Кант и Аристотел и после

Marco Sgarbi, Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method. SUNY Press, 2016

В историята на философията „творчеството на Кант“ и „Категориите на Аристотел“ са две сюжетни линии, които се кръстосват, но епизодът на техното сближаване изглежда рядко бива тематизиран. Дисциплината е организирана така,. че Кант обикновено бива разглеждан след Лайбниц и Волф или пък преди Фихте, Хегел, Шелинг и пр. „Кант и Аристотел“ на Мaрко Сгарби свързва немския философ с неговият пo-пряк професионален контекст – плеяда слабо познати имена на автори, публикували трудове по метафизика през 17-8в. Изненадващо, може би, той описва „резултата на своето изследване“ като „предлагащо оправдаване на тезата, че Кантовото творчество трябва да бъде включвано в Аристотеловата традиция“[1]
Обикновено се помни разказаното от Кант - че аргументите на Хюм срещу причинността са го „събудили от догматична дрямка“ (Прол. с.29). В прочита на Сгарби каузалността е само една от 12е категории, които Кант разкрива, така че конструкцията около Чистия Разум фактически се дължи на идеята за цялостен набор от подобни понятия. И Сгарби заявява, че Кантовото откритие за потенциала на Аристотеловите категории... е било реалното пробуждане от догматична дрямка“.[2]

