Идеен Портрет

Antoine Compagnon, 1966, année mirifique, Paris: Gallimard 2026

Кой би се интересувал от френската 1966-а? Най-често годините стоят метонимично за някакво събитие, което едни или други считат някакси значимо: „1914“ или „1968“ лесно се разшифроват. Антоан Компаньон се е заел да опише 1966-а, година, която не се помни с „историческата си значимост“. В действителност, само заинтересованите от интелектуалната история ще се съгласят, че тази година е „важна“, доколкото тя бележи един осезаем(?) обрат в доминантата на френската мисловност. „Структурализъм“ става модната дума, която хроникьори и журналисти започват показно да използват; макар самите „структуралисти“ да остават по-сдържани - разграничението между структура и система не изглежда като априорна даденост.

Въпреки че структуралистки епизоди в книгата заемат немалка част от нея, тя не е история на това течение, а само маркира запомнящите се от него случки, попадащи в 1966. Част от хрониката й е отчитането на ред емблематични заглавия, появили се именно в тази година: поредният том от Mythologiques на Леви-Строс, Problèmes de linguistique générale на Бенвенист, Figures от Женет, Ecrits на Лакан, Lire le Capital от Алтюсер и други, полемичната Critique et Vérité на Барт, и, най-вече, изненадващия успех на Думите и нещата от Фуко. Критерият за такъв списък е чисто формален и всекиму е ясно, че издаването е отнемало различно време, но изреждането на прочутите заглавия остава впечатляващо.
За историте от съвременността основният проблем най-често е свръхизобилието от факти: еднолинеен наратив е постижим чрез игнориране на болшинството от тях и, обратно, дори беглото подобие на пълнота осуетява всякакъв опит за стройна рационална подредба. Книгата на Компаньон предлага внушителна колекция от факти, цитати, запомнящи се реплики, и какво ли още не, привличащо вниманието в различни посоки, подобно на празничните фойерверки (нали?). Проектът, както той ни осведомява, датира от 2011, когато е изнесъл цикъл от 4 лекции с гръмкото общо заглавие „Революцията от 1966“. Подходящият материал се трупал допълнително в течение на годините, но навярно организирането му състоятелни секвенции - главите от книгата – е постижението, което заслужава повече адмирации. Освен избраната времева рамка естествено ограничение идва от самия автор, който е литературовед (хубава дума), професор и член на Академи Франсез.
Преди да се впусне в полето на собствените си компетенции Компаньон напомня някои елементи от всеобщата френска фактология: демография, икономика, политика. През 60-те особено впечтляващо е прииждането на поколението родени след Войната; по-специално броят на студентите в университетите се удвоява на всеки 5 години: под 200 хиляди към 1960 и над 800 хиляди в началото на 70-те. Растежът в 1966 показва забавяне на „славните 30“, с което се навлиза и в техния свършек: според социолозите французите започнали да обръщат повече внимание на качеството на живота. А към фигурата на Де Гол, макар все доминираща в политическия животот, младите, както проличава при избори, нямат афинитет. Администраторите вярват, че демографската промяна е само количествена, но след като навлизащите в пълноправния икономически живот са млади, тя е и качествена. Реформите в обществото се бавят, докато търговците формират новия потребител - „Младежта“. Дали следват или водят, издатели и продуценти предлагат предназначени за нея музика, кино, списания, книги. Да си в крак модата (dans le vent) е новият императив. Франция обаче не приема кутурата-като-развлечение или направо стока и в средата на 60те министър на културата е Малро, бивш авантюрист, есеист и идеолог; на случващото се около него е посветена практически цяла глава (гл.9), отделно от множество епизодични споменавания. Книгите в джобен формат са, разбира се, отдавна известни, но едва през 60-те успява да се наложи разбирането, че те не са непременно синоним на второкачествена литература; издателствата се впускат в предлагането на сериозни творби, не само литература, и те действително се продават добре, а в много случаи вероятно и биват четени, не само притежавани. Една глава (4) така проследява утвърждаването на поовехтелия Пруст като модернист, но навярно и не без съдействието на Новия Роман, който вече десетилетие експериментира с литературата. В същото време Телкелистите организирани около Филип Солерс се отдръпват от парадигматичния Роб-Грийе подкрепян до неотдавна от Ролан Барт. Вниманието определено се измества към техния кръг, за сметка Сартрианците и гравитиращите около Тан Модерн. Няма съмнение, че основният дял от историята на 1966, която Компаньон представя, е онова, което популярно се описва като превключването от екзистенциалистката мода към структурализма. Би следвало да се подразбира, че не става дума за разговорната квалификацията „екзистенциалист“ - такава каквато се вижда, примерно, в наръчника на Борис Виан – в този смисъл следващата мода е тази на хипитата. Но в случая модата е преди всичко вторичен дискурс – онова, върху което медиите заострят вниманието, и с което то неминуемо се деформира. Ако през 60 хуманитарите охотно се приемат за структуралисти, в следващото десетилетие те ще твърдят, че „в същност“ са били поструктуралисти. В борбата за внимание препратките към големите имена имат сериозна тежест и в книгата Барт, Фуко, Алтюсер и Лакан са предмет на отделни глави. Но историята на структурализма проследяваща знаменитите му фигури вече е била представена в една четивна форма от двутомника на Франсоа Дос. Антоан Компаньон се стреми да изяви случилото се през 66-а, като предисторията и контекстът са максимално олекотени.
Разбиването на хрониката в теми изявява един иначе трудно забележим (арте)факт. Структуралистите противостоят, от една страна, на Сорбоната и институционалния авторитет и, от друга, на сартрианците с техния етико-философски висок стаус. За медиите, които не пропускат случай да коментират и публикуват отзиви, реплики, и коментари структурализмът става въздесъщ. Между екзистенциализма, който опира до някаква ценностна система и структурализма, който пък е позитивистичен метод, пряк сблъсък едва ли има – той бива конструиран чрез спомагателни продължения и предположения, които са повече или по малко изкуствени. Това имлицитно стои зад говоренето за „моди“ - реално идва ново поколение, което просто предпочита да се занимава с друго. В реакцията на институционалното знание може да се заподозре не само тревога за губените позиции, но и известна завист. Така или иначе спорещите страни, броени до три, не се поделят по прост признак като ляво/дясно, новатори/консерватори или млади/стари.
Очетливи примери за раздвоението в полемиката са памфлетът на Барт и магнум опусът на Фуко. И в двата случая историята се точи с години наред, но епизодите, попадащи в 66-а, се оказват забележителни. Барт е писал за Расин още в края на 50-те, книгата му Sur Racine илиза в 1963, а яростната й критика от Пикар „Nouvelle сritique ou nouvelle imposture” е от 1965. С нея една академична и/или университетска критика остро се противопоставя на изобретателността в модерните прочити, а Барт умело защитава своята страна. Аналогично, още в 1960 последната глава от La Pensée Sauvage Леви- Строс критикува „диалектическия разум“ на Сартр, а книгата на Фуко е продължение, близко по дух. Сартрианците обаче вземат своя утвърден лозунг „екзистенциализмът е хуманизъм“ и го преформулират заявявайки, че структурализмът е антихуманизъм. И срещу двете страни политизираните структуралисти отправят обвинението, че те били последно убежище на отколешната (буржоазна) идеология. Двете полемики имат продължения, но дори в предаването им набързо има достатъчно много анекдотичните елементи, заради които пристрастените към историята могат да четат с интерес и удоволствие.
За съдържание на клишето „духът на времето“, Антоан Компаньон многократно се връща към три романа, описали реалистично ежедневието от 1966 (Les Choses на Перек, Blanche ou l‘oubli на Арагон и Les belles images на Бовоар). Но защо той, роден в 1950, се е заел да опише случайната 1966, не много по-различна от 65 или 67? Заиграването с този въпрос е лесно и се разбира, че това води към по обхватни проблеми от типа „защо да се пише история?“ и по-нататък – „защо да се пише въобще“...
Бележки
[1] Vian B., Manuel de Saint-Germain-des-Prés, Paris: Editions du Scorpion, 1951 (2éd. 1974) / Виан Б., Наръчник на Сен-Жермен-де-Пре, София: Леге Артис, 2003
[2] Dosse F., Histoire du structuralisme. Tome 1: Le champ du signe, Tome 2 : Le chant du cygne, Paris: La Découverte, 1991/2.
[3] Лакан, Малро, Бенвенист, Сартър и Леви-Строс са родени в интервал от 8 години след началото на ХХ в.
[4] Думите и Нещата също е атакувана заради фактологията и идеология.
При издаването на своите по-ранни текстове в книга, в края на 66-а, Лакан апострофира и двете страни: веднъж опортюнизма на преподавател в Нантер, който копирал негови идеи (Рикьор) и друг път - фолк психология от трудовете на Сартр, която имитира клиничното знание.
[5] В Балтимор, университетът Джон Хопкинс, провежда конференция "The Language of Criticism and the Sciences of Man" (18–21 October 1966), в която участвуват някои от емблематичните френски теоретици и в последствие събитието добива квази-митическо измерение. Текстовете са публикувани в 1970, а 40г. след датата излиза разширено възпоминателно издание Macksey, Richard, and Eugenio Donato. The Structuralist Controversy: The Languages of Criticism and the Sciences of Man. 40th anniversary edition, Baltimore: Johns Hopkins Press, 2007; оriginally published as The Languages of Criticism and the Sciences of Man. Baltimore: Johns Hopkins Press, 1970.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Кант и Аристотел и после

Marco Sgarbi, Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method. SUNY Press, 2016

