Последните години на утопията
От далеч, легендарният Хотел Челси се очертава като нещо интриговащо: действително във всяка популярна история на неотдавнашни американска литература, музика, или кино сякаш неминуемо мястото се споменава в една или друга връзка. Четенето на мемоари, - Пати Смит, Ед Хамилтън, или Артър Милър – реално не способства за обяснението на това настойчиво повторение, а само го подсилва. Книгата на Шерил Типинс обаче успява да разплете историческата загадка, която, ретроспективно, и губи своята атрактивност. Първо, Хотел Челси е огромен: това са около 300 стаи обитавани в течение на близо 100 години от серия недотам стандартни посетители. Техният подбор е и вторият елемент в обяснението: менаджерите Бард, баща и син, фаворизират заявените, или препоръчани от познати, „творци“ и знаменитости. Мотивацията зад цялото начинание не е просто икономическа, което по един или друг начин рефлектира в неговото схващане от коментатори и публика. Ключовата дума, както Типинс показва, е Утопия: сградата първоначално е фуриеристки проект и нещо от този дух видимо просъществува в течение на десетилетия. Към края на 70те г от миналия век, знаем, утопията наричана „култура“ в Америка окончателно пропада и хотелът се превръща реално във вертеп, докато здравите сили на икономиката не се намесят за да го рециклират в доходоносна недвижимост…
Пълният списъкът на хора пребивавали в Хотел Челси несъмнено би изисквал многотомнно издание, а кои са разпознаваемите имена е въпрос на преценка, най вече на осведоменост и по-нататък на фокусиране - дали това ще са музиканти, литератори, визуални артисти от по-късни времена и т.н. Но дори и тематизирането няма да успее да скрие, че заниманието с Хотела е хроника, докато Историята протича извън него. Книгата на Типинс съумява в известна степен да свърже двете – фактоидите, да не кажем клюки, и по-общите тези за онова, което се случва през десетилетията.
Последните години на Хотел Челси
Ед Хамилтън е неособено успешен бивш университетски кадър и писател, който от 1995 до 2006 пребива в Хотел Челси. Суховатата хрониката на случките е претекст за напомнянето на далеч по-паметни времена и събития. Текстът иначе е лишена от достойнства документалистика, непретенциозно компилирана и продадена на издател, за да бъдат покрити разходите за питиета, които изглежда са станали значимо перо в бюджета на автора. Измежду обитателите на хотела има немалко бележити предшественици в дисциплината писане-пиене, също както и в двата нейни клона, и Хамилтън не личи да е постигнал нещо особено. По-познатите имена, които сами са се вписали със свои епизоди в легендарната хроника, наярно са и по-атрактивно четиво Артър Милър или Пати Смит например, а книгата на Хамилтън е главно материал, за онези, които са биха прочели нещо повече от справката в уикипедия.
Последните години на Nico
Songs they never play on the radio е описанието, документална проза, на последните години от живота на Nico. Някъде из рекламните тексове около изданието се намира лапидарното „a tour de force in the literature of failure“, което се оказва и вярно - книгата е много по-добра от очакваното. Nico не би могла да е приемлива като литературен персонаж, но за нея знаем: това е силата на легендата; пианистът Джеймс Йънг е свидетел и автор, участник, или поне фигурант, в последните години на Nico. Между 82 и 88 нейната слава се оказва не само бивша, но и настояща, а тя приема да е незаангажиран съучастник в експлоатирането й – парите за химическото удоволствие, което се купува все трябва да идват от някъде. Намира се манаджер, намират се музиканти, правят се концерти и записи. Какво се получава? кой го е еня... Противно на роман, субективност няма, никой не се вълнува, нито се интересува отвъд прагаматиката - музикантите свирят, на сцената за около половин час се появява Nico.
Този свят е описван неведнъж - елементарно разпознаваемо в субжанра на
Джънки, или
Книгата на Каин, но също и по-абстрактно в романи на Камю или текстове на Мишо. Приканят Nico да каже виц, след дълга пауза казва „не знам“; след концерта в Берлин казва „спомних си защо избягах от това място“; събрани, всичките нейни реплики едва ли запълват повече от две страници. Nico е голямото Нищо, без което не би имало книга.
James Young (1992).
Nico - Songs They Never Play on the Radio, Bloomsbury, London 1992
Ed Hamilton (2007). .
Legends of the Chelsea Hotel: Living with the Artists and Outlaws at New York's Rebel Mecca. NY: Thunder's Mouth Press
Sherill Tippins (2013).
Inside the Dream Palace: the Life and Times of New York's Legendary Chelsea Hotel,NY: Simon and Shuster
[+/-] Show Full Post...
[+/-]Hide Full Post...
