поява на трайното. Когато яростта и заблуждението се изчерпят, човекът се раздвоява и ситуира извън себе си онова, което е идвало от него. Страданията, глупостите, неконтролираните постъпки му представят един ужасен и абсурден свят, за който той не може да мисли без едно странно отдръпване, без да създаде едно алтер его, напълно независещо от събитията. Човекът не се разпознава в онова, което току що е бил, когато то му се представя точно; той се разпознава в едно битие способно на промени, в едно същество способно да действа или да не действа.
-
Нещата стават сами. Хората разиграват комедията, че ги извършват; те правят жестовете, но престъпленията, творбите, любовта се очертават от само себе си и тъчат мрежа, в която се оплитаме, макар да изглежда, че я плетем. Самите ние, които сме нищо, не бихме могли да породим и най-простото действие. Казвам "най-простото" действие и това доказва останалото, тъй като нищо не е просто. А да се прецени едно действие като "просто" или "най-просто" доказва отчужденост от него. Истинското единство не е човекът, истинските деятели, истинските автори нямат човешки облик. (например когато казваме "нервната система" или "средата" или "мисълта", "реалността" и пр. ние се отказваме да приемем човека за начало на нашата рефлексия). Всичко се извършва от същества, които не се поддават на въображението. Тогава, за да размишляваме задълбочено върху човешките работи, единицата, елементът, който следва да изберем, може би не е човекът.
-
Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни. Онова, което то ни съобщава, е твърде различен превод на неговия собствен текст. То ни кара да изпитваме болка, вместо с възпитан език да ни накара да мислим, че нещо не му е угодно. Вместо да ни кара да усещаме глад, то би могло да сигнализира, че има нужда от определена субстанция - което то някакси казва с образи на ястия. Ръката в огъня би могла да ни кара
да мислим, че тя не трябва да бъде там и, без тормоз, любезно да помоли да бъде извадена. Удоволствието и болката са първобитни изобретения. Забележително е, че тяхната интензивност не зависи от значимостта на техните причини с оглед на нашето оцеляване. Една дребна повреда може да породи трудно поносима болка, а една смъртоносна болест да е почнт безболезнена; възможно е човек неусетно да заспи завинаги. Има катастрофи, които се подготвят неусетно в мрака и дребни инциденти, съвсем незначителни за живота, които вдигат врява до небесата, влудяват. Но същото не е ли още по-явно в света на духа? Силата на образите и думите, които властват над хората във всеки миг, подменя реалността му и неговата истинска значимост по най-неравномерен и непостоянен начин.
-
Горчив смях: елементът "радост", който е в смеха, при горчивия смях става условен. Това е едно усложнение на смеха. И контакт на два противоречащи си израза: те се променят и видоизменят. По същия начин по който се казва северо-запад, точното се изразява чрез две неточности, които го обрамчват и взаимно се изключват.
-
В нас има нещо, което не е достатъчно "здраво", за да удържи продължението на света към Удоволствието и Болката. Образът му се замъглява към крайщата. Ако се опаря, викам и аз не умея да присъединявам това усещане към вече създадения свят. Зрителят съществува устойчиво само в някакви граници. Той се разрушава, разпада, разтваря отвъд тях и преди тях (Областта на зрителя е оградена, обгърната от областта на изтърпяващия.) В пограничната област на удоволствието и болката има едно раздвояване: "познавам" се смесва със "съм" или по-скоро познаването се раздвоява; то вече не е едносвързано. Удоволствие и Болка са изолирани усещания, - като острови на съществованието отделени от материка на обективния свят. Но този наш свят, от кой свят е част? (Обективният свят е част от света).
-
Животът е приказка: Всеки живот започва и свършва с нещо като произшествие. Докато трае, той се очертава и оформя от случки. Своите приятели, брачния избор, четивата, вярванията, всеки живот ги дължи предимно на случайността. Но тази случайност бива забравяна и ние мислим за собствената си история като за продължаващо развитие, което "времето" неперкъснато въвежда в екзистенцията. Вярването във времето като проводник и деятел се основава на комбинирания механизъм от памет и слово. Типът на разказа, историята, предадената фабула, нанизването на събития и впечатления от онзи, който знае къде отива, който владее предстоящето, се налага на духа... Не ми е известно дали някога е правен опит да бъде написана биография, знаейки във всеки момент също толкова малко, колкото героят на произведението е знаел в съответния момент от своята кариера. Накратко - да се пресъздаде случайността на всеки миг, вместо да се измисля последователност, която може да бъде резюмирана и каузалност, за която може да бъде приведена формула.
-
С предположението, че човек е длъжен да печели всеки от дните си, без отмора и без сигурност, всякакви понятия за мисия, творчество, привилегирована съзидателност, уникална предо- пределеност изчезват. Следователно те всички идват след осигуряването на резерв, на утрешния ден, на насладата от миналото и от натрупания капитал. Нужно е изобилие от време и ресурси, та човек да помисли да бъде син Божи, храненик на Музите, Личност, да повярва, че е някой, а не играчка на всеки идващ миг. Несгодите, неуютът, болките и страховете ни дават да спечелим, да опазим живота си не за деня, а за отделната минута. Тогава няма мисъл, няма обмислени действия, само борба, агония, изплъзващ се живот, едно настояще без хоризонт. Няма време, а само траене. Няма човешко битие, а само поредица от локални събития, продукт на съвпадения и моментни обстоятелства. Ала това е истинското ни състояние. Субстанцията на човека е акциденциалност.
-
Ентусиазъм: всеки ентусиазъм съдържа някакъв фалшив ентусиазъм, всеки влюбен съдържа един преструващ се влюбен, всеки гениален човек съдържа един мним гений, изобщо всяко отклонение съдържа своята симулация, тъй като трябва да осигури непрекъснатост на персоната не само с оглед на другите, но и на себе си.
-
Аналогия: Крадецът е комедиант - постъпва сякаш вещта му принадлежи.
-
Другите: омразата към другите е нещо много по-ясно от любовта към себе си.
-
Суетата, непримирим враг на егоизма, може да породи всички последствия от любовта към ближния.
-
Човекът на изкуството не бива никога да говори за своята гениалност, тъй като предмет на неговите усилия е тази дума да се очертае по устните на другите. А той да изглежда изцяло погълнат от грижата и екстаза на творчеството.
-
В Светите Писания се открива култ към аз-а, изразен най-наивно, брутално и абсолютно. Но става дума за аз на Бога.
-
Значението на чудесата: презрението на бога към човешките умове се забелязва в чудесата. Той ги счита за неспособни да бъдат привлечени иначе освен чрез удивление и най-дебелашки форми на чувстване. Той знае, че тялото което се издига, ги озадачава много повече отколкото това, което пада, че един възкръснал изненадва много повече от хиляда новородени. Той ги знае такива каквито те са. Той е отчаян от интелекта им и така изкушава неколцина от тях да се отчаят от неговия.
-
Умът прескача от глупост на глупост както птицата прелита от клонка на клонка. Той е неспособен на друго. Същественото е той никога да не се чувства сигурен, а винаги да е тревожен, с крила готови да отлетят от това последно и най-високо положение, при което счита че се извисил над всичко...
-
Чрез човека невъзможното оказва натиск над действителното.





няколко текста в оригинал

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...