сряда, 10 октомври 2012 г.
Истинският номер - 2
Майер Шапиро, в своята обвиняваща статия, цитира авторитарната декларация, с която Хайдегер защищава своя прочит: “Би било най-лошата илюзия да си въобразим, че именно нашето описание, доколкото е субективна дейност, е възпроизвело всичко, така че след това да може да бъде нанесено в картината”. И сам коментира: “За жалост философът сам се е поддал на илюзия: от тази среща с платното на Ван Гог той е извел една вълнуваща серия от образи, свързващи селянина и земята, но е очевидно, че те не изразяват съкровеното чувство въплътено в платното, а произтичат от една проекция на хайдегеровото възприятие, присъщо само нему”(199). Изпреварващата защита на Хайдегер, както по- късните коментари посочват, по една перверзна логика е и предателство: ако не си даваше сметка, че неговата интепретация е проекция или фантазъм, авторът й не би се сетил да я предпази от това обвинение.
Казусът по тази линия не изглежда особено перспективен, обаче Томсън е изобретил един причудлив довод, който има шанс да влезе в ръцете на опонентите : колко екстравагантно може да бъде пристрастието.
Отбелязвайки, както и Шапиро, че в текста на Въведение в Метафизиката се среща още едно позоваване на на обувките на Ван Гог, Томсън обръща внимание на приведената там асоциация: “човек се озовава изведнъж насаме с онова, което е там, като че ли самият той в късна вечерна есен, когато догаря последният огън от картофена шума, се връща от полето с мотика на рамо” (Ш.204;T.113;(IM 37–8/GA40 38)). Според него това съвсем не е проекция, а се открива в дясната обувка, нарисувана от Ван Гог. Там Томсън вижда селянка с боне, мотика на рамо и, зад нея, догаряш огън. С известни уговорки за скрити картинки, сублиминална перцепция и настояване, че следва да се гледа оригиналното платно с неговите дебели мазки, той обявява, че така Хайдегер се оказва обосновано прав. Една постмодерна мистификация, (каквито им у Дерида) едва ли би била така подчертавана както го прави Томсън: освен че привежда едър план от репродукцията на съответното място в текста (fig5/p114), той се връща към своето откритие още веднъж в края на главата (n74/p120) и втори път в края на самата книга(p217).
+english version
сряда, 13 август 2008 г.
Призракът на Изкуството
Един призрак броди из Европа – Призракът на Изкуството... Първобитните хора са имали свое примитивно, неосъзнато изкуство; древните са постигнали класическите образци, а модерността отива по-нататък.. - това е големият разказ, в който не вярваме. Хегел е бил прав: рефлексията е смъртта на изкуството. Остава само да се вметне, че доколкото изкуството, такова каквото го разбираме и до сега, е просто едно просвещенческо изобретение, то е мъртвородено. Отвъд морбидните метафори, констатацията е, че зад думата “изкуство” не стои друго освен неясната съвкупност от ефектите на практики, препращащи една към друга по силата на разнородни прилики. Ако това е номинализъм, той не е онзи, който твърди, че няма изкуство, а само произведения на изкуството. По-скоро става дума за един социален конструкт, чиято функция видимо се изчерпва... ->пълният текст...
