Футурология

Eдин образ: цивилизацията като велосипедист, който успява да пази равновесие, защото е увлечен от движението напред. Бъдеще без растеж - една идея, за която в днешните икономическите 'разбирания', популярни и академични, трудно се намира място: обсесия по бъдещето е другото име на политиката. No Future както лаконично са го формулирали punk-овете, без да са чели нито Айнщайн, нито несвоевремения Ницше, предугаждайки обаче постмодерното многословие по темата. Ретроградство, пасеизъм, носталгия, това е новият дневен ред - роман, биография, история три книги, случайно четени и запомнени.

Jonathan Lethem, Chronic City, Doubleday, 2009
Sylvie Simmons, I'm Your Man: The Life of Leonard Cohen, HarperCollins, 2012
McKenzie Wark, The Beach Beneath the Street: The Everyday Life and Glorious Times of the Situationist International, Verso, 2011

Днес текстовете се появяват на фон от абсурдни претенции на обезумяла алчност, маскираща се като авторство. Ситуационистите и гравитиращите naоколо винаги са се отнасяли презрително към сталинисткия материалиазъм на копирайта и властта/собствеността над идеите. Същото демонстрира и Летем в едно нашумяло есе, публикувано в 2007, преди да излезе чудесният му роман Chronic City - заглавие способно да привлече отдалеч вниманието. Летем се е родил късно, а Александър Троки, виден ситуационист, се е провалил рано -от него остава едва забележима следа, когато пробягва през страниците на I'm Your Man, преди да пропадне в небитието. За него и подобните е разбира се книгата на Wark, една фрагментарна история, (повече компилация от портрети и есета отколкото собствено история), която под тривиално- комерсиалното си заглавие все пак предлага и някои интересни детайли. Книгата за Коен е напълно стандартна биография, но и повод да се отчете, че първaта му стихосбирка е била публикувана в 1956 г., а чак десет години по-късно той става поетът-с-китара и след още четвърт век се появява The Future:
Give me back the Berlin Wall
Give me Stalin and Saint Paul
I've seen the future,
brother, it is murder.
Неуместна би била всякаква тревога за влияние в книгата на Летем - едва след финала се разпознава конструкцията а ла Филип К. Дик, докато в текстът битува една реалистично-носталгична картина от някакъв интелектуален нюйоркски свят, датиран видимо от края на '60те до към 90те. Правдоподобно ексцентричните герои все по-трудно удържат своето собствено ежедневие, застрашавано от неправдоподбна действителност. Всичко, разбира се, рухва но за съжаление това се случва с текста още в средата на книгата: тя отчетливо се разделя на две части - втората, далеч под очакванията породени от първата и затвърждаваща подозрението, че в Америка авторите се стараят до договарянето на аванс.

Коен отива в Ню Йорк да търси бийт пистелите, но закъснява; остава му да поживее в Челси Хотел и да сближи с компанията на Уорхол, странейки от всякакви хипита, после да медитира в зен отшелничество, макар реалният му гуру да е индийски. Междувременно се мяркат всички онези Сузани и Мариани, и пр. (без)личности, в т.ч. и една негова довереничка, преполагаемо и тя леко неуравновесена, която завлича трупаните покрай успешната кариера авоари: на седемдесетгодишния Коен му се налага да започне да се труди наново.
Пишещата под псевдоним Силви Симънс се удържа от отклонения извън чисто функционалната проза, макар след излизането на книгата да прави промоционално турне с музикални изпълнения. Самият Коен още в 1963 е написал автобиографичен роман, съвсем класически и читаем, за разлика от следващата му прозаична книга, която е опит за "трансгресивност" или нещо подобно и която всеки разумно би предпочел да не отваря. За албума му The Future критик от Ролинг Стоун пише: " The Future might as easily have been a book: A more troubling, more vexing image of human failure has not been written". Но в последна сметка и сега, след обстойната биография, едва ли става ясно доколко собствената му персона включва анахроничната фикция за 'поет'.


Eдин Хакерски Манифестпреди десетина години привлече внимание към името н МакКензи Уарк, като под текста се разчиташе един друг, добре познат, манифест а над него личеше отчетливосянката на Ги Дебор. Оползотворявайки ситуационисткото наследство Уарк успява да пише и по-натаък като фен, което в случая е минимум, очакван от едно ангажиране. Заинтересованите (франкофони най-вече) вероятно са запознати с "плажа под паветата", но на новодошлите винаги има какво да се предложи. Изчерпването на фактологията се оказва по-скоро повод за търсене на нови ракурси и врзъзки, нещо в което Уарк успява - както и е предписано в Манифеста. А книгата залага и на едно обосновано предложение - XXIв. да бъде изоставен; видимите перспективи са или реален край или още от все същото. Четенето за теориите и практиките на ситуационисти и подобни връща към едно минало, когато е имало бъдеще.

