Auster P., Sunset Park, Faber and Faber, 2010
Остър П., Човек на тъмно, София: Колибри, 2011
През 1993г. излезе преводът на Ню-Йоркска трилогия на Пол Остър, книга която впечатляваше като образцов постмодернизъм: смес от 'висока' и 'ниска' литература, рефлексивност и криминален роман, минимализъм а ла Бекет и литературни алюзии. Ентусиазираните читатели се впуснаха да издирват по-ранните текстове на този 'непризнат гений' и не останаха разочаровани: Moon Palace (1989), The Music of Chance (1990), и Leviathan (1993) до ден днешен са на едно съвсем приемливо ниво. Но в 1994 излезе Mr Vertigo, която определено им остъпваше: твърде приказна и завършваща с един доста неубедителен маниер. Последвалата я Тимбукту беше вече несъмнен повод за една пpеоценка. А по-следващата продукция потвърди едно отдавнашно наблюдение, направено от негов колега и сънародник:
".. Както виждате с нашите писатели стават необичайни работи ... Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на крайщата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат за да подържат къщите си, жените си и така нататък и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат без да има какво да кажат.. гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци."
Това е мнението на Хемингуей за американския литературен живот, такъв какъвто той го е видял още в 1935г. (Зелените хълмове на Африка, в Избр. Творби, 2,с.273). Една рецензия за Пътешествията в скрипториума писана още в декември 2006 съвсем неоригинално стигаше до същите нерадостни констатации ( други бяха и по-резки, а неодобрението продължава и продължава да ескалира). Oт Нощта на оракула (2003) взе да изпъква една незначителна и недвусмислена сцена, в която литературната агентка казва на Автора: "дай ми петдесет страници и ще ти намеря довор". И няма спор, че романите на Пол Остър се свеждат напоследък именно до това - 50 страници интриговащо начало и после - насипен материал. За случващото се, Пол Остър несъмнено си дава сметка - никой още не се съмнява в неговата рефлексивност, но всеки читател вероятно следва да обяснява, защо чете новоизлизащите боклуци.
неделя, 13 ноември 2011 г.
Около Пол Остър
четвъртък, 8 септември 2011 г.
Числата - на Платон, Офузий и Коперник
Dupuis J., Le Nombre Geometrique de Platon, Paris: Hachette, 1885
Iofranci Offusii De divina astrorum facultate in larvatam astrologiam, Johannis Royerii typographia: 1570
Robert S. Wеstman, The Copernican Question: Prognostication, Skepticism, and Celestial Order, University of California Press: 2007
Темата за "голямата година" изглежда е достатъчно разклонена и неясна, така че може да води на неочаквани места. Например: трайно я свързват с името на Платон и, както се оказва, с периода за прецесия на земната ос, за който една първоначална оценка от около градус за столетие дава 36 000 години. Точно това и точно така дефинирано числото не фигурира в платоновите текстове, но ровенето открива една позабравена дискусия: за какво иде реч в началoто на книга 8 от Държавата, по-точно в пасажа 546b-c. Докато няма яснота, няма и еднозначен превод, съответно преводаческите решения на това място драстично се различават. Откритието към днешна дата е, че по повод тези няколко реда (вече) са изписани няколко монографии, а писането на статии продължава (и то наложи и пренаписването на статията в уикипедия (края на август))...
още...
Офузий е слабо известен астроном/ астролог/ медик (можеби), влязъл в полезрението на по-широк кръг историци със своите коментари към системата на Коперник, но също и с използването на платоновите тела за обясняване на строежа на сънчевата система. Единствената (за сега) негова книжка се оказва достъпна в Googlebooks...[more]
Коперник в прочита на Роберт Уестман: около 700 стр. в две колони сбит шрифт. Книгата, която Kоперник е публикувал, е само една, а всичко останало са обстоятелства, контекст, интерпретации, внушения и манипулации... Тезaта на Уестман обаче се формулира кратко и ясно: За обръщението е само един Синтаксис по Птолемеев образец, което е следвало да бъде допълнено от Тетрабиблос - останал ненаписан поради (не)очевидни причини...
