Сътворяването на Витгенщайн

„Сътворяването на Витгенщайн“ звучи по-скоро метафорично, но всички, поне малко запознати с историята около името, долавят какво навярно стои под това заглавие: приживе Витгенщайн е публикувал една единствена филосфска книга, а днес издадените от негово име са около 40. Известно е, че в течение на двете десетилетия, когато е професор в Кембридж той работел върху няколко проекта, нито един от които не добива завършен вид. Трима свои приятели и бивши студенти Витгенщайн назовава като изпълнители на завещание, в което изрично казва: „желая те да публикуват от моите непубликувани писания толкова, колкото считат за уместно“.[1] Извън собствените си работи, посочените трима първоначално нямат опит в изготвянето на публикация от чужди необработени текстове с техните, варианти, поправки, повторения, лакуни и пр., и още повече когато фрагментът, а не свързаният дискурс е избраната от автора форма.

Wallgren, T. (еd). 2023. The Creation of Wittgenstein, London, NY: Bloomsbury Academic.
Erbacher, C. 2020. Wittgenstein's Heirs and Editors. Cambridge University Press.
Erbacher, C. 2023. The Happy Afterlife of Ludwig W. The People that Made Wittgensteinʼs Books and Turned Him into the Worldʼs Most Popular Philosopher. Berlin, Heidelberg: Springer.

Никой - включително самият Витгенщайн - не е бил наясно какъв е обемът на ръкописното наследство (неговия Nachlass), за което неопределено става дума. Той е унишожил сам някаква част от ръкописите си, за други се е разпоредил, някои са били загубени по-късно; но по днешни оцеки оставеното е приблизително 20 000 страници, в около 100 ръкописа, 60 машинописа и десетина диктовки, които през 2017 г. Юнеско вписва в проекта си Паметта на Света. [2] „Усвояването“ на това наследство има вече 70 годишна история и именно тя е предмета на проект, подкрепен от Финландската Академия „Сътворяването на Витгенщайн“, от който наскоро се публикува и едноименна книга под редакцията на Томас Валгрен. [3] Става дума, разбира се, за един текстуален Витгенщайн, а не пряко за философа и още по-малко за историческия персонаж. [4] Филологията отдавна знае за проблемите със съблюдаването (и оспорването) на такива дистинкции, но конкретният казус е може би по интриговащ, доколкото се е разигравал пред очите ни.
Една хронологията на изданията не е трудна за възстановяване, но тя едва ли може да се приеме за история, доколкото в нея липсва движеща причина: защо въобше те биват правени? Завещанието може да е аргумент, но съвсем не достатъчен. Най-общо, разбирането за кариерата на Витгенщайн, е че той сам пре(о)ценява единствената си книга като неудачна, но като се заема със съчинаването на друга, която да я отмени, той отново не постига успех. Идентифицирането на Философски Изследвания (ФфИ) като негов opus vitae изглежда безспорно, само че той е останал е незавършен, при това по твърде проблематичен начин.
В полу-популярната кембриджска серия „Елементи‘ Ербахер публикува кратка студия Wittgenstein's Heirs and Editors, 2020, а след три години излиза негов авторски сборник The Happy Afterlife of Ludwig Wittgenstein, 2023, в който фигурира пълния текст на неговите академични публикации по същата тема. Едновременно излиза и книгата на Томас Валгрен, също толкова академична и включваща кратки очерци за тримата редактори с техните нагласи, а по нататък са разгледани конкретни случаи, цялото обрамчено от встъпителна и заключителна студия на водещия редактор.
Реконструкция на „сътворението“ от Ербахер и неговият наратив имат несъмнени достойнства: в съкратена форма те фийурират в сборника на Валгрен (гл. 5), макар книгата (Erbacher 2020) да представя една леко разводнена версия на ключовата му статия от 2014, Editorial Approaches to Wittgenstein's Nachlass: Towards a Historical Appreciation. [5] Tой предлага няколко варианта на периодизация, но последно решава, че историческите етапа са три: в първия литературните наследници-изпълнители, водени от похвални намерения подбират с един или друг критерий материал, който бива предлаган на заинтересованата публика като книга на Витгенщайн. Когато се сформира официален архив, един по-широк кръг изследователи добиват достъп до оригиналите и започват дискусии по повод издателските практики. В средата на 90-те години Майкъл Нидо успява да осъществи т.нар. Виенско издание / Wiener Ausgabe (Nedo 1993-9), включващо почти всичко от първата хронологическа половина на Наследството, в дигитална и традиционна форма, а в самото началото на 21 в. Университетът в Берген завършва окомплектоването на пълен дигитален архив, който, при случай, бива обновяван. [6] В 2003, когато умира фон Вригт, последният от триумвирата, стават достъпни и персоналните архиви на самите редактори, техните спорове и аргументи, довели до едно или друго издателско решение. В хронологията на Ербахер това е и третият етап, текущо продължаващ. „Поуката“ от историята е, че издадените като книги текстове са привилегировани прочити, а не канонични версии. Словоупотребата за „привилегии“ не препраща към някаква несправедливост, а към обстоятелства: хората от триото са общували с Витгенщайн и са добили достъп до текстуални материали в неподправената им форма. Заинтересован читател, навлязъл в джунглата от варианти, повторения, зачерквания и поправки винаги може да направи извод, че след като оригинален вариант няма, то няма и версии.
Онези, които през 50-те и 60-те са чели Философските Изследвания, са държали в ръцете си една интриговаща книга; днес читателите с подобаваща сериозност са приканени да се потопят в Kritisch-genetische Edition /sic/, който включва пет варианта на текста и всевъзможни препратки, а така имат възможност да разберат дали е правилно да „предполагат, че мишките се самозараждат от сиви парцали и прах“ (§52).
„Академичната индустрия Витгенщайн“, която започва да се развива през 50-те, до днес функционира с пълен капацитет: към появяващите се „книги“ се добавят всевъзможни полу-документални издания (биографии, мемоари, кореспонденция, припомнени разговори и прочие) и по-нататък се генерира необозрим обем вторична литература. Само че в последните две десетилетия с изчерпването на материала и без феноменалната отдаденост на няколкото живи ученици/свидетели темпото трудно се поддържа. Преливането на авторитет от логико-математическия езотеризъм към тривиалните примери престава да функционира гладко както преди. Веднага след преработеното издание на Бележки върху осовите на математиката фон Вригт е представил изготвената от него антология, станала популярна с англоезичното й заглавие „Култура и ценност“. Доколкото именно той е човекът, който е могъл от рано да прозре, че математико-логистичния Витгенщайн е по-скоро фикция [7] и няма как тя дълго да крепи статуса му на „Велик Философ“, изработеният артефакт започва да изглежда главно като диверсия. Кръпките по сътворението стават все по-забележими.

