Преди десетина години, „Институтът за Фундаментални Въпроси“ (The Foundational Questions Institute), една все пак сериозна организация, обяви въпроса за ежегодния си конкурс: „Кое е фундаментално?“ (What Is “Fundamental”?)
Тогава бе предложен отговорът, че фундаментално е не едно нещо, а набор от три, свързани в нетранзитивен цикъл [1]. Тази идея се намира в книгите на Роджър Пенроуз, който предполага, че конфигурацията на физика, математика и разум е именно такава: физиката е преди разума, който е измисля математиката, а тя на свой ред конституира физиката (като различна от хаос). При подобно структуриране, както е добре известно, за всеки два елемента някаква релация определя кой е „по“, но никой от съвкупността не е „най“. Контекстът водеше към нещо философично, така че разглеждането там се отклонява в такава посока. Но още тогава беше ясно, че триадата на Пенроуз добре съответства на елементите от фамозния – в други среди – семиотически триъгълник: обект, понятие, знак.
Този „триъгълник“ е идея с достолепна история, но той започва отново да привлича внимание през 20в., когато и добива особено нагледната си форма в монографията на Огден и Ричардс „Смисълът на смисъла“ [2]. Като негов първоизточник обаче с лекота може да се посочи казаното от Аристотел „За Тълкуването“: 1.16 [3]
„звуците са символи за състоянията на душата и както писмото не е същото при всички хора, говорените думи и те не са същите, макар и състоянията.на душата да са еднакви у всички, както са еднакви също нещата.“
Като отбелязва, че освен думите, останалите два елемента са същите, текстът загатва, че те са може би и несъществени – възглед възприет широко във философската традиция. Едва при коперниканския обрат на Кант приоритетът на нещата, на вещите, бива оспорен, а малко по-късно се достига и до сосюрианската постановка, че системата на понятията и система на езика си съответстват, докато останалото – нещата – лингвистиката може да го пренебрегва. В течение на 20в. се появява и другата възможна редукция, извършвана от теория на информацията: знаци и вещи, т.е. едни вещи и други вещи, са свързвани посредством някакъв код, условен или не.
Такава игра на теории (философия, лингвистика, информация) може да бъде видяна като образ или аналог на играта „рошамбо“ (у нас: камък, ножица, хартия), навярно най-известният пример за нетранзитивна наредба. Погледнато обратно пък рошамбо би могло да е „игра на игри“: участниците фактически избират, коя игра да играят – нейното название е преходния глагол (чупи, реже, загръща), който стои между избраните от тях различни елементи.
Това подсказва, че цикличното структуриране може да се разбира като система от три бинарни релации; общо участващите елементи са 6, но техният брой се редуцира когато някои от тях биват повтаряни; при това те са минимум 3, всеки от тях заемащ две позиции.
Тривиална констатация е, че това не е чисто логическо, „априорно“, построение (каквото е логическият квадрат [4]). Действително предикатите, когато са реално зададени, поделят бинарно света на неща А или неА и т.н. Тогава логиката задава два елемента или пък четири, но никога три. Съответно стои аргументът, че семиотическият триъгълник не е фундаментален, макар поради завършената си форма някакси вдъхва респект.
Действително простият „магически квадрат“ от трети ред е известен от хилядолетия, а е забелязано, че в него всеки ред съдържа две числа, по големи от тези в другите редове; изработени съответно зарове имат нетранзитивна подредба за вероятна победа: А е по-слаб от В, който е по-слаб от С, но той пък е по-слаб от А.
Бележки
[0] За множество артефакти упоменати в този пост обикновено е просветляващо да се научат подробности, каквито има в съответните статии от уикипедия за нетранзитивни зарове, рошамбо,
трибар,
магически квадрат и т.н.
[1] Коментираният в този встъпителен абзац текст съдържа няколко референции, навярно достатъчни за четенето по-нататък.
[2] Ogden C., Richards I., 1923, The Meaning of Meaning: A Study of the Influence of Language upon Thought and of the Science of Symbolism , in wikipedia London: Kegan Paul archive.org
Като неотдавнашно допълнение вж. Растие Ф., Семиотичната триада, тривиумът и Лингвистическата семантика в Знаци и Изкуства, УИ К.Преславски, Шумен 2004; в оригинал Rastier «La triade sémiotique, le trivium et la sémantique linguistique», Actes Sémiotiques 2008, n° 111./ Première édition: Nouveaux actes sémiotiques n° 9, 1990, pp. 5-39.
[3] Аристотел За Тълкуването : 1.16, Събрани съчинения, Т1. ч1. Органон, София: З. Стоянов, 2008
[4] Логическият Квадрат, донякъде в подобие на семиотическия триъгълник, днес привлича порядъчна доза внимание, за което свидетелстват организираните от 2007 насетне Световни конгреси и издаваните по-нататък материали от тях
четвъртък, 24 септември 2026 г.
Игра на теории
неделя, 26 юли 2026 г.
Идеен Портрет
Antoine Compagnon, 1966, année mirifique, Paris: Gallimard 2026
Кой би се интересувал от френската 1966-а? Най-често годините стоят метонимично за някакво събитие, което едни или други считат някакси значимо: „1914“ или „1968“ лесно се разшифроват. Антоан Компаньон се е заел да опише 1966-а, година, която не се помни с „историческата си значимост“. В действителност, само заинтересованите от интелектуалната история ще се съгласят, че тази година е „важна“, доколкото тя бележи един осезаем(?) обрат в доминантата на френската мисловност. „Структурализъм“ става модната дума, която хроникьори и журналисти започват показно да използват; макар самите „структуралисти“ да остават по-сдържани - разграничението между структура и система не изглежда като априорна даденост.
Въпреки че структуралистки епизоди в книгата заемат немалка част от нея, тя не е история на това течение, а само маркира запомнящите се от него случки, попадащи в 1966. Част от хрониката й е отчитането на ред емблематични заглавия, появили се именно в тази година: поредният том от Mythologiques на Леви-Строс, Problèmes de linguistique générale на Бенвенист, Figures от Женет, Ecrits на Лакан, Lire le Capital от Алтюсер и други, полемичната Critique et Vérité на Барт, и, най-вече, изненадващия успех на Думите и нещата от Фуко. Критерият за такъв списък е чисто формален и всекиму е ясно, че издаването е отнемало различно време, но изреждането на прочутите заглавия остава впечатляващо.
За историте от съвременността основният проблем най-често е свръхизобилието от факти: еднолинеен наратив е постижим чрез игнориране на болшинството от тях и, обратно, дори беглото подобие на пълнота осуетява всякакъв опит за стройна рационална подредба. Книгата на Компаньон предлага внушителна колекция от факти, цитати, запомнящи се реплики, и какво ли още не, привличащо вниманието в различни посоки, подобно на празничните фойерверки (нали?). Проектът, както той ни осведомява, датира от 2011, когато е изнесъл цикъл от 4 лекции с гръмкото общо заглавие „Революцията от 1966“. Подходящият материал се трупал допълнително в течение на годините, но навярно организирането му състоятелни секвенции - главите от книгата – е постижението, което заслужава повече адмирации. Освен избраната времева рамка естествено ограничение идва от самия автор, който е литературовед (хубава дума), професор и член на Академи Франсез.
Преди да се впусне в полето на собствените си компетенции Компаньон напомня някои елементи от всеобщата френска фактология: демография, икономика, политика. През 60-те особено впечтляващо е прииждането на поколението родени след Войната; по-специално броят на студентите в университетите се удвоява на всеки 5 години: под 200 хиляди към 1960 и над 800 хиляди в началото на 70-те. Растежът в 1966 показва забавяне на „славните 30“, с което се навлиза и в техния свършек: според социолозите французите започнали да обръщат повече внимание на качеството на живота. А към фигурата на Де Гол, макар все доминираща в политическия животот, младите, както проличава при избори, нямат афинитет. Администраторите вярват, че демографската промяна е само количествена, но след като навлизащите в пълноправния икономически живот са млади, тя е и качествена. Реформите в обществото се бавят, докато търговците формират новия потребител - „Младежта“. Дали следват или водят, издатели и продуценти предлагат предназначени за нея музика, кино, списания, книги. Да си в крак модата (dans le vent) е новият императив. Франция обаче не приема кутурата-като-развлечение или направо стока и в средата на 60те министър на културата е Малро, бивш авантюрист, есеист и идеолог; на случващото се около него е посветена практически цяла глава (гл.9), отделно от множество епизодични споменавания. Книгите в джобен формат са, разбира се, отдавна известни, но едва през 60-те успява да се наложи разбирането, че те не са непременно синоним на второкачествена литература; издателствата се впускат в предлагането на сериозни творби, не само литература, и те действително се продават добре, а в много случаи вероятно и биват четени, не само притежавани. Една глава (4) така проследява утвърждаването на поовехтелия Пруст като модернист, но навярно и не без съдействието на Новия Роман, който вече десетилетие експериментира с литературата. В същото време Телкелистите организирани около Филип Солерс се отдръпват от парадигматичния Роб-Грийе подкрепян до неотдавна от Ролан Барт. Вниманието определено се измества към техния кръг, за сметка Сартрианците и гравитиращите около Тан Модерн. Няма съмнение, че основният дял от историята на 1966, която Компаньон представя, е онова, което популярно се описва като превключването от екзистенциалистката мода към структурализма. Би следвало да се подразбира, че не става дума за разговорната квалификацията „екзистенциалист“ - такава каквато се вижда, примерно, в наръчника на Борис Виан – в този смисъл следващата мода е тази на хипитата. Но в случая модата е преди всичко вторичен дискурс – онова, върху което медиите заострят вниманието, и с което то неминуемо се деформира. Ако през 60 хуманитарите охотно се приемат за структуралисти, в следващото десетилетие те ще твърдят, че „в същност“ са били поструктуралисти. В борбата за внимание препратките към големите имена имат сериозна тежест и в книгата Барт, Фуко, Алтюсер и Лакан са предмет на отделни глави. Но историята на структурализма проследяваща знаменитите му фигури вече е била представена в една четивна форма от двутомника на Франсоа Дос. Антоан Компаньон се стреми да изяви случилото се през 66-а, като предисторията и контекстът са максимално олекотени.