Бележки
[1]"No Future" - не им щем бъдещето бихме казали тук, осланяйки се на изразителния падеж; известно недоразумение има в разбиране, че Айнщайн бил доказал несъществуването на времевост, в т.ч. и на бъдеще като такова. Бодрияр е името, което не може да бъде пропускано.
[2]Lethem J., The Ecstasy of Influence (Harper's Magazine essay, February 2007)
[3] Троки А., Книгата на Каин, София: Парадокс, 1998
[4]Легендите за Челси Хотел са част от темата, a тук някакси изпaднаха
[5]Leonard Cohen, The Favourite Game, Secker and Warburg, fall of 1963.Коен Л., Красиви неудачници, София: Парадокс, 2005.
[6] Christopher Wright, The Future - album review
[7]Wark McK. A Hacker Manifesto (Harvard University Press, 2004;в интервю при десетгодишнината той казва: ...I argued in A Hacker Manifesto ten years ago. The situation has changed over that period. Then we could be datapunks; now, we have to be metapunks.
[8]Wark McK., 50 Years of Recuperation of the Situationist International, Princeton Architectural Press, 2008
Wark McK., The Spectacle of Disintegration, Verso, 2013

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Заниманията с Аристотел

Занимания с Аристотел - ето нещо, което днес разумният човек би следвало да избягва. Дори повърхностно разлистване на текстовете бързо се натъква на неясноти, и по-нататък - на несъответствия и видими противоречия. Лесният отговор е, че са на лице твърде много лакуни, размествания и дописвания, и въобще не е ясно какво реално представлява запазеното. А когато обсъжданото е предварително осъдено - какъвто е случаят с аристотеловата физика - цялото начинание губи всякаква собствена перспектива, отвъд историческата си куриозност. При подобна нагласа обаче може да се обсъжда, защо след като от Емпедокъл и древността е известна стройната мито-логическата система на четирите елемента или стихии, обясняващи света, Платон предлага пет правилни многостена, а Аристотел изхожда от три прости движения.

Falcon A., 2005 Aristotle and the Science of Nature, Cambridge UP.
Falcon А., 2012 Aristotelianism in the First Century bce: Xenarchus of Seleucia Cambridge UP.
Rovelli С., 2014 Aristotle’s Physics: a Physicist’s Look ArXiv
Claghorn G., 1954 Aristotle’s criticism of Plato’s ‘Timaeus’, Martinus Nijhof (1954; 2nd ed. Springer Science & Business Media, 2012)

Според една проницателна бележка на Койре Новото време е победата на Платон над Аристотел [1], такава е просвещенческата перспектива, в която Декарт и Нютон надмогнали заблудите на схоластическото многознайство, опиращо се изцяло на Аристотел. Но няма как да се подмине факта, че именно четене и коментиране на Аристотел - самата схоластика - разсейва дълбокото до мистика невежество, което е останало след неоплатонистките бръщолевения («Християнството е Платонизъм за масите» не по-малко проницателно е писал Ницше [2].) Връшайки се към късната античност, било е достатъчно ясно, че платонизмът клони към митология, а атомизмът е някакъв екстеремизъм, та за разумните и образовани люде реално е оставало ситуиране спрямо перипатетизма и/или стоицизма (който е, разбира се, безспорно общофилософска алтернативна система, и съвсем не е карикатурата наследена от оглупяващите римляни).
Книгата на Андреа Фалкон е добросъвестно изследване на принципите в аристотеловото природознание, съвсем пешеходно и без бляскави идеи. Но покрай цялата тривиалност в нея случайно се открива едно чудесно обяснение, как въобще идеята на Платон за стихиите като многостени е могла да бъде разумно приемана. Очевидната й неправдоподобност се изличава, когато се знае, че думата 'сома' е могла еднакво добре да покрива 'телесност' и 'обемност' – corpus и solidum: едва по-късното 'стереон' въвежда разликата: находката е може би равностойна на 'фармакон', думата, с която Дерида демонстриpа така образцово що е то ‘деконструкция’ [3].
Фалкон по-нататък е и автор на книга за Ксенарх, късен и сравнително малко познат коментатор и опонент на Аристотел [4]. Неговата книга Cрещу Петия Елемент обаче се цитира и обсъжда наравно с трактата За Небето чак до 17в. когато Кремонини пише опровержения и Галилей го цитира.
Това отвежда и към занимателната статия на Карло Ровели, виден съвременен теоретик, който без много усилие демонстрира, че аристотеловата физика е съдържа напълно разумно представяне на света: реално познатите движения са в материална среда и те се изчерпват, а не продължават безконечно, а падането на по-тежките наистина е по-бързо. Парадоксът, който личи, е, че Аристотел, макар философ, се оказва изцяло запленен от непосредствената действителност. Физиката на Новото време изхожда от една нереалност - безкрайно хомогенно празно пространство, каквото никъде няма; инерциалното движение собствено не се наблюдава, а само се обяснява неговото отсъствие... В последна сметка спорът е дали математика с нейната логика изчерпва думата 'съществува' или само нещо извънматематическо я запълва. Мненията се сменят, но Аристотел предварително е съчинил подходяща критика към своя ментор и по-специално на баснята Тимей, - за което Клагхорн е компилирал още през 50те години отделна монография, неотдавна преиздадена. И това може би напомня, че натрупаните за повече от 2000г коментари към Аристотел реалистично представят Вавилонската Библиотека на Борхес[5]: ако някои от тях бъдат унищожени, това няма никакво значение, тъй като има достатъчно много други, които се различават само в някоя запетайка... още (За “Тимей” и “За Небето”)