В историята на философията „творчеството на Кант“ и „Категориите на Аристотел“ са две сюжетни линии, които се кръстосват, но епизодът на техното сближаване изглежда рядко бива тематизиран. Дисциплината е организирана така,. че Кант обикновено бива разглеждан след Лайбниц и Волф или пък преди Фихте, Хегел, Шелинг и пр. „Кант и Аристотел“ на Мaрко Сгарби свързва немския философ с неговият пo-пряк професионален контекст – плеяда слабо познати имена на автори, публикували трудове по метафизика през 17-8в. Изненадващо, може би, той описва „резултата на своето изследване“ като „предлагащо оправдаване на тезата, че Кантовото творчество трябва да бъде включвано в Аристотеловата традиция“[1]
Обикновено се помни разказаното от Кант - че аргументите на Хюм срещу причинността са го „събудили от догматична дрямка“ (Прол. с.29). В прочита на Сгарби каузалността е само една от 12е категории, които Кант разкрива, така че конструкцията около Чистия Разум фактически се дължи на идеята за цялостен набор от подобни понятия. И Сгарби заявява, че Кантовото откритие за потенциала на Аристотеловите категории... е било реалното пробуждане от догматична дрямка“.[2]

Няма съмнение, че триделната архитектониката на Кантовата критическа философия - възприятия, съждения, разум - се придържа към наследеното от античноста и най-вече от Аристотел. Днес подобни разчленявания се експлицират чрез информационни процеси или семиозис, а „разсъдък“, „способност за съждение“ и „разум“ са само имената, избрани от Кант. Разграничаване на аналитика от диалектика също препраща към Аристотел, който практически не използва бланкетния термин логика.[3] Впечатлява и липсата на модерния интерес към математиката.
Историцистката схема, към която Сгарби се придържа, е, че в докритическия период Кант се занимава с проблеми възникващи от най-новото философстване, но общото им решение намира връщайки се към традиционни форми. Разглежданията в книгата са посветени на епистемология, оставяйки встрани социално-етически и пр. съображения, които несъмнено са влияли върху идейната нагласа на Кант.
В действителност Кантовото връщане към категории има и осезаем обратен ефект: средновековното схващане за техния предполагаем онтологизъм отстъпва пред логицисткото разбиране, че Аристотел ги въвежда като част от своя Органон – начин да се процедира с аргументирането. При подхода на Кант, извеждането на нов пълен набор от категории[4]. тръгва именно от съждения. Няколкото абзаца, които предшестват неговото изложение определено заслужават особено внимание и коментар, при все че Сгарби практически ги игнорира. Още внимание би следвало да се отдели и на съставянето на самия набор. Но зa историята, в която той несъмнено вниква добре, ключов момент е, че „аристотеловите катeгории вече не са били схващани като най- висшите родове на битието, а като форми или начини на разглеждане, което прави Кьонигбергската Аристотелианска традиция, следвайки разбирането им от Дзабарела, Паче и Рабе“. (p. 128)
Това е и решаващото за цялото кантово начинание: философията се връща към античното разбиране, че тя е теория на познанието – противно на средновековната постановка, че тя е само слугиня на теологията и следва да се занимава с доказването на някакво съществуване, от което зависят претенциите и авторитета на теолозите. За осъзнаване на това идеологическо изопачавне през 17 в. свидетелстват неологизми, на първо място „онтология“. Както френските преводачи добре са схванали, за Кант това е „помпозна“ или „надменна“ дума и така те предават онова, което би скривал стандартния превод на използваното прилагателно (Stolz; бг. с.318-9). В последна сметка, твърдейки, че Кант трябва да бъде включен в Аристотеловата традиция, Сгарби неявно констатира, че с него философията се връща към aвтономната си същност.
В Критика на Чистия Разум, пристъпвайки към разглеждането на категориите, собствени и аристотелови, Кант заявява, че „в началото намерението ни наистина е съвсем еднакво с неговото“ (бг. с.151) – думи, които могат да са повод за различни прочити. Обичайната реакция изглежда е, че твърдението му е некоректно: било, че това просто е невярно, било че той не познава достатъчно добре Аристотел. След като е очевидно, че авторът не може да греши обявявайки собствените си намерения, остава обсъждането на неговата компетентност. Безспорно, Кант не демонстрира детайлно познаване на оригиналните текстове, но пък е ясно, че наложените от теолозите онтологически продължения са неправомерни, така че възражения реално няма.
Оставайки на най-общо ниво все пак може да се отбележи, че в своята система категории Кант включва “Substanz” – субстанция, един германизъм предаващ некоректния латинизъм, който до ден днешен безчет европейските коментари и преводи подържат. Че думата не предава гръцкото усиа - първата от категориите, разглеждани в трактата на Аристотел, е добре известно, но именно църковната идеология по свои мотиви е способствала за изкривяването на античната философема. Съвсем не е трудно, четейки собствено аристотеловите текстове, да се приеме, че усия е конкретната определеност, която иначе се нарича индивид; ако в средните векове са обичали да казват „индивидуум инефабиле“, то у Кант аналогична роля може да играе нещото-в-себе-си. За „субстанция“ Кант е намерил място в рубриката „отношение“ където тя фигурира заедно с „акциденция“. Както се разбира от Сгарби немското аристотелианство от времето на Кант открива, че е продуктивно да обезсили внушенията, че категориите препращали към битие, а не към познание. Фактът, че те съответсват на емпиричния свят се обяснява, че към аргументирането Аристотел е присъединил кореспондентна теория за истината, спираща неопределения регрес, възможен при чисто логически подход.
Още в късната античност Симплиций[5] свидетелства за изчерпателната догадка, че категориите били словесни, понятийни или предметни – в унисон с аристотеловия семиотически триъгълник (фоне, патема, прагма; За Тълк. I.16) Днешни раглеждания включват и по-нататъшно уточнение, че може да е полезно разграничаването на произход и функциониране на категориите.[6] Така или иначе, езиковият аспект директно издава, че ако категориите са езикови, те са и конвенционални, а това се натрапва след като корелацията им с (гръцка) граматика не може да бъде отречена. Кант мимоходом споменава този момент, но в следващото поколение Тренделенбург отчетливо го тематизира, а и век по-късно Бенвенист самостоятелно го преоткрива. След Сосюр е ясно, че дистинкцията означващи /означаеми е достатъчна за теоретични разглеждания, без да са нужни някакви референти или обекти, чието привличане би разширявало трактовките извън собствено логическата област. По времето на Кант внимание привлича разграничаването ноология /гностология, т.е. на „чисто“ мислене и предметно познание; въвеждането на тези неологизми наред с „онтология“ видимо свидетелства, че тотализацията постигната в схоластическата идеология се разпада както, впрочем, и самата тя.
В последна сметка книгата на Сгарби показва колко много прочитът на Кант може да допринесе за разбирането на Аристотел.[7] Ако е изглеждало очевидно, че между двамата има пределно съществено различие, то постепенно се изяснява, че това е главно артефакт: различието идва от превратния прочит на Аристотел, който религиозната идеология преутвърждава. „Кьонигсбергско то аристотелианство“, за което в книга става дума неколкократно, също както „падуанският аристотелизъм“, насочват към тесен кръг автори, които посредничат между ранната и късната философия. Изказано е мнението[8], че всички те, заедно с Кант, реално спадат към една традиция проследима към Дънс Скот и която е представлявала логическата алтернатива на налаганата от цървата идеология: философия, „изхождаща“ от субекта, а не от обекта. Именно това разбиране по-късно ще бъде популяризрано като „коперникански обрат“ от Критика на Чистия Разум.
Би могла да бъде направена една повърхностна (или не съвсем) аналогия: Коперник издава своя труд, само че скандал избухва доста по-късно: също както реакцията се надига едва след „разкритието“ за езиковия аспект на категориите от Тренделенбург - традиционалистите го заклеймяват, а историята се опитва да го забрави.[9] След още един век Бенвенист, лингвист и културолог, в страни от философията, прави същия извод и традицията отново маргинализира възгледа[10], но този път цялата история се реактуализира като се коментира и дискутира; в днешните истории на категориите (тематични сборници не липсват) кантианският епизод несъмнено изпъква като централен, а монографията на Сгарби печели заслужено популярност.

Bibliography
Trendelenburg F. A., Geschichte der Kategorienlehre: I, Aristotle Kategorienlehre; II, Die Kategorienlehre in der Geschichte der Philosophie (1846) // La dottrina delle categorie in Aristotele, Milano, 1994. La dottrina delle categorie nella storia della filosofia, Monza, 2004 // Doctrine des categories d’Aristote, Paris: Vrin, 2023.
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives, G. Olms Verlag, 2017
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives 2, G. Olms Verlag, 2019
Bruun О., Corti L., (dir.), Les Categories et leur Histoire Paris:Vrin, 2005
Brière V., Lemaire J., (dir), Qu'est ce qu'une Categorie, Louvain-la neuve: Peeters 2019
Gorland A., Aristoteles und Kant. Giessen. 1909.
Gorman M., Sanford J., (eds.) Categories, Historical and Systematic Essays, Catholic University of America Press 2004
Grapotte, S., et al. (dir). Kant et les Grecs hier et aujourd'hui, Paris:Vrin 2022
Hartung G., King C., and Rapp C., Aristotelian Studies in 19th Century Philosophy, Berlin, Boston: De Gruyter, 2019.
King C., Raspa V., (eds) Aristotle’s Organon in Old and New Logic 1800–1950, Bloomsbury, 2025
Sgarbi M. Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method SUNY 2016.
Thouard, D., (dir.), Aristote au xixe siècle. Presses universitaires du Septentrion, 2005,

