Гръцките брикольори
Разговорната френска дума „бриколаж“, която Леви-Строс използва за да разясни функционирането на мита, изненадващо сякаш, се интернационализира: днес всеки що годе осведомен читател знае достатъчно добре за какво иде реч. Несъмнено е, че самият Леви-Строс се е въздържал от всякакво по-разгърнато прилагане на своите структуралистки похвати към античната култура, оставяйки полето свободно за епигонските ни прояви. Един от ранните проблеми третирани в този дух е поредицата от „раси“ описана в Дела и Дни от Хезиод. Еленисти и пр. филолози, разбира ce, отдавна са отбелязали някаква несъобразност в поредицата здавана икономично с изреждането „злато, сребро, бронз, герои, желязо“. Жан-Пиер Вернан е авторът, с който заявено структуралистките разглеждания на темата идват на дневен ред[1] и повече от половин век по-нататъшните коментари се множат[2]. Съвременните публикации обикновено са достатъчно информативни за вече правени опити, така че поредното разглеждане тук ще бъде само скицирано на фона на някои по-ранни варианти, но пък и ще бъде продължено към една по-различна област.
Изглежда напълно основателно да се застъпи тезата, че митът за расите на Хезиод е типичен бриколаж. Поредицата от 5 елемента е добита като от оригиналните 4 са запазени първите два, а в едно друго развитие са пренамерени оставащите два, заедно с един нов, трети, и двете части са съчленени, формирайки повествованието, което така озадачва. . Навярно Рудхардт е авторът, стоящ най-близо до подобен възлед, а Мост[3] препраща за начало към ранна работа (от 1842) на Бамбергер.
За контраст, едно особено неубедително предложение е било направено от Кербах[4], който твърди, че последният елемент, „железният“, е добавен към една първоначална хомогенна серия от 4. Вернан, когато по-късно се връща към ранния си опит, отбелязва, че желязната епоха противостои темпорално на всички останали: в нея е настоящето и обозримото бъдеще, а другото е в миналото[5]. Първоначално той е клонял към възгледа, че реално желязната епоха е двойна, така че цялостната система би съдържала 6 елемента, което пък би съответствало на предполагаемата индоевропейска трифункционалност (т.е. 3х2). Известна критичност към Дюмезил изявява спорното обединяване на двете достатъчно различни роли на цар и жрец[6] , така че функционалната подялба би била четири-членна (царе, жреци, воини, земеделци,) и изначално отговаря на 4е метала.
Повечето интерпретации приемат за водеща идея в интерпретирането, че Хезиод описва темпорален цикъл, с градация надолу и за това вмъкването на „герои“ стои неестествено. Че то е опит за осъвременяване на една по-древна схема, изглежда безспорно, но проблемът е как именно е осъществено и доколко е запазена логическата състоятелност. Съдейки по контекста Хезиод видимо започва с две извън-времеви парадигми и после преминава към нещо „съвсем друго“ - бронзовата ера. Тя обаче е част от една визия за настоящето, която предлага на съвременните железни хора модела на героите, изтъквайки, че и за тях е имало знаменити предшественици. Съдбата на парадигматичните предци е да станат „демони“ (респ. епи- или хипо- хтонични). Ако бронзовите хора преминават посмъртно също надолу в Хадес, то щастливите герои са се преселили далеч, на островите на блажените. Внушението е сякаш, че хората от железната ера биха могли да заслужат подобна съдба, и че бъдещето, макар и мрачно, не е безднадеждно. Серията „бронз, герои, желязо“ е хронологична, без валоризациите да са еднозначно намаляващи. В резултат - и както може да се очаква - митът описва по-скоро една система, отколкото някаква история. Ако за нас съчетаването на едното и другото е видим проблем, то докато времето се счита за циклично такъв реално няма.