още...
неделя, 8 май 2011 г.
Глупости на квадрат
Чоран споменава, че за да отиде на покупки или до пощата, черпел вдъхновение от разлистването на нечия биография - на Александър Велики, Наполоеон или друга. Може би той би разпознал сродна душа у онзи, който пък се връща от пазар или от посещение в администрацията със самочувствието на един Александър или Цезар и най-вече - с желанието да полегне на лаврите си и никога повече да не му се налагат подобни подвизи. (впрочем, такъв е случаят и с този блог).
Philippe Delerm, Les amoureux de l'hotel de ville, 2001
Даниел Келман, Аз и Камински, 2005
Stephane Audeguy, Theоrie des Nuages, Gallimard, 2005
Albert Camus, La Chute, 1957
Philippe Delerm, Les amoureux de l'hotel de ville, 2001
"Не снимам живота, какъвто е, а какъвто бих искал той да бъде" - изказване на Доано, което сигурно е добре да се припомня; не че някой приема за чиста монета неговите фотографии или фотографията въобще.
Днес "Целувката"/ Le baiser (de l'hotel de ville) изглежда е най-известната от неговите снимки. И, както се разбира, това не е журнализъм, ами артефакт: заснетите били начинаещи актьори, сътрудничили на Доано в няколко сесии на различни места. Но както с другата известна целувка (Alfred Eisenstaedt), в последствие за ролята са се появили множество претенденти; стигнало се дори до съдебен процес. Филип Делерм пък е написал роман, Les amoureux de l'hotel de ville, немного блестящ и не особено благосклонен към целия този nostalgia business, нещо контрапунктално.
Даниел Келман, Аз и Камински, 2005
Аз и Камински - гаменски роман или нещо такова. Ако конформизмът е обречен на неуспех, няма гаранция, че една улична безпардонност гарантирано е успешна - оттук и ироничната дистанцираност на Келман спрямо разните безобразия на неговия герой- повествовател. Никой не би чел, ако го нямаше по-късното Измерването на света.
Stephane Audeguy, Theоrie des Nuages, 2005
Повече идеи, отколкото техника - за писателското начинание може и да са фатални. Или: повече, отколкото вкусът, който да ги отстрани - също. 'Теория за облаците' разбира се не е роман за тях - едва ли някой би могъл да го направи,- а главно за разни хора, реални или не съвсем, занимавали се с това.
Albert Camus, La Chute, 1957
Изненадващо, оказва се че Падението на Камю поже да бъде препрочетено и в по-късно време. Философското ниво на Камю, установено е отдавна, добре съответства на гимназиалните програми. На него обаче му се наложило да си сменя разбиранията, когато 'ситуацията' еволюира от средиземноморското безгрижие към простата схема на Съпротивата и най-вече на усложненията настъпили след това. Така от разните негови Есета, през Разбунтуваният Човек се стига до Падението: и текстът се усложнява в апории, двусмислици и интертекстуалност, от които сам Камю се е разтревожил - очевидно 'романът' не е съответствал на някакви негови 'разбирания', а стига доста по-далеч. Сполетяло го е онова, за което и Сартър говори: остава неговото писане, а не негови идеи.
петък, 8 април 2011 г.
вторник, 11 януари 2011 г.
Нова година - нов късмет
... и нищо ново под слънцето.
Tри книги, които не изненадват, но и не разочароват (или поне - не много):
Banville J., (2009) The Infinities, Scribner
Modiano P., (2010) L'horizon, Gallimard
Кънев А., (2009) Теория на философското развитие, изд. СУ К.Охридски
Banville J., (2009) The Infinities
"Джон Банвил си възвръща формата" - ако се ползва икономичността на двусмислицата (макар и в журналистически стил): добре познатата Къща (с главно к), (не)обичайните персонажи, светлината, всичко, което вече го имаше в добрите му книги, и, като бонус, сюжетна линия, вдъхновявана от мита за Амфитрион; а така постмодерно авторската намеса в романната действителност е неотделима от архаично-божествена. Демонстративната лекота, с която той отново застава над обичайното писане, може би няма да бъде одобрена и определено няма да бъде наградена. Докато съвременниците му се заплесват по кино и прочие залъгалки, Банвил знае - както едновремешните художници-, че освен светлината друго интересно няма.