Бележки
[0] За категориите вече е ставало дума тук (и другаде)
[1] Sgarbi, p.18 “the result of my research, thereby providing justification for my thesis that Kant’s work must be included within the Aristotelian tradition”.
[2]Sgarbi, p.128
[3] Sgarbi, p.162 (analytic vs dialectic); Mesquita A., Santos R., (eds.) An Introduction to Aristotle’s Organon, in New Essays on Aristotle’s Organon, Routledge, 2024 p.2;
[4] Kакто по- късно се изяснява, това се оказват категории на природата, а в КПР Кант въвежда и категории на свободата (бг. с.107). Quinn T., Kant: The Practical Categories In Gorman M., Sanford J.,(2004) p. 81-96
[5] Hauer М., The interpretation of Aristotle’s Categories in the Neoplatonic Commentary Tradition, In Fossati (2017); Тренделенбург, О. Апелт и Бониц са съответно представители за трите вида прочит в 19в.; оставяйки в страни онтологическата идеолгизация, дебатът е: език или логика (вж. Gazziero L., Contraintes disciplinaires– anciennes et modernes – de l’interprétation logique des Catégories d’Aristote In Briere et Lemaire 2019)
[6] Raspa V., Kant and the Debate on Aristotle’s Categories in the Nineteenth Century, In King Raspa (eds), (2025), p.17-38
[7] Предишната монография изглежда е Aristoteles und Kant, Gorland A., 1909.
[8] Honnefelder L., Metaphysics as a discipline: from the “transcendental philosophy of the ancients” to Kant’s notion of transcendental philosophy. Friedman R., Nielsen L., eds The Medieval Heritage in Early Modern Metaphysics and Modal Theory, 1400–1700. Dordrecht: Springer Netherlands, 2003. 53-74.
[9] Преводи на италиански и френски eзик излизат eдва през 90е; дискусията от 19в. е чудесен пример за академична езотерика (see Raspa, 2025)
[10] По-обстоен коментар се намира в новия френски превод на „Категории“ Catégories de pensée et catégories de langue: le débat contemporain, In Aristote,Catégories, présentation, traduction et commentaires de F. Ildefonse et J. Lallot, Paris: Seuil, 2002, p. 328-344. Вж. също Gazziero L., (2019).

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Messieurs les Anglais, tirez les premiers

„Английският език не съществува.“ Това е лошо говорен френски. Едно провокативно до абсурд заглавие, но под него стоят доста сериозни (и някои несериозни) аргумeнти. Бернар Серкилини е утвърден (академичен) езиковед, а тезата, която изказва в исторически аспект е доста по-състоятелна, отколкото карикатурният й надслов заявява.

Bernard Cerquiglini "La langue anglaise n’existe pas". C'est du français mal prononcé. Paris: Gallimard, 2024 (р.208)

След Уилям Завоевателя в течение на два века говореният от колонизаторите на Англия език е френски, а после в течние на още поне два елитите продължават да го говорят. Само че с прекъсването на връзката островният френски започва да се променя по начин, различен от този на континента – там е силно влиянието на южния окситански език, докато отвъд Ламанша местният език обуславя деформирането му. Тази диференцирана еволюция бързо и объркващо скрива много от изначалната общност.
Изложението на книгата е по-скоро индуктивно – първо примерите, после теорията, сиреч Историята. Че езикът собствено е граматика, а не лексика е нещо добре известно и няма спор, че английският не е романски, а германски език. Но с нормандско- френската основа и латинската „учена“ терминология лексикалният му състав се оказва приблизително 1/3 френски + 1/3 латински и в оставащата част само около ¼ местен, отделно от други разнородни заемки: оценката недвусмислено изявава, че романският компонент определено е над 50%. Английските речници се славят със своята дебелина, но по-реално може да се счита, че доста много думи съсъществуват в синонимия – една с местен, произход, друга с - френски и още една - с латински и разликите им са стилистични, а не толкова семантични. Отрицаваща фраза от заглавието е в кавички, доколкото тя е известна като изказване на Жорж Клемансо, личност несъмнено подходяща за нейното авторство, макар литераторите да са я проследили до книгите на Дюма (с.68). В хода на разглежданията се уточнява и че английският е не лошо, а различно говорен френски. В действителност част от забавата, която Серкилини не пропуска да отбележи, е връщането на собствено френски думи като английски, които пък французите произнасят по свой маниер: например фешόн или пипόл от бившите фасон или пьопл.

Преди да се упоменат регулярните фонетически промени, ударенията и пр. би следвало да е ясно какъв точно „френски“ е бил пренесен на Острова, щом като векове след Шарл Велики (не)осведомени люде считат, че те говорят латински. Серкилини по-рано е писал за историята на езика [1] и този аспект е само бегло споменат, но все пак определено е разграничена една начална фаза на нормандски френски следвана от преминаването във втора – на англо френски. Ако на континента остава рефлексът говореното да се пише на латински, на острова пишещите могат да се хвалят със своя език, когато са родом от Франция, а местните признават, че говорят „фалшив френски“ (108).
Към днешна дата Френската академия вече 5 века се грижи за езика и несъмнено дейността й има траен ефект. С възхода на интернет английският завоюва глобална доминация, но пък големите-езикови-модели в последно време рязко улесниха превода и практикуването на „местен“ език. Какво ще се случи по-нататък е въпрос на догадки, но книгата на Серкилини умело напомня, че зад очевидно стои неочевидното. Занимателно и развлекателно четиво, тя демонстрира как експертното знание може да бъде излагано в неотегчителна и неакадемична форма, избягваща досадата и крайното опростителство.
Навярно добро сравнение за подобно начинaние би била шровокацията на Пиер Байар Как да говорим за книги, които не сме чели [2], но лесно се съобразява, че превод тук трудно ще сработва.

*

„Нация от Бакали“ е презрителното описание, което французите са дали за англичаните и макар първоначално то да е от военен контекст, днес употребата му е присъща по-скоро в академичните среди и най-вече сред спекулативно мислещите. Английската, и по-общо англоезичната, философия действително издава такъв манталитет. Едва ли щеше да има нужда от коментар, ако в Уикипедия нямаше статия с това заглавие. И както не е трудно да се предскаже, от нея се научава, че в такова описание няма съвсем нищо лошо, напротив... Маргарет Тачър, дори била казала, че това e повод за гордост, но по логиката на параграф 22 едва ли би могло да се очаква друго...


[1] Cerquiglini B., 1991 La naissance du français, PUF Que sais-je ? (no 2576) 3.éd. 2007
[2] Bayard P., Comment parler des livres que l'on n'a pas lus?, Paris:Minuit (2007)
Пиер Байяр, Как да говорим за книги, които не сме чели, София: Сиела (2008)

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Кубът на Спрекелсен: между недоразумението и драмата

Ключовият елемент в мегаломанския урбанистичен проект La Défense е кубът на Спрекелсен, известен още и като Арката на Дефанс. Самият автор нарича конструкцията, която е добила правото да бъде реализирана, единствено и само Куб, но около него повечето използват наложена от Робер Лион дума „арка“. На френски, както и в изписването на латиница въобще, се прави разлика между arche и аrc. [1] Това е само първото недоразумение в историята на монументалната постройка, която се оказва изпълнена от двусмислици и противоречия.

Laurence Cossé, La Grande Arche, Paris: Gallimard, 2016 (402 p.)

В 2016 г, когато излиза „документалният роман“ La Grande Arche, Лоранс Косе вече е имала 35 годишен литературен опит, десет книги, и няколко литературни награди в своя актив. На архитектурния минимализъм чудесно съответства лаконичният й стил, но той също позволява да се открояват всевъзможните конфликти възникващи в реалността – включително и в свидетелствата за нея.

Сюжетната линия е предначертана: в 1982 г. във Франция е обявен конкурс, който бива спечелен от неизвестен датчанин и неговият проект е реализиран, така че откриването съвпада с двестагодишнината от революцията. Само че в 1986 г Спрекелсен абдикира от проекта и половин година по-късно умира; в същото време френската левица губи парламентарните избори и завръщащите се на власт започват неприкрито да саботират начинанието. Така в различни аспекти могат да се се очертаят серия противо-поставяния, макар в действителност те да са сплетени в историческа цялост. Най напред чисто концептуалното противопоставяне: куб/арка и после стандартно за рахитектурата форма/функция. Но по нататък се намесват хората: принципите срещу прагматизма, датския манталитет срещу френския, десни и леви. Според собствения си интерес всеки може да се фокусира върху едно или друго, така че факти или характери да излизат на преден план без да има привилегирована история.

(*) Кубът и изкуството е обезсърчително широка тема. Онова, което навярно следва да се помни е, че макар кубът да изключително прост като ментален обект, проективната геометрия успява да генерира от него достатъчно много различни проекции. Не толкова просто е намирането на тримерните проекции от 4-мерен куб, а кубът на Спрекелсен е именно една от тях. Реализацията на куба е напълно отделима от своя скрит под земята постамент. Реториката, която да свърже куб с кивот – което на френски е arche – е непосредствена, докато случайната омонимия провокира семантическото приплъзване към арк(а). В кивота е поставено посланието и, както би казал МакЛюан, the medium is the message.