*
Влиянието на Хезиод в гръцката култура е повсеместно и неоспоримо, но неговата конструкция едва ли би могла да се отгатне без някои по-късни нейни вариации. Един от най поучителните примери навярно е ревизирането на аристотеловите предикабили, извършено от Порфирий. Аристотел в своята Топика е формулирал безупречно логическата четворка „род, дефиниция, проприум, акциденция“. Воден от свои разбирания Порфирий обаче игнорира собствено логическата й основа и предлага вместо „дефиниция“ двойката „вид“ и „разлика“. Така се стига до универсалните описания в термините на субстанция и акциденция, които при аналитични разглеждания се третират чрез „род“, „вид“ и „разлика“. Структурирането 2+3 е несъмнено, а също и неговия платоновски първоизточник. В Софист към края на текста се намира просветляващият пример за триадата онома- рема- логос, като за последния са приложими двете квалификации „истина“ или „неистина“. Ако това напълно недвусмислено и разбираемо, не би трябвало прословутите 5 големи рода от същия текст да продължават да изглеждат загадъчно. (Действително, достъчно е думата „битие“ да се приема в античния й контекст, където тя означва преди всичко някаква определеност, и съвсем не толкова голо съществуване, какъвто е теологизирания уклон на по-следващите прочити.) Така „същото“ и „различното“ се комбинрат в „определеност“, която бива „неизменна“ или „изменчива“ – това е структурирането на 5е рода [7].
На бриколаж а ла Порфирий противостои една по-строга логика, също както Леви-Строс представя инженера като контрастиращ с брикольора – такова е и мисленето на Аристотел с неговите логически (и логични) квадрати. Когато разглежда класическата система от 4е елемента или стихии, той е наясно, че зад тях стоят два предикатa („принципа“) и схемата е завършена. Ако ще се добавя още към тях е нужен нов, трети, предикат/принцип и именно така той въвежда местонахождението – в подлунния свят или над него. Ако нещо се намира под сферата на луната, в неговия състав са класическите 4 елемента, ако е над нея - то е от нещо друго.
Навярно същият ход може да бъде разпознат в разширяването на неговата система от 4 причини с още една, извършено вeроятно от Ксенократ [8]. Както предава няколко века по-късно Сенека младши „към тези Платон е добавил петата, - „парадигматичната““ [Ер 65.7] и това съвсем не се нуждае от по-специално обсъждане – също както множество негови съвременници знаят, че стихиите са 5. От Прокъл пък изглежда идва идеята за още една, „инструментална“, причина, така че ранното средновековие наследява общо комплект от 6, и следвайки своите пристрастия може да ги групира в две триади (3+3) като дори приписва цялата съвкупност на Платон [9]. Оригиналната аристотелова конструкция е била строго логическа, а първоначалното й разширение до 5 (по аналогия с въвеждането на етера или квинтесенцията) още е допустимо; дописването й обаче с една двойка вече става чист бриколаж.
В последна сметка разглеждането на казусa с Дела и Дни все повече изглежда като част от някаква по обща проблематика, виждана и предполагаемо решавана по един или друг начин: пет елемента могат да се окажат разпределяни „традиционно“, по схемата 2+3 или „академично“ по схемата 4+1.
*
[1] Vernant J.-P. , Le mythe hésiodique des races. Essai d'analyse structurale, Revue de l'histoire des religions, Année 1960, 157-1 p. 21-54 [pdf]
[2] Gros A., Jean-Pierre Vernant et l’analyse structurale, L’Homme , 218 | 2016,
[3] Rudhardt J., Le Mythe hesiodique des races et celui de Promethee. Recherche des structures et des significations, Revue europeenne des sciences sociales 19 (1981) 245-81; Most G., Hesiod's Myth of the five (or three or four) races The Cambridge Classical Journal, Vol. 43, 1998, p.104-27
[4] Querbach C., Hesiod's Myth of the Four Races, The Classical Journal , Oct. - Nov., 1985, Vol. 81, No. 1 (Oct. - Nov., 1985), p. 1-12 Jstor
[5] Vernant J.-P., Le mythe hésiodique des races. Sur un essai de mise au point Revue de Philologie, de Littérature et d'Histoire Anciennes; Paris Vol. 40, (Jan 1, 1966)
[6] Лозев A., (2016) Структуралистки упражнения в чест на Ж. Дюмезил (1898 – 1986), cn. NotaBene, 32
[7] Losev A., 2020, Plato’s Quincunxes, Philosophia 26
[8] Granieri R., Xenocrates and the Two-Category Scheme, Apeiron, Nov. 2019,(Doi); Lowenstam A, Seneca’s epistle 65, Mem. Am. Academy in Rome, Vol. 43/4 (1998/9), p.63-78
[9] Karamanolis G., Plato and Aristotle in agreement, Oxf. 2006, p.273 n.92
*
неделя, 6 септември 2020 г.
Летни Дела и Дни
неделя, 8 януари 2017 г.
