Идеен Портрет

Antoine Compagnon, 1966, année mirifique, Paris: Gallimard 2026

Кой би се интересувал от френската 1966-а? Най-често годините стоят метонимично за някакво събитие, което едни или други считат някакси значимо: „1914“ или „1968“ лесно се разшифроват. Антоан Компаньон се е заел да опише 1966-а, година, която не се помни с „историческата си значимост“. В действителност, само заинтересованите от интелектуалната история ще се съгласят, че тази година е „важна“, доколкото тя бележи един осезаем(?) обрат в доминантата на френската мисловност. „Структурализъм“ става модната дума, която хроникьори и журналисти започват показно да използват; макар самите „структуралисти“ да остават по-сдържани - разграничението между структура и система не изглежда като априорна даденост.

Въпреки че структуралистки епизоди в книгата заемат немалка част от нея, тя не е история на това течение, а само маркира запомнящите се от него случки, попадащи в 1966. Част от хрониката й е отчитането на ред емблематични заглавия, появили се именно в тази година: поредният том от Mythologiques на Леви-Строс, Problèmes de linguistique générale на Бенвенист, Figures от Женет, Ecrits на Лакан, Lire le Capital от Алтюсер и други, полемичната Critique et Vérité на Барт, и, най-вече, изненадващия успех на Думите и нещата от Фуко. Критерият за такъв списък е чисто формален и всекиму е ясно, че издаването е отнемало различно време, но изреждането на прочутите заглавия остава впечатляващо.
За историте от съвременността основният проблем най-често е свръхизобилието от факти: еднолинеен наратив е постижим чрез игнориране на болшинството от тях и, обратно, дори беглото подобие на пълнота осуетява всякакъв опит за стройна рационална подредба. Книгата на Компаньон предлага внушителна колекция от факти, цитати, запомнящи се реплики, и какво ли още не, привличащо вниманието в различни посоки, подобно на празничните фойерверки (нали?). Проектът, както той ни осведомява, датира от 2011, когато е изнесъл цикъл от 4 лекции с гръмкото общо заглавие „Революцията от 1966“. Подходящият материал се трупал допълнително в течение на годините, но навярно организирането му състоятелни секвенции - главите от книгата – е постижението, което заслужава повече адмирации. Освен избраната времева рамка естествено ограничение идва от самия автор, който е литературовед (хубава дума), професор и член на Академи Франсез.
Преди да се впусне в полето на собствените си компетенции Компаньон напомня някои елементи от всеобщата френска фактология: демография, икономика, политика. През 60-те особено впечтляващо е прииждането на поколението родени след Войната; по-специално броят на студентите в университетите се удвоява на всеки 5 години: под 200 хиляди към 1960 и над 800 хиляди в началото на 70-те. Растежът в 1966 показва забавяне на „славните 30“, с което се навлиза и в техния свършек: според социолозите французите започнали да обръщат повече внимание на качеството на живота. А към фигурата на Де Гол, макар все доминираща в политическия животот, младите, както проличава при избори, нямат афинитет. Администраторите вярват, че демографската промяна е само количествена, но след като навлизащите в пълноправния икономически живот са млади, тя е и качествена. Реформите в обществото се бавят, докато търговците формират новия потребител - „Младежта“. Дали следват или водят, издатели и продуценти предлагат предназначени за нея музика, кино, списания, книги. Да си в крак модата (dans le vent) е новият императив. Франция обаче не приема кутурата-като-развлечение или направо стока и в средата на 60те министър на културата е Малро, бивш авантюрист, есеист и идеолог; на случващото се около него е посветена практически цяла глава (гл.9), отделно от множество епизодични споменавания. Книгите в джобен формат са, разбира се, отдавна известни, но едва през 60-те успява да се наложи разбирането, че те не са непременно синоним на второкачествена литература; издателствата се впускат в предлагането на сериозни творби, не само литература, и те действително се продават добре, а в много случаи вероятно и биват четени, не само притежавани. Една глава (4) така проследява утвърждаването на поовехтелия Пруст като модернист, но навярно и не без съдействието на Новия Роман, който вече десетилетие експериментира с литературата. В същото време Телкелистите организирани около Филип Солерс се отдръпват от парадигматичния Роб-Грийе подкрепян до неотдавна от Ролан Барт. Вниманието определено се измества към техния кръг, за сметка Сартрианците и гравитиращите около Тан Модерн. Няма съмнение, че основният дял от историята на 1966, която Компаньон представя, е онова, което популярно се описва като превключването от екзистенциалистката мода към структурализма. Би следвало да се подразбира, че не става дума за разговорната квалификацията „екзистенциалист“ - такава каквато се вижда, примерно, в