Разбиването на хрониката в теми изявява един иначе трудно забележим (арте)факт. Структуралистите противостоят, от една страна, на Сорбоната и институционалния авторитет и, от друга, на сартрианците с техния етико-философски висок стаус. За медиите, които не пропускат случай да коментират и публикуват отзиви, реплики, и коментари структурализмът става въздесъщ. Между екзистенциализма, който опира до някаква ценностна система и структурализма, който пък е позитивистичен метод, пряк сблъсък едва ли има – той бива конструиран чрез спомагателни продължения и предположения, които са повече или по малко изкуствени. Това имлицитно стои зад говоренето за „моди“ - реално идва ново поколение, което просто предпочита да се занимава с друго. В реакцията на институционалното знание може да се заподозре не само тревога за губените позиции, но и известна завист. Така или иначе спорещите страни, броени до три, не се поделят по прост признак като ляво/дясно, новатори/консерватори или млади/стари.
Очетливи примери за раздвоението в полемиката са памфлетът на Барт и магнум опусът на Фуко. И в двата случая историята се точи с години наред, но епизодите, попадащи в 66-а, се оказват забележителни. Барт е писал за Расин още в края на 50-те, книгата му Sur Racine илиза в 1963, а яростната й критика от Пикар „Nouvelle сritique ou nouvelle imposture” е от 1965. С нея една академична и/или университетска критика остро се противопоставя на изобретателността в модерните прочити, а Барт умело защитава своята страна. Аналогично, още в 1960 последната глава от La Pensée Sauvage Леви- Строс критикува „диалектическия разум“ на Сартр, а книгата на Фуко е продължение, близко по дух. Сартрианците обаче вземат своя утвърден лозунг „екзистенциализмът е хуманизъм“ и го преформулират заявявайки, че структурализмът е антихуманизъм. И срещу двете страни политизираните структуралисти отправят обвинението, че те били последно убежище на отколешната (буржоазна) идеология. Двете полемики имат продължения, но дори в предаването им набързо има достатъчно много анекдотичните елементи, заради които пристрастените към историята могат да четат с интерес и удоволствие.
За съдържание на клишето „духът на времето“, Антоан Компаньон многократно се връща към три романа, описали реалистично ежедневието от 1966 (Les Choses на Перек, Blanche ou l‘oubli на Арагон и Les belles images на Бовоар). Но защо той, роден в 1950, се е заел да опише случайната 1966, не много по-различна от 65 или 67? Заиграването с този въпрос е лесно и се разбира, че това води към по обхватни проблеми от типа „защо да се пише история?“ и по-нататък – „защо да се пише въобще“...
Бележки
[1] Vian B., Manuel de Saint-Germain-des-Prés, Paris: Editions du Scorpion, 1951 (2éd. 1974) / Виан Б., Наръчник на Сен-Жермен-де-Пре, София: Леге Артис, 2003
[2] Dosse F., Histoire du structuralisme. Tome 1: Le champ du signe, Tome 2 : Le chant du cygne, Paris: La Découverte, 1991/2.
[3] Лакан, Малро, Бенвенист, Сартър и Леви-Строс са родени в интервал от 8 години след началото на ХХ в.
[4] Думите и Нещата също е атакувана заради фактологията и идеология.
При издаването на своите по-ранни текстове в книга, в края на 66-а, Лакан апострофира и двете страни: веднъж опортюнизма на преподавател в Нантер, който копирал негови идеи (Рикьор) и друг път - фолк психология от трудовете на Сартр, която имитира клиничното знание.
[5] В Балтимор, университетът Джон Хопкинс, провежда конференция "The Language of Criticism and the Sciences of Man" (18–21 October 1966), в която участвуват някои от емблематичните френски теоретици и в последствие събитието добива квази-митическо измерение. Текстовете са публикувани в 1970, а 40г. след датата излиза разширено възпоминателно издание Macksey, Richard, and Eugenio Donato. The Structuralist Controversy: The Languages of Criticism and the Sciences of Man. 40th anniversary edition, Baltimore: Johns Hopkins Press, 2007; оriginally published as The Languages of Criticism and the Sciences of Man. Baltimore: Johns Hopkins Press, 1970.
понеделник, 23 март 2026 г.
Messieurs les Anglais, tirez les premiers
„Английският език не съществува.“ Това е лошо говорен френски. Едно провокативно до абсурд заглавие, но под него стоят доста сериозни (и някои несериозни) аргумeнти. Бернар Серкилини е утвърден (академичен) езиковед, а тезата, която изказва в исторически аспект е доста по-състоятелна, отколкото карикатурният й надслов заявява.
Bernard Cerquiglini "La langue anglaise n’existe pas". C'est du français mal prononcé. Paris: Gallimard, 2024 (р.208)
След Уилям Завоевателя в течение на два века говореният от колонизаторите на Англия език е френски, а после в течние на още поне два елитите продължават да го говорят. Само че с прекъсването на връзката островният френски започва да се променя по начин, различен от този на континента – там е силно влиянието на южния окситански език, докато отвъд Ламанша местният език обуславя деформирането му. Тази диференцирана еволюция бързо и объркващо скрива много от изначалната общност.
Изложението на книгата е по-скоро индуктивно – първо примерите, после теорията, сиреч Историята. Че езикът собствено е граматика, а не лексика е нещо добре известно и няма спор, че английският не е романски, а германски език. Но с нормандско- френската основа и латинската „учена“ терминология лексикалният му състав се оказва приблизително 1/3 френски + 1/3 латински и в оставащата част само около ¼ местен, отделно от други разнородни заемки: оценката недвусмислено изявава, че романският компонент определено е над 50%. Английските речници се славят със своята дебелина, но по-реално може да се счита, че доста много думи съсъществуват в синонимия – една с местен, произход, друга с - френски и още една - с латински и разликите им са стилистични, а не толкова семантични.
Отрицаваща фраза от заглавието е в кавички, доколкото тя е известна като изказване на Жорж Клемансо, личност несъмнено подходяща за нейното авторство, макар литераторите да са я проследили до книгите на Дюма (с.68). В хода на разглежданията се уточнява и че английският е не лошо, а различно говорен френски. В действителност част от забавата, която Серкилини не пропуска да отбележи, е връщането на собствено френски думи като английски, които пък французите произнасят по свой маниер: например фешόн или пипόл от бившите фасон или пьопл.
Преди да се упоменат регулярните фонетически промени, ударенията и пр. би следвало да е ясно какъв точно „френски“ е бил пренесен на Острова, щом като векове след Шарл Велики (не)осведомени люде считат, че те говорят латински. Серкилини по-рано е писал за историята на езика [1] и този аспект е само бегло споменат, но все пак определено е разграничена една начална фаза на нормандски френски следвана от преминаването във втора – на англо френски. Ако на континента остава рефлексът говореното да се пише на латински, на острова пишещите могат да се хвалят със своя език, когато са родом от Франция, а местните признават, че говорят „фалшив френски“ (108).
Към днешна дата Френската академия вече 5 века се грижи за езика и несъмнено дейността й има траен ефект. С възхода на интернет английският завоюва глобална доминация, но пък големите-езикови-модели в последно време рязко улесниха превода и практикуването на „местен“ език. Какво ще се случи по-нататък е въпрос на догадки, но книгата на Серкилини умело напомня, че зад очевидно стои неочевидното. Занимателно и развлекателно четиво, тя демонстрира как експертното знание може да бъде излагано в неотегчителна и неакадемична форма, избягваща досадата и крайното опростителство.
Навярно добро сравнение за подобно начинaние би била шровокацията на Пиер Байар Как да говорим за книги, които не сме чели [2], но лесно се съобразява, че превод тук трудно ще сработва.
*
„Нация от Бакали“ е презрителното описание, което французите са дали за англичаните и макар първоначално то да е от военен контекст, днес употребата му е присъща по-скоро в академичните среди и най-вече сред спекулативно мислещите. Английската, и по-общо англоезичната, философия действително издава такъв манталитет. Едва ли щеше да има нужда от коментар, ако в Уикипедия нямаше статия с това заглавие. И както не е трудно да се предскаже, от нея се научава, че в такова описание няма съвсем нищо лошо, напротив... Маргарет Тачър, дори била казала, че това e повод за гордост, но по логиката на параграф 22 едва ли би могло да се очаква друго...
[1] Cerquiglini B., 1991 La naissance du français, PUF Que sais-je ? (no 2576) 3.éd. 2007
[2] Bayard P., Comment parler des livres que l'on n'a pas lus?, Paris:Minuit (2007)
Пиер Байяр, Как да говорим за книги, които не сме чели, София: Сиела (2008)
понеделник, 8 декември 2025 г.
Кубът на Спрекелсен: между недоразумението и драмата
Ключовият елемент в мегаломанския урбанистичен проект La Défense е кубът на Спрекелсен, известен още и като Арката на Дефанс. Самият автор нарича конструкцията, която е добила правото да бъде реализирана, единствено и само Куб, но около него повечето използват наложена от Робер Лион дума „арка“. На френски, както и в изписването на латиница въобще, се прави разлика между arche и аrc. [1] Това е само първото недоразумение в историята на монументалната постройка, която се оказва изпълнена от двусмислици и противоречия.
Laurence Cossé, La Grande Arche, Paris: Gallimard, 2016 (402 p.)