"За Канибалите "
Католическият канибализъм е чисто символически и когато в своето есе (За Канибалите) Монтен, след забележка, че chacun appelle barbarie ce qui n'est pas de son usage[1] се застъпва за нещо като мултикултурализъм, може да се спори дали в подтекст не стои и този паралелизъм с нравите на 'диваците'. Дори да е един основоположниците на антропологията, за какъвто Леви-Строс го провъзгласява, трудно може да се оспoри, че симетрическата антропология, такава каквато я схващат Латур и други[2], е нещо появило се много по-късно. Но пък пишейки предговор на една книга от 30 те г., [3] The savage hits back, or the white man through native eyes, Малиновски отбелязва, «че канибализмът страхотно ни шокира; само че си спомням как говорих с един стар канибал, който бе чул от мисионери и админитратори новини за бушуващата в Европа война. Най-любопитно му беше да разбере, как ние европейците успяваме да ядем такива огромни количества човешка плът, каквито са жертвите на битките. Възмутено му казах, че европейците не ядат победените си врагове, а той ме погледна с истински ужас и попита, що за варвари сме, та безпредметно убиваме хора.» Baudrillard J., Carnaval et cannibale, Paris: L'Herne 2008 Lévi-Strauss C., Nous sommes tous des cannibales, Paris: Seuil 2013 Viveiros de Castro E., Métaphysiques cannibales, Paris: PUF 2010 Темата за канибалите се връща в културното пространство с един анекдот, 'трагичен и бароков', за който Леви-Строс си спомня докато пише Тъжните Тропици, макар че първата му поява идва с по-ранната, и леко скандална, работа Раса и История [4]: докато испанските теолози дебатирали дали индианците имат душа, самите индианци провеждали експерименти, проверяващи дали останките на белите хора са тленни. Сръчно изграденият паралелизъмт винаги е ефектен и неслучайно реториката го числи към своя арсенал/репертоар.За просвещенческа и модернистка нагласа аргументът е прозрачен и той е бил повторен не веднъж (вж горе). Но освен че го повтаря, Латур в своето разширение на антропологията допуска още и че границата хора/ нехора никога не е била така отчетлива както общоприето се вярва[5]. Днес след 'онтологическия обрат' примерът на Леви-Строс се подсилва от едно разбиране, че индианците са анимисти: за тях предварително (онтологически или аксиоматично) е ясно, че всички живи същества имат душа - постулат / очевидност ,за който проверка съответно не е нужна. Натурализмът на Европейците обаче идва с един ограничен постулат за който има подозрения че следва да се ревизира: ясно е било, че те самите имат душа, черните - нямат, но как пък стоят нещата в Новия свят? След Филип Декола, Вивероc де Кастро развива възгледа, че не само алтернативите онтологии са еквивалентни, но и няма как едната да превежда адекватното другата без да я мимира. Неговата интриговаща студия Канибалски Метафизики излиза в оригинал наколко години преди Ние всички сме канибали - което е скандализиращото заглавие, избрано за посмъртно издаден сборник с популярни статии на Леви- Строс. Няма съмнение, че тогава темата някак е витаела и едно от последните неща, които Бодрияр пише е Карнавал и Канибал, също едноименно заглавие на посмъртно издадена книга. Неговият текст започва със случка от меса в Бразилия - след като видели церемонията на своите (католически) завоеватели, те на свой ред се заели да усвяват спасителите си, само че съвсем буквално, по канибалски. Bодрияр елегантно доразвива едно от устойчивите си убеждения – Западът се саморазрушава: налагайки на света своите порядки, той реално успява да произведе единствено свои пародии; очевидната им нескопосаност обаче обратно подкопава оригиналната им валидност. В последна сметка виждането му сякаш не е далеч от схващането за миметически кризи, такова каквото е известно от ранните работи на Рене Жирар. Умножаването на имитациите е карнавалният екцес, само че за Бодрияр финалното и фатално обръщане не е произволно, а към началото. Интриговащо е, че той стига до тази схема трансформирайки марксовото изказване за историята, която се разигравала най-напред като драма и после като фарс. Дали Маркс е изпуснал третата фаза или пък постмодерността е обърнала всичко? Разликата е минимална: ако се счита че ‘трагедия’ и ‘фарс’ могат да