Modiano P., (2010) L'horizon
В библиографията на Модиано фигурират вече двадест и шест романа: би било нереалистично да се предполага, че всички те ще изглеждат еднакво успешни. Така в поредния могат да се привидят обичайните достойнства на прозата "Модиано", а като по-необичайни - експлицитност и патетика, характерни за съвсен друг тип четива. Опасения, че забелязаното сега ретроспективно може да се проектира върху предшествалото, вероятно са добро основание да се чака следващата година; нова година - нов късмет...
събота, 4 декември 2010 г.
Няколко книги, напоследък
[under construction]
За нашето поколение личната 'библиотека' беше колекция от прочетени книги, заемаща известен брой рафтове, съобразно с интелектуалния статус. На притежаване-без-прочит не се гледаше добре, макар да беше известно, че 'едно време' това е било нормата - библиотеката да съдържа някакво неясно число книги, които човек, при един или друг случай, отваря и чете за първи път. Към това се връщаме днес: милиони и милиарди непрочетени страници, струпани на гигабайтовите ни дискове. По оценка на Гугъл човечеството до сега е съчинило около 120 милиона книги, а те, сканирани в икономичен формат, биха могли да се притежават заедно с всеки компютър. Четенето, разбира се, е съвсем друга тема.
Don DeLillo (2010) Point Omega , Scribner
Боб Дилън (2005) Хроники, т.1 , Изток Запад
Paul Auster (2009) Invisible, Faber and Faber
Johannes Kepler (1601) De fundamentis astrologiae certioribus
Jean-Marie Blas de Roblès (2008) Là où les tigres sont chez eux, Zulma/Seuil
Гоце Смилевски (2002) Разговор със Спиноза, Колибри
Don DeLillo Point Omega
Pоint Omega може би се съотнася с Americana така като Cosmopolis с Underworld: кратка повторна вариация, реприза. Но ако в предишната двойка нивото на постигнатото оставаше върхово, то в новата контрастът е по-скоро разочароващ: В Омега липсва онази категоричност, с която гениалността (това е думата) на ДеЛило проличаваше в началото.
Самата книга препраща в една съвсем друга посока - Психо, класиката на Хичкок, преработена обаче във версията '24 Hours Psycho' . Лесно може да се припознае общата им схема от персонажи/ситуации: двама души от две последователни поколения живеят изолирано, към тях се присъединява млада жена, която рязко изчезва - по-нататък следва да се мислят различията. Днешните пищеши са израстнали пред екран, бил той телевизионен или на кино, но изключителното усещане за филмовото при Дон ДеЛило е демиургично, а не зрителско.
Боб Дилън Хроники т.1
За родените другаде не беше лесно да разберат какво говори Дилън във фима на Соркосизи. Но ето транскрибирано, авторизирано и преведено - четиво за маниаци, за носталгици и за любопитни. Какво пък толкоз намират у този Дилън?
Paul Auster Invisible
Боб Дилън в много от късните си записи звучи като собствената си пародия - така изглежда и Пол Остър напоследък. Формата на "чужд" ръкопис е неубедителната измислица, с която да пробутва собствената си недоработена книга. В света, т.е. в текста, на повествователя персонажите от ръкописа идват да опровергаят писаното там, а върху дребната интрига на думи-срещу-думи е наложена тромава игра на местоимения, за която Пол Остър от десетилетия ни говори.