наръчника на Борис Виан – в този смисъл следващата мода е тази на хипитата. Но в случая модата е преди всичко вторичен дискурс – онова, върху което медиите заострят вниманието, и с което то неминуемо се деформира. Ако през 60 хуманитарите охотно се приемат за структуралисти, в следващото десетилетие те ще твърдят, че „в същност“ са били поструктуралисти. В борбата за внимание препратките към големите имена имат сериозна тежест и в книгата Барт, Фуко, Алтюсер и Лакан са предмет на отделни глави. Но историята на структурализма проследяваща знаменитите му фигури вече е била представена в една четивна форма от двутомника на Франсоа Дос. Антоан Компаньон се стреми да изяви случилото се през 66-а, като предисторията и контекстът са максимално олекотени.
Разбиването на хрониката в теми изявява един иначе трудно забележим (арте)факт. Структуралистите противостоят, от една страна, на Сорбоната и институционалния авторитет и, от друга, на сартрианците с техния етико-философски висок стаус. За медиите, които не пропускат случай да коментират и публикуват отзиви, реплики, и коментари структурализмът става въздесъщ. Между екзистенциализма, който опира до някаква ценностна система и структурализма, който пък е позитивистичен метод, пряк сблъсък едва ли има – той бива конструиран чрез спомагателни продължения и предположения, които са повече или по малко изкуствени. Това имлицитно стои зад говоренето за „моди“ - реално идва ново поколение, което просто предпочита да се занимава с друго. В реакцията на институционалното знание може да се заподозре не само тревога за губените позиции, но и известна завист. Така или иначе спорещите страни, броени до три, не се поделят по прост признак като ляво/дясно, новатори/консерватори или млади/стари.
Очетливи примери за раздвоението в полемиката са памфлетът на Барт и магнум опусът на Фуко. И в двата случая историята се точи с години наред, но епизодите, попадащи в 66-а, се оказват забележителни. Барт е писал за Расин още в края на 50-те, книгата му Sur Racine илиза в 1963, а яростната й критика от Пикар „Nouvelle сritique ou nouvelle imposture” е от 1965. С нея една академична и/или университетска критика остро се противопоставя на изобретателността в модерните прочити, а Барт умело защитава своята страна. Аналогично, още в 1960 последната глава от La Pensée Sauvage Леви- Строс критикува „диалектическия разум“ на Сартр, а книгата на Фуко е продължение, близко по дух. Сартрианците обаче вземат своя утвърден лозунг „екзистенциализмът е хуманизъм“ и го преформулират заявявайки, че структурализмът е антихуманизъм. И срещу двете страни политизираните структуралисти отправят обвинението, че те били последно убежище на отколешната (буржоазна) идеология. Двете полемики имат продължения, но дори в предаването им набързо има достатъчно много анекдотичните елементи, заради които пристрастените към историята могат да четат с интерес и удоволствие.
За съдържание на клишето „духът на времето“, Антоан Компаньон многократно се връща към три романа, описали реалистично ежедневието от 1966 (Les Choses на Перек, Blanche ou l‘oubli на Арагон и Les belles images на Бовоар). Но защо той, роден в 1950, се е заел да опише случайната 1966, не много по-различна от 65 или 67? Заиграването с този въпрос е лесно и се разбира, че това води към по обхватни проблеми от типа „защо да се пише история?“ и по-нататък – „защо да се пише въобще“...
Бележки
[1] Vian B., Manuel de Saint-Germain-des-Prés, Paris: Editions du Scorpion, 1951 (2éd. 1974) / Виан Б., Наръчник на Сен-Жермен-де-Пре, София: Леге Артис, 2003
[2] Dosse F., Histoire du structuralisme. Tome 1: Le champ du signe, Tome 2 : Le chant du cygne, Paris: La Découverte, 1991/2.
[3] Лакан, Малро, Бенвенист, Сартър и Леви-Строс са родени в интервал от 8 години след началото на ХХ в.
[4] Думите и Нещата също е атакувана заради фактологията и идеология.
При издаването на своите по-ранни текстове в книга, в края на 66-а, Лакан апострофира и двете страни: веднъж опортюнизма на преподавател в Нантер, който копирал негови идеи (Рикьор) и друг път - фолк психология от трудовете на Сартр, която имитира клиничното знание.
[5] В Балтимор, университетът Джон Хопкинс, провежда конференция "The Language of Criticism and the Sciences of Man" (18–21 October 1966), в която участвуват някои от емблематичните френски теоретици и в последствие събитието добива квази-митическо измерение. Текстовете са публикувани в 1970, а 40г. след датата излиза разширено възпоминателно издание Macksey, Richard, and Eugenio Donato. The Structuralist Controversy: The Languages of Criticism and the Sciences of Man. 40th anniversary edition, Baltimore: Johns Hopkins Press, 2007; оriginally published as The Languages of Criticism and the Sciences of Man. Baltimore: Johns Hopkins Press, 1970.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Кант и Аристотел и после