са просто инверсни гледни точки към едно. Не по-зле от една реторика на жанровете, българският идиом 'играчка – плачка' аналогично би могъл да резюмира тезата. Но Бодрияр пише на френски: карнавал и канибал не само са морфологически близки, а и прозрачната етимолигия пре/ив/нася допълнително внушение. Помни се, че неговата кариера започва в германистиката и се вижда как завършва в Ницшеанството. * * Провокативното заглавие на сборника е взето от едноименно есе и заедно с още едно (Урок по Мъдрост от лудите крави), двете изчерпват темата. Каскадата от дихотомии растения/животни, не-хора/хора, чужди/свои показва нагледно къде и как може се отграничва канибализма, а историята - от маймуните, които започват да готвят до разгадаването на прионите – задава контекста. Леви-Строс отбелязва, че именно съвременното разбиране за етиологията на луда крава или куру са потвърждение за реалността на явлението, - нещо, което от политически коректни позиции е било отричано (“в бляскава, но повърхностна книга, която имаше голям успех пред зле осведомената публика” [6]). Неговото мнение се резюмира в два три реда: “Всякаква плът, независимо от произхода й, е канибалска храна според будизма, който вярва в единството на живота. Сам по себе си канибализмът не е обективна реалност: той съществува единствено в очите на обществата, които го отхвърлят” (172). Макар очертанията на явлението да са спорни, биологията, икономиката и чувствата му позволяват да уточни своята позиция отбелязвайки, че “ние ...не можехме да минем пред витрината на каспаница без да се почустваме неприятно, виждайки я в перспективата от бъдещето – тъй като ще дойде време, когато идеята, че, за да се хранят, хората в миналото са отглеждали и колили живи същества, чиято плът доволно после излагали във витрини, сигурно ще предизвиква същото отвращение, както за пътешествениците от 16-17 вeк - канибалските гощавки на американските, океанските или африкански, диваци” (221) Извън славата на автора, интересът към тези текстове вероятно би идвал от екзотиката им, а те са били писани за широка публика и когато Леви-Строс вече е надхвърлил 80те. - в съпътсващото представяне на Histoire de Lynx той определено говори за ”последната ми книга”. Би могло, по-скоро като куриоз, да се отбележи, как краят на творческата му кариерата го връща към самото й началото: младият Леви-Строс, дипломиран в Сорбоната философ, отива като преподавател в Бразилия, където, известно е, на националния флаг стои девиз от Огюст Конт, а сред тези късни статии, предназначени за италиански издания, фигурира Огюст Конт и Италия [7]. Заедно с аналогичната колекция Другото лице на Луната, книгата се оправдава главно като спасяване от забрава на редица случайни публикации. Те са предшествани обаче от Дядо Коледа на Кладата, един образцов текст, писан и издаден още в 1951 г., анализиращ съотнасянето на институционалния символизъм и неговата другост. Бележки [1] Монтен M., Есета, София: НиИ, 1973; всеки нарича варварство онова, което не му е привично. По времето на Монтен ‘канибал’, деформация от кар(а)иб-ан, е практически синоним на ‘американец’. [2] Latour B., Le rappel de la modernite, 2003 (обяснение на симетрическата антропология пред семинара на Декола) fr In Ethnographiques.org n°6 Nov. 2004 ; en [3] Malinowski B., Anthropology is the science of the sense of humour: An introduction to Julius Lips’ The savage hits back, or the white man through native eyes Hau journal, 5.3 [4] Levi-Strauss C., Race et Histoire (1952), Paris; (in Anthrop. Str.II., p.329); Tristes tropiques, Paris: Plon, 1955 (p.81). Рецензия на новата книга (бг) [5] Latour B., Quel cosmos, quelles cosmopolitiques 2004 (Коментар към У. Бек с препратки към Тъжните тропици и Виверос де Кастро) [6] Arens W. The Man-Eating Myth, Oxford University Press, 1979, [7] По късно, при честването на 100г. на Леви-Строс, Декола споменава, че той токущо бил редактирал гл.8 от своята “Дива мисъл” - именно страниците, където се споменава Конт; La Lettre du Collège de France, Collège de France, Paris, déc. 2008, p. 38-40; Конт бива упоменат и покрай Мъдростта на лудите крави (фр. текст) [8] Levi-Strauss C., L'autre face de la lune. Écrits sur le Japon, Paris : Seuil, 2011.
петък, 27 май 2016 г.