Бележки
[1] Копие от документа, който е на английски език, е достъпно (Wallgren 2023: 335), а хората, които поемат наследството, са Р. Рииз (1905-1989), Е. Анскомб (1919-2001) и Г. фон Вригт (1916-2003).
[2] UNESCO – Memory of the world site (archived link)
[3] През 2016 г. Финландската Академия одобрява проект „The Creation of Wittgenstein“ project; Книгата излиза през 2023 (Wallgren 2023).
[4] Историята на биографиите е тангенциална тема; тъй като имат права над кореспондeнцията, наследниците са могли да блокират издаването на документирани изложения – което се случва с първия опит на Ф. Хайек (Erbacher 2019b).
[5] (Erbacher 2015), включена по късно като глава първа на авторския сборник The Happy Afterlife of Ludwig Wittgenstein (Erbacher 2023); в първоначалната версия историческата схема има 7 стъпки разпределени в 4 приода.
[6] Wittgenstein Archive at Bergen (WAB) http://www.wittgensteinsource.org
[7] в писмо до Крайзел (от 1958) фон Вригт не крие преценката си: “неговият атитюд спрямо математиката изобщо е несправедлив и тази пристрастност донякъде може да бъде отдадена на невежество“. Десетилетия по-късно Флойд и Мюлхьолцер аналогично пишат за „сублиминален ресантиман, който е характерен за много от неговите изследвания в математиката“ и по-нататък отбелязват като „очевиден факта, че познанието по математика на Витгенщайн е било доста ограничено, дори за онова време“. Многобройните изложения на възгледи, гадаещи същнността на Витгенщайновото разбиране за математика видимо не клонят към никакъв консенсус, така че за тях остава само един изконен антиплатонизъм без позитивна странане

