сряда, 9 октомври 2024 г.

Пролегомени към Разделената линия на Платон

Фикцията за „общодостъпност“ и меркантилната идеология зад нея са направили философските статии отегчително дълги; за разлика от другите периодични издания при тяхното публикуване се изисква всичко всеки път да бъде детайлно изложено, повторено още веднъж, снабдено с препратки, и т.н. Тук бързешком се навлиза ин медиа рес (и след 3 страници се излиза): осведомените може да се заинтересоват, а неосведомените, ако се интересуват, могат сами да си набавят липсващото

Пролегомени към Разделената линия на Платон
Притчата за Пещерата навярно е най-популярната илюстрация за философията на Платон. Обаче, разбираемо, тя бива приемана в една схема, която е по-скоро деформираща: на логиката, която процедира дихотомично, съответстват сякаш 2 свята, един „истински“ и един „неистински“. А в Притчата определено е очертана една триделна подялба – пещера, ежедневен свят, идеалности: светът собствено е един, но с него са свързани две модалности – на зрението и на мисленето. Това е и постановката заложена в аналогията на Разделената Линия, която в текста на Държавата непосредствено предшества Притчата за пещерата. Между четното и нечетното винаги има несъответствие, така че теорията за някакви 4 „състояния на душата“ (патемата), която Платон преварително дава, парадоксално, самό става предмет на интерпретации, колкото многобройни, толкова и неубедителни[1].
Ако към проблема „2, 3 или 4“ се подходи непряко, може би някои затруднения ще отпаднат. В Тимей по същия начин Платон започва с мислимо и зримо, но след това експлицитно въвежда нещо трето – пространството, и в него помества 4те стихии, образуващи физическия свят. Именно определянето и ситуирането на нещо подобно изглежда проблематично в схемата от Разделената Линия.
Четирите стихии са въплъщение на една конструкция, известна като логически квадрат – изчерпващо описание чрез две двойки независими предикати и отрицанията им [2]. В случая това са сухо/влажно и топло/студено. Ако се приеме, че делението на Линията се основава на същия похват, ясно/неясно и мислимо/зримо биха задавали четирите способности или състояния. Добре ще е още тук да се отбележи, че само приемането на видимо за метонимия на сетивно, а то - за негация на мислимо, открива зад линията квадрат. Проблем е също, че предикатът „ясно“ е собствено от видимата област и пренасянето му в мисловността е катахреза.
В Тимей Платон елегантно получава формата на света въвеждайки за елементите един допълнителен параметър: подвижност. Така познатото ни подреждане по тежест земя, вода, въздух, огън напълно естествено бива произведно в тимейската теория. При Линията подреждащия параметър не е упоменат експлицитно, може би защото той някакси се подразбира: след като мисленото е по-стойностно от зримото и ясното - от неясното, валоризраща подредба е мислено-ясно, мислено-неясно, зримо-ясно и зримо-неясно. Приемането на яснотата за водещ параметър би довело до явен конфликт с платоновата подредба. Обаче е факт, че и тази схема не произвежда директно теорията за познанието, която е неин предмет. В съвременни термини йерархията от състояния приблизително описва епистемология, възхождаща от оприличаване, към факти и през теоретизирането им към познание. Но за никого няма съмнение, че когато едно обяснение стане прекалено заплетено хората прибягват към разяснение чрез графично представяне; това правят, разбира се, геометрите. В този смисъл ходът не е монотонен и мислимото-неясно, което в схемата на Платон се нарича „дианойа“, може да се окаже по-неясно от видимото-ясно, „пистис“.