Бележки
[1] Koyre A., Galileo and the Scientific Revolution of the Seventeenth Century, The Philosophical Review, vol. 52, No. 4 (Jul., 1943), p. 333-48 <а href="http://www.jstor.org/stable/2180668">Jstor .
[2] Ницше Ф.,Отвъд доброто и злото (предговор). Съчинения т.3, София: З.Cтоянов 2004
[3] Derrida J. La pharmacie de Platon. Paris: Seuil, 1968. (in La dissémination 1972; Аптеката на Платон, Език и Л-ра 5-6 1996 с 60)
[4] Falcon A., The Pre-History of the Commentary Tradition : Aristotelianism in the First Century BCE: (Prolegomena to a Study of Xenarchus of Seleucia) / Laval théologique et philosophique, vol. 64, n° 1, 2008, p. 7-18. URI: http://id.erudit.org/iderudit/018532ar; Месяц С. Дискуссии об эфире в античности. Космос и душа. Учения о Вселенной и человеке в Античности и в Средние века. М., 2005.
[5] Борхес X., Вавилонскaта Библиотека, София: Народна култура 1986

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

В полетата на Историята

В своето ежедневие гърците били обособили род дейности, които наричали мусически умения / μουσική τέχνη, да не кажем директно - 'развлечения' или направо ентертейнмънтс. Във всяка добра компания е имало някой, който нощем умее да очертае известно съзвездие, чието име да назове и да разкаже съответното повествование - това била астрономията, а Урания била негова покровителстваща муза (по-късно това се превръща в науката астрология и за което вече е ставало дума тук). При други обстоятелсвта пък се предлагали разказвали за славни деяния - това била историята, покровителствана от Клио, за която иде реч сега.

Armitage D. and Guldi J., The History Manifesto (2014), Cambridge UP
Waugh A., The House of Wittgenstein: A Family at War (Doubleday, 2009)
Morris I., Why the West Rules—For Now: The Patterns of History, and What They Reveal About the Future, Farrar, Straus and Giroux, 2010;

При своите занимания академичните историци очертават като долна граница биографиите и като горна - универсалната (днес: глобална) история. В тези паранаучни области, но също и в метанаучните рефлексивни висини, несъмнено се намират някои от най занимателните уж-исторически книги . Така една книга за рода Витгенщайн попада някъде долу, едно клиометричното сравнение на Изтока и Запада - горе, а един манифест - незнайно къде в страни.
С Манифеста двама историци, британец и американка, агресивно се обръщат към Уол Стрийт и Силикън Вали настоявайки, че те, единствени, могат предоставят на десижън-мейкърите своята професионална способност да мислят дългосрочно. Според тях, политици, икономисти и прочие кариеристи са се поддали на изкушение и са изпаднали в неспособност мислят мащабно във времето/2/, нещо което само осъзнати историци умеят. Очевидните предпоставки, че повече е винаги по-добре и че от всяко нещо следва да се изтисква полезност тук не подлежат на коментар; замислената провокация видимо се реализира - отчасти, и може би не точно в очакваната форма, но пък шоуто се играе пред очите на публиката: всичко е онлайн ( книгата, поправките й, критиките[2], блогове и пр.)

Ян Морис като че ли предварително е реализирал пропагандираното от Манифеста: неговата работа несъмнено е дългосрочна пък и е бил поканен от Службите във Вашингтон да разясни заключението предадено от заглавието "защо.. за сега"[3]. Съвсем наскоро излезе поредната му книга, в която той търси и намира начин да се откаже от категоричното прогнозиране/пророкуване на бъдещето, но междувременно е публикувал и други работиш[4]. Морис несъмнено e бил порядъчен академичен историк, ала въпросът е ..."до кога?"
B книгата на Уо, предполагаемо за рода Витгенщайн, едва ли следва да се привиждат някакви академични претенции. Доколкото тя демонстративно е не-фокусирана върху най-известния от него, начинанието несъмнено е любопитно. Лудвиг е имал четрима братя и четри сестри, но от тях трима се самоубиват, една от сестрите умира невръстна, друга безпроблемно се задомява, а трета цял живот се грижи за майка им: така че за сюжет остават двама, Пол и Гретел. Интересите на Уо са в музикалната област, и, предсказуемо , Пол, едноръкият пианист, е водещ предмет на реконструкцията. Но образът, който остава от него, е за човек несимпатичен, ексцентричен и скаран с Лудвиг.
Портретът от Климт, чрез който сестрата Гретел сама е известна, несъмнено подсказва определянето й като по-колоритната фигура, обаче тя предварително е дисквалифицирана във вниманието на автора. Дори фамозната къща, която брат й Лудвиг проектира за нея, бива упомената тврде бегло. Едва скрито звучи презрението към нейния съпруг, Стоунбъроу "самоубил се един следобед по прични, от които никой не се интересува". Разбира се, че вратата в палата Витгенщайн често се отваряла и мажордомът обявявал: Вашата приятелка Софи фон Хохенлохен- Валденбург- Шилингсфюрст. А двете си говорели за това как онези смахнати британци вземали Луки на серизоно и той си въобразявал, че е философ...

