„Луи Араго бил директор на Парижката обсерватория по времето около 1840 г. Един ден се явил пратеник от Двореца - дежурен камерхер или адютант - който го уведомил за желанието на августейша особа да посети обсерваторията и да съзерцава отблизо небето. В уречения час те дошли. Араго посрещнал цaрствения посетител, завел го до големия телескоп и го поканил да погледне през окуляра, за да се възхити от най-красивата звезда в небето като обявил: „Ето Сириус, Ваше Височество.“ След като наблюдавал известно време, принцът се изправил и, с поверителния вид и знаещата усмивка на човек, който не се подвежда, а винаги знае задкулисната страна на нещата, казал шепнешком на астронома: „Между нас, господин Директор, сигурен ли сте, че тази великолепна звезда наистина се казва Сириус?“ [1]
Истинските имена не се виждат дори с телескоп. Лесно се съобразява, че въпросът за наименованията може да е действително съдбоносен: без митологическите имена за скитащите звезди астрологическият дискурс едва ли би могъл да добие размаха, с който до ден днешен (ни) смайва. На това място естествено идва въпросът за историята: къде и кога те са били установени? Обяснението, че съвременните латинизми (Сатурн, Венера и пр.) са превод на древногръцките им еквиваленти (Кронос, Афродита и пр.), а те, на свой ред, са дошли от вавилонските (Нинурта, Иштар и пр.) е преди всичко аналогия, чиято убедителност доста отдавна се е загубила; усложненията на еленистичната цивилизация започват особено да изпъкват след разчитането на клинописа и историята се заплита в трудно установими детайли.
Запомнящо е сравнението на митологията с бриколаж – артефактите, ментални или материални, влизат в повторна употреба. Тогава може да се очаква, че на седемте скитащи по небето светещи тела имена са приписани по различни начини и с различни основания. История обаче ще подкопава легитимацията на всякакво знание като традиционно - от което астрологията навярно ще пострада.
За нуждите на изложението могат да бъдат скицирани два алтернативни сценария: било че първоначално при наблюденията на небето хората си служат с описателни имена и после идват митологическите асоциации, било че божествените имена са първи и по-късно е създадена описателната номеклатура. Вторият вариант изглежда непривично, но след една късна работа на Франц Кюмонт (от 1935) започва да привлича академично внимание. [2] Като ориентир може да се отбележи, че едно от първите пълни гръцки изброявания на божествени имена за планетите се намира в псевдо-платоновия Епиномис; псевдо- аристотеловия трактат Де Мундо пък изброява пълно описателните имена и дава някои варианти на митологически асоциирани имена. [3]
Правдоподобно звучи предположението, че когато започват да изучават по старателно скитащите звезди, хората, били те халдейци, гърци или други, естествено използват за тях описания: „червеникавата звезда“ „блестящата“ и пр. Дескриптивните имена, избрани в древна Гърция, са запазени: Φαίνων, Φαέθων, Πνρόεις, Φωσφόρος, Στίλβων и те са били позлзвани до римските времена, когато стават единствено предмет на показна ерудиция. Тогава вече е ясно, че с такива прозаични названия за червеникавата „скитаща звезда“, например, няма много какво да се каже, освен че е червеникава; но ако се казва „това е Марс“, митологическата логорея се отприщва. По примера на августвейшата особа може да се попита обаче: „сигурно ли е, че това е Марс?“. Дали не е все пак, както немалко от гърците смятат, Херакъл, или пък халдейският Нергал? Да се твърди, че трите божества реално са едно и същото и негово „въплъщение“ е една блещукаща на небето точка, изисква пренебрегването на твърде много исторически и културни факти.
Платон в Държавата се уповава на описателните имена, но в Тимей споменава звездата на Хермес и тази на Афродита. Пълен списък се намира в псевдо платоновия Епиномис и той е едно от първите такива изброявания. Предполага се, че реалният автор е неговият секретар, довереник и съмишленик, Филип от Опунт, оставил другаде следи като астроном. Както обръща внимание Леонардо Таран, всепризнатият експерт по този казус, той видимо е следвал традиционната Теогония на Хезиод: от Небето/Уранос произлиза Кронос, после Зевс и по-нататък Арес. В модела с вложени сфери, който се утвърждава след Евдокс, именно най-външната, осмата, е тази на самото небе и носи непроменливите звезди; 7-ата носи зездата на Кронос, следващата е за тази на Зевс и след нея – на Арес. Дори да става сума само за скитащите звезди, изглежда несъмнено от къде идва тяхното зачисляване на божества, или поне за серията на външните три от общо пет. Предположението, че още тогава някой вече e дал гръцка интерпретация на съответната Вавилонската божествена група съвсем не изглежда убедително. Аргументът за Иштар-Афродита-Венера може да има своя тежест, но той има и своя изключителна специфика.
