Aποκατάστασις πάντων или Ψαµµίτης В текстовете, които Фишан шубликува [1] освен като заглавие думата апокатстазис не се среща.Той, както и по-нататъшните коментатори е сякаш хипнотозран от нея [2] и съответно идва една история, привидно следваша „фактите“: книгата на Петерсен и сътрудничеството им, а зад тях и връщането към Ориген и богословска проблематика. Този насочван от особени интереси прочит обаче не е единствено възлможен . Лайбниц изглежда се е натъкнал един парадокс, за който знае решения, но те по една или друга причина причина не го удовлетворяват, а първата сред тях е, може би, че всяка помрачава гордостта от откритието. Вечното завръщане, което Лайбниц разглежда, се поражда от съчетаването на крайното и произволно голямото: мярката, която се използва, за да се покаже, че нещо я надвишава, задаването на някакво огромнейшо число и конструирането на още по-голямо. Класически е примерът на Архимед за песъчинките в света, а конструирането на по-голямото число идва от принципа на аритметиката – прибавянето на единици (с предположението за т.н. архимедовост), което е под формата времето. Далеч по натрапчиво от изолираната гръцката дума е повтарянето в текстовете на крилатата фраза от Теренции: „ще дойде време когато няма да се казва нищо, което вече да не е било казано“. Лайбниц първо се грижи за конструирането на парадокса и после обсъжда неговия обхват. Аритметиката обаче предполага дискретност, чиято наличност в действителността остава спорна – проблематични са и материалистическият атомизъм и картезианската сводимост до отчетливи понятията; а освен тях конструкциата на парадокса изисква и някаква финитност, докато едно предположение за безкрайна делимост я прави нереалност. Така Лайбниц, доколкото желае да подържа своя парадокс, се оказва и принуден да предполага някаква форма на атомизъм - съответно и вечното завръщане с всичките си проблеми и подробности се оказва обвъзрзано с този светоглед, макар това да води и до някакво противоречие с историческите дадености от античността. Лайбниц несъмнено знае, че Вечното завръщане, така както е било дискутирано, преди всичко е свързано със стоиците, които съвсем не са епикурейци-атомисти‘ ; „велика година“, „палингенезис“ и респ. „апокатастазис“ са познати като елементи от стоическия репертоар. Това разминаване (да не кажем „противоречие“) Лайбниц неубедително тушира като цитира Плинии и внушава, че Демокрит е вярвал в повторението и завръщане на нещата съставени от атоми. Но от античността се знае, че идеята за материални единици не стига (почти) до никъде без допълването й със съществуване на инфинитност. Преположението за крайност на фона на безкрайното трививиално генерира повторени т.е. завръщания и парадоксът в последна сметка е не друго, а криене именно на тази тривиалност. Принципът за достатъчно основание позволява на Лайбниц да твърди, че неразличими в пространството и респ. повтарящи се във времето, няма, така че в собствената му философия за Вечно завръщане очевидно място няма. То е, както в последна сметка той дава да се разбере, привдност. Само че нагледните описания и примери могат да направят трудно доловима неговата аритметическа тривиалност. Сам той добре резюмира цялата си философия когато пояснява, че природата е физическа, а нейните принципи са, неизбежно, мета-физически. От текстовете, които Фишан публикува, личи как той борави с реторически средства, а не какви (не) са неговите теологически възгледи. * Опит за един по сдържан и академичен изказ на казано до тук е тук, съпроводен от колекция линкове към оригинали, преводи и пр. В действителност зад машнациите на Лайбниц се провижда една интриговаша идея: съотнасянето на циклическите космологии и идеите за множество светове. Шарл Мюглер е публикувал една изглежадаща вече класически студия [3], но днешната „научна“ (позитивна и физическа) космология сякаш подканва към презраглеждане на темата, което обаче остава за по-нататък, с риск неотдавнашните публикации на сър Пенроуз да загубят актуалност... [1] Leibniz. G., De I'Horizon de la doctrine humaine (1693). La restitution universelle (1715). textes inedits, traduits et annotes par M. Fichant, suivis d’une postface “Plus ultra”, Paris: Vrin, 1991 (218p). [details] [2] Forman D. Leibniz on Human Finitude, Progress, and Eternal Recurrence: The Argument of the ‘Apokatastasis’ Essay Drafts and Related Texts. Oxford Studies in Early Modern Philosophy vol. VIII, ed. D. Garber, D. Rutherford, 2018. [PhilPapers]. [3] Mugler C., Deux thèmes de la cosmologie grecque: Devenir cyclique et Pluralité des Mondes, Paris Klincksieck 1953; Mugler C. Le retour éternel et le temps linéaire dans la pensée grecque. In: Bulletin de l'Association Guillaume Budé : Lettres d'humanité, n°25, déc. 1966. pp. 405-419 [Rersée];
сряда, 29 август 2018 г.