Освен фигуративния език и неявното валоризиране с недоразуменията относно линията е свързан и чисто философския проблем за статута на онова, което днес бихме нарекли „интенционален предмет“, различавайки го от обичайните предмети (или „обекти“) [3]. Изглежда това е и мястото на най-многобройните разноречия. Както личи в самия текст за способностите (динамеис) и техните продукти се говори без маркиране на разлика. Лексическите дистинкции и нюанси се намират в различни места от текста и за разбирането на Линията ключови излеждат един по-ранен пасаж, края на Книга V, (Rep. 477-9) и коментирането ѝ по-късно (Rep. 534), след алегорическия разказ.
Умът мисли и произвежда знание, дианойа е размишление,което поражда хипотези, пистис, както е известно от реториката, убеждава и създава мнение, ейкасия наподобява и генерира образност[4]. Освен тези интенционални предмети налице са обективните идеи и видимото. Наивното онтологизиране, което преминава директно към 4 рода обекта - идеи, математически обекти, мнения и образи - се натъква на трудности. Платон никъде не споменава отделно някакви специални математически обекти, а за тях пише единствено Аристотел. Напълно в маниера на своя ментор той твърди, че те били между идеите и мнението (Met. 987b14, 1028b20, 1059b6). За някои коментатори те са простият отговор на проблема, с какво да свържат дианойа.
Объркването расте когато Платон започва да изпозва „мнение“, термин, който не участва в изложението за Линията, но пък фигурира в текста преди и след него. Предварително читателите са научили. че мнението е отчасти знаене и отчасти незнаене (а/гнозиа Rep. 477), и макар формалната логика да изключва подобно място внушението навярно е, че то е някъде по средата на линия. Когато по-късно Платон казва, че дианойа била между знанието и мнението (Rep. 511d) някои прочити са предложили, доста неубедително, че докса покрива ейкасия и пистис. Това предполага да се игнорира, че тези две способности или състояния първоначално са обявени като дялове на видимото със съответна яснота. Струва си да се отбележи, че ситуирайки дианойата Платон казва, че е „по изявена от мнението и по тъмна от знанието“, избягвайки катахрезата „яснота“ (Rep. 533d).
Във финалното обяснение (Rep. 534) Платон се връща към пропoрционалностите като кръстосано споменава способности и предметите им: мислене към мнение е като знание към убеждаване (пистис). Именно така се запазва съотношението на дължините, за чието тематизиране е самата линия Още от античността (Плутарх, Прокъл) обаче се знае за два лексически варианта на оригиналния гръцки текст (Rep. 509d7), а от тях зависи каква би била точно пропорцията на 4те сегмента, онагледяваши обясняваното и, евентуално, - по-състоятелното му разбиране. Общоприетият прочит стига до извода, че средните два сегмента са равни по дължина, което неизбежно внушава и някаква близост на свързваното с тях. Последните думи в обяснението навярно неслучайно гласят, че „колкото яснота“ има в състоянията „толкова и истина“ имало в тях“ (Rep. 511d). Платоновият маниер би бил между истина и неистина да постави съмнителното. Това се обяснява с неговата неформална логика, която му позволява между два противоположни термина да полага нещо трето (както при мнението в (Rep. 477) или в Тимей да намери нещо между делимо и неделимо (Tim. 35а)).
Платон иронизра онези, които не знаели, че между бялото и черното е сивото, между болката и удоволствието – безразличното, неутрално състояние (Rep. 585а), но при него личи известно объркването между фактология и логика. Докато предикатите не започнат да cе разглеждат „формално“, абстрактно, както става при Аристотел, те са преплетени със странични съображения. Така, ако принципно всеки предикат поделя дихотомично целия свой домейн, прагматично се налага питането за отделните случаи. При това обаче се разширява първоначално разглежданата област, а присъединеното към нея може да се счита за включващо „междинни случаи“, третотo. Така, примерно, между „невярно“ и „вярно“ се вклинява „неизвестно“; конкретно при този случай снемането на неопределеността чрез доказване поражда регрес – тя просто бива подменена с „недоказано“. Това спомага по друг начин да се проясни схематиката, която неговата Линия би онагледявала: доказано-вярно, оборено (т.е. доказано-невярно) и неопределено, някъде „между“ тях.
До схващането, че дианойа и пистис са някакси единни се стига и по квази-логически път. Квадратът от предикати е така или иначе несводим към троичност, но може да се отбележи, че в него два от членовете са „хомогенни“ - два предиката едновременно или се утвърждават или се отричат, докато другите два случая са смесени. Контрастът, макар и илюзорен, би давал аналози на истинното, съмнителното (в две форми) и неистиното. В Притчата за пещерата между идеалното и сенките се намира физическия свят, при това в една удвоена форма. Както внимателните читатели знаят, сенките са на артефакти, които на свой ред са имитации на „реални“ предмети. Реторическото убеждаване и мнение съответстват на първото, размишленията и хипотезите - на второто.
Едно заиграване с елементарната математика, повече стилистика отколкото прозрение, може би е мотивирало Платон да съчини предполагаемото обяснение, което (ни) затруднява повече отколкото улеснява разбирането. Еднаквото съотнасяне на цяло и части е разпознаваемо за достатъчно много читатели, но малко от тях навярно ще си направят труда да стигнат до извода, че средните дялове от линията са равни (В=С). С него пропорционалното съотнасяне А:В ~ С: D се трансформира в аналогическото a:x~ x:d. В тези две структури позициите са четири, но равенството намалява броя на елементите до три. Съобразява се, че Притчата гради именно аналогия: знаейки първите членове да се разбере последния – от сенките и обичайния свят да се премине към идеалния, също както при сравненията във Федон (109с). Дали Разделената линия не е по-късно хрумване добавено в края на Книга VI може само да се гадае.

Бележки
[1] Ивон Лафранс в началото на 80-те се заема да систематизира съответната литература, но стига само до том втори (около 800 страници, Lafrance 1987; 1994). От този незавършен проект е видно, че появяващите се публикации отдавна не казват нищо ново, тъй като полето от разумни възможности за прочит е изчерпано.
[2] При Аристотел това е една безспорно ключова конструкция, която Платон видимо знае (Soph. 266а, Gorg. 464) и не разбира.B Държавата не личи тази логическа схема да играе някаква роля: за добродетелите на самата държава просто са изброени 4 качества и е дадено нестройното обяснение, че когато знаем три от тях разбираме за четвъртото (Rep. 448а). Видовете държави следват видимо схема а ла Хезиод, но без никаква препратка към нейната собствена логика (текстът реално присъединява рода на идеалната държава към четирите вида от рода на неидеалната и стига до числото 5). В същия дух към дисциплините, организирани в питагорейския квадривиум, бива прибавена стереометрията (Rep. 528b). Комбинаторната логика е изчерпваща, но пък Платон видимо е заинтересован от конструирането на йерархии.
[3] С латинизма „обект“ на някои езици е възможно различаване от съответното му „предмет“. За способностите или „потенции“ (динамеис) стои проблемът с реифицирането, доколкото продуктът се оказва трудно различим от продуцирането, примерно „ноема“ бива подменяно от „ноезис“.
[4] Пистис е една от способностите, върху които се гради Реториката, както това е добре засвидетелствано от Аристотел (Rhet. 1356). „Ейкасия“ видимо е платонов неологизъм, разбираем в гръцкия език.

Библиография
Fischer F., (2003)La nature de l’objet dianoétique en République VI : bilan de l’interprétation contemporaine Laval théologique et philosophique, vol. 59, n° 2, 2003, p. 279-310.
Fischer F., (2004) Encore la question des intermédiaires mathématiques en «République» VI!. In: Revue Philosophique de Louvain. Quatrième série, tome 102, n°1, 2004. p. 1-34.
Hintikka J., Knowledge and Its Objects in Plato, Ajatus, (1971) 168–200
Lafrance Y., (1987) Pour interpréter Platon. La ligne en République VI, 509d-511e. Bilan analytique des études (1804-1984), Montréal-Paris, Bellarmin-Les Belles Lettres, 1987;
Lafrance Y., (1994) Pour interpréter Platon II. La ligne en République VI. 509d-511e. Le texte et son histoire, Montréal, Bellarmin , 1994
Storey, D.(2020) What is Eikasia, Oxford Studies in Ancient Philosophy 58, p19-57.
Storey, D.(2022) Dianoia & Plato’s Divided Line." Phronesis 67.3 (2022): 253-308.
Лозев А., Платон, Пространството и Магрит NotaBene#55/2022

[+/-] Show Full Post...

петък, 27 септември 2024 г.

Какъв е Коперник?

Предишният пост е текст, започнат преди три-четири години и пренамерен в началото на това лято. Оказва се, че именно по това време в Полша е била проведена (виртуална)конференция на тема „Коперник и Астрология“, материали от която са публикувани в Studia Historiae Scientiarum vol.23 (Sept. 2024). При издаването им е видим стремеж(ът) към неутралност: една статия „за“, една „против“, и една „балансирана“. Духът на съчиненото против е направо сталинистки, утвърдителният отговор е на човек версиран в астрологията, докато въздържането е добре методологически обосновано.