Библиография
Витгенщайн, Л. 2013. „Без съмнение“ и „Култура и ценност“ „Лекция върху етиката“, София: Лист
(Wittgenstein, L., On Certainty, Culture and Value, Lecture on Ethics, Sofia: List [in Bulgarian]) Лозев, А. 2014. Витгенщайн, антифилософът, и математиката // Philosophia 6/2014 (Losev, A. 2014. Wittgenstein, the antiphilosopher, and mathematics // Philosophia 6, 2014 [in Bulgarian])
Diamond, С. (ed.) 1976. Wittgenstein's Lectures on the Foundations of Mathematics, Cambridge, 1939. From the Notes of R.G. Bosanquet, N. Malcolm, R. Rhees and Y. Smythies, Ithaca N.Y.: Cornell U.P.
Erbacher, C., 2015. Editorial Approaches to Wittgenstein's Nachlass: Towards a Historical Appreciation // Philosophical Investigations 38:3 July 2015 р 165
Еrbacher, C. 2019. “Good” Philosophical Reasons for “Bad” Editorial Philology? On Rhees and Wittgenstein's Philosophical Grammar // Philosophical Investigations 42: 111-145.
Еrbacher, C. 2019b Friedrich August von Hayek’s Draft Biography of Ludwig Wittgenstein. The Text and its History, Mentis Verlag.
Erbacher, C. 2020. Wittgenstein's Heirs and Editors. Cambridge University Press.
Erbacher, C. 2023. The Happy Afterlife of Ludwig W. The People that Made Wittgensteinʼs Books and Turned Him into the Worldʼs Most Popular Philosopher. Berlin, Heidelberg: Springer.
Floyd, J. & Mühlhölzer, F. 2020. Wittgenstein’s Annotations to Hardy’s Course of Pure Mathematics: An Investigation of Wittgenstein’s Non-Extensionalist Understanding of the Real Numbers. Nordic Wittgenstein Studies. Cham: Springer Verlag.
Gibson, A. & O'Mahony, N. (eds.) 2020. Ludwig Wittgenstein: Dictating Philosophy To Francis Skinner – The Wittgenstein-Skinner Manuscripts, Springer Int.
Jakola, L. 2022. G.H. von Wright's Unpublished Edition of Wittgenstein's "Last Writings": Editors' Preface and Other Materials, ca. 1967–68 // Nordic Wittgenstein Review (2022): 51-95.
Kreisel, G. 1958. Review of Wittgenstein (1956) //, The British Society for the Philosophy of Science 9, 135-158.
Matthíasson Á., A Chalet on Mount Everest: Interpretations of Wittgenstein’s Remarks on Gödel, MSc Thesis (Afstudeerscriptie) 2.Oct.2013
Monk. R. 1990. Ludwig Wittgenstein: The Duty of Genius, Penguin Books.
Nedo, M. 1993-9. Wiener Ausgabe, Springer Int.
Russell, B. 1959. My Philosophical Development, New York: Allen and Unwin.
Wallgren, T. (еd). 2023. The Creation of Wittgenstein, London, NY: Bloomsbury Academic.
Wittgenstein, L. 2005. The Big Typescript. TS 213, herausg. und übersetzt von C. Grant Luckhardt und Maximilian A. E. Aue, Blackwell Publishing.
Wittgenstein, L. 2002. Philosophische Untersuchungen. Kritisch-genetische Edition, ed. Joachim Schulte in cooperation with Heikki Nyman, Eike von Savigny and G. H. von Wright, Frankfurt a. M.: Suhrkamp.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Пол Валери пак

Tel Quel, фамозното (пост)структуралистко списание, излиза от начало на 1960 г.; в литературния си контекст, тогава, несъмнено то е било отъждествявано със заглавието на популярния двутомник фрагменти публикуван от преди края на Войната [1]. Обаче в случая идиомът фигурира в програмен цитат от Ницше, докато името на Валери е подхвърлено с препратка към нещо друго, формулирано във встъпителната редакционна декларация [2]. Със завръщане към някаква ‘чиста литература’ се маркира обрат срещу ‘ангажираната литература’, проповядвана настойчиво от Сартр, чиито политически пристрастия вече са станали повече от спорни. Симптоматично, може би, в Questions de methode Сартp е подхвърлил, че марксизмът обяснявал изцяло Валери като дребен буржоа, пропускайки да поясни, защо не всеки дребен буржоа е Валери [3]. Но по същото време Мерло-Понти, който скъсва с кръга около Les Temps Modernes, избира да говори именно за Валери (и неговия Стендал) в лекциите си за College de France [4]. По това време и стилистиката, която до днес се нарича ‘нов роман’, вече е привличала внимание, като устойчиво се свързва с издателство Minuit, до неотдавна свързвано със Съпротивата.
BNF Gallica Fonds Valéry