В 2016 г, когато излиза „документалният роман“ La Grande Arche, Лоранс Косе вече е имала 35 годишен литературен опит, десет книги, и няколко литературни награди в своя актив. На архитектурния минимализъм чудесно съответства лаконичният й стил, но той също позволява да се открояват всевъзможните конфликти възникващи в реалността – включително и в свидетелствата за нея.
(*) Кубът и изкуството е обезсърчително широка тема. Онова, което навярно следва да се помни е, че макар кубът да изключително прост като ментален обект, проективната геометрия успява да генерира от него достатъчно много различни проекции. Не толкова просто е намирането на тримерните проекции от 4-мерен куб, а кубът на Спрекелсен е именно една от тях. Реализацията на куба е напълно отделима от своя скрит под земята постамент. Реториката, която да свърже куб с кивот – което на френски е arche – е непосредствена, докато случайната омонимия провокира семантическото приплъзване към арк(а). В кивота е поставено посланието и, както би казал МакЛюан, the medium is the message.
(*) Стандартния архитектурен синтез форма-функция трудно сработва: дали постройката е монумент или сграда? В заданието е било казано, че мястото ще служи за някакво Международно кръстовище на комуникацията/ un Carrefour international de la communication - кух управленчески жаргон [2] далеч от всякаква конкретика. В проекта на Спрекелсен приземният корпус и/или (под)покривното пространство осигуряват неспецифицираната възможност, докато двете вертикални страни са предвидени за офиси, които, макар и неудобни, ще са с изключително атрактивна локация (както биха казали промоторите). С идването си новата-стара власт ликвидира измислената институция и начинанието генерално се обезмисля, но строежът вече е до към средата си. Започва паническо търсене на инвеститори и финансиране, дoкато архитектът е непреклонен: покривът няма да бъде превърнат на белведер, и още по-малко в гигантски билборд, видим от територията на цял Париж.
Центровете на стените на всеки куб задават, дуално, октаедър, т.е. две слепени пирамиди, едната преобърната: такива се намират в двора на Лувъра – на другия край на т.н. историческа ос. Последното ниво на Куба схематично е разделено на квадрати 20-на-20 м., като около централния четири от тях са оставени открити за вътрешни тераси. [3] В настилката там е реализиран зодиакален кръг, 4 дъги от който са видими от въздуха (и от гугъл); на запад, е невидима частта с Лъв, на изток, към Обелиска на Конкорд – Водолей. Друга визуална линия свързва центъра на покрива с Айфеловата кула и небостъргача Монпарнас, а тя практически сочи към залеза на лятното слънцестоене, на където, впрочем, е обърнат и кубът. [4]
(*) Не личи Лоранс Косе да се вълнува от този тип символизми, но пък видимо се интересува от клишетата за т.нар. „национален характер“.[5] Покрай своята книга тя контактувала с датчани и установявила, че те гледат на французите като на несериозни и ненадеждни хора, вечно готови да спорят и да променят всичко. Спрекелсон се оказва продукт на общество, трайно белязано от протестански фанатизъм и неговата безпардонна неотстъпчивост травматизира всички, които се сблъскват с нея. Единственият човек, с когото комуникира сякаш нормално, е президентът на Републиката, Митеран - подразбира се че и двамата са в позиции на квази абсолютна власт. Донякъде парадоксално, изпълнителите на проекта, с които Спрекелсен е в перманентен конфликт, след смърта му започват да прояват сходна несговорчивост, но при тях грижата за проекта става и грижа за неговата памет. Въпреки всичко остава спорна преценката на неговата абдикация, контрастираща с абсолютисткия му перфекционизъм.[6]
„Случаят Спрекелсен“ днес издава още и една осезаема промяна в обществото: в 1982 г. е било възможно напълно неизвестен човек безпроблемно да участва в публичен конкурс, зад който са заложени милиарди.[7] И най-вече – да го спечели... Догадаваме се, все по-уверено, - 4-тото измерение е мястото на Утопия.
*
От книгата на Лоранс Косе е направен филм, L'Inconnu du Grande Arche (реж. Stéphane Demoustier), показан в Кан през 2025 (нещо като отмъщение, може би, че книгата редовно споменава как хората говорят, а не как изглеждат).
Бележки
[1] На изучаващите френски език редовно се обяснява, че думи, привидно различаващи се само по граматически род, често ca семантически несходни (напр. patin/e, machin/e, mandarin/e); Така е и на латински: anim-us/a или аrc-us/a. Аrc е от латински, докато аrche идва от гръцки (през лат. аrcа) „кивот“ или „ковчег“ за разлика от „лък“ или „дъга“. (Р. Лион е директор на Caisse des dépôts (т.е. ковчежник но не го знае)); реф. Косе с.200.
[2] „Кръстопът“? - старомодна метафора. Какво е „комуникация“ в 1982? Не непременно теле-комуникация - още няма интернет, макар че във Франция вече тръгва минител. Скачените съдове са Les Vases communicants (както е заглавието на А. Бретон от 1932). В 21 в. думата е станала прейоративно название за публично говорене.
[3] Ако квадратната 5х5 мрежа се номерира, централните са 7,9,17 и 19. Тази декорация има статут на произведение на изкуството с автор Жан-Пиер Рено (Raynaud); квадрат срещу кръг, да е земя срещу небе? в средновековието и по-късно използват вложени квадрати за небесните карти, т.е. арката в анфас.
[4] За т.н. „историческа ос“, която съвпада със Шанз Елизе и продълженията в двете посоки, е писано немалко, включително и в сензационално-конспиративен дух, какъвто изпълва книгата Талисман на Бовал и Хенкок. Често се споменава, че Кубът е завъртян (с 6° на север) спрямо оста, и по рядко, че така е ориентиран по слънцестоенето. За другата ос („туристична“, може би: tour в ж.р. е кула, в м.р. обиколка), липсват подобни писаници.
[5] Според справочниците траен неин интерес е властта.
[6] Нищо не е известно за развоя на заболяването, довело до неговата скоропостижна кончина.
[7] Днес в Обединена Европа подобна възможност е предварително осуетена чрез изобретателни бюрократични регламенти.
сряда, 30 април 2025 г.
След Бергсон
Giuseppe Bianco, Après Bergson. Portrait de groupe avec philosophe. PUF, 2015. Alessandra Campo and Simone Gozzano. Einstein vs. Bergson: An Enduring Quarrel on Time. de Gruyter, 2022. Историята След Бергсон, която Джузепе Бианко е публикувал неотдавна, несъмнено е забележителен труд. В популярните представи Бергсон е знаменитост от началото на ХХ век, чиято слава бързо помръква в годините след Първата световна война. Познаващите по-отблизо френската интелектуална литература знаят, че името на Бергсон често се споменава по един или друг повод, но с него не се свързва нищо състоятелно, освен разбира се „историята“. Бианко убедително показва, че Бергсон присъства там далеч по-реално и немалко разногласия са били съпровождани от препратки към негови постановки. Френската философия е добре институционализирана и съответно влиянията са канализирани, но именно този фон е предпоставка да процъфтява анти-естаблишмънтът: бергсонианството е опозиция на сорбонарството, Бергсон остава извън университета също както Сартър; тази повърхностна прилика е просто забележима за разлика от усложнената им съдържателна свързаност. Сорбоната успява да отклони и Бергсон и екзистенциализма, но следваща мода, структуралистката, успява да я дискредитира - една пирова победа, доколкото поструктурализъм или постмодернизъм заличават критериите за състоятелност на дискурса.
понеделник, 10 юни 2024 г.
Сътворяването на Витгенщайн
„Сътворяването на Витгенщайн“ звучи по-скоро метафорично, но всички, поне малко запознати с историята около името, долавят какво навярно стои под това заглавие: приживе Витгенщайн е публикувал една единствена филосфска книга, а днес издадените от негово име са около 40. Известно е, че в течение на двете десетилетия, когато е професор в Кембридж той работел върху няколко проекта, нито един от които не добива завършен вид. Трима свои приятели и бивши студенти Витгенщайн назовава като изпълнители на завещание, в което изрично казва: „желая те да публикуват от моите непубликувани писания толкова, колкото считат за уместно“.[1] Извън собствените си работи, посочените трима първоначално нямат опит в изготвянето на публикация от чужди необработени текстове с техните, варианти, поправки, повторения, лакуни и пр., и още повече когато фрагментът, а не свързаният дискурс е избраната от автора форма.
Wallgren, T. (еd). 2023. The Creation of Wittgenstein, London, NY: Bloomsbury Academic.
Erbacher, C. 2020. Wittgenstein's Heirs and Editors. Cambridge University Press.
Erbacher, C. 2023. The Happy Afterlife of Ludwig W. The People that Made Wittgensteinʼs Books and Turned Him into the Worldʼs Most Popular Philosopher. Berlin, Heidelberg: Springer.
Никой - включително самият Витгенщайн - не е бил наясно какъв е обемът на ръкописното наследство (неговия Nachlass), за което неопределено става дума. Той е унишожил сам някаква част от ръкописите си, за други се е разпоредил, някои са били загубени по-късно; но по днешни оцеки оставеното е приблизително 20 000 страници, в около 100 ръкописа, 60 машинописа и десетина диктовки, които през 2017 г. Юнеско вписва в проекта си Паметта на Света. [2] „Усвояването“ на това наследство има вече 70 годишна история и именно тя е предмета на проект, подкрепен от Финландската Академия „Сътворяването на Витгенщайн“, от който наскоро се публикува и едноименна книга под редакцията на Томас Валгрен. [3] Става дума, разбира се, за един текстуален Витгенщайн, а не пряко за философа и още по-малко за историческия персонаж. [4] Филологията отдавна знае за проблемите със съблюдаването (и оспорването) на такива дистинкции, но конкретният казус е може би по интриговащ, доколкото се е разигравал пред очите ни.