Kokowski M., An Introduction to the Topic ‘Copernicus and Astrology’. A Commentary on the Theses of Robert S. Westman
Konarska-Zimnicka S., Was Copernicus an Astrologer? From the Perspective of a Historian of Astrology
Borski G., Kolkov I., Was Copernicus an Astrologer?

Донякъде куриозно, неутрално стоящите автори са се отклонили на няколко страници да възпроизведат и коментират запазените хороскопи на самия Коперник. За тях се знае от отдавна - поне 4 са били публикувани, но има и още десетина из ръкописи – с тях се захванал Дейвид Джъст (David Just), експерт, и чиято работа се очаква...

[+/-] Show Full Post...

сряда, 17 юли 2024 г.

Математикът Коперник

Математика се пише за математици

Mathemata mathematicis scribuntur – и без специализирани познания се догадаваме, че иде реч за математика и нейното писане. Звучи като труизъм, макар че аналогични изрази могат да се окажат достатъчно некоректни: писалките се правят за писатели или бъчвите – за бъчвари? Реториката на тавтологиите обаче е прозрачна и посланието им е ясно – некомпетентните следва да се въздържат от коментар и мнения. Това твърдение относно математиката е било изказано през XVIв. в забележителен контекст: посвещението за папата, което Коперник пише в началото на De Revolutionibus. Биографиите твърдят, че той е бил възторжен “хуманист“, включвайки в това особено внимание към античността и нейните езици – латински и гръцки. Негов маниер е, напрмер, за място откъдето е наблюдавал небесата, да посочи „Гинополис, което наричат обикновено Фромборк“ - заиграване с германското Фрауенберг. По-нататък Koперник демонстрира своята ренесансова начетеност като от ‚математици“ преминава към „матеолози“, празнословците[1]. Могъл ли е тогава да не знае, че думата „математикус“ в класическия латински е добила основно значението „астролог“?
Примери за това днес могат да се намерят във всеки добър справочник, когато човек не познава достатъчно класическите образци. Освен препратки към Тацит или Ювенал, добре е да се знае и че кодекс Юстинианеус включва раздел De maleficiis et mathematicis et ceteris similibus (9.18.0) и едно от първите положения там гласи Artem geometriae discere atque exerceri publice intersit. Ars autem mathematica damnabilis interdicta est (9.18.2). С промените (да не кажем регреса) в интелектуалния живот математическите дисциплини от квадривиума най-често се обозначват метонимично с частта “геометрия“, докато „математика“ изобщо бива свързвана с астрологията.

В този период е измислен и лозунгът, за който се твърди, че стоял на над входа на платоновата академия „Незнаещите геометрия да не пристъпват“[2]. Той фигурира на гръцки, /Aγεομετρήτος μήδεις ειςιτω/ и в първите редове от представянето на De Revolutionibus. От четене на платоновите текстове недвусмислено се разбира, че всички дисциплини от квадривиума са важни за интелектуалното постигане на света; и, може би, астрономията - дори повече от останалите. На това място следва да се отбележи (още веднъж [3]), че текстовете на Платон навсякъде използват думата „астрономия“, нещо което озадачаващо контрастира с тези на Аристотел, където се среща преди всичко „астрология“. Че това е само последица от редакции, е хипотеза, която се нуждае от дискутиране. „Гръцката астрология е имала две общи имена с астрономията: astrologia, което първоначално значело същото като astronomia, и mathematike (techne), така че от първи век н.е. нерядко астролозите били наричани математици“ – констатират експертите [4].
Контекстът на De Revolutionibus включва задължително и предварителната „анонимна“ бележка, написана от Осиандър. В нея думите „астрономия“ и „астроном“ стоят недвусмислено, а геометрия продължава метонимично да представя математиката. Може разумно да се преполага, че той се тревожи не само заради съдържанието на книгата, но и поради реториката, с която авторът го защищава: „Ако случайно някой празнословци (матеолози / ματαιολόγοι), невежи в математиката, но претендиращи за умения в нея се решат да цензурират и осъдят моята хипотеза, позовавайки се на авторитета на Писанието, изтръгнат за техни цели, аз ще нехая намирайки преценката им за непремерена“. Заиграването с гръцката дума на това място е несъмнено ловък ход, който позволява и продължението към Лактанций „известен с друго, а не с оскъдната си математика“. Коперник навярно е чувал мнението, че хелиоцентризмът е в противоречие с Писанието - нещо което, по-късно се разбира, е било упоменато в трапезните приказки на Лутер. В немската версия донесена, от Аурифабер се забелязва различие противопоставящо някакъв „нов“ „астролог“ и „изкуството на астрономията“: "Говори се за някакъв нов астролог, който иска да доказва, че Земята се върти и движи...този глупак иска да обърне с главата надолу цялото астрономическо изкуство. Ама както светото писание ни казва, Йешуа заповядал на Слънцето да стои, не на Земята“. Реторическият контраст астролог/ астрономия се усилва сякаш от употребата на квалификацията „глупак“[5].
Принципно погледнато, астрономията е позитивната част от астрологическия дискурс, негово фактическо условие; проблемът е, че след като дискурсът е несъстоятелен, то сгрешена астрономия не влияе на така или иначе случайни твърдения. Клавдий Птолемей достатъчно категорично е отграничавал едното от другото, математиката от логоса, и векове по-късно дистинкцията се знае, както свидетелства етимологията, не само дисциплината, но и едноименната книга на Изидор Севилски: законът, lex, респ. nomos, e принцип, но е и различен от предмета за който казва - логосът или съответно sermo. Но че едно слово, обосновано или не, може да се разкрие като фалшиво е нещо, към което църковните дейци са особено чувствителни.
Единомислието на църквата и просвещението, две иначе враждуващи на нож страни, става непреодолима сила в XIX в., наричан нерядко „века на историзма“. Докато дисциплината се конституира, развива се и нейният органон – речниците на класическите езици. Повсеместно се пренамира твърдението, в една или друга формулировка, че “астрономия” и “астрология” преди Новото време били синоними; доколкото конюнктурната подмяна на едно с другото улеснява гладкия наратив за прогреса тя бива узаконена в нормативността на речника: „речникът така казва“. Струва си да се отбележи, че Симплициус, в бележка, направена реално около 1000 години след Платон и Аристотел казва, че „по негово време астрономия е занимание с движението на небесните тела, а астрология – с последиците от тях“. Неговото пояснение е предшествано от историчната забележка, че „докато астромантиката видимо не била стигнала до Гърция, древните прилагали името астрология на това което сега се нарича астрономия“ [6].
Вниманието към езика позволява достъчно недвусмислено да се заключи, че Коперник не само в собствените си очи, но и в тези на околкните е бил математикус, сиреч астролог. Това, че неговото начинание се оказва разрушаващо за астрологията би могло да илюстрира чудесно мнението на Попър, че историята се състои в изучване на напредвидените последствия от действията на хората. Пристрастието към пророци и вождове обаче е твърде силно и желанието от Коперник да се прави някаква изключителна фигура е неудържимо. Така Коперник би бил единственият чист астроном, отхвърлил заниманията с астрология. Враждебността към всякакво упоменавана за астрологията като съществен културен фактор е донякъде обяснима: тя е изчеркната от историята веднъж от ревностните християни и по-късно от Просвещението.
Гръмката фраза на Хегел, че „Световната история е световният трибунал“ може да се чете и по-ограничено - като накакво предугаждане на позитивизма: знанието, и в частност – историята, да се основава на доказателства. На коя страна обаче пада тежестта да доказва, че Коперник е бил астролог? Неговият ексепционализъм (единственият, който се занимавал само с астрономия и не с астрология) не почива на друго освен на липсата на доказателства, което, както гласи формулата не е доказателство за липса. Това не пречи на издателите на импозантното френско тритомно издание на De Revolutionibus единствено да повторят, че тезата за астрологическа мотивация при Коперник не е текстуално подкрепена. Андре Году, с цялата резервираност полагаща се на корифея квалифицира обаче отхвърлянето й като прибързано. Той все пак я нарича „теза на Уестман“, препрашайки към неговата книга Коперниканският Въпрос. Това просто и убедително разсъждение както и уликите от словоупотребата обаче противоречат на господстващия наратив.
Във френския превод на De Revolutionibus фразата посочваща адресатите на книгата Койре превежда: „Нещата математически се пишат за математици“. Такова буквално предаване винаги има аргумента, че минимално се отклонява от оригиналния текст. Историческата действителност обаче свидетелства, че по това време хора със социалното битие на математици няма. Кой тогава е математик? Влиятелният английски превод на Роузен обаче подменя „математика“ с „астрономия“, така че „Астрономия се пише за астрономи“. Освен изличаването на словоупотребата от Осиандер, в неговата версия Лактанций е слаб астроном. Уестман тушира проблема като пише, че математикуси били хората вещи в смятане, музика, статика или астрология. Не е трудно да се разбере, че след като книгата на Коперник не е насочена нито към едно от първите за нейна аудитория остава единствено последното.
„Наука се пише за учените“ би било безобидна и естествена форма, но заобикалянето й издава, че изследователите са наясно за какво иде реч и сякаш панически не успяват да намерят заместител