Marco Sgarbi, Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method. SUNY Press, 2016

В историята на философията „творчеството на Кант“ и „Категориите на Аристотел“ са две сюжетни линии, които се кръстосват, но епизодът на техното сближаване изглежда рядко бива тематизиран. Дисциплината е организирана така,. че Кант обикновено бива разглеждан след Лайбниц и Волф или пък преди Фихте, Хегел, Шелинг и пр. „Кант и Аристотел“ на Мaрко Сгарби свързва немския философ с неговият пo-пряк професионален контекст – плеяда слабо познати имена на автори, публикували трудове по метафизика през 17-8в. Изненадващо, може би, той описва „резултата на своето изследване“ като „предлагащо оправдаване на тезата, че Кантовото творчество трябва да бъде включвано в Аристотеловата традиция“[1]
Обикновено се помни разказаното от Кант - че аргументите на Хюм срещу причинността са го „събудили от догматична дрямка“ (Прол. с.29). В прочита на Сгарби каузалността е само една от 12е категории, които Кант разкрива, така че конструкцията около Чистия Разум фактически се дължи на идеята за цялостен набор от подобни понятия. И Сгарби заявява, че Кантовото откритие за потенциала на Аристотеловите категории... е било реалното пробуждане от догматична дрямка“.[2]

Няма съмнение, че триделната архитектониката на Кантовата критическа философия - възприятия, съждения, разум - се придържа към наследеното от античноста и най-вече от Аристотел. Днес подобни разчленявания се експлицират чрез информационни процеси или семиозис, а „разсъдък“, „способност за съждение“ и „разум“ са само имената, избрани от Кант. Разграничаване на аналитика от диалектика също препраща към Аристотел, който практически не използва бланкетния термин логика.[3] Впечатлява и липсата на модерния интерес към математиката.
Историцистката схема, към която Сгарби се придържа, е, че в докритическия период Кант се занимава с проблеми възникващи от най-новото философстване, но общото им решение намира връщайки се към традиционни форми. Разглежданията в книгата са посветени на епистемология, оставяйки встрани социално-етически и пр. съображения, които несъмнено са влияли върху идейната нагласа на Кант.
В действителност Кантовото връщане към категории има и осезаем обратен ефект: средновековното схващане за техния предполагаем онтологизъм отстъпва пред логицисткото разбиране, че Аристотел ги въвежда като част от своя Органон – начин да се процедира с аргументирането. При подхода на Кант, извеждането на нов пълен набор от категории[4]. тръгва именно от съждения. Няколкото абзаца, които предшестват неговото изложение определено заслужават особено внимание и коментар, при все че Сгарби практически ги игнорира. Още внимание би следвало да се отдели и на съставянето на самия набор. Но зa историята, в която той несъмнено вниква добре, ключов момент е, че „аристотеловите катeгории вече не са били схващани като най- висшите родове на битието, а като форми или начини на разглеждане, което прави Кьонигбергската Аристотелианска традиция, следвайки разбирането им от Дзабарела, Паче и Рабе“. (p. 128)
Това е и решаващото за цялото кантово начинание: философията се връща към античното разбиране, че тя е теория на познанието – противно на средновековната постановка, че тя е само слугиня на теологията и следва да се занимава с доказването на някакво съществуване, от което зависят претенциите и авторитета на теолозите. За осъзнаване на това идеологическо изопачавне през 17 в. свидетелстват неологизми, на първо място „онтология“. Както френските преводачи добре са схванали, за Кант това е „помпозна“ или „надменна“ дума и така те предават онова, което би скривал стандартния превод на използваното прилагателно (Stolz; бг. с.318-9). В последна сметка, твърдейки, че Кант трябва да бъде включен в Аристотеловата традиция, Сгарби неявно констатира, че с него философията се връща към aвтономната си същност.
В Критика на Чистия Разум, пристъпвайки към разглеждането на категориите, собствени и аристотелови, Кант заявява, че „в началото намерението ни наистина е съвсем еднакво с неговото“ (бг. с.151) – думи, които могат да са повод за различни прочити. Обичайната реакция изглежда е, че твърдението му е некоректно: било, че това просто е невярно, било че той не познава достатъчно добре Аристотел. След като е очевидно, че авторът не може да греши обявявайки собствените си намерения, остава обсъждането на неговата компетентност. Безспорно, Кант не демонстрира детайлно познаване на оригиналните текстове, но пък е ясно, че наложените от теолозите онтологически продължения са неправомерни, така че възражения реално няма.