Една хронологията на изданията не е трудна за възстановяване, но тя едва ли може да се приеме за история, доколкото в нея липсва движеща причина: защо въобше те биват правени? Завещанието може да е аргумент, но съвсем не достатъчен. Най-общо, разбирането за кариерата на Витгенщайн, е че той сам пре(о)ценява единствената си книга като неудачна, но като се заема със съчинаването на друга, която да я отмени, той отново не постига успех. Идентифицирането на Философски Изследвания (ФфИ) като негов opus vitae изглежда безспорно, само че той е останал е незавършен, при това по твърде проблематичен начин.
В полу-популярната кембриджска серия „Елементи‘ Ербахер публикува кратка студия Wittgenstein's Heirs and Editors, 2020, а след три години излиза негов авторски сборник The Happy Afterlife of Ludwig Wittgenstein, 2023, в който фигурира пълния текст на неговите академични публикации по същата тема. Едновременно излиза и книгата на Томас Валгрен, също толкова академична и включваща кратки очерци за тримата редактори с техните нагласи, а по нататък са разгледани конкретни случаи, цялото обрамчено от встъпителна и заключителна студия на водещия редактор.
Реконструкция на „сътворението“ от Ербахер и неговият наратив имат несъмнени достойнства: в съкратена форма те фийурират в сборника на Валгрен (гл. 5), макар книгата (Erbacher 2020) да представя една леко разводнена версия на ключовата му статия от 2014, Editorial Approaches to Wittgenstein's Nachlass: Towards a Historical Appreciation. [5] Tой предлага няколко варианта на периодизация, но последно решава, че историческите етапа са три: в първия литературните наследници-изпълнители, водени от похвални намерения подбират с един или друг критерий материал, който бива предлаган на заинтересованата публика като книга на Витгенщайн. Когато се сформира официален архив, един по-широк кръг изследователи добиват достъп до оригиналите и започват дискусии по повод издателските практики. В средата на 90-те години Майкъл Нидо успява да осъществи т.нар. Виенско издание / Wiener Ausgabe (Nedo 1993-9), включващо почти всичко от първата хронологическа половина на Наследството, в дигитална и традиционна форма, а в самото началото на 21 в. Университетът в Берген завършва окомплектоването на пълен дигитален архив, който, при случай, бива обновяван. [6] В 2003, когато умира фон Вригт, последният от триумвирата, стават достъпни и персоналните архиви на самите редактори, техните спорове и аргументи, довели до едно или друго издателско решение. В хронологията на Ербахер това е и третият етап, текущо продължаващ. „Поуката“ от историята е, че издадените като книги текстове са привилегировани прочити, а не канонични версии. Словоупотребата за „привилегии“ не препраща към някаква несправедливост, а към обстоятелства: хората от триото са общували с Витгенщайн и са добили достъп до текстуални материали в неподправената им форма. Заинтересован читател, навлязъл в джунглата от варианти, повторения, зачерквания и поправки винаги може да направи извод, че след като оригинален вариант няма, то няма и версии.
Онези, които през 50-те и 60-те са чели Философските Изследвания, са държали в ръцете си една интриговаща книга; днес читателите с подобаваща сериозност са приканени да се потопят в Kritisch-genetische Edition /sic/, който включва пет варианта на текста и всевъзможни препратки, а така имат възможност да разберат дали е правилно да „предполагат, че мишките се самозараждат от сиви парцали и прах“ (§52).
„Академичната индустрия Витгенщайн“, която започва да се развива през 50-те, до днес функционира с пълен капацитет: към появяващите се „книги“ се добавят всевъзможни полу-документални издания (биографии, мемоари, кореспонденция, припомнени разговори и прочие) и по-нататък се генерира необозрим обем вторична литература. Само че в последните две десетилетия с изчерпването на материала и без феноменалната отдаденост на няколкото живи ученици/свидетели темпото трудно се поддържа. Преливането на авторитет от логико-математическия езотеризъм към тривиалните примери престава да функционира гладко както преди. Веднага след преработеното издание на Бележки върху осовите на математиката фон Вригт е представил изготвената от него антология, станала популярна с англоезичното й заглавие „Култура и ценност“. Доколкото именно той е човекът, който е могъл от рано да прозре, че математико-логистичния Витгенщайн е по-скоро фикция [7] и няма как тя дълго да крепи статуса му на „Велик Философ“, изработеният артефакт започва да изглежда главно като диверсия. Кръпките по сътворението стават все по-забележими.
Бележки
[1] Копие от документа, който е на английски език, е достъпно (Wallgren 2023: 335), а хората, които поемат наследството, са Р. Рииз (1905-1989), Е. Анскомб (1919-2001) и Г. фон Вригт (1916-2003).
[2] UNESCO – Memory of the world site (archived link)
[3] През 2016 г. Финландската Академия одобрява проект „The Creation of Wittgenstein“ project; Книгата излиза през 2023 (Wallgren 2023).
[4] Историята на биографиите е тангенциална тема; тъй като имат права над кореспондeнцията, наследниците са могли да блокират издаването на документирани изложения – което се случва с първия опит на Ф. Хайек (Erbacher 2019b).
[5] (Erbacher 2015), включена по късно като глава първа на авторския сборник The Happy Afterlife of Ludwig Wittgenstein (Erbacher 2023); в първоначалната версия историческата схема има 7 стъпки разпределени в 4 приода.
[6] Wittgenstein Archive at Bergen (WAB) http://www.wittgensteinsource.org
[7] в писмо до Крайзел (от 1958) фон Вригт не крие преценката си: “неговият атитюд спрямо математиката изобщо е несправедлив и тази пристрастност донякъде може да бъде отдадена на невежество“. Десетилетия по-късно Флойд и Мюлхьолцер аналогично пишат за „сублиминален ресантиман, който е характерен за много от неговите изследвания в математиката“ и по-нататък отбелязват като „очевиден факта, че познанието по математика на Витгенщайн е било доста ограничено, дори за онова време“. Многобройните изложения на възгледи, гадаещи същнността на Витгенщайновото разбиране за математика видимо не клонят към никакъв консенсус, така че за тях остава само един изконен антиплатонизъм без позитивна странане
Библиография
Витгенщайн, Л. 2013. „Без съмнение“ и „Култура и ценност“ „Лекция върху етиката“, София: Лист
(Wittgenstein, L., On Certainty, Culture and Value, Lecture on Ethics, Sofia: List [in Bulgarian]) Лозев, А. 2014. Витгенщайн, антифилософът, и математиката // Philosophia 6/2014 (Losev, A. 2014. Wittgenstein, the antiphilosopher, and mathematics // Philosophia 6, 2014 [in Bulgarian])
Diamond, С. (ed.) 1976. Wittgenstein's Lectures on the Foundations of Mathematics, Cambridge, 1939. From the Notes of R.G. Bosanquet, N. Malcolm, R. Rhees and Y. Smythies, Ithaca N.Y.: Cornell U.P.
Erbacher, C., 2015. Editorial Approaches to Wittgenstein's Nachlass: Towards a Historical Appreciation // Philosophical Investigations 38:3 July 2015 р 165
Еrbacher, C. 2019. “Good” Philosophical Reasons for “Bad” Editorial Philology? On Rhees and Wittgenstein's Philosophical Grammar // Philosophical Investigations 42: 111-145.
Еrbacher, C. 2019b Friedrich August von Hayek’s Draft Biography of Ludwig Wittgenstein. The Text and its History, Mentis Verlag.
Erbacher, C. 2020. Wittgenstein's Heirs and Editors. Cambridge University Press.
Erbacher, C. 2023. The Happy Afterlife of Ludwig W. The People that Made Wittgensteinʼs Books and Turned Him into the Worldʼs Most Popular Philosopher. Berlin, Heidelberg: Springer.
Floyd, J. & Mühlhölzer, F. 2020. Wittgenstein’s Annotations to Hardy’s Course of Pure Mathematics: An Investigation of Wittgenstein’s Non-Extensionalist Understanding of the Real Numbers. Nordic Wittgenstein Studies. Cham: Springer Verlag.
Gibson, A. & O'Mahony, N. (eds.) 2020. Ludwig Wittgenstein: Dictating Philosophy To Francis Skinner – The Wittgenstein-Skinner Manuscripts, Springer Int.
Jakola, L. 2022. G.H. von Wright's Unpublished Edition of Wittgenstein's "Last Writings": Editors' Preface and Other Materials, ca. 1967–68 // Nordic Wittgenstein Review (2022): 51-95.
Kreisel, G. 1958. Review of Wittgenstein (1956) //, The British Society for the Philosophy of Science 9, 135-158.
Matthíasson Á., A Chalet on Mount Everest: Interpretations of Wittgenstein’s Remarks on Gödel, MSc Thesis (Afstudeerscriptie) 2.Oct.2013
Monk. R. 1990. Ludwig Wittgenstein: The Duty of Genius, Penguin Books.
Nedo, M. 1993-9. Wiener Ausgabe, Springer Int.
Russell, B. 1959. My Philosophical Development, New York: Allen and Unwin.
Wallgren, T. (еd). 2023. The Creation of Wittgenstein, London, NY: Bloomsbury Academic.
Wittgenstein, L. 2005. The Big Typescript. TS 213, herausg. und übersetzt von C. Grant Luckhardt und Maximilian A. E. Aue, Blackwell Publishing.
Wittgenstein, L. 2002. Philosophische Untersuchungen. Kritisch-genetische Edition, ed. Joachim Schulte in cooperation with Heikki Nyman, Eike von Savigny and G. H. von Wright, Frankfurt a. M.: Suhrkamp.
понеделник, 29 януари 2024 г.