Бeлежки
[1] Думата матеолог несъмнено е била въведена с умисъл от вида особено ценен през ренесанса; писмено личи разликата ματη../μαθη..
[2] Saffrey 1968
[3] Hubner 1989; Losev 2012
[4] Zhmud 2018 https://philpapers.org/archive/ZHMAGM.pdf
[5] В латинската версия на анекдота, обидата липсва, а думите са уеднаквени към астрология. Norlind (1953), Koyré (1961:74-5), Kobe (1998).
[6] Simplicius, In Arist. Phys. 293.9 – 15.
[7] Westman 2011
Библиография
Copernicus N., De revolutionibus orbium coelestium 1543, Nuremberg
преводи на еазни езици: tr. & comm. by Edward Rosen, Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1992; éd. critique bilingue sous la dir. de Michel-Pierre Lerner, Alain-Philippe Segonds, Jean-Pierre Verdet. 3 vols. Paris : Les Belles Lettres, 2015 (cf. Shank M., The French Copernicus Edition, Journal for the History of Astronomy 2017, Vol. 48(4) 460–80; Goddu A., The (likely) Last Edition of Copernicus’s Libri revolutionum, Variants, 14 (2019) http://journals.openedition.org/variants/908)
Hübner W., 1989 Die Begriffe “ Astrologie ” und “ Astronomie ” in der Antike, Mainz: Akademie Mainz
Kobe D., Copernicus and Martin Luther: An encounter between science and religion, American Journal of Physics 66, 190 (1998)
Koyré A., 1961, La Révolution astronomique: Copernic, Kepler, Borelli, Paris: Hermann
Losev A. 'Astronomy' or 'astrology': a brief history of an apparent confusion. Journal of Astronomical History and Heritage , 15 (1), 42 -46 (2012 ). http://articles.adsabs.harvard.edu/pdf/2012JAHH...15...42L
Norlind W., Copernicus and Luther: A Critical Study, Isis 44, 273–276, 1953.
Popper K., Conjectures and Refutations: The Growth of Scientific Knowledge, London: Routledge
Saffrey H., Aγεομετρήτος μήδεις ειςιτω: Une inscription légendaire, Revue des Études Grecques Vol. 81, No. 384/5 (Jan.-Juin 1968), p. 67-87 https://www.persee.fr/doc/reg_0035-2039_1968_num_81_384_1013
Westman R., The Copernican question: Prognostication, skepticism, and celestial order. Univ of California Press, 2011.
Zhmud L., Kouprianov А., 2018 Ancient Greek Mathemata from a Sociological Perspective: A Quantitative Analysis, Isis, vol. 109, nbr 3. Note#36 p.454
Simplicius, On Aristotle Physics 2, tr. B. Fleet, New York: Bloomsbury publishing 1997

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 10 юни 2024 г.