[0]'сериозни' занимания като скулптура или живопис не са попадали в този род дейности и за тях музи нямало.
[1]"Дребнотемие" е употребимата у нас дума, докато "краткосрочизъм" би бил преводът за презрителния термин /short termism/, под който попадат атакуваните от Манифеста нагласи; навярно за авторското поведение пред критиката някой ще приложи, обратно, превод на местната ни идиоматична схема "ти го плюеш то вика - роса ме къпе".
[2] критиката, в зрелищен вид, идва от Окфорд, който публикува American Historical Review и тaм, в търсене на внимание, оставят материал на свободен достъп The History Manifesto: A Critique
[3] Морис е решил да нарече "социална развитост" някакво число, което е оценявал за различни времена и места (на "запад" и на "изток") през последите 15000 години; съдържанието на книгата му се представява графично от две линии с близък ход:

Тъй като текстът се състои от обяснителни исторически паралели, данните са били публикувани допълнително като The Measure of Civilisation: How Social Development Decides the Fate of Nations, Princeton UP, 2013още
[4]Morris I., War! What is it Good For? Conflict and the Progress of Civilization from Primates to Robots, Farrar, Straus and Giroux, 2014; Foragers, Farmers, and Fossil Fuels: How Human Values Evolve (The Tanner Lectures, edited and with an introduction and commentaries by Richard Seaford, Jonathan D. Spence, Christine M. Korsgaard, and Margaret Atwood), Princeton UP, 2015
[X]Една скоба за Американската Дългосрочна История и нейният ефект: Карол Куигли е публикувал в 1961 своя труд за "еволюцията на цивилизациите" и в същото време е работел и върху конспиративни обяснения на съвременността (всичко е онлайн & свободно); негов студент бил Бил Клинтон. [5] За Лудвиг, подобно на Рамо, може да се посочи племеник, само че (не един и) онзи, който Томас Бернхард описва, е друг Бернхард Т., Племеникът на Витгенщайн, София: Атлантис 2002

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Success stories Ltd.

...there’s no success like failure аnd
that failure’s no success at all...

Lars Iyer, Wittgenstein Jr. (2014) Melville House
Joseph A. Tainter, The Collapse of Complex Societies (1988) Cambridge UP

Както в предходния пост, отново някаква нелепа общност - между една модернистичната новела кръстена на Витгенщайн, и полуакадемична книга, занимаваща се с краха на обществата. Шпенглер, разбира се: нявното му - но вече коментирано (тук и там) - влияние върху философстването на Витгенщайн и неизбежното му присъствие в текст, който го обвинява в 'мистика', докато се опитва да формулира рационално обяснение за неибежното стареене на цивилизцията. Ларс Айер е философ, препатил от нескопосаните Витгенщайнови опити и обърнал се към литературата. Джоузеф Тейнтър е историк препатил от историцистки обяснения и обърнал се към икономическите начала.още
Деконструирането беше съществена част от интелектуалните занимания преди 10-15г., когато някакви кули се оказаха - поне в разбирането на Бодрияр - деконстуирани; после Французите отказаха да се включат в една коалиция с желания, и, в един акт, американските патриотите приключиха с цялата френч теори. Ларс Айер (р.1970) е философ, започнал кариерата си с изследвания на Бланшо и продължаващ заниманията си с континентална философия, нещо което изглежда е все още възможно извън английските бастиони на аналитичната философия. Несъмнено той е добре запознат не само с идеите на Витгенщайн, но и с цялата митология около него: Wittgenstein Jr. може да се види като резултат на всичко това - не деконструкция, а направо demolition job. Шоуто, което съвременното литературно превъплъщение на Втг представя, се осова на отделни налудничеви бележки и анекдоти останали от историческия оригинал (от реалните лекции са запазени записки, издадени в десетина книги, с неговото име). Интригата е пошловата - Втг прелъстява един студент, но декорът е напълно реалистичен - студентска аудитория, привлечена от продукта "университетско образование в Кеймбридж".Преподаването на Втг се свежда до повтаряне на гномически фрази, което, предадено в анафорично- заклинателен стил, има несъмнен ефект. Фоново, студентите недоумяват, но пък си 'живеят живота', точно онзи който са избрали с идването в Кеймбридж. В композицията на текста няма друго, освен алтернирането между забавния фон и нелепо параноично героичната фигура, кипреща се на преден план. Сатирата в този свой модернистичен вариант успява да артикулира едно отношение към 'Витгенщайнизма', което критически дискурс едва ли би постигнал толкова добре.(Впрочем трите по-ранни и по-кратки книжки на Ларс Айер (сайт) са и по-добри, но за тях - друг път...)