Няма съмнение, че триделната архитектониката на Кантовата критическа философия - възприятия, съждения, разум - се придържа към наследеното от античноста и най-вече от Аристотел. Днес подобни разчленявания се експлицират чрез информационни процеси или семиозис, а „разсъдък“, „способност за съждение“ и „разум“ са само имената, избрани от Кант. Разграничаване на аналитика от диалектика също препраща към Аристотел, който практически не използва бланкетния термин логика.[3] Впечатлява и липсата на модерния интерес към математиката.
Историцистката схема, към която Сгарби се придържа, е, че в докритическия период Кант се занимава с проблеми възникващи от най-новото философстване, но общото им решение намира връщайки се към традиционни форми. Разглежданията в книгата са посветени на епистемология, оставяйки встрани социално-етически и пр. съображения, които несъмнено са влияли върху идейната нагласа на Кант.
В действителност Кантовото връщане към категории има и осезаем обратен ефект: средновековното схващане за техния предполагаем онтологизъм отстъпва пред логицисткото разбиране, че Аристотел ги въвежда като част от своя Органон – начин да се процедира с аргументирането. При подхода на Кант, извеждането на нов пълен набор от категории[4]. тръгва именно от съждения. Няколкото абзаца, които предшестват неговото изложение определено заслужават особено внимание и коментар, при все че Сгарби практически ги игнорира. Още внимание би следвало да се отдели и на съставянето на самия набор. Но зa историята, в която той несъмнено вниква добре, ключов момент е, че „аристотеловите катeгории вече не са били схващани като най- висшите родове на битието, а като форми или начини на разглеждане, което прави Кьонигбергската Аристотелианска традиция, следвайки разбирането им от Дзабарела, Паче и Рабе“. (p. 128)
Това е и решаващото за цялото кантово начинание: философията се връща към античното разбиране, че тя е теория на познанието – противно на средновековната постановка, че тя е само слугиня на теологията и следва да се занимава с доказването на някакво съществуване, от което зависят претенциите и авторитета на теолозите. За осъзнаване на това идеологическо изопачавне през 17 в. свидетелстват неологизми, на първо място „онтология“. Както френските преводачи добре са схванали, за Кант това е „помпозна“ или „надменна“ дума и така те предават онова, което би скривал стандартния превод на използваното прилагателно (Stolz; бг. с.318-9). В последна сметка, твърдейки, че Кант трябва да бъде включен в Аристотеловата традиция, Сгарби неявно констатира, че с него философията се връща към aвтономната си същност.
В Критика на Чистия Разум, пристъпвайки към разглеждането на категориите, собствени и аристотелови, Кант заявява, че „в началото намерението ни наистина е съвсем еднакво с неговото“ (бг. с.151) – думи, които могат да са повод за различни прочити. Обичайната реакция изглежда е, че твърдението му е некоректно: било, че това просто е невярно, било че той не познава достатъчно добре Аристотел. След като е очевидно, че авторът не може да греши обявявайки собствените си намерения, остава обсъждането на неговата компетентност. Безспорно, Кант не демонстрира детайлно познаване на оригиналните текстове, но пък е ясно, че наложените от теолозите онтологически продължения са неправомерни, така че възражения реално няма.
Оставайки на най-общо ниво все пак може да се отбележи, че в своята система категории Кант включва “Substanz” – субстанция, един германизъм предаващ некоректния латинизъм, който до ден днешен безчет европейските коментари и преводи подържат. Че думата не предава гръцкото усиа - първата от категориите, разглеждани в трактата на Аристотел, е добре известно, но именно църковната идеология по свои мотиви е способствала за изкривяването на античната философема. Съвсем не е трудно, четейки собствено аристотеловите текстове, да се приеме, че усия е конкретната определеност, която иначе се нарича индивид; ако в средните векове са обичали да казват „индивидуум инефабиле“, то у Кант аналогична роля може да играе нещото-в-себе-си. За „субстанция“ Кант е намерил място в рубриката „отношение“ където тя фигурира заедно с „акциденция“. Както се разбира от Сгарби немското аристотелианство от времето на Кант открива, че е продуктивно да обезсили внушенията, че категориите препращали към битие, а не към познание. Фактът, че те съответсват на емпиричния свят се обяснява, че към аргументирането Аристотел е присъединил кореспондентна теория за истината, спираща неопределения регрес, възможен при чисто логически подход.
Още в късната античност Симплиций[5] свидетелства за изчерпателната догадка, че категориите били словесни, понятийни или предметни – в унисон с аристотеловия семиотически триъгълник (фоне, патема, прагма; За Тълк. I.16) Днешни раглеждания включват и по-нататъшно уточнение, че може да е полезно разграничаването на произход и функциониране на категориите.[6] Така или иначе, езиковият аспект директно издава, че ако категориите са езикови, те са и конвенционални, а това се натрапва след като корелацията им с (гръцка) граматика не може да бъде отречена. Кант мимоходом споменава този момент, но в следващото поколение Тренделенбург отчетливо го тематизира, а и век по-късно Бенвенист самостоятелно го преоткрива. След Сосюр е ясно, че дистинкцията означващи /означаеми е достатъчна за теоретични разглеждания, без да са нужни някакви референти или обекти, чието привличане би разширявало трактовките извън собствено логическата област. По времето на Кант внимание привлича разграничаването ноология /гностология, т.е. на „чисто“ мислене и предметно познание; въвеждането на тези неологизми наред с „онтология“ видимо свидетелства, че тотализацията постигната в схоластическата идеология се разпада както, впрочем, и самата тя.
В последна сметка книгата на Сгарби показва колко много прочитът на Кант може да допринесе за разбирането на Аристотел.[7] Ако е изглеждало очевидно, че между двамата има пределно съществено различие, то постепенно се изяснява, че това е главно артефакт: различието идва от превратния прочит на Аристотел, който религиозната идеология преутвърждава. „Кьонигсбергско то аристотелианство“, за което в книга става дума неколкократно, също както „падуанският аристотелизъм“, насочват към тесен кръг автори, които посредничат между ранната и късната философия. Изказано е мнението[8], че всички те, заедно с Кант, реално спадат към една традиция проследима към Дънс Скот и която е представлявала логическата алтернатива на налаганата от цървата идеология: философия, „изхождаща“ от субекта, а не от обекта. Именно това разбиране по-късно ще бъде популяризрано като „коперникански обрат“ от Критика на Чистия Разум.
Би могла да бъде направена една повърхностна (или не съвсем) аналогия: Коперник издава своя труд, само че скандал избухва доста по-късно: също както реакцията се надига едва след „разкритието“ за езиковия аспект на категориите от Тренделенбург - традиционалистите го заклеймяват, а историята се опитва да го забрави.[9] След още един век Бенвенист, лингвист и културолог, в страни от философията, прави същия извод и традицията отново маргинализира възгледа[10], но този път цялата история се реактуализира като се коментира и дискутира; в днешните истории на категориите (тематични сборници не липсват) кантианският епизод несъмнено изпъква като централен, а монографията на Сгарби печели заслужено популярност.