Сътворяването на Витгенщайн


„Сътворяването на Витгенщайн“ звучи по-скоро метафорично, но всички, поне малко запознати с историята около името, долавят какво навярно стои под това заглавие: приживе Витгенщайн е публикувал една единствена филосфска книга, а днес издадените от негово име са около 40. Известно е, че в течение на двете десетилетия, когато е професор в Кембридж той работел върху няколко проекта, нито един от които не добива завършен вид. Трима свои приятели и бивши студенти Витгенщайн назовава като изпълнители на завещание, в което изрично казва: „желая те да публикуват от моите непубликувани писания толкова, колкото считат за уместно“.[1] Извън собствените си работи, посочените трима първоначално нямат опит в изготвянето на публикация от чужди необработени текстове с техните, варианти, поправки, повторения, лакуни и пр., и още повече когато фрагментът, а не свързаният дискурс е избраната от автора форма.

Wallgren, T. (еd). 2023. The Creation of Wittgenstein, London, NY: Bloomsbury Academic.
Erbacher, C. 2020. Wittgenstein's Heirs and Editors. Cambridge University Press.
Erbacher, C. 2023. The Happy Afterlife of Ludwig W. The People that Made Wittgensteinʼs Books and Turned Him into the Worldʼs Most Popular Philosopher. Berlin, Heidelberg: Springer.

Никой - включително самият Витгенщайн - не е бил наясно какъв е обемът на ръкописното наследство (неговия Nachlass), за което неопределено става дума. Той е унишожил сам някаква част от ръкописите си, за други се е разпоредил, някои са били загубени по-късно; но по днешни оцеки оставеното е приблизително 20 000 страници, в около 100 ръкописа, 60 машинописа и десетина диктовки, които през 2017 г. Юнеско вписва в проекта си Паметта на Света. [2] „Усвояването“ на това наследство има вече 70 годишна история и именно тя е предмета на проект, подкрепен от Финландската Академия „Сътворяването на Витгенщайн“, от който наскоро се публикува и едноименна книга под редакцията на Томас Валгрен. [3] Става дума, разбира се, за един текстуален Витгенщайн, а не пряко за философа и още по-малко за историческия персонаж. [4] Филологията отдавна знае за проблемите със съблюдаването (и оспорването) на такива дистинкции, но конкретният казус е може би по интриговащ, доколкото се е разигравал пред очите ни.
Една хронологията на изданията не е трудна за възстановяване, но тя едва ли може да се приеме за история, доколкото в нея липсва движеща причина: защо въобше те биват правени? Завещанието може да е аргумент, но съвсем не достатъчен. Най-общо, разбирането за кариерата на Витгенщайн, е че той сам пре(о)ценява единствената си книга като неудачна, но като се заема със съчинаването на друга, която да я отмени, той отново не постига успех. Идентифицирането на Философски Изследвания (ФфИ) като негов opus vitae изглежда безспорно, само че той е останал е незавършен, при това по твърде проблематичен начин.
В полу-популярната кембриджска серия „Елементи‘ Ербахер публикува кратка студия Wittgenstein's Heirs and Editors, 2020, а след три години излиза негов авторски сборник The Happy Afterlife of Ludwig Wittgenstein, 2023, в който фигурира пълния текст на неговите академични публикации по същата тема. Едновременно излиза и книгата на Томас Валгрен, също толкова академична и включваща кратки очерци за тримата редактори с техните нагласи, а по нататък са разгледани конкретни случаи, цялото обрамчено от встъпителна и заключителна студия на водещия редактор.
Реконструкция на „сътворението“ от Ербахер и неговият наратив имат несъмнени достойнства: в съкратена форма те фийурират в сборника на Валгрен (гл. 5), макар книгата (Erbacher 2020) да представя една леко разводнена версия на ключовата му статия от 2014, Editorial Approaches to Wittgenstein's Nachlass: Towards a Historical Appreciation. [5] Tой предлага няколко варианта на периодизация, но последно решава, че историческите етапа са три: в първия литературните наследници-изпълнители, водени от похвални намерения подбират с един или друг критерий материал, който бива предлаган на заинтересованата публика като книга на Витгенщайн. Когато се сформира официален архив, един по-широк кръг изследователи добиват достъп до оригиналите и започват дискусии по повод издателските практики. В средата на 90-те години Майкъл Нидо успява да осъществи т.нар. Виенско издание / Wiener Ausgabe (Nedo 1993-9), включващо почти всичко от първата хронологическа половина на Наследството, в дигитална и традиционна форма, а в самото началото на 21 в. Университетът в Берген завършва окомплектоването на пълен дигитален архив, който, при случай, бива обновяван. [6] В 2003, когато умира фон Вригт, последният от триумвирата, стават достъпни и персоналните архиви на самите редактори, техните спорове и аргументи, довели до едно или друго издателско решение. В хронологията на Ербахер това е и третият етап, текущо продължаващ. „Поуката“ от историята е, че издадените като книги текстове са привилегировани прочити, а не канонични версии. Словоупотребата за „привилегии“ не препраща към някаква несправедливост, а към обстоятелства: хората от триото са общували с Витгенщайн и са добили достъп до текстуални материали в неподправената им форма. Заинтересован читател, навлязъл в джунглата от варианти, повторения, зачерквания и поправки винаги може да направи извод, че след като оригинален вариант няма, то няма и версии.
Онези, които през 50-те и 60-те са чели Философските Изследвания, са държали в ръцете си една интриговаща книга; днес читателите с подобаваща сериозност са приканени да се потопят в Kritisch-genetische Edition /sic/, който включва пет варианта на текста и всевъзможни препратки, а така имат възможност да разберат дали е правилно да „предполагат, че мишките се самозараждат от сиви парцали и прах“ (§52).
„Академичната индустрия Витгенщайн“, която започва да се развива през 50-те, до днес функционира с пълен капацитет: към появяващите се „книги“ се добавят всевъзможни полу-документални издания (биографии, мемоари, кореспонденция, припомнени разговори и прочие) и по-нататък се генерира необозрим обем вторична литература. Само че в последните две десетилетия с изчерпването на материала и без феноменалната отдаденост на няколкото живи ученици/свидетели темпото трудно се поддържа. Преливането на авторитет от логико-математическия езотеризъм към тривиалните примери престава да функционира гладко както преди. Веднага след преработеното издание на Бележки върху осовите на математиката фон Вригт е представил изготвената от него антология, станала популярна с англоезичното й заглавие „Култура и ценност“. Доколкото именно той е човекът, който е могъл от рано да прозре, че математико-логистичния Витгенщайн е по-скоро фикция [7] и няма как тя дълго да крепи статуса му на „Велик Философ“, изработеният артефакт започва да изглежда главно като диверсия. Кръпките по сътворението стават все по-забележими.

