Emily Herring. Herald of a Restless World. How Henri Bergson Brought Philosophy to the People. Basic Books (2024)
Бергсон, до голяма степен, е продукт на липсващата в XIX в. френска философия. Действително XVIII в. и, респективно, Просвещението са били наречени „век на философите“, а XX в. беше свидетел на French Theory. В контраст, за XIX в., по-осведомените единствено могат да посочат няколко имена, които на широката публика не говорят нищо. Че Бергсон в самото начало на XX в. е знаменитост, е факт, който днес настървената за слава интернет-публика знае: как в аудиториите се пазели места, колко настойчиво дамите участвали в масовките и пр. детайли.
Тук идва и трудно оборимият аргумент, че една крайно популярна филофия няма как да е сама по себе си действително интересна. Още на времето Шарл Пеги е констатирал, че неразбирането ѝ е еднакво сред противниците и привържениците на Бергсон – което навярно е и начин да се подхване дискусия за нея. Появата сега на една непретенциозна книга, рекламирана и като първата англоезична биография, не изглежда многообещаващо, макар че изчитането на текста оставя доста добро впечатление. Видимо, Емили Херинг познава подробно писаното от Бергсон и съумява да запълни интервалите между немногобройните негови книги с подходяща фактология.
Въпреки екзистенциалната психоанализа, изпробвана от Сартър, лесно се съгласяваме, че биографическият жанр е собствено нефилософски; сам Бергсон предварително е заявил „Аз винаги съм искал личният ми живот да бъде игнориран и само работата ми да бъде изучавана, неизменно съм поддържал, че животът на един философ не хвърля светлина върху ученито му и не е от значение за публиката“. Херинг цитира тези думи, но уклончиво обяснява, че тя би искала да направи едновременно портрет на философа, скица на доктрината и картина на света. Доколко това е постижимо и/или постигнато в рамките на двеста страници може да се дискутира, но фокусът на нейната работа изглежда е траекторията на Бергсон: суперзвезда в годините преди Войната и скоропостижно забравен след нея.
Феноменалната слава на Бергсон изчезва така внезапно както свършва Бел Епок, с края на която съвпада. Но за разлика от настроението, за което историците могат да твърдят, че е само ретроспективна илюзия/носталгия, тя е документирано реална в снимки и описания на стълпотворения. Вярно е, че в 1914 г. Бергсон престава да изнася публични лекции, а първата му книга от следвоенния период, Траене и едновременност е колкото спорна, толкова и неразбрана [2], но от 1914 г. той е член на Academie Francaise, а в 1927 – Нобелов лауреат. Двата източнака на религията и морала, книгата му от 1932, навярно е можела да предизвика интерес както предвоенните книги, но тя бива игнорирана почти напълно – чак до появата на Себичният Ген и възобновяването на дискусия за социобиологията в края на 70-е години. Емили Херинг предполага, че днес обсъжданията на Изкуствен Интелект връщат към дилемата механицизъм/ витализъм, от която до голяма степен изхожда Бергсоновото философстване, така че изглежда да има основания за неговото поредно преоткриване. [1]
Оставяйки в страни есето за Смеха, в трите си книги от славните времена Бергсон е разработил ключовите елементи на своето специфично философско разбиране: памет, траене, елан витал (жизнен порив), с които е демонстрирал и своя „интуитивистки“ метод. В Творящата Еволюция от 1907 неговата система е добила финалните си очертания, а видимо с това сбърканата рецепция стига и своя максимум. Военните годините донасят поводи и претексти за услилване на политическата критика; за немалка част от публиката става важно, че Бергсон не е ляв, и еврейският му произход, от Аферата Драйфус и до края през 30е, става все по неприемлив.[3]
Ясно е, че опростяванията и недоразуменията около Бергсон далеч надхвърлят интересните прочити, които неминуемо остават достояние на експерти. „Истинските бергсонианци това сме ние“ – твърди се че тaкa възкликнал Хусерл в 1911 г., когато слуша разяснения за начинанието на Бергсон [4]. Само че неговата феноменология и респ. достойнствата, които дели с бергсонианците, се нуждаят от още по-протяжни разяснения. Сближаването с Хайдегер, което по-често се прави, затъмнява до голяма степен исконната близост, но за нищо от това няма място в едно популярно изложение. За англоговорящи по-скоро има опасност от тоталното объркване на кантианския наглед (аншауунг) и бергсоновата дума „интуиция“, доколкото общоприето там се за двете се използва същото (intuition). Дали кантианството би могло да разяснява на подобни читатели бергсонианството пак е неясно, но все пак е добре да се напомни, че Кант поставя над разсъдъка разум и същият е жестът на Бергсон, когато противопоставя интуиция на интелект: това съвсем не е анти-интелектуализъм. Струва си да се отбележи, че на френски език думата „рефлексия“ е напълно ежедневна, така че мисленето-за-мислене се нуждае от термин и това е един от главните смисли на „интуиция“. Зрелищното претълкуване направено от Дельоз в неговата книга от средата на 60те. Бергсонизмът е нещо заслужаващо упоменаване, макар това да не се е случило при Херинг. Тя се придържа до стандартните Спенсър и Джеймс и най-вече до щетите, които нанасят коментарите на Ръсел.