Мастилото на меланхолията
Мастилото на меланхолията - дори в оригиналната фраза да липсва алитерацията, словесната находка е запомняща се . Това е заглавието на сборник от работи, които Жан Старобински (1920-2019) е публикувал в течение на половин век, започвайки от 60те. Повод за връщането към това издание (от 2012) е появата у нас на превод от още една книга с лаконичното заглавие Меланхолията, този път от Ласло Фьолдени. Преводите от унгарски рядко са били издателски приоритет, така че тя идва с осезаемо закъснение (40 год; превод на англ. от 2016), макар да е била част от активизирането на тематиката през 80те.
Ласло Фьолдени, Меланхолията, София: Сoнм 2023
Jean Starobinski, L'Encre de la mélancolie, Paris: Le Seuil, 2012
Марек Биенчик, Меланхолия, София: Сoнм , 2002
В самото начало на 60 те г излиза книгата на Фуко, която знаем като История на лудостта, и днес тя бележи една повратна точка в европейската мисловност: различните общества конструират различно „нормалността“. Фуко е отделил двайсетина страници на меланхолията (с. 350 и сл.), които удачно са скицирали нейното виждане в няколко исторически различни момента. Става ясно, че обхвата от проявления на меланхолията е напълно условен, не по-малко от съчиняваните обяснения за нея. Практически едновременно излиза и дисертацията на Жан Старобински История на лечението за меланхолия от началото до 1900 г., който сега заема първите страници на неговия сборник. Oт началото на ХХв. датира фройдовото - и по-нататък фройдистко - обяснение за меланхолията и днес то има вече 100 годишна история, обаче доколкото претендира за актуалност, също както текущите схващания за депресия, биполярни разстройства и пр. то стои в страни от културно-историческите и литературоведски разглеждания. Несъмнен поврат при тях е книга на Панофски (с Клибански и Саксл) Сатурн и Меланхолията, излязла също в началото на 60те.
Фуко, който в началото на кариерата си е bona fide структуралист, често е протестирал срещу непрекъснатостите, които традиционната история упорито гради. Какво е общото между описания от Омир Аякс и Портрета на Д-р Гаше нарисуван от ван Гог? Ами, те и двамата са меланхолици... Както Фуко ще обясни, а Старобински експлицитно ще напише, „меланхолия“ е само една дума която има трайна употреба, но няма реален предмет и съответно – каузалност, която да бъде изяснявана. В последна сметка за нея няма история, а само историография.
Началото на темата за меланхолията се знае добре - древна Гърция: в псевдо аристотеловата книга Проблемата, параграф 30, пита „Защо онези, които са се изявили като философи, политици и поети, са отчетливо меланхолици?“ Аякс е сред първите имена, които се дават в този текст за пример, а после идват Емпедокъл, Сократ, Платон. От това място започва и Фьолдeни, докато Старобински използва предаденото в псевдо-Хипократ, за който се разказва, че бил помолен от абдерците да излекува Демокрит. При тази стратегия преходът към незаобиколимия център на цялата тема - Анатомия на Меланхолията (1621 1-во изд; 1638 5-то) е съвсем непосредствен – Роберт Бъртон се е представил като Демокрит младши.
ХVIIв. лекари и теолози се конфронтират по въпросите на меланхолията и в следващия век тя (заедно с астрологията) зачезва. По-късно в един обуржоазен свят романтиците я преоткриват, дават й нови имена и обяснения. У Фьолдени обаче има подчертан интерес към идеологизираните от религията трактовки; съобразява се все пак, че неговата книга е писана (80-те) когато Източния Блок с неговите ограничения са осезаема реалност. Така и за 19 в. когато Бодлер е доминиращата в този литературен ландшафт фигура, Фьолдени предпочита да се занимава с трудно четимите бръщолевения на Киркегор. За отсъствието на Бодлер може да се намери компенсация в по-рано преведената книга на Марек Биенчик, който и по специалност е романист. (другата му книга Oczy Dürera. O melancholii romantycznej, 2002 за сега изглежда недостъпна освен в оригинал). Някакво продължение на Фьолдени и негова работа за К.Д. Фридрих е била Носталгия на Петер Надаш, което той е съчинил като своебразна реплика в същите години.
Ако първоначално меланхолия е една от четирите позиции в проста логическа схема, на финала тя се провижда като дежурното обратно на конституиращото социалната тъкан, лишена от собствена субстанция и така - негативност. Деконструирането й е факт вече повече от половин век, но това не пречи от нея се генерират фантазми, в словесна или визуална форма и именно това е занимателното. Фьолдени е многословен и приблизителен, докато Старобински пише сухо, макар с проницателност и усет; а Биенчик - елегантно, както се полага на литератор. Появата на всяка поредна книга, нова или закъсняла, е добър повод за връщане към тези текстове, бързо прочитани и бързо забравяни.
Бележки и библиография
[1] В оригинал ланк.. - (ме)ланк... находката е на Шарл д‘Орлеан
[2] Фуко е запознат с работите на Бинсвангер, чиято книга е излязла предходната година
. [3] L'Encre de la mélancolie, съдържа фактически първото издание на текста, доколкото отпечатаното в 60 е било разпространявано само като „ведомствено издание“ от фармацевтична фирма, лансирала антидепресант.
[4] Диоген Лаерций съобщава, че Теофраст е писал книга за меланхолията, така че правдоподобно се спекулира дали въпросът не е собствено негов.
Фуко М., История на лудостта в класическата епоха, Плевен: ЕА, 1996
Binswanger L., 1960: Melancholie und Manie: Phänomenologische Studien (Melancholy and mania: Phenomenological studies), Pfullingen.
Starobinski J., Histoire du traitement de la mélancolie des origines à 1900. J.R. Geigy S.A., Bâle 1960.
Фройд З., Четири основни текста, София: КиХ 2018 [Траур и меланхолия]
Klinbansky R., Panofsky E., Saxl F.,(1964). Saturn and Melancholy: Studies in the History of Natural Philosophy, Religion, and Art. Thomas Nelson and Sons.
Starobinski J., Une mélancolie moderne : le portrait du docteur Gachet par Van Gogh,in L'Encre de la mélancolie р.243 (A modern melancholia: Van Gogh's portrait of Dr Gachet, Psychological medicine 23.3 (1993): 565-568. pdf )
Pigeaud J., Aristote. L'Homme de génie et la mélancolie. Problème XXX, 1. Traduction, présentation et notes Paris: Éditions Rivages, 1988. 129 pp. енгл.
пс Хипократ Emile Littré, Oеuvres complètes d'Нippocrate, vol. 9, Paris: Baillière, 1861
Robert B., The Anatomy of Melancholy: What it Is, with All the Kinds, Causes, Symptomes, Prognostickes, and Seuerall Cures of it : in Three Partitions, with Their Severall Sections, Members and Subsections, Henry Cripps, 1638
Bieńczyk M., Oczy Dürera. O melancholii romantycznej, Warszawa: Sic!, 2002
Nádas P., Melancholy, collected in Fire and Knowledge: Fiction and Essays, Farrar, Straus and Giroux (2007); Mélancolie, Paris: Le bruit du temps, 2015
събота, 2 януари 2021 г.
Пътят към Ада
тези „бодри същества, неспособни да работят, но които могат да отварят и затварят клапани, движещи се без триене или инерция.. така демонът се свежда до някакъв клапан. Ценете го като такъв. Не го наричайте повече демон а клапан“ [1]
Измислена в проблемния контекст на термодинамическата ентропия, тази персонификация преминава непосредствено в теория на информацията (където негентропия е друго име за същото); програмни и схемни реализации по - късно биват наричани демони; икономика и биология припознават в нея свои проблеми, така че думата се среща често. Какъв е все пак по-реално дялът на текстовете, в които тя бива упоменавана, остава неясно, но внушението, с което книгата започва (р.3) може да буди известни подозрения.
Such a faсon de parler is eerily consequential. Dictionary entries reveal an open secret within a close-knit community: scientists are demon experts. Practitioners across fields agree that “science has not killed the demons” and that studying them can be extremely useful. To know the world, to make it better, to overcome insurmountable difficulties and dead ends, scientists routinely look for them. How did they become part of scientists’ vernacular? What broader consequences come with this mode of inquiry? What aftereffects do these practices have on the development of world history? What, if anything, relates these definitions to the original term... The technical use of the word shows us why the religious, figurative, and literary understanding of demons remains so pertinent today.
Каналес, както се вижда, обявява една публична тайна (open secret) за определени среди (a close-knit community), с което определено не дава представа за нейната значимост. Заедно с това идва озадачавщата оценка, че разбирането й в религиозен (!?). фигуративен и литературен аспект днес било някакси важно (pertinent). Тези две доста спорни заявления обрамчват трудно неприемливото твърдение, че учените рутинно търсели демони. Дори без запознанство с материала е ясно, че зад тях стоят аргументи, т.е. това са измислици, а не находки и тяхното търсене съвсем не е като търсенето на хигс бозона и пр. подобни неща. Тоталното заличаването на разликата между абстрактния довод и илюстрирането (или означаемо и знак) стои зад съчинения в книгата текст.
Антропологическата дистанцираност навярно оправдава отказа да се прави разлика между наука и популяризация на науката. Няма съмнение, че вдъхновие е намерено у Бруно Латур, който доби известност още преди четири десетилетия със своята симетрична антропология – подход, третиращ учените като туземно племе. Едва ли може да се отрече, че неговото представяне, което идва едва към края на текста (с.274), е по своему красноречиво:
Bruno Latour, a young student of theology turned ethnographer before later turning to philosophy, noticed that scientists were acting like Maxwell’s demons in their labs. In Laboratory Life, published in 1979, he argued that a lab was an “enclosure” similar to the “oven” in which demons operated. Instead of accumulating energetic molecules, the scientist–as–Maxwell’s demon accumulated information and knowledge. A well-organized science lab, according to Latour, was a “trapping system for any competent Maxwell’s demon wishing to decrease disorder.”