неделя, 22 юли 2018 г.
Лайбниц, вечното завръщане (1)
Преди четвърт век, когато нещата сякаш /наистина/ се променяха, издаването на том текстове от Лайбниц изглеждаше атрактивно. Не се получи, но остана обемиста документация, в т. ч. и няколко файла, които от тогава се копират на всеки нов компютър. В 1991 е била издадена и една книжка на Марсел Фишан За хоризонта на човешката ученост, чието съдържание тогава беше повод на догадки: от изданието на Кутюра е известна една съвсем кратка и не особено съдържателна работа на Лайбниц със същото заглавие. В нея е скицирано комбинаторното изчерпване на възможностите, представяни от всички книги с някакъв краен обем [1]. Идеята е позната, разбира се, в трактовката на Борхес от Вавилонската библиотека [2]. Лайбниц обаче е разработил темата в друга посока, за което свидетелстват още негови текстове, практически недостъпни преди изданието на Фишан. Писменото наследство от Лайбниц безспорно е нелинейно: по-късното не само препраша към по-ранното, но фрагменти се препоявяват, биват редактирани и транспонирани - ако някаква идея може да се проследи, то това е повече оптическа постановка, отколкото реалност. Фишан аргументирано намира продължението на комбинаториката във вечното завръщане, тема която по-рано тук се коментираше с Рециклирането на Платон, предмет на интерес по съвсем друг повод. Безвремието на интернет епохата позволява да се върнем към всичко това.
Борхес съвсем класически е експлоатирал зрелището, което представя на практика едно необозримо голямо число, илюстрирал, а не коментирал, оставяйки на заден план метафизическите импликации, относно които Лайбниц на дълго и на широко е разамишлявал. При множеството от книгите, например, той се спира на онези, които във фиксирания обем представят някаква история, подробната хроника за няколко дни в малък град или подобен срок от биографията на някой индивид. Като история, те са случвали и ще се случват в перспективата на безкрайното време: вечното завръщане се оказва неизбежност. Впечатлява лекотата, с която Лайбниц посочва ключовите детайли от постановката: словесността е дискретизиране на континуалния човешки опит, така че повторението, както той казва, би било осезаемо, а не съвършенно. Онова, което занимава Лайбниц, е несъмнено формата на самото теоретизиране: от действителността, към описанието и чрез него обратно към действителността - именно това, което демонстративно върши съвременната физика. Но импликациите, които сякаш го тревожат са от друго естество. Лайбниц чудесно познава античната доктрина за вечното завръщане и нейното яростно отхвърляне от християнските доктринери. ”Апокатастасис” използвано в заглавията на фрагментите[3] сякаш недвусмилено препращат към Ориген и неговата реторика. В тази общо употребима гръцка дума първоначално няма нищо религиозно и астрономите са я ползвали за да обозначат завръщането на някоя скитаща звезда в набелязаното й предишно място[4]. При полемиките с популярните стоическите възгледи за платоновата година тя придобива и смисъла придаван й от по-късните автори (в т.ч. и някои от началото на 17 в.). Доста парадоксално като че ли Лайбниц излага нов аргумент за идея, с която по принцип и изначално не е съгласен. Но възможностите за край или продължение на прогреса той обсъжда вече в последните месеци от живота си, прекаран сред купища от книги - както Борхес и той официално е библиотекар.
Доказателства за огромния и вечен Всемир, за Световете и вековете, и още за състоянието на миналите и бъдещи неща.
Готфрид Вилхелм Лайбниц
Предполагайки, че човешкият род трае достатъчно дълго, неизбежно ще дойде време, когато няма да се казва нищо, което по-рано да не е било казано1 . При все че не е сигурно, че ще има време, когато няма да е възможно да се каже нещо, което да не е било казано по-рано: действително, може да случи някои неща никога да не са казвани, дори да е минала цялата вечност - те завинаги ще останат казваеми и неказани. Няма никога съвършени завръщания като тези на кръговете или елипсите и, освен в сетивата, не може да се случи време или място от всемира да са съвършенно същите като други.
Но предполагайки, че един ден няма да се казва нищо, което по-рано да не е било казано, то трябва да има и време, в което се връщат същите събития и когато не се случва нищо, което да не се е случвало по-рано, тъй като фактите представляват предмета на речта.