Оставайки на най-общо ниво все пак може да се отбележи, че в своята система категории Кант включва “Substanz” – субстанция, един германизъм предаващ некоректния латинизъм, който до ден днешен безчет европейските коментари и преводи подържат. Че думата не предава гръцкото усиа - първата от категориите, разглеждани в трактата на Аристотел, е добре известно, но именно църковната идеология по свои мотиви е способствала за изкривяването на античната философема. Съвсем не е трудно, четейки собствено аристотеловите текстове, да се приеме, че усия е конкретната определеност, която иначе се нарича индивид; ако в средните векове са обичали да казват „индивидуум инефабиле“, то у Кант аналогична роля може да играе нещото-в-себе-си. За „субстанция“ Кант е намерил място в рубриката „отношение“ където тя фигурира заедно с „акциденция“. Както се разбира от Сгарби немското аристотелианство от времето на Кант открива, че е продуктивно да обезсили внушенията, че категориите препращали към битие, а не към познание. Фактът, че те съответсват на емпиричния свят се обяснява, че към аргументирането Аристотел е присъединил кореспондентна теория за истината, спираща неопределения регрес, възможен при чисто логически подход.
Още в късната античност Симплиций[5] свидетелства за изчерпателната догадка, че категориите били словесни, понятийни или предметни – в унисон с аристотеловия семиотически триъгълник (фоне, патема, прагма; За Тълк. I.16) Днешни раглеждания включват и по-нататъшно уточнение, че може да е полезно разграничаването на произход и функциониране на категориите.[6] Така или иначе, езиковият аспект директно издава, че ако категориите са езикови, те са и конвенционални, а това се натрапва след като корелацията им с (гръцка) граматика не може да бъде отречена. Кант мимоходом споменава този момент, но в следващото поколение Тренделенбург отчетливо го тематизира, а и век по-късно Бенвенист самостоятелно го преоткрива. След Сосюр е ясно, че дистинкцията означващи /означаеми е достатъчна за теоретични разглеждания, без да са нужни някакви референти или обекти, чието привличане би разширявало трактовките извън собствено логическата област. По времето на Кант внимание привлича разграничаването ноология /гностология, т.е. на „чисто“ мислене и предметно познание; въвеждането на тези неологизми наред с „онтология“ видимо свидетелства, че тотализацията постигната в схоластическата идеология се разпада както, впрочем, и самата тя.
В последна сметка книгата на Сгарби показва колко много прочитът на Кант може да допринесе за разбирането на Аристотел.[7] Ако е изглеждало очевидно, че между двамата има пределно съществено различие, то постепенно се изяснява, че това е главно артефакт: различието идва от превратния прочит на Аристотел, който религиозната идеология преутвърждава. „Кьонигсбергско то аристотелианство“, за което в книга става дума неколкократно, също както „падуанският аристотелизъм“, насочват към тесен кръг автори, които посредничат между ранната и късната философия. Изказано е мнението[8], че всички те, заедно с Кант, реално спадат към една традиция проследима към Дънс Скот и която е представлявала логическата алтернатива на налаганата от цървата идеология: философия, „изхождаща“ от субекта, а не от обекта. Именно това разбиране по-късно ще бъде популяризрано като „коперникански обрат“ от Критика на Чистия Разум.
Би могла да бъде направена една повърхностна (или не съвсем) аналогия: Коперник издава своя труд, само че скандал избухва доста по-късно: също както реакцията се надига едва след „разкритието“ за езиковия аспект на категориите от Тренделенбург - традиционалистите го заклеймяват, а историята се опитва да го забрави.[9] След още един век Бенвенист, лингвист и културолог, в страни от философията, прави същия извод и традицията отново маргинализира възгледа[10], но този път цялата история се реактуализира като се коментира и дискутира; в днешните истории на категориите (тематични сборници не липсват) кантианският епизод несъмнено изпъква като централен, а монографията на Сгарби печели заслужено популярност.