С тях навярно се слиза до собствено биографическото ниво – критика породена повече от неприязън (и завист), отколкото от рационално неодобрение. Роднинската връзки с Пруст, дъщерята, която е с вродена глухота, интерес към мистификациите на спиритизма, във всеки живот се намират любопитни детайли и достойнство на биографиите е да не се отдават само на тях. Един епизод от началото 1917 г. обаче подкопава разграничаването на важнотo и неважното за философа: Бергсон е бил изпратен в Америка да убеди президента Уилсън страната му да се включи в Първата световна война – което се случва и по-късно Бергсон чува репликата „А Вие имате заслуга за това“.
Може да изглежда, че Бергсон в последна сметка сам е допринесъл за приключването на една колоритна епоха. Във Франция наричат „луди години“ периода 1920-30 (les annees folles) и дори в Германия настроението се връща, дотам да говорят за „златните двайсет“ (Goldene Zwanziger), но нищо не е същото както преди. Бергсон заема висок пост в Лигата на нациите, получава Нобеловата награди и продължава да пише – всичко това обаче стои като послепис към една история приключала десетина години по рано.
Бeргсон е разпоредил в своето завещание книжата му да бъдат унищожени и нищо да не бъде публикувано от негово име – завет, който трае 50 години, след което започва издаването на записки от негови лекции и курсове, а по-нататък - на кореспонденцията му [5]. Без да внасят съществени промени в рецепцията, тези материали позволяват академичното писане за Бергсон да продължава, но също и да се пише за него c обновена емфаза, както прави Емили Херинг.
Бележки
Société des amis de Bergson / Обществото на приятелите на Бергсон е учредено в 1948 г. и просъществува до средата на 70-е, а в 2006 е възродено наново, като Емили Херинг активно участва в него. От 2021 то издава годишник Bergsoniana По рано излизат томовете от Etudes Bergsoniennes (Paris: Albin Michel). Изчерпателна библиография на всичко свързано с Бергсон навярно е проект за бъдещето...
[1]. По структура и (неизбежно) по съдържание новата книга тясно се припокрива с Barlow M. (1966), Bergson (Classiques du XX siecle) Paris: Ed. Universitaires, но там емфазата е другаде (напр. свобода, религиозност).
[2] Лозев А., Бергсон срещу Айнщайн, #17/2017 (по повод и вдъхновение от книгата Canales J., The physicist and the philosopher: Einstein, Bergson, and the debate that changed our understanding of time. Princeton University Press, 2015.)
[3] В късните си години Бергсон се връща към една стандартна религиозност, която отсъства в успешните му ранни книги. В края на 19 в. бива преутвърдено отделянето на Френската държава от църквата, провъзгласено още при Революцията.
[4] Едно от най ранните упоменавания на случката Diemer A., Edmund Husserl. Versuch einer systematischen Darstellung seiner Phänomenologie, Meisenheim am Glan: A. Hain (1965) S.86
[5]. Латинската теза на Бергсон е преиздадена в 1972 г. заедно с Траене и едновременност и още няколко текста, между които и такива за които завещанието категорично забранява публикуване Melanges (1972) Bergson H. et Robinet А. (Mélanges: l'idée de lieu chez Aristote, Durée et simultanéité, correspondance, pièces diverses, documents.) Paris: PUF (1972). Завещанието се цитира в Barlow (1966), Bergson, p.188 и Лозев А., Уроците на Бергсон, Литературен Вестник 18/07/1992