За филолозите от края на 19в. "веселата наука" е клише и по-нататък антифраза за "мрачната наука", но с това, днешната уикипедия ни осведомява, не било визирано пряко малтусианството, а икономическата наука изобщо. Така или иначе просвещенческият оптимизъм е още достатъчно витален когато Малтус формулира своята нерадостна теория и в течение на поне век и половина на нея се гледа като на идеологически конструкт. В началото на 70 идва краят на Les Trente Glorieuses и на безусловната увереност в прогреса, като в 1972 г. Римският клуб публикува доклад за Границите на растежа [1]математически модел потвърждава тезите на Малтус. Петдесетина години по-рано Шпенглер е публикувал - с огромен успех - Залезът на запада, великолепна реторическа конструкция около аналогията (катахреза или метафора) "цивилизациите са организми", сиреч смъртни. В 1988 . Тейнтър публикува своята книга за колапса на сложните общества, и като академичен американец претендира за повче състоятелност, о(т)писвайки пренебрежително Шпенглер и Тойнби като 'мистици'. В действителност обаче и той (зло)употребява с една аналогия, макар и по- наукообразна: идеята за намаляваща възвръщаемост; взета от икономиката и описваща ситуации с огранчен материален ресурс, в книгата му тя се превръща в абстрактен обясняващ принцип. Ако обществата решават проблемите си усложнявайки се, то интуитивно приемливо е, че ефективността на този похват намалява, а от един момент нататък смият той се превръща в проблем - и тогава колапсът става реална перспектива. Само при добро желание подходът на Тейнтър би могъл да се представи като полу-количествен, и най-вече като нещо по-смислено от нашумялата в последствие книга на Даймънд[2]. Тези повествования разбира се имат своя убедителност, но все повече им се налага да се съизмерват с модата на числените модели[3] - едно от постиженията им е описание на историята протекла на Великденските острови, добро отвърждени и за онова, което Малтус е писал от перспективата на своя, по-голям, Великобритански остров... Впрочем напоследък осведомени 'личности'[5] бият тревога, че развитието на Изкуствен Интелект, заплашващ да излезе извън човешки контрол е вече най-сериозната заплаха за цивилизацията, а с това един ключов аргумент срещу Малтусианците - човешката изобретателност - се оказва друг аргумент в катастрофическата перспективата: не само крах надолу, но и крах отгоре...

Бележки
[1]Meadows D. L., et al., 1972, The Limits to Growth
[2]Diamond J., 2005: Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed. New York: Penguin Books;
Various, Perspectives on Diamond’s Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed Current Anthropology, Vol. 46, No. S5 (December 2005), pp. S91-S99 Jstor . включва и няколко страници от Tейнтър, заключаващ "Intellectually, Collapse is neithernovel nor profound".
[3] Diamond J., and Robinson J. A. eds (2011) Natural Experiments of History, Belknap Press
[4] Good D., and Reuveny R., On the Collapse of Historical Civilizations, Am. J. of Agricultural Economics, Vol. 91, No. 4 (Nov., 2009), pp. 863-879 Jstor " We find that, even if our civilizations had the institutions, understanding, information records, foresight, and social wellfare functions commonly used today, they would still have collapsed. It seems reasonable to assert that these collapses were socially optimal".
Reuveny R, Taking Stock of Malthus: Modeling the Collapse of Historical CivilizationsAnnu. Rev. Resour. Econ. 2012. 4:303–264; "On the eve of their decline, all these societies were at their prime, full of creative energy and new ideas, just like us".
Motesharrei S. et al, Human and nature dynamics (HANDY): modeling inequality and use of resources in the collapse or sustainability of societies," Ecological Economics 101 (2014): 90-102. Sci.Direct; " the two features that seem to appear across societies that have collapsed: the stretching of resources due to the strain placed on the ecological carrying capacity,and the division of society into Elites/rich and Commoners/poor".
[5] S. Hawking, E. Musk, B. Gates...

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Barbours | Приказки за Края

Темата за приликите и разликите е ключова за структурализма и оттам, по подразбиране (нали), за всяко мислене. Школският възглед е, че съвпадение и несъвпадение са логическа двойка, която задава мястото на континуума от разлики - идентичността е само нулевото различие, така както покоят е скорост нула. Тези тривиалности идват като предварително оправдание за сместването тук на две книги:

Julian Barbour The End of Time: The Next Revolution in Our Understanding of the Universe Oxford University Press, 1999 Willl Self Walking to Hollywood: Tales of before the fallBloomsbury Publishing PLC 2010

Нищо общо между двете: едната е стилна словесна преработка на тривиалното, била това гонзо-документалната проза на писателя, който пътува да представя книгите си или бекетианско скиталчество по някакви потъващи английски брегове. Другата е за концептуална физика, на популярно ниво, достъпно само за некомпетенти професионалисти и третираща нереалността на времето като елемент от света - именно това е неговият 'край'. Че авторите на двете са англичани несъмнено е слаба разлика, а това, че едната е написана от накой си Barbour, докато в другата натрапчиво се говoри за някакъв си barbour, то е чиста случайност - каквато е и всяка британска ексцентричност.
<още> В края на 2014 Барбур публикува работа за един прост модел, задаващ, както е заглавието й, "гравитационна стрела на времето". В 2009 беше написъл есе за Естеството на времето, и на което FQXi присъди награда - два повода за връщане към неговата книга от 1999. Доколкото той работи извън академичната индустрия книгата му, обобщение на от 30годишни търсения се появява в неособено подходящ момент, когато рекламната кампания за струнните теории се доближава до своя истеричен максимум, така че остава практически незабелязана.
Нейната теза, че "времето е илюзия" е общо място на достатъчно много разглеждания и съживяването на интерес към него е нетривиално, а именно това успява Барбур. За начало времето е елиминирано чисто номиналистки: има множество съотносими процеси, но няма нужда от абстракцията "време" - това е и класическата постановка на Мах. Така времето било генерирано от нестационарни хамилтониани, но пренаписването на уравнението от ОТО като уравнение на Шрьодингер, както Уилър и ДеВит предлагат,позволява да се приеме, че вълновата функция на вселената е именно стационарна. Разочароващо обаче, конфликтът между множествеността на бъдещето и уникалността на миналото бива скрит с интерпретацията many worlds на Еверет. Тези няколко идеи са изложени многословна и свръхпопулярно, дотам че на мoменти четенето е досадно. "Да продължавам по-нататък би било озадачващо за лаика и скандализращо за експерта" - така някъде към края на книгата си Барбур прекратява дискутирането на един пункт, а и дава едно добро нейно цялостно представяне - чудесна книга, която несъмнено озадачва, и вярвяме му, скандализира опонентите.