2016: за Дюмезил, Сержан, и другите
Когато Жорж Дюмезил (1898-1986) бива приет във Френската Академия, Леви-Строс го приветства с цялата подобаваща на случая церемoниалност, споменавайки за “auteurs d’oeuvres immenses déjà par le volume, qui rompent avec les idées reçues, bousculent les disciplines, inventent entre celles ci d’autres rapports, et transforment même les règles du fonctionnement de la pensée. [1] Като всепризнат корифей на френския структурализъм, Леви-Строс отрано е могъл да заяви, че нито Лакан, нито Фуко са структуралисти, а само Бенвенист и Дюмезил, но през 70те за никого не е тайна, че Дюмезил сам рязко се е демаркрал от модна за времето си дума: “je ne suis pas, je n'ai pas a etre, ou a n'etre pas, structuraliste.[2] Основното занимание на Академиците е да спорят за думите, но сбирката е тържествена, а не работна и Л-Строс, дискретно отбелязвайки разногласието, изтъква достойнствата на своя колега и това кратко представяне, при цялата си особеност, остава сред най-сполучливите. Стогодишнината на Дюмезил изглежда не е оставила паметни следи, докато 20-годишнината отсмъртта му в 2006, все пак е била отбелязана, макар и скромно - една конференция[3] и една биографична брошура от негов (днес) именит ученик – в обем от двайсетина страници, тя е вероятно е следващото препоръчително за запознанство четиво[4]. По-нататък остава изчитането на тома Разговори [5] с Дидиер Ерибон, но на това ниво конкуренцията със собствените текстове на Дюмезил вече е осезаема. За разлика от четенето на Л-Строс, чиито разглеждания почиват твърде често (и понякога досадно) на съвършенно непознати митове и факти, заниманията на Дюмезил опират до имена и понятия, за които всеки има шанс да е чувал. ‘Непознато’ и ‘познато’ също както ‘близко’ и ‘далеч’ са относителни: Дюмезил може да се е занимавал с архаична история и филология, но се оказва че към неговите интереси има злободневно внимание. Малко преди смъртта му, Карло Гинзбург публикува (крайно) тенденциозен текст, внушаващ, че кариерата на Дюмезил е свързана с нацистката идеология. Към тази атака ad hominem се включват и други съмишленици с изявено ‘не-арийски нагласи’, присъединяват се и опоненти, движени от собствени съобрaжения, били те поддържaнeто на хиперборейски теории или скептицизъм относно индоевропейската хипотеза. Хвърлянето на кал винаги е по-успешно от изчистването й: в 1992 г книга на Ерибон Трябва ли да изгорим Дюмезил? [6] анализира достатъчно подробно цялата (клеветническа) кампания, но няма как да промени априорните политизирани възгледи. Антоан Мейе, менторът на френските лингвисти от 20в., изглежда е имал сложни взаимоотношения със своя ученик Дюмезил, а същото сякаш се повтаря по-нататък с Жан Одри. Оценен и признат като езиковед, той обаче се впуска в пара-исторически теории[7], с които прахосва прарактически изцяло своя университетски капитал. Когато в 2015 Жан-Пол Дьомул постига изненадващ успех със своя полемичен (и масивен) труд Mais où sont passés les Indo-Européens? [8], Одри е между най гласовитите критици на книгата. Кавгите между двамата видимо датират от доста по-отдавна, а те, всеки на свой ред, са били критикувани от Бернар Сержан, който се очертава като най-неоспоримия наследник на Дюмезил[9]. В 1968 г. Дюмезил излиза официално в пенсия като обяснява, че ще се посвети на обобщения, коригиране и редактиране на вече издаденото. Така се появява тритомникът Мит и Епопея, а след и наред с него - множество други книги, за които той твърди, че само набелязват проблеми с очертание на предполагаем отговор. В последните 30 години от работата му ключова роля е отредена на прословутата трифункционалната хипотеза, но с нея остава и най-тежкият проблем – отсъствието в древна Гърция на съответстващ материал. Бернар Сержан е авторът, който старателно го тушира, изобретявайки сложни аргументи, проекции и анаморфози. В 1998 г се появява Les Trois fonctions indo-européennes en Grèce ancienne, vol. 1, но след него идват два тома Келти и Гърци и отделни монографии за Атина и индийската митология или Шива и Дионисии. Просто решение видимо няма, а сега идва ред Сержан (р.1946) да се оттегли в пенсия. Спорът около индоевропейците вероятно ще се реши натуралистки, чрез днк анализ или нещо подобно, а въпросът за спецификата на техната идеология ще остане ... идеологически. Отхвърляне