(*) Стандартния архитектурен синтез форма-функция трудно сработва: дали постройката е монумент или сграда? В заданието е било казано, че мястото ще служи за някакво Международно кръстовище на комуникацията/ un Carrefour international de la communication - кух управленчески жаргон [2] далеч от всякаква конкретика. В проекта на Спрекелсен приземният корпус и/или (под)покривното пространство осигуряват неспецифицираната възможност, докато двете вертикални страни са предвидени за офиси, които, макар и неудобни, ще са с изключително атрактивна локация (както биха казали промоторите). С идването си новата-стара власт ликвидира измислената институция и начинанието генерално се обезмисля, но строежът вече е до към средата си. Започва паническо търсене на инвеститори и финансиране, дoкато архитектът е непреклонен: покривът няма да бъде превърнат на белведер, и още по-малко в гигантски билборд, видим от територията на цял Париж.
Центровете на стените на всеки куб задават, дуално, октаедър, т.е. две слепени пирамиди, едната преобърната: такива се намират в двора на Лувъра – на другия край на т.н. историческа ос. Последното ниво на Куба схематично е разделено на квадрати 20-на-20 м., като около централния четири от тях са оставени открити за вътрешни тераси. [3] В настилката там е реализиран зодиакален кръг, 4 дъги от който са видими от въздуха (и от гугъл); на запад, е невидима частта с Лъв, на изток, към Обелиска на Конкорд – Водолей. Друга визуална линия свързва центъра на покрива с Айфеловата кула и небостъргача Монпарнас, а тя практически сочи към залеза на лятното слънцестоене, на където, впрочем, е обърнат и кубът. [4]
(*) Не личи Лоранс Косе да се вълнува от този тип символизми, но пък видимо се интересува от клишетата за т.нар. „национален характер“.[5] Покрай своята книга тя контактувала с датчани и установявила, че те гледат на французите като на несериозни и ненадеждни хора, вечно готови да спорят и да променят всичко. Спрекелсон се оказва продукт на общество, трайно белязано от протестански фанатизъм и неговата безпардонна неотстъпчивост травматизира всички, които се сблъскват с нея. Единственият човек, с когото комуникира сякаш нормално, е президентът на Републиката, Митеран - подразбира се че и двамата са в позиции на квази абсолютна власт. Донякъде парадоксално, изпълнителите на проекта, с които Спрекелсен е в перманентен конфликт, след смърта му започват да прояват сходна несговорчивост, но при тях грижата за проекта става и грижа за неговата памет. Въпреки всичко остава спорна преценката на неговата абдикация, контрастираща с абсолютисткия му перфекционизъм.[6]
„Случаят Спрекелсен“ днес издава още и една осезаема промяна в обществото: в 1982 г. е било възможно напълно неизвестен човек безпроблемно да участва в публичен конкурс, зад който са заложени милиарди.[7] И най-вече – да го спечели... Догадаваме се, все по-уверено, - 4-тото измерение е мястото на Утопия.
*
От книгата на Лоранс Косе е направен филм, L'Inconnu du Grande Arche (реж. Stéphane Demoustier), показан в Кан през 2025 (нещо като отмъщение, може би, че книгата редовно споменава как хората говорят, а не как изглеждат).
Бележки
[1] На изучаващите френски език редовно се обяснява, че думи, привидно различаващи се само по граматически род, често ca семантически несходни (напр. patin/e, machin/e, mandarin/e); Така е и на латински: anim-us/a или аrc-us/a. Аrc е от латински, докато аrche идва от гръцки (през лат. аrcа) „кивот“ или „ковчег“ за разлика от „лък“ или „дъга“. (Р. Лион е директор на Caisse des dépôts (т.е. ковчежник но не го знае)); реф. Косе с.200.
[2] „Кръстопът“? - старомодна метафора. Какво е „комуникация“ в 1982? Не непременно теле-комуникация - още няма интернет, макар че във Франция вече тръгва минител. Скачените съдове са Les Vases communicants (както е заглавието на А. Бретон от 1932). В 21 в. думата е станала прейоративно название за публично говорене.
[3] Ако квадратната 5х5 мрежа се номерира, централните са 7,9,17 и 19. Тази декорация има статут на произведение на изкуството с автор Жан-Пиер Рено (Raynaud); квадрат срещу кръг, да е земя срещу небе? в средновековието и по-късно използват вложени квадрати за небесните карти, т.е. арката в анфас.
[4] За т.н. „историческа ос“, която съвпада със Шанз Елизе и продълженията в двете посоки, е писано немалко, включително и в сензационално-конспиративен дух, какъвто изпълва книгата Талисман на Бовал и Хенкок. Често се споменава, че Кубът е завъртян (с 6° на север) спрямо оста, и по рядко, че така е ориентиран по слънцестоенето. За другата ос („туристична“, може би: tour в ж.р. е кула, в м.р. обиколка), липсват подобни писаници.
[5] Според справочниците траен неин интерес е властта.
[6] Нищо не е известно за развоя на заболяването, довело до неговата скоропостижна кончина.
[7] Днес в Обединена Европа подобна възможност е предварително осуетена чрез изобретателни бюрократични регламенти.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

След Бергсон

Giuseppe Bianco, Après Bergson. Portrait de groupe avec philosophe. PUF, 2015.
Alessandra Campo and Simone Gozzano. Einstein vs. Bergson: An Enduring Quarrel on Time. de Gruyter, 2022.

Историята След Бергсон, която Джузепе Бианко е публикувал неотдавна, несъмнено е забележителен труд. В популярните представи Бергсон е знаменитост от началото на ХХ век, чиято слава бързо помръква в годините след Първата световна война. Познаващите по-отблизо френската интелектуална литература знаят, че името на Бергсон често се споменава по един или друг повод, но с него не се свързва нищо състоятелно, освен разбира се „историята“. Бианко убедително показва, че Бергсон присъства там далеч по-реално и немалко разногласия са били съпровождани от препратки към негови постановки. Френската философия е добре институционализирана и съответно влиянията са канализирани, но именно този фон е предпоставка да процъфтява анти-естаблишмънтът: бергсонианството е опозиция на сорбонарството, Бергсон остава извън университета също както Сартър; тази повърхностна прилика е просто забележима за разлика от усложнената им съдържателна свързаност. Сорбоната успява да отклони и Бергсон и екзистенциализма, но следваща мода, структуралистката, успява да я дискредитира - една пирова победа, доколкото поструктурализъм или постмодернизъм заличават критериите за състоятелност на дискурса.

От края на 19в., четири поколения приблизително съответстват на поредицата идейни течения (условно: бергсонианство и опоненти, екзистенциалисти, структуралисти, пост- структуралисти) и Бианко регулярно подчертава кой на кое принадлежи, така че плеядата имена, които споменава, не се превръща в мъглявина. За двайсетина от най популярните той е представил в графична схема филиацията им и контекста, с което умело резюмира цялостното си изследване. Ключовата фигура в пост-бергсоновата епоха се окзава, разбира се, Жил Дельоз и това в последна сметка остава като несводим исторически факт. Бианко счита, че той е бил под влиянието на Марсиал Геру като е бил и привлечен от неговите разбирания за системност в творчеството на значимите философи. Именно такава реконструкция е Бергсонизмът на Дельоз, книга, от чието влияние се определя мястото на Бергсон в последната третина на 20в. Но с нейната разработка Дельоз добива и съществена част от схващанията, които се считат за собствено негови - в перспективата тук, сътрудничеството му с Гатари е по-скоро отклонение, докато двутомника за Киното 1,2 го връща категорично в реториката на бергсонианството.
Като остава извън университета, Бергсон се оказва лишен от възможността да култивира последователи и, по-нататък, стандартно да създава „школа“. Увлечението по феноменологията (на екзистенциалистите) до голяма степен прикрива неговото влияние, при все че неговата близост с Хусерл е забележителна. А за англо-американската философия рецепцията му е блокирана, веднъж от злостната реторика на Ръсел и още от собственото му категоричното отхвърляне на (позитивистичната) идеята, че анализ на езика е единственото възможно занимание на философи. При краткото си съществование French Theory открехва англоговорящите за бергсонианството а ла Дельоз, но не личи някъде това да е произвело ефект: тяхното неразбиране или нежeлание да разберат нещо от Бергсон определено е фрапиращо.
По съвпадение в същата година с книгата на Бианко излиза и журналистическата трактовка на Химена Каналес за една среща на Бергсон и Айнщайн. „Събитието“ е по-скоро фактоид и се свързва с това, че след 1931 г. Бергсон спира преиздаването на Траене и едновременност, труд върху който, както обикновено, той е работил (не)известен брой години. Тъй като името „Айнщайн“ хипнотично привлича американската публика, през изминалото десетилетие изровената от Каналес случка добива стаус на академичен предмет, върху който да се пише и дори да се организира международна конференции What is time? Einstein-Bergson 100 years later, насрочена така че материалите от нея да излязат точно навреме.
В 2019 г. е задвижен петгодишен Global Bergsonism Research Project “A Chapter in the Global History of Philosophy: New Perspectives on Bergsonism”. До тук проектът изглежда главно като експлоатация на името (евфемистично описaна като „нови перспективи“), но една от официалните цели е „написването на световна история на Бергсонизма“, а не нещо по-малко.