Доколко може да се съди за книга по корицата й - въпросът е спорен: (контра)културата и (анти)естаблишмънта са в мъртвата хватка на някаква реконтрапсихология. Корица от Ралф Стедман обаче е преднамерено послание, също каквото е заглавието Undivided Self или Psychogeography. А Уил Селф е писател поради интерес в езика, при това нетривиален.
The Consequences of Jumping from that Bridge are Fatal and Tragic.
Прочетеното звучи като пример от учебника по реторика за юристи; нещата са казани сякаш кратко и ясно, или поне - категорично, директно и изчерпателно, от абстрактното, през конкретното и към оценъчното. Уил Селф прескача анализа, който замества с една дума, нецензурна, отнасена към финалното определение. Читателят, несъмнено благодарен за повода, е оставен сам да възстановява липсващото - онова неназовано, което витае из фразата. Реторическият ефект несъмнено идва от двойката прилагателни: обективно и субективно, те изчерпват света, а в тях отекват също латинският фатум и гръцката трагедия. Предварително, множественото число ни е подговило за очаквания, но те рязко са сведени до две. Всико е премерено, точно и в крайна сметка - невярно, като адвокатски трик: скачането само по себе си е без значение, важни са неговите последици - трагични? Откъде тази увереност, освен от някаква социална политическа коректност. Аномията, казано дюркемовски, е това: разбирането, че няма нищо трагично. Отвъд една простата тавтология дискурсът успява да загатне само нейния нескопосано половинчат превод : смъртта е фатална, несъмнено, но реторическото занимание е именно това - да се внуши друго, да не се назовава пряко а метонимично. Между скачането и фаталността са измислени "последици". "Скачането от тук е смъртоносно" сигурно би звучало като предизвикателство...
Уил Селф разбира се нито пише така, нито пък обяснява така педантично. Но накрая на книгата му, която е сръчно сглобен триптих, се е почуствал сякаш задължен да поясни, че нещата последователно са били виждани през три психиатрични диагнози (натрапчивост, параноя, прогресираща амнезия). Though this be madness, yet there is method in 't.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Мито-логически

"Бриколаж" е чуждица и със своята (етимологическа) непрoницаемост носи сякаш респектабилност, още повече, всички знаeм, като термин тя е въведена в обръщение от Леви-Строс. Там, където говорят френски обаче, думата е съвсем ежедневна и има по-скоро пейоративно значение: бриколаж е селският кокошарник, направен от тенекии за сирене и рекламен винил, бриколаж са самоделните градски сергии от винкел и ламарина, наплескани обилно с боя; бриколаж е, разбира се, постмодернизмът...
Оригинално, идеята е била се поясни мито-логията: тя е ментална форма на бриколаж – разпознаваемите й елементи са рециклирани в една повторна употреба съдържания. Но когато е ясно, че Европа не е само една история, която неизменно прогресира, въпросът за отживелиците може да изглежда по един друг начин.

Lowell Edmunds, Oedipus. Gods and Heroes of the Ancient World, London/New York: Routledge, 2006. Pp. 177. ISBN 978-0-415-32935-4.
Dora and Erwin Panofsky, Pandora's Box: The Changing Aspects of a Mythical Symbol , (1956) (New Jersey: Princeton University Press; reed. 1991, ISBN-10: 0691018243)
Christoph Luthy (2000), The Fourfold Democritus on the Stage of Early Modern Science, Classical and Medieval Literature Criticism, Gale Literary Criticism Series, vo. 136: ed. Lawrence J. Trudeau (Detroit, Gale, 2012), p.301-26.