Bibliography
Trendelenburg F. A., Geschichte der Kategorienlehre: I, Aristotle Kategorienlehre; II, Die Kategorienlehre in der Geschichte der Philosophie (1846) // La dottrina delle categorie in Aristotele, Milano, 1994. La dottrina delle categorie nella storia della filosofia, Monza, 2004 // Doctrine des categories d’Aristote, Paris: Vrin, 2023.
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives, G. Olms Verlag, 2017
DʼAnna G., Fossati L., (eds.), Categories, Histories and Perspectives 2, G. Olms Verlag, 2019
Bruun О., Corti L., (dir.), Les Categories et leur Histoire Paris:Vrin, 2005
Brière V., Lemaire J., (dir), Qu'est ce qu'une Categorie, Louvain-la neuve: Peeters 2019
Gorland A., Aristoteles und Kant. Giessen. 1909.
Gorman M., Sanford J., (eds.) Categories, Historical and Systematic Essays, Catholic University of America Press 2004
Grapotte, S., et al. (dir). Kant et les Grecs hier et aujourd'hui, Paris:Vrin 2022
Hartung G., King C., and Rapp C., Aristotelian Studies in 19th Century Philosophy, Berlin, Boston: De Gruyter, 2019.
King C., Raspa V., (eds) Aristotle’s Organon in Old and New Logic 1800–1950, Bloomsbury, 2025
Sgarbi M. Kant and Aristotle: Epistemology, logic, and method SUNY 2016.
Thouard, D., (dir.), Aristote au xixe siècle. Presses universitaires du Septentrion, 2005,

Бележки
[0] За категориите вече е ставало дума тук (и другаде)
[1] Sgarbi, p.18 “the result of my research, thereby providing justification for my thesis that Kant’s work must be included within the Aristotelian tradition”.
[2]Sgarbi, p.128
[3] Sgarbi, p.162 (analytic vs dialectic); Mesquita A., Santos R., (eds.) An Introduction to Aristotle’s Organon, in New Essays on Aristotle’s Organon, Routledge, 2024 p.2;
[4] Kакто по- късно се изяснява, това се оказват категории на природата, а в КПР Кант въвежда и категории на свободата (бг. с.107). Quinn T., Kant: The Practical Categories In Gorman M., Sanford J.,(2004) p. 81-96
[5] Hauer М., The interpretation of Aristotle’s Categories in the Neoplatonic Commentary Tradition, In Fossati (2017); Тренделенбург, О. Апелт и Бониц са съответно представители за трите вида прочит в 19в.; оставяйки в страни онтологическата идеолгизация, дебатът е: език или логика (вж. Gazziero L., Contraintes disciplinaires– anciennes et modernes – de l’interprétation logique des Catégories d’Aristote In Briere et Lemaire 2019)
[6] Raspa V., Kant and the Debate on Aristotle’s Categories in the Nineteenth Century, In King Raspa (eds), (2025), p.17-38
[7] Предишната монография изглежда е Aristoteles und Kant, Gorland A., 1909.
[8] Honnefelder L., Metaphysics as a discipline: from the “transcendental philosophy of the ancients” to Kant’s notion of transcendental philosophy. Friedman R., Nielsen L., eds The Medieval Heritage in Early Modern Metaphysics and Modal Theory, 1400–1700. Dordrecht: Springer Netherlands, 2003. 53-74.
[9] Преводи на италиански и френски eзик излизат eдва през 90е; дискусията от 19в. е чудесен пример за академична езотерика (see Raspa, 2025)
[10] По-обстоен коментар се намира в новия френски превод на „Категории“ Catégories de pensée et catégories de langue: le débat contemporain, In Aristote,Catégories, présentation, traduction et commentaires de F. Ildefonse et J. Lallot, Paris: Seuil, 2002, p. 328-344. Вж. също Gazziero L., (2019).