Deleuze G., Le Bergsonisme (1966); (en). Bergsonism (1988);
Cinéma I: L'image-mouvement (1983), II: L'image et le temps 1985 (en.) 1986 and 1989
Russell B., The philosophy of Bergson, The Monist (1912): 321-347; (1914) The Philosophy of Bergson. Cambridge: Bowes and Bowes,; (1946) History of Western Philosophy, London: Allen & Unwin
Canales J., (2015) The Physicist and the Philosopher: Einstein, Bergson and the Debate that Changed Our Understanding of Time, New Jersey: Princeton University Press
Savitt S., What Bergson Should Have Said to Einstein, Bergsoniana 1 (2021).
Kügler P., What Bergson should have said about special relativity, Synthese 198.11 (2021): 10273-10288.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Математикът Коперник

Математика се пише за математици

Mathemata mathematicis scribuntur – и без специализирани познания се догадаваме, че иде реч за математика и нейното писане. Звучи като труизъм, макар че аналогични изрази могат да се окажат достатъчно некоректни: писалките се правят за писатели или бъчвите – за бъчвари? Реториката на тавтологиите обаче е прозрачна и посланието им е ясно – некомпетентните следва да се въздържат от коментар и мнения. Това твърдение относно математиката е било изказано през XVIв. в забележителен контекст: посвещението за папата, което Коперник пише в началото на De Revolutionibus. Биографиите твърдят, че той е бил възторжен “хуманист“, включвайки в това особено внимание към античността и нейните езици – латински и гръцки. Негов маниер е, напрмер, за място откъдето е наблюдавал небесата, да посочи „Гинополис, което наричат обикновено Фромборк“ - заиграване с германското Фрауенберг. По-нататък Koперник демонстрира своята ренесансова начетеност като от ‚математици“ преминава към „матеолози“, празнословците[1]. Могъл ли е тогава да не знае, че думата „математикус“ в класическия латински е добила основно значението „астролог“?
Примери за това днес могат да се намерят във всеки добър справочник, когато човек не познава достатъчно класическите образци. Освен препратки към Тацит или Ювенал, добре е да се знае и че кодекс Юстинианеус включва раздел De maleficiis et mathematicis et ceteris similibus (9.18.0) и едно от първите положения там гласи Artem geometriae discere atque exerceri publice intersit. Ars autem mathematica damnabilis interdicta est (9.18.2). С промените (да не кажем регреса) в интелектуалния живот математическите дисциплини от квадривиума най-често се обозначват метонимично с частта “геометрия“, докато „математика“ изобщо бива свързвана с астрологията.

В този период е измислен и лозунгът, за който се твърди, че стоял на над входа на платоновата академия „Незнаещите геометрия да не пристъпват“[2]. Той фигурира на гръцки, /Aγεομετρήτος μήδεις ειςιτω/ и в първите редове от представянето на De Revolutionibus. От четене на платоновите текстове недвусмислено се разбира, че всички дисциплини от квадривиума са важни за интелектуалното постигане на света; и, може би, астрономията - дори повече от останалите. На това място следва да се отбележи (още веднъж [3]), че текстовете на Платон навсякъде използват думата „астрономия“, нещо което озадачаващо контрастира с тези на Аристотел, където се среща преди всичко „астрология“. Че това е само последица от редакции, е хипотеза, която се нуждае от дискутиране. „Гръцката астрология е имала две общи имена с астрономията: astrologia, което първоначално значело същото като astronomia, и mathematike (techne), така че от първи век н.е. нерядко астролозите били наричани математици“ – констатират експертите [4].
Контекстът на De Revolutionibus включва задължително и предварителната „анонимна“ бележка, написана от Осиандър. В нея думите „астрономия“ и „астроном“ стоят недвусмислено, а геометрия продължава метонимично да представя математиката. Може разумно да се преполага, че той се тревожи не само заради съдържанието на книгата, но и поради реториката, с която авторът го защищава: „Ако случайно някой празнословци (матеолози / ματαιολόγοι), невежи в математиката, но претендиращи за умения в нея се решат да цензурират и осъдят моята хипотеза, позовавайки се на авторитета на Писанието, изтръгнат за техни цели, аз ще нехая намирайки преценката им за непремерена“. Заиграването с гръцката дума на това място е несъмнено ловък ход, който позволява и продължението към Лактанций „известен с друго, а не с оскъдната си математика“. Коперник навярно е чувал мнението, че хелиоцентризмът е в противоречие с Писанието - нещо което, по-късно се разбира, е било упоменато в трапезните приказки на Лутер. В немската версия донесена, от Аурифабер се забелязва различие противопоставящо някакъв „нов“ „астролог“ и „изкуството на астрономията“: "Говори се за някакъв нов астролог, който иска да доказва, че Земята се върти и движи...този глупак иска да обърне с главата надолу цялото астрономическо изкуство. Ама както светото писание ни казва, Йешуа заповядал на Слънцето да стои, не на Земята“. Реторическият контраст астролог/ астрономия се усилва сякаш от употребата на квалификацията „глупак“[5].
Принципно погледнато, астрономията е позитивната част от астрологическия дискурс, негово фактическо условие; проблемът е, че след като дискурсът е несъстоятелен, то сгрешена астрономия не влияе на така или иначе случайни твърдения. Клавдий Птолемей достатъчно категорично е отграничавал едното от другото, математиката от логоса, и векове по-късно дистинкцията се знае, както свидетелства етимологията, не само дисциплината, но и едноименната книга на Изидор Севилски: законът, lex, респ. nomos, e принцип, но е и различен от предмета за който казва - логосът или съответно sermo. Но че едно слово, обосновано или не, може да се разкрие като фалшиво е нещо, към което църковните дейци са особено чувствителни.
Единомислието на църквата и просвещението, две иначе враждуващи на нож страни, става непреодолима сила в XIX в., наричан нерядко „века на историзма“. Докато дисциплината се конституира, развива се и нейният органон – речниците на класическите езици. Повсеместно се пренамира твърдението, в една или друга формулировка, че “астрономия” и “астрология” преди Новото време били синоними; доколкото конюнктурната подмяна на едно с другото улеснява гладкия наратив за прогреса тя бива узаконена в нормативността на речника: „речникът така казва“. Струва си да се отбележи, че Симплициус, в бележка, направена реално около 1000 години след Платон и Аристотел казва, че „по негово време астрономия е занимание с движението на небесните тела, а астрология – с последиците от тях“. Неговото пояснение е предшествано от историчната забележка, че „докато астромантиката видимо не била стигнала до Гърция, древните прилагали името астрология на това което сега се нарича астрономия“ [6].
Вниманието към езика позволява достъчно недвусмислено да се заключи, че Коперник не само в собствените си очи, но и в тези на околкните е бил математикус, сиреч астролог. Това, че неговото начинание се оказва разрушаващо за астрологията би могло да илюстрира чудесно мнението на Попър, че историята се състои в изучване на напредвидените последствия от действията на хората. Пристрастието към пророци и вождове обаче е твърде силно и желанието от Коперник да се прави някаква изключителна фигура е неудържимо. Така Коперник би бил единственият чист астроном, отхвърлил заниманията с астрология. Враждебността към всякакво упоменавана за астрологията като съществен културен фактор е донякъде обяснима: тя е изчеркната от историята веднъж от ревностните християни и по-късно от Просвещението.
Гръмката фраза на Хегел, че „Световната история е световният трибунал“ може да се чете и по-ограничено - като накакво предугаждане на позитивизма: знанието, и в частност – историята, да се основава на доказателства. На коя страна обаче пада тежестта да доказва, че Коперник е бил астролог? Неговият ексепционализъм (единственият, който се занимавал само с астрономия и не с астрология) не почива на друго освен на липсата на доказателства, което, както гласи формулата не е доказателство за липса. Това не пречи на издателите на импозантното френско тритомно издание на De Revolutionibus единствено да повторят, че тезата за астрологическа мотивация при Коперник не е текстуално подкрепена. Андре Году, с цялата резервираност полагаща се на корифея квалифицира обаче отхвърлянето й като прибързано. Той все пак я нарича „теза на Уестман“, препрашайки към неговата книга Коперниканският Въпрос. Това просто и убедително разсъждение както и уликите от словоупотребата обаче противоречат на господстващия наратив.
Във френския превод на De Revolutionibus фразата посочваща адресатите на книгата Койре превежда: „Нещата математически се пишат за математици“. Такова буквално предаване винаги има аргумента, че минимално се отклонява от оригиналния текст. Историческата действителност обаче свидетелства, че по това време хора със социалното битие на математици няма. Кой тогава е математик? Влиятелният английски превод на Роузен обаче подменя „математика“ с „астрономия“, така че „Астрономия се пише за астрономи“. Освен изличаването на словоупотребата от Осиандер, в неговата версия Лактанций е слаб астроном. Уестман тушира проблема като пише, че математикуси били хората вещи в смятане, музика, статика или астрология. Не е трудно да се разбере, че след като книгата на Коперник не е насочена нито към едно от първите за нейна аудитория остава единствено последното.
„Наука се пише за учените“ би било безобидна и естествена форма, но заобикалянето й издава, че изследователите са наясно за какво иде реч и сякаш панически не успяват да намерят заместител

Бeлежки
[1] Думата матеолог несъмнено е била въведена с умисъл от вида особено ценен през ренесанса; писмено личи разликата ματη../μαθη..
[2] Saffrey 1968
[3] Hubner 1989; Losev 2012
[4] Zhmud 2018 https://philpapers.org/archive/ZHMAGM.pdf
[5] В латинската версия на анекдота, обидата липсва, а думите са уеднаквени към астрология. Norlind (1953), Koyré (1961:74-5), Kobe (1998).
[6] Simplicius, In Arist. Phys. 293.9 – 15.
[7] Westman 2011
Библиография
Copernicus N., De revolutionibus orbium coelestium 1543, Nuremberg
преводи на еазни езици: tr. & comm. by Edward Rosen, Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1992; éd. critique bilingue sous la dir. de Michel-Pierre Lerner, Alain-Philippe Segonds, Jean-Pierre Verdet. 3 vols. Paris : Les Belles Lettres, 2015 (cf. Shank M., The French Copernicus Edition, Journal for the History of Astronomy 2017, Vol. 48(4) 460–80; Goddu A., The (likely) Last Edition of Copernicus’s Libri revolutionum, Variants, 14 (2019) http://journals.openedition.org/variants/908)
Hübner W., 1989 Die Begriffe “ Astrologie ” und “ Astronomie ” in der Antike, Mainz: Akademie Mainz
Kobe D., Copernicus and Martin Luther: An encounter between science and religion, American Journal of Physics 66, 190 (1998)
Koyré A., 1961, La Révolution astronomique: Copernic, Kepler, Borelli, Paris: Hermann
Losev A. 'Astronomy' or 'astrology': a brief history of an apparent confusion. Journal of Astronomical History and Heritage , 15 (1), 42 -46 (2012 ). http://articles.adsabs.harvard.edu/pdf/2012JAHH...15...42L
Norlind W., Copernicus and Luther: A Critical Study, Isis 44, 273–276, 1953.
Popper K., Conjectures and Refutations: The Growth of Scientific Knowledge, London: Routledge
Saffrey H., Aγεομετρήτος μήδεις ειςιτω: Une inscription légendaire, Revue des Études Grecques Vol. 81, No. 384/5 (Jan.-Juin 1968), p. 67-87 https://www.persee.fr/doc/reg_0035-2039_1968_num_81_384_1013
Westman R., The Copernican question: Prognostication, skepticism, and celestial order. Univ of California Press, 2011.
Zhmud L., Kouprianov А., 2018 Ancient Greek Mathemata from a Sociological Perspective: A Quantitative Analysis, Isis, vol. 109, nbr 3. Note#36 p.454
Simplicius, On Aristotle Physics 2, tr. B. Fleet, New York: Bloomsbury publishing 1997