При положението, че учените търсели демони и сами действали като тях няма много какво да се добави, освен материал, който е главно илюстративен, а издирвайки появата на думата Каналес напълно потвърждава клишето „който търси – намира“. Тя успява да разпознае „демон“ дори там където той собствено липсва - така Декартовият дух-злосторник/malin genie става предмет на глава първа, а в следващата предметът се окзава детерминизмът на Лаплас. При замисъла на книгата, който първоначално се разкрива като подчертаването на словоупотреба, тези престижни добавки обаче стоят леко неуместно. Каналес се застъпва за етимологическата връзка джин – гений (p.307), макар тя да е неиздържана[2], но така или иначе Декарт не си е създал излишни главоболия с употребата на дума, която църковната власт би ползвала за боздуган срещу него. Лаплас, както изрично и е отбелязано, е писал единствено за някакъв интелект/intelligence, дума чийто граматически род става удобен повод за отклоняване на вниманието от собствения му текст. Несъмнено аргументът за детерминизъм, една абстракция, по-късно е бил представян и/или наричан „демон на Лаплас“. Но когато Каналес лежерно описва подържането на детерминизма като „вяра в могъществото на демона“ [3] става ясна и реторическата стратегия за съчиняване на “атрактивен“ текст.
Атеоретичната поза, демонстрирана из цялата книга, обаче е изоставена във философския ѝ послепис. Ретроспективно се проясняват донякъде и срещаните несръчности, от които изложението видимо страда. Обръщайки се към познати имена от популярната философия на науката, Каналес избира късния Попър като представител за някакво принципно виждане – това на детерминисткия избор; „програма“ е название, предложеното от Лакатош, но навярно из неговите текстове желаната дума не се е явила в подходяща фраза, така че прекроено във фразеологията на Каналас (с.321):
In his epilogue, Popper dropped the word “demon” modified by the possessive form of “Laplace.” He used instead the term “dream,” referring to the “classical Laplacean dream of unlimited predictability” as one of the many research programs that drove scientific research.
Независимо от субституции и внушения, при този финал става ясно, че детерминизмът, уповаващ се на Лапласовия интелект, е нещо твърде различно от креатурата на Максуел, онагледяваща някакъв микроскопичен механизъм. Но цитатът от Попър демонстрира манипулативното изграждане на текста до последните страници. Желанието за намиране няма граници и подобно на фокусник, който вади зайци от празна шапка, Каналес е откривала множество демони там, където не е споменат нито един. Коментирайки Бергсон, тя пише:
Without using the term “demon,” he boldly denied the possible existence of the intelligence surhumaine proposed by Laplace, opening up for his numerous readers the alternative possibility that other demons might be in charge.
Неодобрение е това, което слабостите в реториката на един автор могат да будят, като отвъд някакави граници те могат и да изглеждат осъдително. Например изличаването на дистинкциите изглежда подкрепяно от биолога Ричард Левонтин:
“There is a great similarity between Maxwell’s demon and Laplace’s,” Lewontin concluded, as they both considered chance a measure of our ignorance.
В действителност Левонтин пише, че „само неспособността ни да различаваме молекулите практически е направила вероятностна системата, която е била детерминистична“. Това осезаемо променя смисъла на следващото изречение относно „сходство“, а коментаторска добавка започваща с „двамата“ въвежда накаква тривиалност, липсваща в оригинала.
Заключението, до което Каналес стига преди да поднесе философското си допълнение (с.311), в действителност е добре познато от запомнящото заглавие на Бруно Латур: „Ние никога не сме били модерни“ (1991):
a line between modern and premodern ways of thinking is impossible to draw because no such firm line can be found separating knowledge from the imagination — then as now
Да напише неканонична история или просто да съчини бестселър, за Каналес едва ли е имало дилема, но за предпостмодерния читател нейното съчетание на двете изглежда разочароващо.
Бележки
[1] Maxwell J., The Scientific Letters and Papers of James Clerk Maxwell, 3:185–86. „lively beings incapable of doing work but able to open and shut valves which move without friction or inertia...This reduces the demon to a valve. As such value him. Call him no more a demon but a valve like that of the hydraulic ram, suppose“. Като предварително пояснение (с.49): Maxwell’s demon is a model for all sorts of mechanisms that function as one-way conduits (such as orifices, valves, pumps, filters, semipermeable membranes, mechanical ratchets, electrical rectifiers, microprocessors, and mechanisms that permit the selection and transference of genetic material)
[2] Jinn (the Arabic word from which the word “genie” stems); по рано (с.24) по предпазливо е казано “Genie,” a word connected to the Arabic term Jinn.
[3] Einstein’s most faithful supporters, such as the physicist and philosopher Hans Reichenbach, had not lost their faith in the power of Laplace’s demon (р.163). Двукратната употреба на faith остава без коментар тук.
Литература
Canales J., The Physicist and the Philosopher: Einstein, Bergson and the Debate that Changed Our Understanding of Time, Princeton University Press, 2016
Хьойзинха Й., Хомо Луденс, София: Наука и изкуство 1982
Лозев A., Бергсон срещу Айнщайн – история и книги, Рhilosophia, 17/2017 PDF p. 101–26
Латур Б., Ние никога не сме били модерни, София: Критика и Хуманизъм, 1994
Lewontin R. Is Nature Probable or Capricious?, BioScience, Vol. 16, No. 1, Logic in Biological Investigation (Jan., 1966), PDF р.25-7
сряда, 5 февруари 2020 г.
Няма какво
...всяка дума също е маска В литературата няма какво има само как. С подобен възглед сега трудно се намират неща, които да бъдат наречени литература и още по-малко – да бъдат прочетени, Няколко находки, нови и не съвсем, обединени от нещото наречено интертекстуалност: Lars Iyer, Nietzsche and the Burbs (2019, Melville House). Олга Токарчук, 2009 Карай плуга си през костите на мъртвите (Панорама+, 2014) Patti Smith, MTrain (2015 Knopf) Ben Lerner Leaving the Atocha Station, 2011 Coffee House Press Xavier Marias 1998 The Dark Back of Time New Directions 2001 За Ларс Айер вече е писано тук, но новата му книга е впечатляващо добра, пак. Написана в множественото число на първо лице, минималистична, герои без описания, но със самоличност: Ницше някакси се явява в английската полу-градска среда. Ако не беше модернистичната й техника, книгата навярно би се дублирала с Поколението Х на Дъглас Копланд. Групата герои на Айер са абитуриенти, хрониката на последните два месеца от училище, където всички са им познати, тяхното социално битие е напълно осезаемо, също както и усешането им, че предстои то да се разпадне в екзистенциални избори. Явява се нов интриговащ съученик, веднага наречен Ницше, когото привличат за вокалист в групата им, репетираща от време на време и без особен ентусиазъм. Що е то нихилизъм и има ли за него място тук и сега и утре. Културният репертоар на Айер, (бивш (!?) философ) му позволява да бъде изобретателен и занимателен: гностици, Достоевски, анархисти, парафрази и идеи се подмятат в сянката на оригиналния Ницше, докато тийнейджерите се мотаят из предградието или пък реанимират след купон. * Подтикът да се посегне към книгите на Токарчук е разбираем: някакси глупавото е да не разбереш кога си живял – как е изглеждал светът, когато на някаква алтернативна полякина връчват нобелова награда по литература. От бурно преиздадените й книги тази се оказа първата податлива на четене до край. Несъмнени писателски сръчности, включващ тон и поза разбираеми за всеки, който е недоволен от нещо. Блейк и Астрология като бекграунд, връзката между тях по-скоро неясна, но колаборацията Блейк-Варли може да вдъхнови четенето, заплашено иначе от тривиалността. Една критичка с добро име и проста душа (си) призна, че би изчеркнала астрологичните отклонения, убедена навярно че фабулата е водеща...[1]* Съвременните нобелисти може да не са като предишните, но статусът стои – както и този, ръждясващ, на Дилън; кой (гострайтър или компютър или дори самият той) в последна сметкае писал чудесния първи том от неговите хроники? но така или иначе той получи наградата като поет. Като слово в Стокхолм получиха един монтаж от бележки за три велики книги, съчинение, което едва ли струва упоменаването; по-развлекателно бе, че той първо им прати Пати Смит да им изпее негова песен, повод навярно и тя да се запознае отвътре с нобелизацията, за която нейните шансове изглеждат оскъдни. Но пък книгата й от 2015 МTrain беше изненадващо добра, оставяща далеч досадната първа част от мемоарите й. Подобно на Ленард Коен, който отива в НюЙорк да търси битниците, Пати Смит се отнася към Рембо, Жьоне и прочие фантазми. Тази обсесия с имена и текстове, които днес за много значат малко и дори нищо, видимо е движеща сила и тя се оказва достатъчна да произведе текст, надхвърлящ стандартните очаквания.[3]* Какво очакване създава Бен Лернър със заглавие, взето от Джон Ашбъри, трудно може да се определи. Историята за един уж-поет уж-изследовател, който се прави, че работи над някаква литературна студия, без при това да се случва нещо – освен книгата. По съвпадение се случва атентатът в Мадрид от 2004. Един от множеството примери за поет, успял да съчини кратка и забележителна проза – а писането на автофикция за подобни случаи изглежда е предварително подсигурен успех - но без гаранция. Следващите две книги са по-скоро разочароващи.[4]* Хавиер Мариас - една книга както всичко до тук, само че виртуозна... * eKGWB/JGB-289 In the writings of a hermit one always hears something of the echo of the wilderness, something of the murmuring tones and timid vigilance of solitude; in his strongest words, even in his cry itself, there sounds a new and more dangerous kind of silence, of concealment. He who has sat day and night, from year's end to year's end, alone with his soul in familiar discord and discourse, he who has become a cave-bear, or a treasure-seeker, or a treasure-guardian and dragon in his cave—it may be a labyrinth, but can also be a gold-mine—his ideas themselves eventually acquire a twilight-colour of their own, and an odor, as much of the depth as of the mold, something uncommunicative and repulsive, which blows chilly upon every passerby. The recluse does not believe that a philosopher—supposing that a philosopher has always in the first place been a recluse—ever expressed his actual and ultimate opinions in books: are not books written precisely to hide what is in us?—indeed, he will doubt whether a philosopher can have "ultimate and actual" opinions at all; whether behind every cave in him there is not, and must necessarily be, a still deeper cave: an ampler, stranger, richer world beyond the surface, an abyss [Abgrund] behind every ground, beneath every "foundation." Every philosophy is a foreground philosophy—this is a recluse's verdict: "There is something arbitrary in the fact that he came to a stand here, took a retrospect, and looked around; that he here laid his spade aside and did not dig any deeper—there is also something suspicious in it." Every philosophy also conceals a philosophy; every opinion is also a hideout, every word is also a mask. Бележки разни [1]Sloane Crosley, NYT 2019/18/12 [2]B ерата на гугъл претърсването на един текст за съвпадащи комбинации гарантирано произвежда впечатляващи резултаи, но едва ли може смилено да се отраничат не/случайните сред тях. Вероятностите лесно създават илюзии (библейски код а ла Drosnin), а пък промити мозъци бръщолевят за плагиат; доколко иронично Warmuth цитира Джек Лондон "I can conceive of no more laughable spectacle than that of a human standing up on his hind legs and yowling ‚plagiarism‘."В духа на Джек Лондон навярно може да се каже и нещо за всички онези, лазещи на четири крака в опита да надушат ‚реалното‘ в прозата (примери за Смит, Мариас, и станалите). [3]Mtrain / entrain? [4]The Tennis Court Oath излиза в 1962, но днес едва ли някой ще настоява, че могъл да отличи компютърно авторство; *
четвъртък, 28 март 2019 г.