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Messieurs les Anglais, tirez les premiers

„Английският език не съществува.“ Това е лошо говорен френски. Едно провокативно до абсурд заглавие, но под него стоят доста сериозни (и някои несериозни) аргумeнти. Бернар Серкилини е утвърден (академичен) езиковед, а тезата, която изказва в исторически аспект е доста по-състоятелна, отколкото карикатурният й надслов заявява.

Bernard Cerquiglini "La langue anglaise n’existe pas". C'est du français mal prononcé. Paris: Gallimard, 2024 (р.208)

След Уилям Завоевателя в течение на два века говореният от колонизаторите на Англия език е френски, а после в течние на още поне два елитите продължават да го говорят. Само че с прекъсването на връзката островният френски започва да се променя по начин, различен от този на континента – там е силно влиянието на южния окситански език, докато отвъд Ламанша местният език обуславя деформирането му. Тази диференцирана еволюция бързо и объркващо скрива много от изначалната общност.
Изложението на книгата е по-скоро индуктивно – първо примерите, после теорията, сиреч Историята. Че езикът собствено е граматика, а не лексика е нещо добре известно и няма спор, че английският не е романски, а германски език. Но с нормандско- френската основа и латинската „учена“ терминология лексикалният му състав се оказва приблизително 1/3 френски + 1/3 латински и в оставащата част само около ¼ местен, отделно от други разнородни заемки: оценката недвусмислено изявава, че романският компонент определено е над 50%. Английските речници се славят със своята дебелина, но по-реално може да се счита, че доста много думи съсъществуват в синонимия – една с местен, произход, друга с - френски и още една - с латински и разликите им са стилистични, а не толкова семантични. Отрицаваща фраза от заглавието е в кавички, доколкото тя е известна като изказване на Жорж Клемансо, личност несъмнено подходяща за нейното авторство, макар литераторите да са я проследили до книгите на Дюма (с.68). В хода на разглежданията се уточнява и че английският е не лошо, а различно говорен френски. В действителност част от забавата, която Серкилини не пропуска да отбележи, е връщането на собствено френски думи като английски, които пък французите произнасят по свой маниер: например фешόн или пипόл от бившите фасон или пьопл.

Преди да се упоменат регулярните фонетически промени, ударенията и пр. би следвало да е ясно какъв точно „френски“ е бил пренесен на Острова, щом като векове след Шарл Велики (не)осведомени люде считат, че те говорят латински. Серкилини по-рано е писал за историята на езика [1] и този аспект е само бегло споменат, но все пак определено е разграничена една начална фаза на нормандски френски следвана от преминаването във втора – на англо френски. Ако на континента остава рефлексът говореното да се пише на латински, на острова пишещите могат да се хвалят със своя език, когато са родом от Франция, а местните признават, че говорят „фалшив френски“ (108).
Към днешна дата Френската академия вече 5 века се грижи за езика и несъмнено дейността й има траен ефект. С възхода на интернет английският завоюва глобална доминация, но пък големите-езикови-модели в последно време рязко улесниха превода и практикуването на „местен“ език. Какво ще се случи по-нататък е въпрос на догадки, но книгата на Серкилини умело напомня, че зад очевидно стои неочевидното. Занимателно и развлекателно четиво, тя демонстрира как експертното знание може да бъде излагано в неотегчителна и неакадемична форма, избягваща досадата и крайното опростителство.
Навярно добро сравнение за подобно начинaние би била шровокацията на Пиер Байар Как да говорим за книги, които не сме чели [2], но лесно се съобразява, че превод тук трудно ще сработва.

*

„Нация от Бакали“ е презрителното описание, което французите са дали за англичаните и макар първоначално то да е от военен контекст, днес употребата му е присъща по-скоро в академичните среди и най-вече сред спекулативно мислещите. Английската, и по-общо англоезичната, философия действително издава такъв манталитет. Едва ли щеше да има нужда от коментар, ако в Уикипедия нямаше статия с това заглавие. И както не е трудно да се предскаже, от нея се научава, че в такова описание няма съвсем нищо лошо, напротив... Маргарет Тачър, дори била казала, че това e повод за гордост, но по логиката на параграф 22 едва ли би могло да се очаква друго...


[1] Cerquiglini B., 1991 La naissance du français, PUF Que sais-je ? (no 2576) 3.éd. 2007
[2] Bayard P., Comment parler des livres que l'on n'a pas lus?, Paris:Minuit (2007)
Пиер Байяр, Как да говорим за книги, които не сме чели, София: Сиела (2008)

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...