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

„Блуменберг“

„Блуменберг“, заглавието на книгата от Сибиле Левичаров е името на немския философ и историк Ханс Блуменберг (1920-96), а посвещението на Бетина Блуменберг е за неговата дъщеря: фактологията неизбежно ще има определяща роля при всеки опит за прочит на текста. Изобилието от имена и препратки е видимо и всеки, който има желанието да щрака, може да научи подробности. Въпреки това остава подозрението, че зад цялата културна многозначителност може би няма нищо, което да е достатъчно еднозначно очертано и достъпно. Остава, разбира се, и удоволствието от информираното спекулиране.
Блуменберг е не толкова философ и/или историк, колкото неуспял теолог – подобно на Хегел или Хайдегер – и това несъмнено преопределя перспективата, в която се ситуира Левичаров; самата тя, четем в справочниците, е следвала Religionswissenschaft. Основната атракция в книгата обаче е един лъв, видим единствено за Блуменберг и една монахиня: това изглежда е достатъчно указание за неговото интерпретиране. За да стоят наравно измисленият лъв и историческият Блуменберг, авторката съчинява реалистични подробности - лъвът е стар, хърбав, видимо уморен, прозява се и главно лежи - повтаряни когато той бива упоменаван. Като професор, Блуменберг има студенти и четрима са дадени като персонажи. Всеки от тях като че ли онагледява някаква житейска траектория, чиято финитност е подчертана с посочване на кончината: самоубийство, сърдечен пристъп и пр. Пред финала, след като и монахинята и Блумберг са починали, всички заедно с лъва се озовават в някаква пещера или царството на сенките и водят там несвързан разговор. В последните редове от книгата лъвът произнася „Блуменберг“, перва го с лапа и го „отмъква в друг свят“. Фикция и реалност си разменят местата...

В края на книгата авторката ни осведомява, че текстът й не съдържа дословни цитати от работите на Блуменберг, които впрочем съвсем не са малко. Пет години след смъртта му с неговото име е била издадена книжката Лъвове, която съдържа трийсетина пасажа коментиращи лъв, по един или друг повод – четиво съвсем невпечатляващо, но фактът на издаване загатва, че в някакъв по-тесен кръг на запознати навярно е известна по-особената значимост на предмета; Левичаров определено е между „посветените“ и нейна книга, не само в детайли, но и като цяло, стои някакси неловко, без да може да се каже колко умисъл и колко несръчност има зад това. Без предполагаемата задълбоченост, на повърхността остава един претенциозен език, който на моменти мутира в разговорна реч, също както ерудитска образност съжителства с имената от поп културата. Описанията на две пътешествия се открояват като образцова за този жанр проза и контрастират с експедитивното третиране на множество други епизоди. Прозира неудовлетворението на Сибиле Левичаров от съвременността, нагласа, която споделя с Блумберг и за която нейната книга, въпреки добрите й намерения, сякаш допринася.

Сибиле Левичаров, Блуменберг. София: Атлантис КЛ, 2013 ( глава 1 )

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

„Анаграмите“ на Сосюр

„Анаграмите“ на Сосюр са една хипотеза, обсебила за кратко своя автор, изоставена, но преоткрита в неговите ръкописи; тя битува като куриоз, предмет на академичен интерес. Нейната история лесно може да бъде предадена накратко [1]. „Първичната системата на гласните в индоевропейските езици“ е монографията на Сосюр [2], която утвърждава името му и от рано засвидетелества неговия интерес към фонологията.

В течение на годините Сосюр е отделил немалко време да брои звуци в античните текстове, били те гръцки, латински или санскритски [3]. През 1906 г. в момент на скука го осенява „прозрение“, че освен рими и алитерации древните поети са прилагали и други форми, в чието изучаване той трескаво се впуска. За четири години изпълва около 100 тетрадки (2500 стр.), из които неясното предположение мутира от идея за някакъв баланс на звуците към разпознаване на особено „значими“ повторения и пренамиране на ключ за композиционния принцип. Сосюр започва да вярва, че текстовете, които изучава, съдържат като „хипограма“ определено име (дума или синтагма), чиито звуци и срички скришом да направляват възприятието. Увлечен от идеята, той стига до там, че изнамира хипограми не в само литературни текстове, а повсеместно -примерно и в писмата на Цезар.
Фактът, който остава, е че Сосюр не публикува нищо за тези свои търсения; за тях e известно само в тесен кръг, най-напред от познати и после от архивисти, чели ръкописите. Добра аналогия изглежда са алхимическите занимания на Нютон, отнели много време на един ум, демонстрирал своя блясък в друга област. Световната слава е сякаш безпардонна и не оставя нищо скрито: в 1964 Жан Старобински публикува първите фрагменти от сосюровото наследство, а в 1971 излиза и неговата монография[4]. Въпреки че вече половин век се публикуват нови материали и изследвания, тя остава като ключов момент за темата.
*
Фаталният въпрос е, разбира се, за реалността зад „прозрението“: първо, дали анаграмите не са просто илюзия и, по-нататък, дали са продукт на преднамереност. Идея за някаква статистическа проверка е имал още Сосюр, но при липса на каквото и да било по-конкретно правило не е ясно какво следва да се брои: проста статистика на букви (звуци) или някакво тяхно „редуване“ до сега не са демонстрирали значими девиации.[5] Оставяйки предмета хипотетичен, дискусията дали хипограматизмът е несъзнателен или преднамерен губи атрактивност. Теорията, към която Сосюр клони е, че древните литератори започвали най-често с някакво име, медитирайки над всички съставящи го звуци и после композирали текст съблюдавайки, доколкото е възможно (не)известни правила. Без специфика и без статистика примерите, които Сосюр привежда, днес не изглеждат убедително, но въпреки това аргументи в негова защита не липсват и те често са изненадващо изобретателни. Старобински, както множество литератори франкофони, охотно препраща към несъзнаваното – както при моментното забравяне на дадено име опитите то да бъде намерено са твърде хаотични, така кодираното в текстовете не подлежи на експлицитни ходове. Друга находка са „манекените“ на Сосюр – думи с разбъркан състав, но запазващи първата и последна буква [6]. В когнитивните науки фактът, че силабическото писмо видимо предшества фонетическото подсказва, че в невроните сричките и звуковите корелации навярно имат достатъчна реалност, за да влияят на всякакво езиково поведение [7].
В последна сметка Сосюр не преследва някакъв скрит смисъл, а се опитва да определи един аспект на неуловимото качество „литературност“, което предполагаемо придава ценност на някои текстове. Анафонии, резонанси, отзвуци и прочие „игри“ са видимо са част от арсенала на писателите, добре версирани в античните традиции - и той ги пренамира в ренесансови, и дори по-късни произведения. Сведена до тезата за някаква забравена (и изоставена) традиция неговата хипотеза съответства повече на един общо-лингвистически формален подход и не толкова на някаква филология.
Онова, което остава след изучаване и дискутиране на сосюровата идея, изглежда е някакси в страни от нея. Предполагаемо, съставителите на Ведите са идентифицирали и класифицирали срички и звуци, с оглед на безпогрешното им предаване; аналогично гръцката практика е предпочела фонетическия запис пред консонантното писмо – в двата случая анализът е опрял до неанализируеми по-нататък, първични, елементи. Това биха могли да са първообразите на неделимите атоми, които Левкип и Демокрит са популяризирали. „Трагедии и комедии се пишат със същите букви“ е коментирал Аристотел, като и другаде се връща към съпоставянето (GC 315 Met. 985) А историческият факт е, че атомизъм има в древна Индия и Гърция, и не в Китай или Египет [8]. Също както е подвеждащо названието „анаграми“, такава е и аналогията пустота-и-атоми като гласни-и-съгласни. Съвсем правдоподобно може да се твърди, че въздушния поток оформен като гласен звук бива прекъсван по разни начини от съгласните. В априорния логически анализ няма първо и второ, за разлика от анализа на даденостите. Дали от букви/звуци през думи и фрази се стига до комедия или поема или пък обратно – това е въпрос на перспектива, неинтересен за структуралистите.