Вечното завръщане продължава
След както има кристали в пространството, така би могло да има и във времето - докато то бива мислено като двойник на пространствено измерение, идеята за „времеви (или темпорален) кристал“ остава състоятелна. Изобретяването на понятия – това е философия, твърди Дельоз/1/, а очевидността зад словосъчетанието „Времеви кристал“ е безспорна. Нейното експлициране е заслуга на Франк Уилчек, физик-нобелист и впечатляващ изобретател на концепти /аксиони ениони; 2/. Кристалът е структура, която се повтаря тривиално в определени пространствени направления, а ако е времеви, отделни (дискретни) моменти във времето биха представяли еднакви състояния на съответната структура. По образно казано: перпетуум мобиле с дискретни състояния. Макроскопично движение без загуби едва ли е реалност, но в микросвета изглежда е възможно - така в свръхпроводник може вечно да тече кръгов ток: ако по някакъв начин се добави дискретност, хрумването на на Уилчек ще може да се реализира.
J.G. Ballard, The Crystal World, London: Jonathan Cape, 1966 (непр. от англ.)
Кристоф Рансмайр, Кокс или Ходът на времето, София: „Атлантис КЛ“, 2018, (пр. от нем. Ransmayr C., Cox oder Der Lauf der Zeit, 2016)
Яник Енел, Дръж здраво короната си, София: Парадокс, 2019 (пр. от фр. Haenel Y, Tiens ferme ta couronne 2018)
Водещата идея е била т.н. спонтанно нарушаване на симетрия: когато една система понижава енергията си, на даден етап нейната симетрия престава да е от непрекъснат тип тя замръзва и най-вече - кристализира. Знаменателно и феерично през 60 те г Джей Джи Балард пише Кристалният свят, роман в който нещо се случва със самото време и тук и там то започва да замръзва. В 2005 The Collins English Dictionary вписва прилагателното „балардиански“, но това което е съчинявал Балард половин век по рано е далеч от готовото клише: невротичният протагонист е тръгнал към колония прокажени в сърцето на Африка, /3/ а пътьом се натъква на замръзващото време...
Първоначалната идея на Уилчек, въпреки убедителната си аргументация, се е натъкнала на принципни трудности, така че по настоящем въплъщение на идеята изглежда по-близо до т.н. химически часовници - автономни системи, които ритмично променят своето състояние, докато пребивават в неравновесно обкръжение. Ако не вечен часовник, поне дълготраен – фондацията за Дългото Сега е задвижила проект за 10 000 годишен часовник, а по съвпадение сякаш императорът, „господар на 10000 години“ е централната фигура в последната (за сега) книга на Кристоф Рансмайр, докато движещият елемент на фабулата е именно идеята за някакъв вечен часовник. Че Изгубеният свят не може да бъде повторен, предварително е ясно, но романът е колкото маниерен толкова и амбициозен, изработена проза, каквато днес рядко се среща. Кулминацията на книгата се оказва едно недействие, похват познат от достатъчно много други места. Парадигматичен за днешната публика навярно е Ловецът на елени, който пък директно служи за канава на последния роман на Яник Енел. Но става дума за литература, разбира се, и Овидий е изрично упоменат както и митологията около Артемида или пък Фрейзър наред с множество други странични и фокални алюзии. (Кинематографичните асоциации също са използвани директно като неминуемо се стига до Апокалипсис Сега и протоформата на Конрад.)
В първите страници доловимо звучат дори отгласи от Хайдегер. Протагонистът обаче е автор-неудачник на сценарий за Мелвил и, предсказуемо, Бартълби и недействието са включени в потока от препратки. Откакто преди двайсет години, Дельоз е написал своето есе/4/ персонажът натрапчиво привлича (нов) интерес/5/, а една рано дошла репликата от Агамбен е предначертала полето за следващите продължения, които, поради липса на алтернативи, са и връщания. Дельоз изначално е експерт по повторенията и завръщанията, преди всичко като (пост)структуралист, но също и като френско-лаканиански фройдист: принцип на повторението доминира на принципа на действителност. Агамбен обаче подчинява действителността на потенциалното и след много страници теологическа виртуозност стига до Лайбниц, Ницше и Вечното завръщане и познатите вече (от предходни постове в блога) фрази и цитати...
Бележки
/1/ Gilles Deleuze, Qu’ est-ce la philosophie, Paris: Minuit, p.9?
/2/ За Уилчек и нeговата идея има немалко популярни текстове, добър пример от които е Quanta Magazine (N. Wolchover), но има още в Sciи.Аm или Nature;
след оригиналните две работи на Уилчек in Phys. Rev. Lett. 109, (15 Oct. 2012) зa класиески и квантов случай, доброто място, от което да се тръгне е обзорът на Zakrzewski ( Time crystals: a review, Rep. on Prog. in Physics, Vol. 81, N.1)
/3/Виж Gioia T., The Crystal World (review ref. to Conrad)
/4/ Gilles Deleuze, Bartleby, ou la formule, in Critique et Clinique, Paris: Minuit, p 93-116?
/5/ Dan McCall, The silence of Bartleby, Cornell University Press, 1989
Gisèle Berkman, L’effet Bartleby. Philosophes lecteurs. Paris: Hermann, 2011 (review1,
review2)
Бартълби е темата на едим есеистичен текст от Енрике Вила Матас/ Enrique Vila-Matas (2001), Bartleby y compañía
/6/ Giorgio Agamben, Bartleby: La formula della creazione (1993); Bartleby, or On Conringency, in Potentialities: Collected Essays in Philosophy (1999) Stanford University Press, р. 268
неделя, 23 февруари 2014 г.
Ars longa, vita brevis
Tрилогии, тетралогии - кой ще ги чете, ако началото им не е многообешаващо...
Хавиер Мариас, Лицето ти утре
1 Треска и копие
2 Танц и сън
3 Отрова, сянка и сбогуване
София : Алтера, 2011-2:
Насим Талеб, Incerto, vols. 1-4
1 Надхитрени от случайността
2 Черният лебед
3 Прокрустовото ложе: философски и практически афоризми.
4 Антикрехкост: Как да излечем ползи от хаоса.
София: ИнфоДар, 2006-13,
Двама автори от средиземноморието, добили успех в англоезичния свят - там където днес единствено е възможен. Защо Хавиер Мариас е добил такава известност едва ли ще стане ясно от първата книга в поредицата, макар тя да е съвсем не лоша. С Насим Талеб е по-скоро обратното...
Cюжетния скелет и Bъплътената тема[1]. Виждайки, забелязвайки или дори наблюдавайки някоя личност в медиите, човек може да се впусне в съчиняването на историйки за нея, затова как би постъпила в определени ситуации и пр. От нещо твърде подобно илзглежда е породена и книгата на Мариас; на заниманието, може би пpосто писателски рефлекс, е придадена интриговаща форма - повествователят е вербован от 'неясна' британска служба, именно да дава мнение за това какво и как биха правили някакви хора, които е наблюдавал или интервюирал. Извън конструиране на правдоподобното обяснение, действие собствено няма, но когато читателят се оставя да бъде въвлечен в реалистката илюзия, книгата може да е четивна. На съдържателното повтаряне съответства (много добре) и стилистиката: на места са струпани по пет синонима или парафрази, а често се предлагат испански и английски варианти - повествователят и неговият основен събеседник са квалифицирани филолози; ако сюжетната идея е била прикрита, то темата e съвсем непосредствена - traduttore, traditore. Преводачите издават тайната на чуждия език, както в тайната служба талантливите издават бъдещето, както и двамата събеседници, които обсъждат историята на 20в. Още в самото начало Мариас демонстрира безотказността на похвата си: името Бертрам Тупра е претекст за няколко страници разсъждения кой и какъв би могъл да е той, като е ясно, че в текста по-нататък отговорът, дори да е изненадващ, пак е очевидно предопределен. Цялата изящна стилистика[2], както и владяната игра между фикционалното и реалното, колкото скриват толкова и издават мизантропията, с която (ни) привлича нетривиалната литература.