Около началото на 60те, също, се появяват и събраните съчинения на Валери в два тома от поредицата Pleiades, но най-вече излиза едно феноменално фотототипно издание на неговите бележки, трупани в течение на близо половин век – т.н. Тетрадки / Cahiers, 261 на брой, издадени в 29 тома, всеки от около хиляда страници [5]. Подбудите за това начинание на CNRS едва ли ще станат някога ясни докрай, но едва ли е имало съмнения, че така подсигурения достъп до архива на Валери ще промени разни стереотипи. Още преди истинския бум на структуралистката мода името на Валери започва да се споменава, и скоро, в няколко блестящи страници, Жерар Женет изтъква неговата актуалност, като посочва и неминуемото недоразумение: "укорявали го, както днес в антропологията Леви-Строс, че искал да математизира литературата" [6]. А ключовият цитат от който тръгва неговият анализ е именно от Tel Quel: ‘литературата е пълна с хора желаещи да кажат нещо, без да знаят точно какво, нo движени от нуждата им да пишат’ - типичното за Валери изявяване на форма, предшестваща всякакво съдържание.
Няколко години по-късно Чоран, който несъмнено е чел внимателно Валери, пише Валери, победен от своите кумири, което, при цялата си злостност, oстава като един от най-проницателните анализи [7]. Но в 1970 едва ли някой чете Чоран и още по-малко помисля да го спомене. Тетрадките не убягват и от интереса на Дерида, който вече е подхванал деконструкционистката си кариера, при все че поводът изглежда не е бил особено вдъхновяващ – освен някакво стандартно оспорване на илюзията за прозрачност той не съумява да каже нищо запомнящо се [8]. В една твърде спорна реконструкция на случилото се през 20 в. Сюзан Герлак използва имената Валери, Бретон, Батай, Сартр [9], за да изяви една серия - символизъм, автоматизъм, трансгресивност, ангажиране, следвана, предполагаемо, от дезангажиране и деконструкция. Несъмнено въпреки издателските усилия препоявата на Валери след Сартр във френския контекст не личи осезаемо, но пък тя се подклажда от една друга тематична линия, съвсем не френска и достатъчно отчетлива – явлението Витгенщайн, което в англосаксонския свят, след неговото посмъртно публикуване, добива квази социологически мащаби. Още в 1981 Режин Пиетра набелязва сходства между двамата, като отбелязва и пресечната точка в четенето на Шопенхауер[10]. В 1986 Мишел Mейер започва изложението на своята ‘проблематология’ като предлага едно практическо съвпадение на цитати в две колони - от Тетрадките на Валери и Трактата на Витгенщайн[11]. И по-нататък отбелязва, че същото упражение би могло да се изиграе и с по-късния витгенщайнов текст Uber Gewissheit. Находката явно не е останала незабелязана и през 1993 френският експерт на тема Витгенщайн (и аналитична философия) Жак Буврес изнася в Оксфорд лекция La philosophie d’un anti-philosophe: Paul Valéry [12]: това 'анти' почти по подразбиране е хвалебствие. Заслугата на Валери съвсем както тази на Витгенщай била разбирането за езика, за това че освен прозрачен / транзитивен той би могъл да бъде и обратното, какъвто е във философията и поезията. Странно някакси обаче за математиката така и не става дума, но пък е актуален спомена как Бадиу, фен на платонизма и математизмите, разобличи Витгенщайн именно като антифилософ. Отвъд антисиметричната употреба на определението 'антифилософ' оприличаването на Валери с Витгенщайн, в този пункт - за щастие - видимо се разпада.

[1] Valéry P., Tel Quel, Paris: Gallimard 1941-3, vol. 1. Choses tues. Moralités. Ébauches de pensées. Littérature vol. 2 Rhumbs. Autres rhumbs. Analecta. Suite
[2] Patrick French, The Time of Theory: A History of Tel Quel (1960-1983), Oxford: Clarendon Press, 1995, p. 48?
[3] Sartre J-P., Questions de methode (1957) in Critique de la raison dialectique, Paris: Gallimard, 1985, p. 53
[4] Zaccarello B., Valéry théoricien de la littérature selon Maurice Merleau-Ponty, Fabula / Les colloques, Paul Valéry et l'idée de littérature, fabula.org
[5] Valéry P., Cahiers, vols. 1&2 ed. Robinson- Valéry J., Paris Gallimard 1972 (типография, oт фототипа като анотиран и индескиран текст, по нататък: Cahiers (1894-1914), tomes I- XIII, Paris: Gallimard, Coll. Blanche. 1987-2016 и още [6] Genette G., De la litterature comme telle, Figures I, Paris: Seuil, 1966, р.253 / Женет Ж., Фигури, София 2001, с.118
[7] Cioran E., Valéry contre sess idoles in Exercices d’admiration / Чоран Е., Валери срещу своите идоли, в Шемет на Скептицизма (Упражнения по Възхита) София: СУ, 1996, 265-81
[8] Derrida J., Qual quelle, Marges de la philosophie Paris: Minuit 1972, p.325-63
[9]Guerlac S., Literary polemics: Bataille, Sartre, Valéry, Breton, Stanford University Press (1997)
[10] Pietra R., Valéry, Wittgenstein et la philosophie, Cahier du groupe de recherches sur la philosophie et le langage, 1 (Grenoble, 1981), pp. 57-85.
[11] Meyer M., Wittgenstein et Valéry deux figures de la modernite, Sud Hors Serie 1986 Ludwig Wittgenstein – etudes, p. 156-82, De la problématologie: langage, science et philosophie, Bruxelles: Mardaga, 1986. / Le Livre de Poche, 1994.
[12] Bouveresse J., Pourquoi pas des philosophes? (version definitive), Essais IV. Agone, 2004, Zaharoff Lecture, Oxford University, 4 février 1993, «La philosophie d’un anti-philosophe: Paul Valéry», published in French by Clarendon Press, Oxford, 1993, 32 p. (First publication in English: Critical Inquiry, 21 (1995), p. 354-81 Jstor

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

В полетата на Историята

В своето ежедневие гърците били обособили род дейности, които наричали мусически умения / μουσική τέχνη, да не кажем директно - 'развлечения' или направо ентертейнмънтс. Във всяка добра компания е имало някой, който нощем умее да очертае известно съзвездие, чието име да назове и да разкаже съответното повествование - това била астрономията, а Урания била негова покровителстваща муза (по-късно това се превръща в науката астрология и за което вече е ставало дума тук). При други обстоятелсвта пък се предлагали разказвали за славни деяния - това била историята, покровителствана от Клио, за която иде реч сега.