Bibliographie

[1] Testenoire P., Les anagrammes de Saussure après un demi-siècle, Studi Italiani di Linguistica Teorica e Applicata, anno XLVIII, 2019, num. 2 /Academia.edu/. По подробно: Testenoire P.-Y. (2013), Ferdinand de Saussure à la recherche des anagrammes. Limoges: Lambert-Lucas. Bravo F. (2011), Anagrammes. Sur une hypothèse de Ferdinand de Saussure, Limoges, Lambert-Lucas. Callus I. (2002), A chronological and annotated bibliography of works referring to Ferdinand de Saussure’s anagram notebooks. Part I, 1960-1979, Cahiers Ferdinand de Saussure 55, p. 269-295. /online /
[2] Ferdinand de Saussure (1878), Mémoire sur le système primitif des voyelles dans les langues indo-européennes. Leipzig: Teubner /online/, вкл. в събраните публикации Recueil des publications scientifiques de F. de Saussure (1922), ed. C. Bally and L. Gautier, Lausanne and Geneva: Payot.
[3] Saussure F. de (2013), Anagrammes homériques, éd. P.-Y. Testenoire. Limoges: Lambert Lucas. Gandon F. (2002), De dangereux édifices. Saussure lecteur de Lucrèce. Les cahiers d’anagrammes consacrés au De Rerum Natura. Louvain – Paris: Peeters. Shepheard D. (1982), Saussure’s Vedic Anagrams, Modern Language Review 77/3, p. 513-523.[Jstor]
[4] Starobinski J. (1964), Les anagrammes de Ferdinand de Saussure, Mercure de France 1204, p. 243-262; Starobinski J. (1971), Les mots sous les mots. Les anagrammes de Ferdinand de Saussure. Paris: Gallimard; Starobinski J., Lettres et syllabes mobiles. Complément à la lecture des Cahiers d'anagrammes de Ferdinand de Saussure, Littérature, n°99, 1995. L'oeuvre mobile. pp. 7-18; https://www.persee.fr/doc/litt_0047-4800_1995_num_99_3_2370
[5] Списанието Statistical Science публикува в 1994 една статия, която демонстрира какво може да бъде изнамерено само с няколко свободни параметъра в произволен текст – в последствие идеята е развита в т.н. „библейски код“: Witztum D., Rips E., Rosenberg Y.,(1994), Equidistant Letter Sequences in the Book of Genesis, Statistical Science. 9: 429–438.
[6] Grainger J. and Whitney C., 2004, Does the huamn mnid raed wrods as a wlohe? Trends in Cognitive Sciences 8(2), 58–59 http://www.bryanburnham.net/wp-content/uploads/2014/01/Grainger-Whitney-2004-Grainger-Whitney-2004.pdf.pdf
[7] Куриозен детайл е разкритието, че Сосюр е имал синестезични усещания вж . Bravo F. (2011), Anagrammes (II. 8. Saussure synesthète?) p.131-42
[8] Иванов, В. В. (2014). Фонема и письмо в древней культуре и их связь с атомизмом. Вопросы философии, (6), 29-38, което препраща и към йероглифи и Нийдхем.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Последните години

Последните години на утопията
От далеч, легендарният Хотел Челси се очертава като нещо интриговащо: действително във всяка популярна история на неотдавнашни американска литература, музика, или кино сякаш неминуемо мястото се споменава в една или друга връзка. Четенето на мемоари, - Пати Смит, Ед Хамилтън, или Артър Милър – реално не способства за обяснението на това настойчиво повторение, а само го подсилва. Книгата на Шерил Типинс обаче успява да разплете историческата загадка, която, ретроспективно, и губи своята атрактивност. Първо, Хотел Челси е огромен: това са около 300 стаи обитавани в течение на близо 100 години от серия недотам стандартни посетители. Техният подбор е и вторият елемент в обяснението: менаджерите Бард, баща и син, фаворизират заявените, или препоръчани от познати, „творци“ и знаменитости. Мотивацията зад цялото начинание не е просто икономическа, което по един или друг начин рефлектира в неговото схващане от коментатори и публика. Ключовата дума, както Типинс показва, е Утопия: сградата първоначално е фуриеристки проект и нещо от този дух видимо просъществува в течение на десетилетия. Към края на 70те г от миналия век, знаем, утопията наричана „култура“ в Америка окончателно пропада и хотелът се превръща реално във вертеп, докато здравите сили на икономиката не се намесят за да го рециклират в доходоносна недвижимост…

Пълният списъкът на хора пребивавали в Хотел Челси несъмнено би изисквал многотомнно издание, а кои са разпознаваемите имена е въпрос на преценка, най вече на осведоменост и по-нататък на фокусиране - дали това ще са музиканти, литератори, визуални артисти от по-късни времена и т.н. Но дори и тематизирането няма да успее да скрие, че заниманието с Хотела е хроника, докато Историята протича извън него. Книгата на Типинс съумява в известна степен да свърже двете – фактоидите, да не кажем клюки, и по-общите тези за онова, което се случва през десетилетията.

Последните години на Хотел Челси
Ед Хамилтън е неособено успешен бивш университетски кадър и писател, който от 1995 до 2006 пребива в Хотел Челси. Суховатата хрониката на случките е претекст за напомнянето на далеч по-паметни времена и събития. Текстът иначе е лишена от достойнства документалистика, непретенциозно компилирана и продадена на издател, за да бъдат покрити разходите за питиета, които изглежда са станали значимо перо в бюджета на автора. Измежду обитателите на хотела има немалко бележити предшественици в дисциплината писане-пиене, също както и в двата нейни клона, и Хамилтън не личи да е постигнал нещо особено. По-познатите имена, които сами са се вписали със свои епизоди в легендарната хроника, наярно са и по-атрактивно четиво Артър Милър или Пати Смит например, а книгата на Хамилтън е главно материал, за онези, които са биха прочели нещо повече от справката в уикипедия.

Последните години на Nico
Songs they never play on the radio е описанието, документална проза, на последните години от живота на Nico. Някъде из рекламните тексове около изданието се намира лапидарното „a tour de force in the literature of failure“, което се оказва и вярно - книгата е много по-добра от очакваното. Nico не би могла да е приемлива като литературен персонаж, но за нея знаем: това е силата на легендата; пианистът Джеймс Йънг е свидетел и автор, участник, или поне фигурант, в последните години на Nico. Между 82 и 88 нейната слава се оказва не само бивша, но и настояща, а тя приема да е незаангажиран съучастник в експлоатирането й – парите за химическото удоволствие, което се купува все трябва да идват от някъде. Намира се манаджер, намират се музиканти, правят се концерти и записи. Какво се получава? кой го е еня... Противно на роман, субективност няма, никой не се вълнува, нито се интересува отвъд прагаматиката - музикантите свирят, на сцената за около половин час се появява Nico.
Този свят е описван неведнъж - елементарно разпознаваемо в субжанра на Джънки, или Книгата на Каин, но също и по-абстрактно в романи на Камю или текстове на Мишо. Приканят Nico да каже виц, след дълга пауза казва „не знам“; след концерта в Берлин казва „спомних си защо избягах от това място“; събрани, всичките нейни реплики едва ли запълват повече от две страници. Nico е голямото Нищо, без което не би имало книга.

James Young (1992). Nico - Songs They Never Play on the Radio, Bloomsbury, London 1992
Ed Hamilton (2007). . Legends of the Chelsea Hotel: Living with the Artists and Outlaws at New York's Rebel Mecca. NY: Thunder's Mouth Press
Sherill Tippins (2013). Inside the Dream Palace: the Life and Times of New York's Legendary Chelsea Hotel,NY: Simon and Shuster

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Няма какво

     ...всяка дума също е маска
В литературата няма какво има само как. С подобен възглед сега трудно се намират неща, които да бъдат наречени литература и още по-малко – да бъдат прочетени, Няколко находки, нови и не съвсем, обединени от нещото наречено интертекстуалност:

Lars Iyer, Nietzsche and the Burbs (2019, Melville House).
Олга Токарчук, 2009 Карай плуга си през костите на мъртвите (Панорама+, 2014)
Patti Smith, MTrain (2015 Knopf)
Ben Lerner Leaving the Atocha Station, 2011 Coffee House Press
Xavier Marias 1998 The Dark Back of Time New Directions 2001