Дори повече, има с необходимост някакви периоди, подобни на платоновата година така че в течение на век се случват точно неща, осезаемо същите като тези, случили се вече в друг век, понеже цял век може да се счита за един голям факт и историята му - за голямо изказване, същите тези случки с необходимост или се повтарят или се изчерпват т.е. повтрят се винаги пак след изчерпване. Това, което важи за различни времена на същото място или същите факти, може да се разпростре и за различни места в същото време, където същото пак се завръща. По-нататък за всеки ум (дух/mens) могат да бъдат разбирани такива периодичности след като той винаги мисли, макар неясно и без вниманието на душата (anima).
Макар да предполагаме, че ще настъпи време, когато човешкият род /вече/ не съществува, то на траещи интелигентни субстанции, които не ползват други мисловни предмети и понятия освен нашите, би следвало да се случи същото.
Най-вече понеже не подобава на достойнството на природата предшествениците просто да се повтарят, от това следства, че се стига до интелигенции ставащи по-съвършени, които да имат други по-задълбочени понятия и способни да достигат по-обхватни и сложно-съставни истини; така в познанието може да се напредва до безкрай.
За това, ако човешките умове навършват по няколко платонови години, би било подходящо същият човек да се завръща, не просто за да се върне на земята, а за да се върне, така да се каже следвайки спирала или лакатушещ път, по който напредва към нещо по-голямо – както на ръба на канавка отстъпваме, за да я прескочим.
Може обаче да се окаже че прогресът не е спирала и няма друго движение назад , че е директен и непосредствен като в първичната циклоида, а не като в удължената 3. А може би някои твари преминават в следващ платонов период и други – не.
През течението на периодите би имало не само безсмъртие на душата, но също и нещо еквивалентно на възкресяването на телата, ако ли не самото това възкресяване. Дори повече, смятам, че не може да се избяга от платоновата периодичност, поне заради понятията, които трябва да останат или пък са отчетливи и за които не би имало новост на предмета, а на формата или комбинирането, което пък има край.
И несъмнено, който разбира неотчетливите поnятия, ги разлага на отчетливи, така че щом като умовете, напредващи към съвършенство, съставят от по късите изказвания все по-дълги, то техните действия ще са все по-обхватни комбинации от предишините им действия и дори/още повече/ ще прогресират било по спирала или в нарастващи платоновски години, поради което може да се вярва, че съшите /духове/ често се връщат, за да продължават делото. А това може би е обещанието за възкресяване направено от Демокрит, което Плинии е счел за напълно глупаво4.
Оригиналният текст се съхранява в хановерския архив (Нanover: Niedersachsische Landesbibliothek LH IV, 5. Публикуван за първи път от Fichant M., Leibniz G., De I'Horizon de la doctrine humaine, textes inedits, Paris: Vrin, 1991 p. 57-61. След заглавието Лайбниц е вписал: моят Хоризонт на човешката наука и онова, което съм писал за него на Фонтенел 26.02.1701, се добавят към казаното тук, а това дава и основание за датирането му възприето от Фишан, т.е февруари-март 1701.
1 Цитат, следващ Теренции (Nullumst iam dictum quod non dictum sit prius; Eunuchus, Prol., Line 41
2 Аnnus platonicus - понятието има не съвсем ясна история, започваща с препратки към Тимей: първо там (Тим 23) е разказът за периодичното унишожаване на света от пожари и потопи, а по- нататък (Тим 39d) се споменава астрономическата ‘съвършена година“; двете са обединени по-късно във възгледите на гръцките стоици
3 Общият случай е трохоида.
4 Pl. Hist. Nat., VII, 55, 189 Similis est de adservandi corporibus homini ad reviviscendi promisso Demociti vanitatis qui non revixit ipse Този неудачен коментар на Плиний Лайбниц цитира по същия повод в писмо до де Мезо от 1711 (GP7, 536), докато по-рано в Нова система на Природата от 1695, както и тук, само го споменава (GP4, 481).Настойчивото повтаряне се обяснява със заглавието Democritus revivescens, Paris, 1646 на Жан Хризостом Магнен
Бележки
[1] Fichant M, Leibniz G., De I'Horizon de la doctrine humaine, textes inedits, Paris: Vrin 1991; Couturat L., Opuscules et fragments inedits de Leibniz. Extraits Des Manuscrits de La Bibliotheque Royale de Hanovre, 1903, p. 530-3
[2] Борхес Х., Вавилонската библиотека, София: Народна Култура 1989 и в
англ. превод. Преди фикционалния текст Борхес публикува ерудитското есе La biblioteca total
(The Total Library), Sur, No. 59, Aug. 1939
[3] Leibniz G., (1715) Apokatastasis panton англ. превод
[4] Mugler C., Dictionnaire historique de la terminologie geometrique des grecs, Paris: Klinksieck 1958, p. 75
вторник, 27 януари 2009 г.
Лайбниц...