Бележки
[1] Копие от документа, който е на английски език, е достъпно (Wallgren 2023: 335), а хората, които поемат наследството, са Р. Рииз (1905-1989), Е. Анскомб (1919-2001) и Г. фон Вригт (1916-2003).
[2] UNESCO – Memory of the world site (archived link)
[3] През 2016 г. Финландската Академия одобрява проект „The Creation of Wittgenstein“ project; Книгата излиза през 2023 (Wallgren 2023).
[4] Историята на биографиите е тангенциална тема; тъй като имат права над кореспондeнцията, наследниците са могли да блокират издаването на документирани изложения – което се случва с първия опит на Ф. Хайек (Erbacher 2019b).
[5] (Erbacher 2015), включена по късно като глава първа на авторския сборник The Happy Afterlife of Ludwig Wittgenstein (Erbacher 2023); в първоначалната версия историческата схема има 7 стъпки разпределени в 4 приода.
[6] Wittgenstein Archive at Bergen (WAB) http://www.wittgensteinsource.org
[7] в писмо до Крайзел (от 1958) фон Вригт не крие преценката си: “неговият атитюд спрямо математиката изобщо е несправедлив и тази пристрастност донякъде може да бъде отдадена на невежество“. Десетилетия по-късно Флойд и Мюлхьолцер аналогично пишат за „сублиминален ресантиман, който е характерен за много от неговите изследвания в математиката“ и по-нататък отбелязват като „очевиден факта, че познанието по математика на Витгенщайн е било доста ограничено, дори за онова време“. Многобройните изложения на възгледи, гадаещи същнността на Витгенщайновото разбиране за математика видимо не клонят към никакъв консенсус, така че за тях остава само един изконен антиплатонизъм без позитивна странане

Библиография
Витгенщайн, Л. 2013. „Без съмнение“ и „Култура и ценност“ „Лекция върху етиката“, София: Лист
(Wittgenstein, L., On Certainty, Culture and Value, Lecture on Ethics, Sofia: List [in Bulgarian]) Лозев, А. 2014. Витгенщайн, антифилософът, и математиката // Philosophia 6/2014 (Losev, A. 2014. Wittgenstein, the antiphilosopher, and mathematics // Philosophia 6, 2014 [in Bulgarian])
Diamond, С. (ed.) 1976. Wittgenstein's Lectures on the Foundations of Mathematics, Cambridge, 1939. From the Notes of R.G. Bosanquet, N. Malcolm, R. Rhees and Y. Smythies, Ithaca N.Y.: Cornell U.P.
Erbacher, C., 2015. Editorial Approaches to Wittgenstein's Nachlass: Towards a Historical Appreciation // Philosophical Investigations 38:3 July 2015 р 165
Еrbacher, C. 2019. “Good” Philosophical Reasons for “Bad” Editorial Philology? On Rhees and Wittgenstein's Philosophical Grammar // Philosophical Investigations 42: 111-145.
Еrbacher, C. 2019b Friedrich August von Hayek’s Draft Biography of Ludwig Wittgenstein. The Text and its History, Mentis Verlag.
Erbacher, C. 2020. Wittgenstein's Heirs and Editors. Cambridge University Press.
Erbacher, C. 2023. The Happy Afterlife of Ludwig W. The People that Made Wittgensteinʼs Books and Turned Him into the Worldʼs Most Popular Philosopher. Berlin, Heidelberg: Springer.
Floyd, J. & Mühlhölzer, F. 2020. Wittgenstein’s Annotations to Hardy’s Course of Pure Mathematics: An Investigation of Wittgenstein’s Non-Extensionalist Understanding of the Real Numbers. Nordic Wittgenstein Studies. Cham: Springer Verlag.
Gibson, A. & O'Mahony, N. (eds.) 2020. Ludwig Wittgenstein: Dictating Philosophy To Francis Skinner – The Wittgenstein-Skinner Manuscripts, Springer Int.
Jakola, L. 2022. G.H. von Wright's Unpublished Edition of Wittgenstein's "Last Writings": Editors' Preface and Other Materials, ca. 1967–68 // Nordic Wittgenstein Review (2022): 51-95.
Kreisel, G. 1958. Review of Wittgenstein (1956) //, The British Society for the Philosophy of Science 9, 135-158.
Matthíasson Á., A Chalet on Mount Everest: Interpretations of Wittgenstein’s Remarks on Gödel, MSc Thesis (Afstudeerscriptie) 2.Oct.2013
Monk. R. 1990. Ludwig Wittgenstein: The Duty of Genius, Penguin Books.
Nedo, M. 1993-9. Wiener Ausgabe, Springer Int.
Russell, B. 1959. My Philosophical Development, New York: Allen and Unwin.
Wallgren, T. (еd). 2023. The Creation of Wittgenstein, London, NY: Bloomsbury Academic.
Wittgenstein, L. 2005. The Big Typescript. TS 213, herausg. und übersetzt von C. Grant Luckhardt und Maximilian A. E. Aue, Blackwell Publishing.
Wittgenstein, L. 2002. Philosophische Untersuchungen. Kritisch-genetische Edition, ed. Joachim Schulte in cooperation with Heikki Nyman, Eike von Savigny and G. H. von Wright, Frankfurt a. M.: Suhrkamp.

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 19 февруари 2024 г.