Armitage D. and Guldi J., The History Manifesto (2014), Cambridge UP
Waugh A., The House of Wittgenstein: A Family at War (Doubleday, 2009)
Morris I., Why the West Rules—For Now: The Patterns of History, and What They Reveal About the Future, Farrar, Straus and Giroux, 2010;

При своите занимания академичните историци очертават като долна граница биографиите и като горна - универсалната (днес: глобална) история. В тези паранаучни области, но също и в метанаучните рефлексивни висини, несъмнено се намират някои от най занимателните уж-исторически книги . Така една книга за рода Витгенщайн попада някъде долу, едно клиометричното сравнение на Изтока и Запада - горе, а един манифест - незнайно къде в страни.
С Манифеста двама историци, британец и американка, агресивно се обръщат към Уол Стрийт и Силикън Вали настоявайки, че те, единствени, могат предоставят на десижън-мейкърите своята професионална способност да мислят дългосрочно. Според тях, политици, икономисти и прочие кариеристи са се поддали на изкушение и са изпаднали в неспособност мислят мащабно във времето/2/, нещо което само осъзнати историци умеят. Очевидните предпоставки, че повече е винаги по-добре и че от всяко нещо следва да се изтисква полезност тук не подлежат на коментар; замислената провокация видимо се реализира - отчасти, и може би не точно в очакваната форма, но пък шоуто се играе пред очите на публиката: всичко е онлайн ( книгата, поправките й, критиките[2], блогове и пр.)

Ян Морис като че ли предварително е реализирал пропагандираното от Манифеста: неговата работа несъмнено е дългосрочна пък и е бил поканен от Службите във Вашингтон да разясни заключението предадено от заглавието "защо.. за сега"[3]. Съвсем наскоро излезе поредната му книга, в която той търси и намира начин да се откаже от категоричното прогнозиране/пророкуване на бъдещето, но междувременно е публикувал и други работиш[4]. Морис несъмнено e бил порядъчен академичен историк, ала въпросът е ..."до кога?"
B книгата на Уо, предполагаемо за рода Витгенщайн, едва ли следва да се привиждат някакви академични претенции. Доколкото тя демонстративно е не-фокусирана върху най-известния от него, начинанието несъмнено е любопитно. Лудвиг е имал четрима братя и четри сестри, но от тях трима се самоубиват, една от сестрите умира невръстна, друга безпроблемно се задомява, а трета цял живот се грижи за майка им: така че за сюжет остават двама, Пол и Гретел. Интересите на Уо са в музикалната област, и, предсказуемо , Пол, едноръкият пианист, е водещ предмет на реконструкцията. Но образът, който остава от него, е за човек несимпатичен, ексцентричен и скаран с Лудвиг.
Портретът от Климт, чрез който сестрата Гретел сама е известна, несъмнено подсказва определянето й като по-колоритната фигура, обаче тя предварително е дисквалифицирана във вниманието на автора. Дори фамозната къща, която брат й Лудвиг проектира за нея, бива упомената тврде бегло. Едва скрито звучи презрението към нейния съпруг, Стоунбъроу "самоубил се един следобед по прични, от които никой не се интересува". Разбира се, че вратата в палата Витгенщайн често се отваряла и мажордомът обявявал: Вашата приятелка Софи фон Хохенлохен- Валденбург- Шилингсфюрст. А двете си говорели за това как онези смахнати британци вземали Луки на серизоно и той си въобразявал, че е философ...

[0]'сериозни' занимания като скулптура или живопис не са попадали в този род дейности и за тях музи нямало.
[1]"Дребнотемие" е употребимата у нас дума, докато "краткосрочизъм" би бил преводът за презрителния термин /short termism/, под който попадат атакуваните от Манифеста нагласи; навярно за авторското поведение пред критиката някой ще приложи, обратно, превод на местната ни идиоматична схема "ти го плюеш то вика - роса ме къпе".
[2] критиката, в зрелищен вид, идва от Окфорд, който публикува American Historical Review и тaм, в търсене на внимание, оставят материал на свободен достъп The History Manifesto: A Critique
[3] Морис е решил да нарече "социална развитост" някакво число, което е оценявал за различни времена и места (на "запад" и на "изток") през последите 15000 години; съдържанието на книгата му се представява графично от две линии с близък ход:

Тъй като текстът се състои от обяснителни исторически паралели, данните са били публикувани допълнително като The Measure of Civilisation: How Social Development Decides the Fate of Nations, Princeton UP, 2013още
[4]Morris I., War! What is it Good For? Conflict and the Progress of Civilization from Primates to Robots, Farrar, Straus and Giroux, 2014; Foragers, Farmers, and Fossil Fuels: How Human Values Evolve (The Tanner Lectures, edited and with an introduction and commentaries by Richard Seaford, Jonathan D. Spence, Christine M. Korsgaard, and Margaret Atwood), Princeton UP, 2015
[X]Една скоба за Американската Дългосрочна История и нейният ефект: Карол Куигли е публикувал в 1961 своя труд за "еволюцията на цивилизациите" и в същото време е работел и върху конспиративни обяснения на съвременността (всичко е онлайн & свободно); негов студент бил Бил Клинтон. [5] За Лудвиг, подобно на Рамо, може да се посочи племеник, само че (не един и) онзи, който Томас Бернхард описва, е друг Бернхард Т., Племеникът на Витгенщайн, София: Атлантис 2002

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Success stories Ltd.

...there’s no success like failure аnd
that failure’s no success at all...

Lars Iyer, Wittgenstein Jr. (2014) Melville House
Joseph A. Tainter, The Collapse of Complex Societies (1988) Cambridge UP

Както в предходния пост, отново някаква нелепа общност - между една модернистичната новела кръстена на Витгенщайн, и полуакадемична книга, занимаваща се с краха на обществата. Шпенглер, разбира се: нявното му - но вече коментирано (тук и там) - влияние върху философстването на Витгенщайн и неизбежното му присъствие в текст, който го обвинява в 'мистика', докато се опитва да формулира рационално обяснение за неибежното стареене на цивилизцията. Ларс Айер е философ, препатил от нескопосаните Витгенщайнови опити и обърнал се към литературата. Джоузеф Тейнтър е историк препатил от историцистки обяснения и обърнал се към икономическите начала.още
Деконструирането беше съществена част от интелектуалните занимания преди 10-15г., когато някакви кули се оказаха - поне в разбирането на Бодрияр - деконстуирани; после Французите отказаха да се включат в една коалиция с желания, и, в един акт, американските патриотите приключиха с цялата френч теори. Ларс Айер (р.1970) е философ, започнал кариерата си с изследвания на Бланшо и продължаващ заниманията си с континентална философия, нещо което изглежда е все още възможно извън английските бастиони на аналитичната философия. Несъмнено той е добре запознат не само с идеите на Витгенщайн, но и с цялата митология около него: Wittgenstein Jr. може да се види като резултат на всичко това - не деконструкция, а направо demolition job. Шоуто, което съвременното литературно превъплъщение на Втг представя, се осова на отделни налудничеви бележки и анекдоти останали от историческия оригинал (от реалните лекции са запазени записки, издадени в десетина книги, с неговото име). Интригата е пошловата - Втг прелъстява един студент, но декорът е напълно реалистичен - студентска аудитория, привлечена от продукта "университетско образование в Кеймбридж".Преподаването на Втг се свежда до повтаряне на гномически фрази, което, предадено в анафорично- заклинателен стил, има несъмнен ефект. Фоново, студентите недоумяват, но пък си 'живеят живота', точно онзи който са избрали с идването в Кеймбридж. В композицията на текста няма друго, освен алтернирането между забавния фон и нелепо параноично героичната фигура, кипреща се на преден план. Сатирата в този свой модернистичен вариант успява да артикулира едно отношение към 'Витгенщайнизма', което критически дискурс едва ли би постигнал толкова добре.(Впрочем трите по-ранни и по-кратки книжки на Ларс Айер (сайт) са и по-добри, но за тях - друг път...)