След слънцето и луната, достатъчно ежедневни за да станат съществителни следващ и ключов елемент е първата звезда разпозната като скитаща. Еосфор/Зорницата е Хеспер/Вечерница, а знанието я прави после Фосфор и накрая Афродита (или Хера). След като е единствената женска фигура не е трудно тя да бъде универсализирана, за разлика от оставащите 4 божества, между които биват разпределяни различаващите ги компетенции и атрибути. В Епиномис Филип Опунтски казва, че за планетите няма (съществителни) имена /онома/, а само нарицателни /епоними/ (987а), при което се впуска в обяснения. Зорницата е носещата зората, Еосфор, и за нея, неясно защо, било подходящо да бъде придадена на Афродита. Другата съпровождаща отблизо слънцето звезда нямала свое име, освен даденото й от „варварите“, а за нея било подходящо да се асоциира с Хермес. За звездата свързана с Арес пък е споменат червения цвят: в тези пасажи ходът определено е от описанията към божествата и в това е патосът на целия Епиномис – една формална теология да заместини картинната митология.
Като куриоз се отбелязва, че там където по-късните издателите на Епиномис дават „Кронос“, в един от най-ранните преписи се чете „Хелиос“, с поправка, а в другия – без. Кюмон счита, че това било решаващо доказателство за ориенталското влияние, макар че връзката Хелиос – Кронос е засвидетелствана и на ред други места като има аргументи за нейното правене.[4]
За латинските автори, дошли по-късно, отъждествяването е непосредствено – „това е Марс“, безапелативно е изместило „това е звездата на Арес“, дошло след нещо от рода „онази червеникавата (скитаща) звезда“. Планетата да има собствено име е удобство, но за астролозите повторната употреба и произтичащата двусмислица е необходимост.
Първоначално Кюмон се придържа към този наратив, но в един момент като че ли прави опит да го подмени с една видимо прогресистка конструкция. С експанзията на астрологията и вариантите за предпочитани божества настъпва разноречие, и, според него, астрономите (не астролози) възстановяват описателните названия. Видно е, че тяхната натуралистка лексика в последна сметка също е била условна, доколкото „лъчист“ от „светещ“ или „блестящ“ трудно се отличава емпирически. С оглед на пре(по)даването обаче връщането, дори фиктивно, не е лишено от позитивен ефект. Видимо, в древна гърция дискурса на „тео-лозите“ изначално оспорва онзи на „физио-лозите“, също както тук платонисткият Епиномис противостои на перипатетическия Де Мундо. С измислянето на „квинтесенцията“ Аристотел елегантно е елиминирал проблематика, която се натрапва. Действително, ако планетите са автономно движещи се и при това вечни [5], то те са живи и безсмъртни, сиреч - богове. Но ако са от някаква особена „субстанция“, въпросът се изтласква в страни към нейното естество. Същото постига и по-конкретния модел от сфери, при който само осмата автономно се върти, а на останалите движението се предава механично.
Соломоновско решение се налага късно с двете книги на Птолемей: от една страна Алмагест, който задава представя описателно фактологията и, от друга, Тетрабиблоса, който се впуска в разнообразни предположения. В последна сметка астрологията се разделя на позитивна част – астрономия; спекулативна част – третираща връзката Небеса-Земя и прогностична – изказвания за бъдещето, чиято истинност не е определена в настоящето. Очевидно е, че третата част реално не е свързана с първите две, така че измислици за бъдещето може да съчинява всеки, а другото е не повече от реторика, почиваща на образите от зодиака и сугестивните митологически имена.
Библиография и бележки
[1] Valéry P., Existence du symbolisme (Maestricht 1939) p. 6, 7./Louis Philippe I, царувал 1830-48//
[2] Cumont F.,. Le nom des planètes et l'astrolatrie chez les Grecs, L'antiquité classique, Tome 4, fasc. 1, 1935. pp. 5-43.
Cumont F., Les noms des planètes chez les Grecs, Comptes rendus des séances de l'Académie des Inscriptions et Belles-Lettres, 79ᵉ année, N. 3, 1935, p.342.
[3] Tarán L., Academica: Plato, Philip of Opus, and the Pseudo-Platonic Epinomis. Philadelphia: American Philosophical Society, 1975.
Thom J., (ed.) Cosmic Order and Divine Power. Pseudo-Aristotle, On the Cosmos, Mohr Siebeck 2014
[4] van der Sluijs S. and James-London Р., Saturn as the “Sun of Night”, Ancient Near Eastern Tradition. Aula Orientalis(2013): 0212-5730.
[5] Озадачаващо е, че скитането, установимо само със систематични наблюдения, е по съществен фактор от очевидната липса или наличие на видим размер; така то обединява две светила и пет зезди.