"Хармид" и техниките на словото ἐπῳδή

Хармид редовно купонясва и после, сутрин, го боли глава; Сократ се съгласява да се направи на традиционен лечител, който с баене и билки ще го оправи. Бързо се разбира, че ако успее да го убеди да „живее разумно“, няма да има нужда нито от едното нито от другото. Воденето на „разумен живот“ се оказва във фокуса на диалога, но до негово определение така и не се стига – поради платоновото дълбоко неразбиране на негациите и съответно на парадокса „знам, че нищо не знам“.
Обаче е ясно, че не всички се водят от разума (си), така че въпросът за спомагателните средства също стои. Дерида запомнящо се е коментирал двусмислеността на гръцкото фармакон (φαρμάκῳν), покриващо спектър значения от благотворно до вредно, дума за лекарство и за отрова. Хармид подсказва, че същата неопределеност се пренамира и в епойде (ἐπῳδή), дума простираща се в дистанцията между рационално и афективно, от реториката до баенето.
Доколкото, за да убеждава Платон си служи и с логика и с разказването на митове, за него видимо от реторика до баене се простира континуум, което именно прави тази дума собствено непреводима. Така в неговите текстове се откриват разнородни – за нас – дефиниции, а по-нататък в техните преводи на разни езици и места фигурират доста различни думи. Всичко това – подходящ предмет за запълване на време, блогове и пр., като тук е само началото...

справка + коментар.pdf

Платон, Хармид в Диалози т.1, София: НиИ, 1979.
Derrida J., La dissemination, Paris: Seuil 1972 / Дерида Ж., Аптеката на Платон, сп. Език и Литература, 1996, 5-6, р. 60-73.
Robinson T., Brisson L, (eds) Symposium Platonicum V: Euthydemes, Lysis, Charmides, Sank Augustin: Academia Verlag, 2000.

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 29 януари 2024 г.

Мастилото на меланхолията

Мастилото на меланхолията - дори в оригиналната фраза да липсва алитерацията, словесната находка е запомняща се . Това е заглавието на сборник от работи, които Жан Старобински (1920-2019) е публикувал в течение на половин век, започвайки от 60те. Повод за връщането към това издание (от 2012) е появата у нас на превод от още една книга с лаконичното заглавие Меланхолията, този път от Ласло Фьолдени. Преводите от унгарски рядко са били издателски приоритет, така че тя идва с осезаемо закъснение (40 год; превод на англ. от 2016), макар да е била част от активизирането на тематиката през 80те.

Ласло Фьолдени, Меланхолията, София: Сoнм 2023
Jean Starobinski, L'Encre de la mélancolie, Paris: Le Seuil, 2012
Марек Биенчик, Меланхолия, София: Сoнм , 2002


В самото начало на 60 те г излиза книгата на Фуко, която знаем като История на лудостта, и днес тя бележи една повратна точка в европейската мисловност: различните общества конструират различно „нормалността“. Фуко е отделил двайсетина страници на меланхолията (с. 350 и сл.), които удачно са скицирали нейното виждане в няколко исторически различни момента. Става ясно, че обхвата от проявления на меланхолията е напълно условен, не по-малко от съчиняваните обяснения за нея. Практически едновременно излиза и дисертацията на Жан Старобински История на лечението за меланхолия от началото до 1900 г., който сега заема първите страници на неговия сборник. Oт началото на ХХв. датира фройдовото - и по-нататък фройдистко - обяснение за меланхолията и днес то има вече 100 годишна история, обаче доколкото претендира за актуалност, също както текущите схващания за депресия, биполярни разстройства и пр. то стои в страни от културно-историческите и литературоведски разглеждания. Несъмнен поврат при тях е книга на Панофски (с Клибански и Саксл) Сатурн и Меланхолията, излязла също в началото на 60те.
Фуко, който в началото на кариерата си е bona fide структуралист, често е протестирал срещу непрекъснатостите, които традиционната история упорито гради. Какво е общото между описания от Омир Аякс и Портрета на Д-р Гаше нарисуван от ван Гог? Ами, те и двамата са меланхолици... Както Фуко ще обясни, а Старобински експлицитно ще напише, „меланхолия“ е само една дума която има трайна употреба, но няма реален предмет и съответно – каузалност, която да бъде изяснявана. В последна сметка за нея няма история, а само историография.
Началото на темата за меланхолията се знае добре - древна Гърция: в псевдо аристотеловата книга Проблемата, параграф 30, пита „Защо онези, които са се изявили като философи, политици и поети, са отчетливо меланхолици?“ Аякс е сред първите имена, които се дават в този текст за пример, а после идват Емпедокъл, Сократ, Платон. От това място започва и Фьолдeни, докато Старобински използва предаденото в псевдо-Хипократ, за който се разказва, че бил помолен от абдерците да излекува Демокрит. При тази стратегия преходът към незаобиколимия център на цялата тема - Анатомия на Меланхолията (1621 1-во изд; 1638 5-то) е съвсем непосредствен – Роберт Бъртон се е представил като Демокрит младши.


ХVIIв. лекари и теолози се конфронтират по въпросите на меланхолията и в следващия век тя (заедно с астрологията) зачезва. По-късно в един обуржоазен свят романтиците я преоткриват, дават й нови имена и обяснения. У Фьолдени обаче има подчертан интерес към идеологизираните от религията трактовки; съобразява се все пак, че неговата книга е писана (80-те) когато Източния Блок с неговите ограничения са осезаема реалност. Така и за 19 в. когато Бодлер е доминиращата в този литературен ландшафт фигура, Фьолдени предпочита да се занимава с трудно четимите бръщолевения на Киркегор. За отсъствието на Бодлер може да се намери компенсация в по-рано преведената книга на Марек Биенчик, който и по специалност е романист. (другата му книга Oczy Dürera. O melancholii romantycznej, 2002 за сега изглежда недостъпна освен в оригинал). Някакво продължение на Фьолдени и негова работа за К.Д. Фридрих е била Носталгия на Петер Надаш, което той е съчинил като своебразна реплика в същите години.
Ако първоначално меланхолия е една от четирите позиции в проста логическа схема, на финала тя се провижда като дежурното обратно на конституиращото социалната тъкан, лишена от собствена субстанция и така - негативност. Деконструирането й е факт вече повече от половин век, но това не пречи от нея се генерират фантазми, в словесна или визуална форма и именно това е занимателното. Фьолдени е многословен и приблизителен, докато Старобински пише сухо, макар с проницателност и усет; а Биенчик - елегантно, както се полага на литератор. Появата на всяка поредна книга, нова или закъсняла, е добър повод за връщане към тези текстове, бързо прочитани и бързо забравяни.