За филолозите от края на 19в. "веселата наука" е клише и по-нататък антифраза за "мрачната наука", но с това, днешната уикипедия ни осведомява, не било визирано пряко малтусианството, а икономическата наука изобщо. Така или иначе просвещенческият оптимизъм е още достатъчно витален когато Малтус формулира своята нерадостна теория и в течение на поне век и половина на нея се гледа като на идеологически конструкт. В началото на 70 идва краят на Les Trente Glorieuses и на безусловната увереност в прогреса, като в 1972 г. Римският клуб публикува доклад за Границите на растежа [1]математически модел потвърждава тезите на Малтус. Петдесетина години по-рано Шпенглер е публикувал - с огромен успех - Залезът на запада, великолепна реторическа конструкция около аналогията (катахреза или метафора) "цивилизациите са организми", сиреч смъртни. В 1988 . Тейнтър публикува своята книга за колапса на сложните общества, и като академичен американец претендира за повче състоятелност, о(т)писвайки пренебрежително Шпенглер и Тойнби като 'мистици'. В действителност обаче и той (зло)употребява с една аналогия, макар и по- наукообразна: идеята за намаляваща възвръщаемост; взета от икономиката и описваща ситуации с огранчен материален ресурс, в книгата му тя се превръща в абстрактен обясняващ принцип. Ако обществата решават проблемите си усложнявайки се, то интуитивно приемливо е, че ефективността на този похват намалява, а от един момент нататък смият той се превръща в проблем - и тогава колапсът става реална перспектива. Само при добро желание подходът на Тейнтър би могъл да се представи като полу-количествен, и най-вече като нещо по-смислено от нашумялата в последствие книга на Даймънд[2]. Тези повествования разбира се имат своя убедителност, но все повече им се налага да се съизмерват с модата на числените модели[3] - едно от постиженията им е описание на историята протекла на Великденските острови, добро отвърждени и за онова, което Малтус е писал от перспективата на своя, по-голям, Великобритански остров... Впрочем напоследък осведомени 'личности'[5] бият тревога, че развитието на Изкуствен Интелект, заплашващ да излезе извън човешки контрол е вече най-сериозната заплаха за цивилизацията, а с това един ключов аргумент срещу Малтусианците - човешката изобретателност - се оказва друг аргумент в катастрофическата перспективата: не само крах надолу, но и крах отгоре...

Бележки
[1]Meadows D. L., et al., 1972, The Limits to Growth
[2]Diamond J., 2005: Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed. New York: Penguin Books;
Various, Perspectives on Diamond’s Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed Current Anthropology, Vol. 46, No. S5 (December 2005), pp. S91-S99 Jstor . включва и няколко страници от Tейнтър, заключаващ "Intellectually, Collapse is neithernovel nor profound".
[3] Diamond J., and Robinson J. A. eds (2011) Natural Experiments of History, Belknap Press
[4] Good D., and Reuveny R., On the Collapse of Historical Civilizations, Am. J. of Agricultural Economics, Vol. 91, No. 4 (Nov., 2009), pp. 863-879 Jstor " We find that, even if our civilizations had the institutions, understanding, information records, foresight, and social wellfare functions commonly used today, they would still have collapsed. It seems reasonable to assert that these collapses were socially optimal".
Reuveny R, Taking Stock of Malthus: Modeling the Collapse of Historical CivilizationsAnnu. Rev. Resour. Econ. 2012. 4:303–264; "On the eve of their decline, all these societies were at their prime, full of creative energy and new ideas, just like us".
Motesharrei S. et al, Human and nature dynamics (HANDY): modeling inequality and use of resources in the collapse or sustainability of societies," Ecological Economics 101 (2014): 90-102. Sci.Direct; " the two features that seem to appear across societies that have collapsed: the stretching of resources due to the strain placed on the ecological carrying capacity,and the division of society into Elites/rich and Commoners/poor".
[5] S. Hawking, E. Musk, B. Gates...

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Неща Витгенщайнови и Щури

Според Дейвид Марксън, Витгенщайн нямал котка, понеже хранел опитомена чайка, или обратно. Според Ален Бадиу, Витгенщайн нямал метреса, понеже имал антифилoсофия, но не обратно.

David Markson, Wittgenstein's Mistress, The Dalkey Archive Press, 1988
Alain Badiou, L'Antiphilosophie de Wittgenstein , Caen: Nous, 2009
'Калейдоскоп' е клише, за съжаление изтъркано от безразборни употреби, но то би билo добър модел за книгата на Марксън: предлага ни се съзерцаване на колоритни фрагменти, подреждащи се в приблизително повторяеми структури. В ранна детска възраст зрелището първо впечатлява, но доста бързо губи атрактивност, а по-късно идва и разбирането за механизма на неговото пораждане; разбира се, след повечко години, поглеждайки в калейдоскопа, човек може да се окаже почти като Пруст, пленник на някакво изгубено време: 'Метресата на Витгенщайн' е nouveau roman, написан на английски с трийсетина години закъснение. С две думи: културен артефакт с безпроблемна структура и предназначение или - един чудесен роман, в който не се случва нищо.