Johannes Kepler De De fundamentis astrologiae certioribus↓↓
Кеплер, за когото сме учили още в училище, един от начинателите на Научната Революция, един феноменално проницателен и изобретателен ум. И за когото, подобно на Нютон с неговата страст по алхимията, се очертава далеч по-сложен портрет.Сега е Общоизвестно, че той се занимавал не само с астрономия - прословутите три закона на Кеплер - но и с астрология. Обаче само в досег с неговите текстове се изяснява какво той собствено разбирал под това название. Още преди физиката да се о(т)граничи като наука, неговият усет го води към една драстична ревизия. От системата на домовете, прогресиите и прогнозите - на кратко: традиционното съдържание - не остава практически нищо. Кеплер признава единствено моментното действие на едно или друго разположение на планетите, което е предварително изчислимо чисто астрономически и се проявява глобално. Днес е занимателно да се проследи аргументацията, убеждаваща ни, че Земята усеща аспектите и реагира, кактo той казва, подобно на някой rusticus, долавящ хармония в музиката.
Jean-Marie Blas de Roblès Là où les tigres sont chez eux
Едно упражнение по мизантропия и то на гърба на Атаназиус Кирхер - което е повече, отколкото трудно разпознаваемият цитат, взет за заглавие, може да подскаже. Обемист роман, с четири-пет паралелни сюжетни линии, хлабаво свързани през централния персонаж, който проучва неизвестна биография на Кирхер; събития от описанието на неговия живот се метаморфозират в случки от повествованието, понякога загатнати като ехо, понякога не толкова елегантно, а често пъти вероятно остават и неразпознати. Самият Кирхер, който минавал в своя 17ти век за един от най-ерудираните хора (кореспондира с Лайбниц, получава ръкописа "Войнич" и т.н.), днес е разпознат като лишен от критическо мислене претенциозен дърдорко.
Гоце Смилевски (2002) Разговор със Спиноза
Защо Спиноза да не е като всички останали хора? В послеслова към романа Смилевски признава, че не бил разбрал философията на Спиноза, но премълчава неразбирането си, че той е могъл да бъде така различен. Резултатът, противно на обявеното в алографния предговор, не е блестяща постмодерна книга, а, по признанието на автора, 'късното произведение на презрения романтизъм'. Caveat еmptor.
(оправдание да се говори за Смилевски тук е, че веднъж той повтаря Роблес с неговата фактология от 17в. и втори път - Остър с употребата на второ лице; за Кеплер щеше да има цяло есе, но не се получи)
вторник, 29 юни 2010 г.
'Астрономия' или 'астрология'
На доста места се среща едно твърдение в смисъл, че преди Модерните Времена между астрономия и астрология не правели разлика. Звучи напълно приемливо, ако това не ни интересува особено или пък не се замислим. Иначе скоро започва да изглежда подозрително, че има два синонима, съставни и близки по форма, които просъществуват рядом в течение на двайсетина века. Филолозите, без много да се задълбават, отдавна са провъзгласили тази неразличимост и често преводачите, без коментар, са подменяли едната дума с друга, докато по-версираните в материята видимо са приемали всичко на доверие. Историята се оказва заплетена, но може да бъде проследена: в 6 страници aкадемичен текст или по-долу в 6 реда разговорна проза.
Накратко: сочейки към звездите, Платон започва да говори, казвайки 'астрономия'. Идва Аристотел, пак сочи към зездите, но казва 'астрология'. Идват на мода Халдеите, които пък гадаят от звездите, а за това няма дума. По небесните въпроси, Аристотел бива повече или по-малко дискредитиран, а думата, която наложил, се оказва лишена от своето съдържание и придобива съвременното си, 'халдейско', значение.
Това е първият рунд и той е достатъчен да се проумее, че е имало три неща и две имена за тях. Римските автори, макар да са били наблизо, не успели да схванат случващото се. При преминаване през средновековието всичко се повтаря още веднъж: платоновата астрономия оцелява в квадривиума, с арабите се връщат гадаенето и един прокоментиран Аристотел. По времето на Кеплер, две хиляди години след Платон, историята на разноречието добива понятен вид.
ако някой има проблем с кирилицата, един преразказ с други букви в ArXiv или друг.