Психоанализата, независимо дали е ефективна като терапия, интелектуално би била нещо като кокошарник за душата – или поне така изглежда в една перспектива развита след Леви-Строс. Добра илюстрация за това е употребата на мита за Едип, която след Фройд става така популярна. В действителност, от античността до началото на 20в., Едип е неотменно свързан със сфинкса(та), най-забележителния елемент от неговата история, илюстриран по гръцките вази или коментиран от Хегел. При фройд обаче именно той липсва (сходен би бил разказ за потъването на Титаник без упоменаването на айсберга или Червената шапчица без вълка).
Най-стандартното предаване на житието-битието едипово сякаш е фолклорния модел за героя - той се доказва, върши подвизи, и получва признание и облаги. Първата му изявява е физическа - елиминира на един кръстопът някакъв колар и спътниците му. После среща сфинкса, чиято енигма решава под заплаха за собствения си живот - който така спасява, а като неочквана бонификация получва признанието на тиванците. Иронията на съдбата е, че тяхната царица, за която приема да се ожени, е (фактически, и неизвестно нему) неговата майка, овдовяла след като съпугът й, респективно баща на Едип, бил убит на някакъв кръстопът. Във фройдистката версия сфинкс няма, а в действията има умисъл (възможен само с наличие на знание).
Леви Строс е илюстрирал своя метод прилагайки го към мита за Едип, а по-късно, след сравняването на психоаналитиците с лечители-шамани, препраща иронично към хиваросите, известни (като head shrinkers) с пристрастието си да събират човешки глави, от които правят, смалявайки ги, свои трофеи.
"Кутията на Пандора" e митически епизод също добре познат в съвременната култура - и също така преиначен: любопитната Пандора престъпила забраната и отворила кутията, от която се пръснали всички неволи и нещастия, тормозещи човечеството до днес. Идеологическото послание на такъв (милиционерски) прочит е повече от ясно; в гръцкия мит няма нищо такова, няма дори кутия; оригинално навсякъде става дума за "питос" - "кутията" била измислена от Еразъм, усетил вероятно някакъв фройдистки подтекст в цялата история. В митологията епизодът е част от конфликта между братовчедите Зевс и Прометей - Пандора е изработена като примамка, чрез която са пуснати бедите, сполетяващи човечеството. Библейската аналогия е лесно разпознаваема, още една прична по-късните брикольори да разпарчетинят мита, та да сглобят от него репресивна историйка. А по всичко личи, че Пан-дора изначалното е земята Гея, от която идвали всички дарове, но бързо свършвали, така че оставала досадата на трудното/трудово ежедневие. В по-широк план тази част от гръцката митология като че ли третира меланхолична констатация, че благата, каквито са огънят или жените, създават и проблеми. Известния мит за Прометей в случая е периферен, но си струва да се отбележи и неговото прекрояване духа на авторитаризма: той и братовчед му си правят номера, и когато Зевс скрива огъня от хората, Прометей им го връща - нещо съвсем различно от версията, според която той го краде и бива наказан.
В традиция, за която Платон (продължава да) е централна фигура, конфигурирането на елементите прави спорно разграничаването на митология, литература, история и идеология. Според Диоген Лаерций, Платон възнамерявал да изкупи книгите на Демокрит, за да ги изгори: неговото желание някакси се е сбъднало - какво собствено той е написал или казал, реално не е засвидетелствано, а е останало само име, с което историята видимо си е играла. В началото на Новото Време Демокрит е известен в 4 отчетливи варианта: пропонентът на неделимите - станали известни с гръцкото си име "атоми", смеещият се философ, меланхоличният лекар и езотерикът-алхимик. Аристотел често го коментира (докато Платон никъде не го и споменава), така че след схоластиката Демокрит-атомистът е бил вече познат. За хуманистите обаче далеч по-забележителен е тандемът Демокрит-Хераклит, който (още по римско време, с Лукиан и Ювенал) онагледява двете маски – смееща се/плачеща – на гръцкия театър. Етимологията ан-атом свързвала обаче Демокрит по безспорен начин с медицината и собствени писма на Хипократ са били свидетелство за неговия авторитет в дисциплината. А древността на алхимическите трактати с негово авторство са доказателството, какъв той реално е... Славата на Демокрит видимо е надживяла неговите текстове, но историята и паралелите, как това се е случило, вероятно заслужават повече внимание.

Бележки
Леви Строс: за бриколажа La pensée sauvage (1962), ch1, p. 26-47; за Едип Antropologie structurale, ch.11 (1955), за психоанализата Ibid., ch10 (1958); за шринкс La potiere jalouse (1985) и евентуално Descola P., Head-Shrinkers Versus Shrinks: Jivaroan Dream Analysis, Man, New Series vol. 24, No. 3 (Sep., 1989), pp. 439-50 Jstor
Рецензия за Едмъндс с отговор и реплика в Bryn Mawr Classical Review (2008).
Още по темата
Рецензия за Дора и Пандора от Е. Гомрбич, E. H. Gombrich, Review of Dora and Erwin Panofsky, Pandora's Box: The Changing Aspects of a Mythical Symbol, Burlington Magazine, Vol. 99, 1957, pp.280 pdf. За Пандора по подробно във Vernant J-P., Oeuvres, Vol.1,2, Paris: Seuil, 2008
Оригиналният вариант публикуван от Люти в Isis 91 (2000): 443-79. Jstor; за дребни допълнения Piero Schiavo. Les couples Démocrite-Héraclite et Démocrite-Hippocrate à l’âge moderne entre histoire et légende, SJC n° 1 (2011) 1. html Диоген Лаерции, Животът на Философите 9; Лукиан Bion Prasis / Vitarum auctio en: Sale of Creeds

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Систематиката на Вюймен

като очевидно продължение на предния пост:

Жюл Вюймен /Jules Vuillemin/ не е между имената, които Филип Декола споменава и този пропуск отваря място за коментар - в неговата книга What are Philosophical Systems? (1986) [1] се открива четриделна схема, напълно сходна с представянето на четирите антропологически "онтологии". В действителност това е четиво[2], което двадесет години по-рано е могло сякаш да стане "(златна?) класика" на структурализма, но дори и със закъснение пак впечатлява. Постижението на Вюймен, е една, така да се каже 'априорна', дедукция на възможните философски системи. Неговите разглеждания се опират на лингвистичен анализ на предицирането, чрез който той стига до извода, че са възможни четири елементарни случая и те корелират със съответни видове философии. За разлика от заниманието на Декола, който разполага с 4 отчетливи названия, Вюймен не е намерил запомняща се номенклатура: разнородните исторически останки подсказват, названията за видове философии, но те се нуждаят от уточнения и пояснения - постигната структурна четридялба би могла да се представя приблизително така:
платонистки свят:
всичко е идея или наподобява идея
медиевистичен реализъм:
universalia ante rem
номиналинализъм:
примат на нещата над множествата
процесуализъм:
а ла Хераклит-Eпикур-Дельоз