Ръкописното наследство оставено от Лайбниц е буквално необрозримо: то възлиза на близо 75 000 работи - трактати статии, писма, чернови, бележки и пр. текстове. Изправени през този огромен архив изследователи, издатели, читатели обикновено се залавят за един или друг момент обявявайки го за същественото. Така болшинството интерпретации волю неволю наблягат на една или друга идея и разработват един или друг "проблем у Лайбниц", положен като ключов - бил той за непрeкъснатостта, субстанцията, духа и пр. Ситуацията напомня добре известната притча за слепците, натъкнали се на слон: един обгърнал крака му и обявал, че е като дърво, друг държал опашката и настоявал, че е като лиана, трети опипвал хобота и твърдял, че е като змия, и т.н. Този разказ обаче предполага гледната точка на зрящия, а в случая с Лайбниц такъв реално (може би) няма. Хегел - този изчерпващо систематичен мислител - подхвърля, че "той собствено казано, нито е обгърнал с поглед, нито е разработил своята философия като цяло" и тук одобрително цитира едно по-ранно мнение, че "това е разпокъсана разработка на философията в писма". Но дори и частичните изследвания почти никога не пропускат да отбележат впечатляваща съгласуваност на изказваните по един или друг повод, в един или друг период, физически, теологически, метафизически и пр. възгледи. Може би тази лесно долавяна и неизчерпаема свързаност е онова, което прави творчеството на Лайбниц така привлекателно. Множество утвърдени мислители като Фойербах, Ръсел, Касирер, Решер или Сер са се изкушили да предложат свои тълкувания. Опитите за интегрално тълкуване обаче неминуемо се натъкват на все същото затруднение: при Лайбниц идеите са така свързани, че всяко линейно изложение остава прекъснати твърде много взаимовръзки. Стремежът философията му да бъде сведена до няколко принципа, от които да се пораждат всички останали твърдения, също остава неудоволотворен, доколкото така и няма консенсус кои принципи са водещи и кои са производни. Структурата на тази философия би могла да се оприличи с някаква мрежеста сфера или нещо топологически по-сложно като "бутилка на Клайн"; 
частичните интерпретации могат да чертаят по нея маршрути, затворени или не, по- амбициозните, разрязвайки я, да получават краен брой основни положения, от които да се извеждат последствия, а вече може да се мисли за хипертекста, който експлицитно ще позволява проследяването на идеите из разните области и при различните им деформации и проекции, указвайки на всяка стъпка съответните възможни преходи и връзки.
Може, разбира се, мисловността на Лайбниц да се подведе под някоя достатъчно обща рубрика, като остава да се посочат нейните специфични черти. Но и така уточняването не минава без трудности, тъй като в началото той - неизбежно - изглежда като картезианец, по-късно е хилозоист, а накарая на живота си твърди, че просто е искал да внесе малко систматичност в Платоновата философия: от механицизъм през анимизъм до спиритуализъм, възприемайки отвсякъде по нещо и стараейки са да съгласува всичко. Но в този привиден еклектизъм, домогващ се до абсолютния порядък, лесно може да бъде припознат онзи стил, който избуява след завършека на средновековието при т.нар. Ренесанс; колкото модерен, толкова и традиционен, продукт на своето време, което утвърждава и отрича, изкусително е Лайбниц да бъде привидян с характеристиката на барока. Действително, множество от чертите, типични за стила, присъстват конститутивно във неговата философия: отсъствието на симетрия, светлосенките, експресивността са респективно невъзможност на тъждествените, непрекъснатост и всеобща взаимосвързаност.
Една равносметка за творчеството на Лайбниц може да се окаже твърде нерадостна: той така и не написва своя магнум опус за универсалната наука и дори не оставя завършено изложение на собствената си философия; разработките в областта на логиката които, по всичко личи, биха повлияли развитието на тази дисциплина остават непубликувани и са оценени само ретроспективно; великото откритие на неговия живот - интегралното и диференциално смятане - се оказва направено още в предишното десетилетие от Нютон; емпиричните науки със своите резултати осезаемо подкопават убедителността на някои от неговите основни принципи (напр. тъждественост на различните частици съществено се използва в квантовата механика); полемиките, които отнемат основната част от времето и енергията му, в крайна сметка не постигат целта си: нито картезианството, нито британският емпиризъм биват сериозно засегнати от неговите критики. Мащабите на провала са съотносими с измеренията на начинанието и историческата участ по един друг начин затваря това необозримо дело в самото него. От Лайбниц сякаш остават две карикатури: едната, неволна, в систематизаторството на педантичния Волф и другата, злостна, в сатирата на Волтер.
Може ли тогава вниманието към това творчество да бъде оправдано с друго, освен с интерес, който по желание ще се определя като "академически" или "естетически" - едно споделяно влечение към непостижимото...