Bibliography
Trendelenburg F. A., Geschichte der Kategorienlehre: I, Aristotle Kategorienlehre; II, Die Kategorienlehre in der Geschichte der Philosophie (1846) // La dottrina delle categorie in Aristotele, Milano, 1994. La dottrina delle categorie nella storia della filosofia, Monza, 2004 // Doctrine des categories d’Aristote, Paris: Vrin, 2023.
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives, G. Olms Verlag, 2017
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives 2, G. Olms Verlag, 2019
Bruun О., Corti L., (dir.), Les Categories et leur Histoire Paris:Vrin, 2005
Brière V., Lemaire J., (dir), Qu'est ce qu'une Categorie, Louvain-la neuve: Peeters 2019
Gorland A., Aristoteles und Kant. Giessen. 1909.
Gorman M., Sanford J., (eds.) Categories, Historical and Systematic Essays, Catholic University of America Press 2004
Grapotte, S., et al. (dir). Kant et les Grecs hier et aujourd'hui, Paris:Vrin 2022
Hartung G., King C., and Rapp C., Aristotelian Studies in 19th Century Philosophy, Berlin, Boston: De Gruyter, 2019.
King C., Raspa V., (eds) Aristotle’s Organon in Old and New Logic 1800–1950, Bloomsbury, 2025
Sgarbi M. Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method SUNY 2016.
Thouard, D., (dir.), Aristote au xixe siècle. Presses universitaires du Septentrion, 2005,

Бележки
[0] За категориите вече е ставало дума тук (и другаде)
[1] Sgarbi, p.18 “the result of my research, thereby providing justification for my thesis that Kant’s work must be included within the Aristotelian tradition”.
[2]Sgarbi, p.128
[3] Sgarbi, p.162 (analytic vs dialectic); Mesquita A., Santos R., (eds.) An Introduction to Aristotle’s Organon, in New Essays on Aristotle’s Organon, Routledge, 2024 p.2;
[4] Kакто по- късно се изяснява, това се оказват категории на природата, а в КПР Кант въвежда и категории на свободата (бг. с.107). Quinn T., Kant: The Practical Categories In Gorman M., Sanford J.,(2004) p. 81-96
[5] Hauer М., The interpretation of Aristotle’s Categories in the Neoplatonic Commentary Tradition, In Fossati (2017); Тренделенбург, О. Апелт и Бониц са съответно представители за трите вида прочит в 19в.; оставяйки в страни онтологическата идеолгизация, дебатът е: език или логика (вж. Gazziero L., Contraintes disciplinaires– anciennes et modernes – de l’interprétation logique des Catégories d’Aristote In Briere et Lemaire 2019)
[6] Raspa V., Kant and the Debate on Aristotle’s Categories in the Nineteenth Century, In King Raspa (eds), (2025), p.17-38
[7] Предишната монография изглежда е Aristoteles und Kant, Gorland A., 1909.
[8] Honnefelder L., Metaphysics as a discipline: from the “transcendental philosophy of the ancients” to Kant’s notion of transcendental philosophy. Friedman R., Nielsen L., eds The Medieval Heritage in Early Modern Metaphysics and Modal Theory, 1400–1700. Dordrecht: Springer Netherlands, 2003. 53-74.
[9] Преводи на италиански и френски eзик излизат eдва през 90е; дискусията от 19в. е чудесен пример за академична езотерика (see Raspa, 2025)
[10] По-обстоен коментар се намира в новия френски превод на „Категории“ Catégories de pensée et catégories de langue: le débat contemporain, In Aristote,Catégories, présentation, traduction et commentaires de F. Ildefonse et J. Lallot, Paris: Seuil, 2002, p. 328-344. Вж. също Gazziero L., (2019).