За Ларс Айер вече е писано тук, но новата му книга е впечатляващо добра, пак. Написана в множественото число на първо лице, минималистична, герои без описания, но със самоличност: Ницше някакси се явява в английската полу-градска среда. Ако не беше модернистичната й техника, книгата навярно би се дублирала с Поколението Х на Дъглас Копланд. Групата герои на Айер са абитуриенти, хрониката на последните два месеца от училище, където всички са им познати, тяхното социално битие е напълно осезаемо, също както и усешането им, че предстои то да се разпадне в екзистенциални избори. Явява се нов интриговащ съученик, веднага наречен Ницше, когото привличат за вокалист в групата им, репетираща от време на време и без особен ентусиазъм. Що е то нихилизъм и има ли за него място тук и сега и утре. Културният репертоар на Айер, (бивш (!?) философ) му позволява да бъде изобретателен и занимателен: гностици, Достоевски, анархисти, парафрази и идеи се подмятат в сянката на оригиналния Ницше, докато тийнейджерите се мотаят из предградието или пък реанимират след купон.
*
Подтикът да се посегне към книгите на Токарчук е разбираем: някакси глупавото е да не разбереш кога си живял – как е изглеждал светът, когато на някаква алтернативна полякина връчват нобелова награда по литература. От бурно преиздадените й книги тази се оказа първата податлива на четене до край. Несъмнени писателски сръчности, включващ тон и поза разбираеми за всеки, който е недоволен от нещо. Блейк и Астрология като бекграунд, връзката между тях по-скоро неясна, но колаборацията Блейк-Варли може да вдъхнови четенето, заплашено иначе от тривиалността. Една критичка с добро име и проста душа (си) призна, че би изчеркнала астрологичните отклонения, убедена навярно че фабулата е водеща...[1]
*
Съвременните нобелисти може да не са като предишните, но статусът стои – както и този, ръждясващ, на Дилън; кой (гострайтър или компютър или дори самият той) в последна сметкае писал чудесния първи том от неговите хроники? но така или иначе той получи наградата като поет. Като слово в Стокхолм получиха един монтаж от бележки за три велики книги, съчинение, което едва ли струва упоменаването; по-развлекателно бе, че той първо им прати Пати Смит да им изпее негова песен, повод навярно и тя да се запознае отвътре с нобелизацията, за която нейните шансове изглеждат оскъдни. Но пък книгата й от 2015 МTrain беше изненадващо добра, оставяща далеч досадната първа част от мемоарите й. Подобно на Ленард Коен, който отива в НюЙорк да търси битниците, Пати Смит се отнася към Рембо, Жьоне и прочие фантазми. Тази обсесия с имена и текстове, които днес за много значат малко и дори нищо, видимо е движеща сила и тя се оказва достатъчна да произведе текст, надхвърлящ стандартните очаквания.[3]
*
Какво очакване създава Бен Лернър със заглавие, взето от Джон Ашбъри, трудно може да се определи. Историята за един уж-поет уж-изследовател, който се прави, че работи над някаква литературна студия, без при това да се случва нещо – освен книгата. По съвпадение се случва атентатът в Мадрид от 2004. Един от множеството примери за поет, успял да съчини кратка и забележителна проза – а писането на автофикция за подобни случаи изглежда е предварително подсигурен успех - но без гаранция. Следващите две книги са по-скоро разочароващи.[4]
*
Хавиер Мариас - една книга както всичко до тук, само че виртуозна...
*
eKGWB/JGB-289
In the writings of a hermit one always hears something of the echo of the wilderness, something of the murmuring tones and timid vigilance of solitude; in his strongest words, even in his cry itself, there sounds a new and more dangerous kind of silence, of concealment. He who has sat day and night, from year's end to year's end, alone with his soul in familiar discord and discourse, he who has become a cave-bear, or a treasure-seeker, or a treasure-guardian and dragon in his cave—it may be a labyrinth, but can also be a gold-mine—his ideas themselves eventually acquire a twilight-colour of their own, and an odor, as much of the depth as of the mold, something uncommunicative and repulsive, which blows chilly upon every passerby. The recluse does not believe that a philosopher—supposing that a philosopher has always in the first place been a recluse—ever expressed his actual and ultimate opinions in books: are not books written precisely to hide what is in us?—indeed, he will doubt whether a philosopher can have "ultimate and actual" opinions at all; whether behind every cave in him there is not, and must necessarily be, a still deeper cave: an ampler, stranger, richer world beyond the surface, an abyss [Abgrund] behind every ground, beneath every "foundation." Every philosophy is a foreground philosophy—this is a recluse's verdict: "There is something arbitrary in the fact that he came to a stand here, took a retrospect, and looked around; that he here laid his spade aside and did not dig any deeper—there is also something suspicious in it." Every philosophy also conceals a philosophy; every opinion is also a hideout, every word is also a mask.
Бележки разни
[1]Sloane Crosley, NYT 2019/18/12
[2]B ерата на гугъл претърсването на един текст за съвпадащи комбинации гарантирано произвежда впечатляващи резултаи, но едва ли може смилено да се отраничат не/случайните сред тях. Вероятностите лесно създават илюзии (библейски код а ла Drosnin), а пък промити мозъци бръщолевят за плагиат; доколко иронично Warmuth цитира Джек Лондон "I can conceive of no more laughable spectacle than that of a human standing up on his hind legs and yowling ‚plagiarism‘."В духа на Джек Лондон навярно може да се каже и нещо за всички онези, лазещи на четири крака в опита да надушат ‚реалното‘ в прозата (примери за Смит, Мариас, и станалите).
[3]Mtrain / entrain?
[4]The Tennis Court Oath излиза в 1962, но днес едва ли някой ще настоява, че могъл да отличи компютърно авторство;
*

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Вечното завръщане продължава

След както има кристали в пространството, така би могло да има и във времето - докато то бива мислено като двойник на пространствено измерение, идеята за „времеви (или темпорален) кристал“ остава състоятелна. Изобретяването на понятия – това е философия, твърди Дельоз/1/, а очевидността зад словосъчетанието „Времеви кристал“ е безспорна. Нейното експлициране е заслуга на Франк Уилчек, физик-нобелист и впечатляващ изобретател на концепти /аксиони ениони; 2/. Кристалът е структура, която се повтаря тривиално в определени пространствени направления, а ако е времеви, отделни (дискретни) моменти във времето биха представяли еднакви състояния на съответната структура. По образно казано: перпетуум мобиле с дискретни състояния. Макроскопично движение без загуби едва ли е реалност, но в микросвета изглежда е възможно - така в свръхпроводник може вечно да тече кръгов ток: ако по някакъв начин се добави дискретност, хрумването на на Уилчек ще може да се реализира.


J.G. Ballard, The Crystal World, London: Jonathan Cape, 1966 (непр. от англ.)
Кристоф Рансмайр, Кокс или Ходът на времето, София: „Атлантис КЛ“, 2018, (пр. от нем. Ransmayr C., Cox oder Der Lauf der Zeit, 2016)
Яник Енел, Дръж здраво короната си, София: Парадокс, 2019 (пр. от фр. Haenel Y, Tiens ferme ta couronne 2018)

Водещата идея е била т.н. спонтанно нарушаване на симетрия: когато една система понижава енергията си, на даден етап нейната симетрия престава да е от непрекъснат тип тя замръзва и най-вече - кристализира. Знаменателно и феерично през 60 те г Джей Джи Балард пише Кристалният свят, роман в който нещо се случва със самото време и тук и там то започва да замръзва. В 2005 The Collins English Dictionary вписва прилагателното „балардиански“, но това което е съчинявал Балард половин век по рано е далеч от готовото клише: невротичният протагонист е тръгнал към колония прокажени в сърцето на Африка, /3/ а пътьом се натъква на замръзващото време...
Първоначалната идея на Уилчек, въпреки убедителната си аргументация, се е натъкнала на принципни трудности, така че по настоящем въплъщение на идеята изглежда по-близо до т.н. химически часовници - автономни системи, които ритмично променят своето състояние, докато пребивават в неравновесно обкръжение. Ако не вечен часовник, поне дълготраен – фондацията за Дългото Сега е задвижила проект за 10 000 годишен часовник, а по съвпадение сякаш императорът, „господар на 10000 години“ е централната фигура в последната (за сега) книга на Кристоф Рансмайр, докато движещият елемент на фабулата е именно идеята за някакъв вечен часовник. Че Изгубеният свят не може да бъде повторен, предварително е ясно, но романът е колкото маниерен толкова и амбициозен, изработена проза, каквато днес рядко се среща. Кулминацията на книгата се оказва едно недействие, похват познат от достатъчно много други места. Парадигматичен за днешната публика навярно е Ловецът на елени, който пък директно служи за канава на последния роман на Яник Енел. Но става дума за литература, разбира се, и Овидий е изрично упоменат както и митологията около Артемида или пък Фрейзър наред с множество други странични и фокални алюзии. (Кинематографичните асоциации също са използвани директно като неминуемо се стига до Апокалипсис Сега и протоформата на Конрад.)
В първите страници доловимо звучат дори отгласи от Хайдегер. Протагонистът обаче е автор-неудачник на сценарий за Мелвил и, предсказуемо, Бартълби и недействието са включени в потока от препратки. Откакто преди двайсет години, Дельоз е написал своето есе/4/ персонажът натрапчиво привлича (нов) интерес/5/, а една рано дошла репликата от Агамбен е предначертала полето за следващите продължения, които, поради липса на алтернативи, са и връщания. Дельоз изначално е експерт по повторенията и завръщанията, преди всичко като (пост)структуралист, но също и като френско-лаканиански фройдист: принцип на повторението доминира на принципа на действителност. Агамбен обаче подчинява действителността на потенциалното и след много страници теологическа виртуозност стига до Лайбниц, Ницше и Вечното завръщане и познатите вече (от предходни постове в блога) фрази и цитати...


Бележки
/1/ Gilles Deleuze, Qu’ est-ce la philosophie, Paris: Minuit, p.9?
/2/ За Уилчек и нeговата идея има немалко популярни текстове, добър пример от които е Quanta Magazine (N. Wolchover), но има още в Sciи.Аm или Nature; след оригиналните две работи на Уилчек in Phys. Rev. Lett. 109, (15 Oct. 2012) зa класиески и квантов случай, доброто място, от което да се тръгне е обзорът на Zakrzewski ( Time crystals: a review, Rep. on Prog. in Physics, Vol. 81, N.1)
/3/Виж Gioia T., The Crystal World (review ref. to Conrad)
/4/ Gilles Deleuze, Bartleby, ou la formule, in Critique et Clinique, Paris: Minuit, p 93-116?
/5/ Dan McCall, The silence of Bartleby, Cornell University Press, 1989
Gisèle Berkman, L’effet Bartleby. Philosophes lecteurs. Paris: Hermann, 2011 (review1, review2)
Бартълби е темата на едим есеистичен текст от Енрике Вила Матас/ Enrique Vila-Matas (2001), Bartleby y compañía
/6/ Giorgio Agamben, Bartleby: La formula della creazione (1993); Bartleby, or On Conringency, in Potentialities: Collected Essays in Philosophy (1999) Stanford University Press, р. 268

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Краят на Нулите

Умберто Еко подхвана удобната тема за Безкрайността на списъците и, ето, The Guardian, The Times, The Telegraph, всички предложиха свои списъци на книгите, които са белязали отиващата си декада, епохата на нулите...
Френският Figaro пък се е допитал до своите читатели: какво да запомним от началото на този 21-и век? и публикува куп списъци - романи, филми, пиеси и тн и тн...

Който има търпение - да разлисти и да устaнови скандалните липси...

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...