на структурализма, гласно или негласно, обаче няма как да скрие положението, че всички триади са и не могат да бъдат друго освен аналогии. Ref [1]Levi-Strauss C., Réponse au discours de réception de G. Dumézil (le 14 juin 1979) [2] Dumezil G, Mythe et epopee III, Paris: Gallimard, 1973,, p. 14; Littleton C. S., “Je ne suis pas… structuraliste”: Some Fundamental Differences between Dumézil and Lévi-Strauss, J. of Asian Studies 34 (1974): 151-8. [3]Sergent B., G. Dumézil 2006 [4] Vingt ans après Georges Dumézil. Budapest: Archaeolingua Alapítvány, (2009) 22, /351p.; éd. F. Delpech et M. Quintela;. soustitre: mythologie comparée indo-européenne et idéologie trifonctionnelle ; bilans, perspectives et nouveaux domaines; 6e Coll. Int. d'Anthropologie du Monde Indo-Européen et de Mythologie Comparée; Intro: Dumézil sans Dumézil [5]Eribon D., Entretiens avec Georges Dumézil, Paris: Gallimard, 1987 [6]Eribon D., Faut-il brûler Dumézil. Mythologie, science et politique, Paris: Flammarion, 1992 [7] Haudry J., La Religion cosmique des Indo-européens, Milan et Paris : Archè / Les Belles lettres, « Études indo-européennes », 1987. (коментаторите се сещат за Bal Gangadhar Tilak и The Arctic Home In The Vedas, 1903 pdf Haudry J., La triade pensée, parole, action, dans la tradition indo-européenne, Milan: Archè, 2009./ 522 p. (Etudes Indo-Européennes 5). [8] Demoule J., Mais où sont passés les Indo-Européens? (sous-titré Le mythe d'origine de l'Occident), Paris: Seuil, 2014 [9] Sergent B., Les Trois fonctions indo-européennes en Grèce ancienne, vol. 1: De Mycènes aux Tragiques, Paris: Économica, 1998 Celtes et Grecs 1 Le livre des héros., Paris: Payot 1999, /337 p.; Celtes et Grecs 2 Le livre des dieux. Paris: Payot – Rivages, 2004. /798 p. Athéna et la grande déesse indienne, Paris: Les Belles Lettres, 2008 Le dieu fou. Essai sur les origines de Siva et de Dionysos, Paris: Les Belles Lettres, 2015 oще (в чест на Дюмезил)
вторник, 18 ноември 2014 г.
Мито-логически
"Бриколаж" е чуждица и със своята (етимологическа) непрoницаемост носи сякаш респектабилност, още повече, всички знаeм, като термин тя е въведена в обръщение от Леви-Строс. Там, където говорят френски обаче, думата е съвсем ежедневна и има по-скоро пейоративно значение: бриколаж е селският кокошарник, направен от тенекии за сирене и рекламен винил, бриколаж са самоделните градски сергии от винкел и ламарина, наплескани обилно с боя; бриколаж е, разбира се, постмодернизмът... Оригинално, идеята е била се поясни мито-логията: тя е ментална форма на бриколаж – разпознаваемите й елементи са рециклирани в една повторна употреба съдържания. Но когато е ясно, че Европа не е само една история, която неизменно прогресира, въпросът за отживелиците може да изглежда по един друг начин.
неделя, 17 август 2014 г.
Отвъд природата и културата: наследниците на Леви-Строс
Напоследък по Витошка често се забелязват живи статуи. Въпросът, който минувачите (сигурно) си задават, е какво би казал по този повод един Платон или Бодрияр? или Леви Строс?
събота, 8 ноември 2008 г.
100 години Леви-Строс
Je hais les voyages et les explorateurs. Ключовата фраза на една от най забележителните книги на 20в. За Тъжните Тропици и останалото всичко отдавна е казано & кръглите числа навяват само мисли за мировата скръб.
Клод Леви-Строс е роден на 28 ноември 1908г.
Журналистите са на крак, или поне френските; шумотевицата започна още през май, когато излезе изданието в колекцията Pleiade, а през целия месец ноември Френската Национална Библиотека организира експозиции от архива, който той й дари миналата година.
Освен журналистите, кой ли се интересува от Леви-Строс? Вероятно разните породи историци и по-специално онези, които се занимават с неща като история на идеите или на културата. На такива хора се дължат генеалогии, тръгващи от питагорейците и минаващи през Лайбниц и теория на групите или пък по-кратко от Бодлер и символистите. А преди двадесет години у нас единственото място откъдето да се промъкне нещо неидеологизирано за Леви-Строс беше сякаш списание Филососфска Мисъл - тогава нямаше интернет и за компютри повече се говореше, отколкото се ползваха. Скоро след това обстоятелствата се попромениха и излизането на Histoire de Lynx или преводът на Ревнивата грънчарка можеха да бъдат отбелязани като събития.