Както при дискутирането на Декола, лесно се разпознават два монизма и два дуализма[3], различавани всеки път според водещото начало, но съдържанията им този път са субстанция или акциденция. И напълно в структуралистки дух Вюймен също отказва да идентифицира каквито и да било истории и еволюции, ограничавайки се до констатация, че тези системи са едновременно несъвместими.
Методологиеското въздържание на Вюимен е напълно разбираемо, но пък реториката на един историзиращ наратив би могла да има свои плюсове: ако не друго, да подскаже основания, потвърждаващи лингвистичния анализ, но различни от него. Още повече, систематиката на Вюймен приема освен 4-те вида философии и други две нагласи: скептична и доверчива. Може да се приеме, че те присъстват по-скоро като нюанси, въпреки че в изчистена форма могат да се издигат до скептицизъм и интуитивизъм - и така Вюймен ги добавя като равнопоставени на първите четири.
Структурализмът, както Леви-Строс го излага и както се описва в учебниците, предполага, че ако е дадена правилна подялба от 4 компонента, то зад нея стоят две бинарни опозиции. Линейността на дискурса обаче налага някакъв ред в разглеждането им, така че нарацията, класически, представя една първа "остра" опозиция, която да се тушира с въвеждането на нова двойка елементи, играещи сякаш "опосредстваща" роля. Няма пречка обаче да се процедира в обратен ред и тогава някаква "смекчена" опозиция изглежда като че ли се "радикализира".
В такъв дух може да се започне от древногръцката апория за движението, видяна като сблъсък между Хераклитовото "всичко тече" и "Парменидовата статичност" - една първа опозиция между "всичко е движение" и обратното "движението е илюзия". Стриктно по схемата изявена от Леви-Строс, остротата се тушира в нова опозиция, избягваща екстремизма и търсеща решение в двойката възгледи за континуума - като предхождащ точките или пък някакси съставен от тях. Аристотел изтъква, че в континуума само се набелязват потенциално съществуващите точки, докато при Евклид две точки задават линия.
В действителност Вюймен достига до своята ситематика анализирайки първоначално в една обемиста монография "главния аргумент" на Диодор Хронос[4]. В по-късната работа от този (доста) монументален труд остава едно бегло упоменаване, но затова пък е разгледана именно апорията на Зенон за движението, а цялото е предшествано от анализа на предицирането. Онова, което Вюимен обсъжда като именно начало, е познато по-скоро от аналитичната традиция като трихотомия (или дори квадротомия) на Фреге - дискутирането на множеството значения на копулата 'е' [5]. Ако "Сократ е човек", дали е някакси е съпричастен на една 'човещина' или тя е негово качество или пък той просто попада в множеството от хора? - архаични метафизически въпроси-и-отговори, които собствено пораждат вековечна досада. Но ако в крайна сметка алтернативите се вписват в набор от 4 типа, независимо дали човек приема или оспорва това, всичко се прояснява - поне малко. "Онтология" в последна сметка е онова, което предрешава предицирането, а формалният анализ спира с това, че то е вярно или невярно без да е дадено трето. В езика този диалетизъм се контекстуализира: за вярно или невярно се говори когато предикатът се счита за "приложим"[6]. Икономиката на ежедневието криe този подразбиращ се термин и борави сякаш само с три елемента: вярно, невярно, неприложимо (или безсмислено). Онтология или семантика за Вюймен са по-скоро митология и аксиоматика, т.е. два подхода при създаването на системи: митът (или дори онтотеологията) предполага обект, чиито проявления се разясняват, докато, обратно, аксиоматиката разяснява проявления, зад които се очертава "нещото" - евентуално съществуващо. Говоренето за онтология обаче предполага и решение на проблема за граничните преходи: дали и кога онова, което е вярно до някаква граница, е вярно и на самата нея - респективно, как се третира света, наблюдаван от мнозина, един или никой. Такa Вюймен определя скептицизма и интуитивизма като субективни, докато другите 4 вида философия нарича "догматични". Изборът, рационален, е само в този два рода, а еклектичността е несъстоятелна - telle est la condition humaine.
Бележки
[1] Vuillemin J., What are Philosophical Systems?, Cambridge University Press, 1986. оригиналното издание е на английски език
[2] за кратък праволинеен прочит вж. Holmes R., Philosophy in review , Vol 8, No 5 (1988) p. 199-201 pdf
[3] в приложението на предния пост Залезът на Природата и Културата
[4] Vuillemin J., Necessite ou contingence. L'aporie de Diodore et les systemes philosophiques, Paris: Minuit, 1984; reed. 1997; Necessity or Contingency. The Master Argument, Stanford, CSLI Publications, 1996.pdf
[5] локус класикус изгежда е в Hintikka J., “Is”, semantical games, and semantical relativity, J. of Philosophical Logic, 8.1 (1979): 433-468; но темата е занимателна и може да се развива както личи от едни кратки библиографски бележки
[6] пример: "седем е просто число" е вярно; обаче, ако се твърди, че "Сократ е просто число", това е невярно и след като друго няма, то би следвала вярност на "Сократ е съставно число".

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...