В основата му се разпознават няколко граматически парадигми, комбинирани по-нататък с повтарянето на съдържателните им елементи. Ако това зучи твърде абстрактно ето за какво иде реч: четем, примерно, че Брамс носел в джобовете си бонбони, които раздавал на децата, после, че Витгенщайн носел в джобовете си бучки захар, с коите черпел конете, срещани докато се разхождал около Кеймбридж; Когато живеел в Ирландия, хранел на позореца си чайка, която идвала всеки ден. Не е ясно дали тя е имала име, но на котките обикновено се дават имена. Рембранд имал котка, която се казвал Арго, което е кучешко име. Повествователката разпратила писма до стотици знаменисти, които да й подскажат име за нейната котка. Английската кралица не отговорила. Хайдегер писал, кръстете вашето куче... Този сбит преразказ по памет би могъл да даде идея за очертанията на текста. Неговото функциониране обаче силно зависи от разпознаването на стотиците имена, които се появяват в повтаряемите роли: между тях има като че ли най много художници, доста писатели и философи и разбира се някоя и друга дузина непознати. Много от анекдотичните сценки са автентични, но положително - не винаги, още повече, част от играта е постоянното им размесване другаде из текста Вермер може да стои вместо Брамс, Де Кунинг вместо Рембранд и Уайтхед да се разхожда по чорапи. Цялата колекция от пермутации и асоциации се удържа от гласа на повествователка, която осведомява читателя къде кога и как е прекъсвала машинописането. Това е повод и да се споменат дребни подробности от нейното житие-битие, така че текстът да не разчита само конструкцията, а да почива и на една привидно по субстанциална основа. Самата тя, признато, е луда; а в края на книгата Марксън дори скицира нещо като обяснение- извинение за своето начинание. За щастие то идва твърде късно и не успява да рзвали чудесното впечатление от безпредметна и огромна ерудиция, която зрелищно се трупа страница след страница.

Книгата е издадена в 1988, преди Гугъл да улесни компилирането на всемислими фактологически серии; отчитайки, че преди да излезе е била отхвърлена от петдесетина издатели, може да се предположи, че писането й реално е приключило години по рано, когато следният пасаж е звучал, навярно, някакси по познато: (102)

What I know is that Martin Heidegger once owned a pair of boots that had actually belonged to Vincent Van Gogh, and used to put them on when he went for walks in the woods.
I have no doubt that this is a fact either, incidentally. Especially since it may have been Martin Heidegger who made the very statement I mentioned a long while ago, about anxiety being the fundamental mood of existence.
So that what he surely would have admired about Van Gogh to begin with would have been the way Van Gogh could make even a pair of boots seem to have anxiety in them.
Even if there was only the smallest likelihood that a pair of boots Van Gogh used to wear were the same pair he also once painted a painting of, obviously.
Unless of course he had painted with only his socks on, that day.
Or had borrowed a second pair of boots.
And on third thought it may have been Kierkegaard's boots that I was thinking about, and Van Gogh who had owned those.
Дейвид Фостър Уалъс, който е между първите, оценили книгата на Марксън, се опитал е да я чете като текст вдъхновяван от Витгенщайн, теза която, меко казано страда от липса на убедителност. Но той все пак си е извоювал собствено реноме, и неговото есе е препечатано, въпреки цялата му несъстоятелност. "Маркизата излезе в 5 часа" е сбръхкласическият пример за тривиалност в романното писане. Откакто Валери го е предложил, той витае натрапчиво не само в теорията, но и в самата практика на пишещи: маркизата или маркизът, градинарят, кучето или кой да е субект/подлог; излезе, влезе, отиде или което и да е действие; в пет, четири или при други обстоятелства, специфицирани по един или друг начин. Светът, започва Трактатът на Витгенщайн, е това, което е налице: по скоро маркизата в пет, отколкото съсъществуващите алтернативи от книгата на Марксън.

Липсващият ключ? Die Möwen sehen alle aus, als ob sie Emma hießen.

---

Витгенщайн е нарисувал една карикатура на философията, след което с укорителен тон започнал да пита как можете да се занимавате с такова 'нещо'? И ранният и късният Витгенщайн, макар с известни различия са възприели тази антифилоска стратегия. Това е постановката на Бадиу, безспорна, ясна и кратка, - което му оставя време за занимания с по-странични работи, като например, коментар за други (анти)философи, постъпили по сходен начин, техни общи черти и пр. Дискурсът на витгенщайнологията прилича на говореното от героинята на Марксън, оплитаща се в съмнения, дали нещата са така иначе или обратно.
Категоричността на Бадиу контрастира с тези предъвквания и в петдесетина страници той успява да предложи повече интересни тези, отколкото се намират в същия брой 'аналитични' монографии. Една от разликите, които вълнуват Бадиу е стилът: Логико-Философският трактат е преднамерена книга, докато всичко останало - кашоните с бележки които изледователите преравят и издават в книжно тяло - е безформено и напълно безпредметно. По собствените му думи (макар и в превод, р.76): I do not really like this later book, and even less so, I must say, what it has become, to wit: the involuntary, undeserved guarantee of Anglo-American grammarian philosophy-that twentieth-century form of scholasticism, as impressive for its institutional force as it is contrary to everything that Wittgenstein the mystic , the aesthete, the Stalinist of spirituality, could have desired.
А като познавач на Лакан, Бадиу си позволява и една презрителна парафраза(p.96) на прословутия финал : In Wittgensteinian language, "woman" is that of which we cannot speak, and which we must therefore pass over in silence.още...

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...