Бележки и библиография
[1] В оригинал ланк.. - (ме)ланк... находката е на Шарл д‘Орлеан
[2] Фуко е запознат с работите на Бинсвангер, чиято книга е излязла предходната година
. [3] L'Encre de la mélancolie, съдържа фактически първото издание на текста, доколкото отпечатаното в 60 е било разпространявано само като „ведомствено издание“ от фармацевтична фирма, лансирала антидепресант.
[4] Диоген Лаерций съобщава, че Теофраст е писал книга за меланхолията, така че правдоподобно се спекулира дали въпросът не е собствено негов.

Фуко М., История на лудостта в класическата епоха, Плевен: ЕА, 1996
Binswanger L., 1960: Melancholie und Manie: Phänomenologische Studien (Melancholy and mania: Phenomenological studies), Pfullingen.
Starobinski J., Histoire du traitement de la mélancolie des origines à 1900. J.R. Geigy S.A., Bâle 1960.
Фройд З., Четири основни текста, София: КиХ 2018 [Траур и меланхолия]
Klinbansky R., Panofsky E., Saxl F.,(1964). Saturn and Melancholy: Studies in the History of Natural Philosophy, Religion, and Art. Thomas Nelson and Sons.
Starobinski J., Une mélancolie moderne : le portrait du docteur Gachet par Van Gogh,in L'Encre de la mélancolie р.243 (A modern melancholia: Van Gogh's portrait of Dr Gachet, Psychological medicine 23.3 (1993): 565-568. pdf )
Pigeaud J., Aristote. L'Homme de génie et la mélancolie. Problème XXX, 1. Traduction, présentation et notes Paris: Éditions Rivages, 1988. 129 pp. енгл.
пс Хипократ Emile Littré, Oеuvres complètes d'Нippocrate, vol. 9, Paris: Baillière, 1861
Robert B., The Anatomy of Melancholy: What it Is, with All the Kinds, Causes, Symptomes, Prognostickes, and Seuerall Cures of it : in Three Partitions, with Their Severall Sections, Members and Subsections, Henry Cripps, 1638
Bieńczyk M., Oczy Dürera. O melancholii romantycznej, Warszawa: Sic!, 2002
Nádas P., Melancholy, collected in Fire and Knowledge: Fiction and Essays, Farrar, Straus and Giroux (2007); Mélancolie, Paris: Le bruit du temps, 2015

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 20 ноември 2023 г.

Боке

Боке не e деформация на френското буке(т), а японска дума, от края на 20в. - технически термин във фотографията. В пост от предишното десетилетие, Неясни цветя, се преплитаха три разнородни сюжета, към които тя подсказва едно продължение. Би могло предварително да се вметне, че Блуменберг и Ана Блуме (†2020) нямат нищо общо, видно е; а също и че за Пол Остър напоследък май е по-добре да се мълчи. За Габриеле Тергит би могло да се спомене неочакваната й поява в книгата на Модрис Екщайнс от 2012 - тя присъства на процеса срещу Ото Вакер, но тук историята навярно ще се разрои прекалено (Перуниките на Ван Гог, примерно, се помнят). Така че, праволинейно, остава неостротата: не само че историческата книга на Волфганг Улрих има място в една по-широка, неразказана история, но и предеметът й е податлив на допълнителни материално-технически разяснения.


За боке днес четем из уикипедия (на 37 езика, вкл. бг), което позволява бъдат спестени повторенията. Фактическият контекст е именно това, което при Улрих в превод е неострота Unscharfe на немски, Flou или Blur респ. на фр. и англ. Педантизмът на енциклопедистите е разграничил разфокусиране, лоща видимост, движения (камера, обект или фон) и боке. А като допълнителна (цифрова) обработка, превръщаща острото в меко или размито, се сочи и гаусовото изглаждане (на немски „омекотяване“).
В последната година на XXв. в Арл е организирана фотографската експозици Flous et modernités. La rêverie du devenir, чийто куратор е Серж Тисерон, психиатър (психоаналитик) по професия. Първата уговорка, която той е направил, е че под flou разбира нехомогенност в контрастността, така че елиминира неостротата добивана от замъгляване на обектив, поставяне на полупрозрачни такъни и пр. похвати, изпробвани от пикториалистите на 19в. Неговата теза е, че нехомогенността на онова, което е пред и зад фокуса, прави снимките истински интересни, а без нея те идват като механичен заместител на реалност: дистанцията между субекта и обекта е маркирана от степените на острота.
Четвърт век по-късно Полин Мартен организира в Лозана експозицията Flou, une histoire photographique, която реално съпътства издаването на преработената й дисертация Le flou et la photographie. Histoire d’une rencontre (1676 -1985). Времевата рамка на този текст е най-ранната употреба на flou, „използвано за да се изрази с художествен термин нежността и сладостта на едно произведение“ (с. 37); и от другата страна, статията Le retour du flou на Жан-Клод Льомани, която тя представя като „първият ретроспективен текст за историята на flou във фотографията“ (с. 450). Тъй като по настоящем тя работи върху Les enjeux du flou photographique à l’époque contemporaine, специален брой на изданието Focales, там е публикувала и кратка библиография на публикации тематизиращи Flou (неостротата, размитостта). Видимо тя се отнася за десетилетията след епохата третирана в нейната книга и там, някъде в средата на хронологията фигурира заглавието на Волфганг Улрих.

Библиография
Tisseron S., Interview, Le Journal des Arts
Martin P., 2023. Flou. Une histoire photographique, Lausanne, Photo Élysée (3 mars-21 mai 2023). extrait du catalogue-demo
Martin P., 2023. Le flou et la photographie. Histoire d’une rencontre (1676-1985). Paris : Presses universitaires de Rennes.
Lemagny J.-C.,L'ombre et le temps. Essais sur la photographie comme art, Paris:Nathan, 1992 (more.)
Focales (Martin P.,) Les enjeux du flou photographique à l’époque contemporaine
Ullrich W., Die Geschichte der Unscharfe, K. Wagenbach Verlag, 2002 / Улрих B., История на неостротата София: Изток – Запад, 2012 (more)

*
Неостро на немски в този контекст има антоним меко, не тъпо; за оптическата контрастност или острота германските езици са използвали латинския корен (респ. Acutance, Akutanz), кoeтo на френски е piqué. Обратно на Френското flou е по-скоро отчетливото net, на английски clear. Очевидно, поуката е, че никой не е съвсем наясно за какво иде реч в глобалния дускрс.

[+/-] Show Full Post...