Всичко е точно. Неотдавна Насим Талеб беше нещо като рок-звезда на кономическите (сцени и) форуми. Първата му книгата е твърде безсъдържателна и повърхностна - вече изглежда суетно, но пък има стил: нещо като Хънтър Томсън на Уол Стрийт[3]. Интересните идеи в нея се само загатните и особено проницателни читатели биха могли да реконструират обосновката и продължението им, стига да са разгадали очертанията им. За останалите остава да потърсят всичко това другаде[4]. Талеб основно се занимава с изтъкване на случайността - че тя е достатъчно обяснение за твърде много случаи, нещо което предизвиква истерични реакции в общества, направили всичко и дори невъзможното за отричането й. Случайността е не само абстрактна, но и контраинтуитивна, а очакването на изненади и предвиждането на непредвидимото са предварително обречени занимания. Вероятностите може да изглеждат като въплъщение на ratio-налността, но те реално са съотнасяне на (не)желаното към (не)възможнот и няма кой да о-пределя и измерва едното или другото. На рулетката в Монте Карло няолко дни не се пада нула, явяват се все повече играчи, които залагат на нея, само че таванът пада; единственият оцелял умира от смях.
Паралелни Блежки
[1] Гонгоризъм
[2] В Тhe Рaris Review interview Мариас обяснява, че пишел текстовете си 'секвенциално', без да се връща / Javier Marias, The Art of Fiction, No.190 (2006) Interviewed by Sarah Fay
[3] Журнализъм
[4] На cайта си Талеб обявява генерическото име Incerto и там e окачил предварителния текст (300 стр; формули) на проекта, запълващ празнините в популярнитe му книги. Съществена част от възгледите на Tалеб е че следва да се правят опити реалността да се моделира чрез времеви редове, а не със стати(сти)чни разпределения.
петък, 6 септември 2013 г.
La Rentrée
Българският език е приел 'антре', съвсем субстанциално, и така се е лишил от мъгливото разбиране за 'рантре', а с него французите описват всичко делово, което наесен се възобновява. От училище вероятно им остава първоначалното разбиране за поредната учебната години, la rentrée des classes,
после за ходенето на лекции, rentrée universitaire, и по-нататък какво ли още не. B литературния им бизнес обаче la rentrée littéraire е станало нещо чудовищно: в двата месеца след края на лятото във Франция се издават около 800-900 нови книги - депримиращо, както и целият сезон и всичко повтарящо се...
Още в преди ваканциите започна повторение на скеча "Хайдегер & Нацизма", този път на гърба на Дерида - от Жан Пиер Фей [Faye] (баща на Емануел Фей); повод става честването на 30 години от основаването на College international de philosophie, място където, според него, Дерида се явява като узурпатор, както и в авторството на термина 'деконструкция'. Няколкото статии в либерасион и един памфлет Lettre sur Derrida затихнаха в лятната скука но сега, сега е la rentrée...
една неотдавнашна рецензия предаде в недвусмислен вид американското възприятие за значими френски философи днес:
сянката на Дерида, с Хайдегер зад него, може би не е чак толкова дълга.
четвъртък, 25 април 2013 г.
Интерференции
От кръглите годишнини, споменати в предходния, януарски, пост като че ли само тази на Камю реално набира видимост[1]. Дотам, че заплашва изцяло да затъмни една друга - на Клод Симон, също роден в 1913, също нобелист, и също някакси много френски.
Интересът към Клод Симон обаче клони към нула, докато Камю е лесно разбираем и за следващите поколения[2]. Вместо чисто статистическа близост, по-занимателно може би е, да се издири някаква 'субстанциална връзка', примерно, че подбиването на Сартър е част от днешната стратегия в извисяването на Камю[3], Сартър, който се е впечтлявал от Фокнър, моделът на Симон. Подхваната така скучновата годишнина на Камю може да бъде възел, извеждащ към Дидро и другите вече поменавани.
Камю, разбира се, е чел Дидро и един американски любител дори е посветил на това статия, само че не стига отвъд отбелязването на някакви 'прилики' между Падането и Племеника на Рамо[4]. За този роман (пък и въобще) Камю несъмнено се вдъхновява от Достоевски, у когото се откриват далеч по-отчетливи следи от Дидро (обаче
пътят нататък е на руски[5]). A пък книгата на Рене Жирар, друг рожденник, е Критика от подземието и едно от ранните му есета там е за Падането - колко по-високо е то от Чужденецът. За него Жирар елегантно казва "започва като Господин Тест и завършва като Чатъртон"[6]...
Сигурно и Игълтън може да бъде намесен в тази компания, но пък защо да не считаме, че Симон достойно го е отместил. Разбира се, той споменава Камю, не веднъж, но не личи да е бил реално впечатлен: като млад е имал друга нагласа, а на стари години, когато съчинява книжлета като "Смисълът на Живота"[7], упоменаването на "абсурда" е в дистанцията на постмодернизма. С цялата възможна сериозност на тази тема още през 1971г. е поведен Симпозиум на АФА, където Томас Нейджъл е прочел своя доклад "Абсурдът"[8], чийто ироничен тон обаче изглежда е изпреварил времето.
Бележки
[1] в български периодични издания от началото на годината, и след Литературен Вестник, списанията Съвременник, , Факел, Следва;
[2]като куриоз може да се отбележи, че Фредерик Джеймсън е писал за Симон, Jameson F., (1991) Reading and the Division of Labor, in Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism, Durham: Duke UP, p.131; все пак има асоциация читатели на Симон, двуезична, а за Камю на разните езици, английски,или френски;
[3] нашумелият пример е Мишел Онфре, чиято книга се радва на присъствие из мрежата (Onfray M., L'ordre libertaire: la vie philosophique d'Albert Camus, Paris: Flammarion, 2012
[4]Stolbach R., The Fall and Diderot’s Rameau’s Nephew, Journal of Camus Studies (2011), 1, p. 175
[5]...no comments
[6] Girard R., Critique dans un souterrain, Lausanne: L'age de l'homme (1976); Girard R., Camus's Stranger Retried, PMLA, Vol. 79, No. 5 (Dec., 1964),
pp. 519-33: "L'Etranger begins like Monsieur Teste and it ends like Chatterton" (p527);[Jstor]
[7] Eagleton T/, The meaning of life, Oxford UP Inc., New York, 2007 (p101)
[8]Nagel T., The Absurd, J. of Philosophy, v. 60 (1971) Iss.20, pp. 716-27 [pdf] (The meaning of life, APA Symposium, Dec. 29, 1971)
петък, 23 ноември 2012 г.
Неясни цветя
Габриеле Тергит, Малка културна история на цветята, София: Земиздат, 1967
Волфганг Улрих, История на неостротата, София: Изток – Запад, 2012
Paul Auster, Le voyage d’Anna Blume, Paris: Actes Sud, 1993
Дали светът не е прекалено малък: покрай четенето една антикварна книга за цветята дойде ‘История на неостротата’ - нищо общо, освен това, че на корицата й има фотография от Ана Блуме, име запомнено от един ранен френски превод...
Тергит Г., Малка културна история на цветята (прев. Йосиф Клайн; худ. Е. Босяцки), София : Земиздат, 1967 [тираж 7070] / Kleine Geschichte der Blumen: Kaiserkron' u. Päonien rot, Frankfurt am Main, 1958.
На моменти историята на цветята звучи като експериментална проза, повествование от някакъв idiot savant, аутист, или субнормален гений. Трудно е да се каже доколко заслугата е на авторката, иначе невзрачна писателка или на преводача – специалист, но подчертано не по езика на превода.
Историята собствено е съвсем схематична и добре известна: през античността към цветята е засвидетелстван всестранен интерес – естетически, практически, интелектуален, но през варваро-християнските времена от него не остава нищо и едва с ерата на пътешествията и ренесансът той отново се завръща, този път с изобилие и излишък. Произходът на имената, употребата и отношението в един или друг край на Европа или света по едно или друго; анекдоти и тривиалности, струпани в приблизително хронологичен ред и предадени с език, чийто чудатости развеселяват разколебаващия се читател. Антология, флорилегиум, букет, няколко цветисти метафори за тази своебразна колекцията от текстовете, писани вероятно по разни поводи и различни времена. Разсъждения в духа на Леви-Строс за цветята като феномен на границата природа/култура и пр., оттук изглеждат безкрайно далеч. В маниера на книгата внимание по-скоро би заслужил примерно факта, че софийската улица "Букет" в квартала е все още известна като Домуз дере или че с псевдонима Тергит е кръстена променада в Потсдамер плац.
Улрих B., История на неостротата София: Изток – Запад, 2012
Автопортретът на Едвард Щайхен (1901) и серията 18 октомври 1977 (1988) на Герхард Рихтер са два впечатляващи артефакта, носещи история, чиито крайща свободно се веят. Неяснотата и неостротата като оптически феномен - а може би и като умствена нагласа - несъмнено играят забележителна роля сред „изящните” (по настоящем „визуални” изкуства). Заедно с това, употребата им в реториката на истината и рекламата, задава тема, сама по себе си интриговаща с това, че някой е съумял да публикува цяла книга за нея. (Още Пояснения и дистинкции)
Auster P., Le voyage d’Anna Blume, Paris: Actes Sud, 1993 / In the Country of Last Things, 1987
По времето когато излезе този превод на ранната книга на Пол Остър, чуденето беше дали той някакси не препраша към дадаистката поема на Швитерс. Сега дойде и проблемът има ли и някаква връзка с фотографката Ана Блуме. Подобни въпроси са от ерата преди интернет и назад във времето, където препраща препрочитането на един сякаш постмодерен роман.
(The NYTimes review (17May1987); впрочем Дон ДеЛило се е вдъхновил от серията на Рихтер за един разказ който загатва Точката Омега.)