като очевидно продължение на предния пост:
четвъртък, 30 октомври 2014 г.
Систематиката на Вюймен
неделя, 17 август 2014 г.
Отвъд природата и културата: наследниците на Леви-Строс
Напоследък по Витошка често се забелязват живи статуи. Въпросът, който минувачите (сигурно) си задават, е какво би казал по този повод един Платон или Бодрияр? или Леви Строс?
петък, 21 март 2014 г.
За природата на нещата и думите
Passanante G.,The Lucretian Renaissance: Philology and the Afterlife of Tradition, Chicago:University of Chicago Press, 2011.
There are moments, rare and powerful, in which a writer, long vanished, seems to stand in your presence and speak to you directly, as if he bore a message meant for you above all others. Стивън Грийнблат неотдавна публикува популярна книжка, в която находката на Поджо Брачолини от 1417 - първия ръкопис на De Rerum Natura - се представя като особено знаичм момент от това, което днес се нарича Ренесанс. В предговора той се застрахова от предсказуеми критики, обяснявайки колко лично (благодарение на невротична майка) е неговото отношение към античния текст: вероятно е бил наясно, че в днешна в Америка самото упоменаване на идеите излагани от Лукреций пак е способно да предизвика истерични реакции (също както и тези, които са присъдили Пулицер на книжката). Праведниците, с избиваща по устите им пяна се гневят, - научно - най-много за това, че средновековието било окарикатурено, макар да е видно, че тяхната реална грижа е християнската догматика. Грийнблат като специалист се интересува от ренесанса, недокрай отчетлив исторически период, и му е необходим кoнтраст. Наблюдението (му), че именно ревностните християни са опазили ненавистния им Лукреций, е донякъде иронично, а от това апологетите, обратно, се опитват да правят капитал, макар по-основателно е да се подозира, че Лукреций е бил преписван единствено заради формата - език, древност- и без никакво разбиране. Видимо това продължава и през ренесанса, чак до началото на т.н. научна революция: едно педантично претърсване на оцелелите от 15в. копия, близо 50, показва, че бележките на ранните читатели са главно филологически и съвсем не спекулативни[1]. При това, доста изненадващо, освен Макиавели, липсват следи издаващи, че други читатели са се вълнували от атомите или атеизма - нещата, които днес изглеждат така очевидно важни в този текст. А това трае и до времето на Монтен, който е друго по късно изключение. Несъмнено, физиката на "нещата" е неубедителна и няма как от нея да се преминава обратно към метафизиката.[2] Но, възторгнати от латинския, ренесансовите хуманисти дори ползвали, макар за кратко, Лукреций като учебно помагало; през 19в. това се случва отново във франция и тогава един млад преподавател подготвя за часовете по реторика анотирано издание - това е е част от предистрията как Бергсон е получил нобеловата награда за литерaтура[3]. През 19в в разглеждането на атомизма / епикурейство паралелизмите изглежда са методологическа натрапчивост: Хегел прави паралел със стоицизма, Маркс пише за сравнението на Левкип и Демокрит[4], Бергсон - за различията между Лукреций и Епикур.Ce qui frappe le plus dans l'oeuvre de c'est une melancolie profonde.
Скоро след Грийнблат излезе по занимателната - и "постмодерна" - книга на Пасананте. Филологията, ако е сериозна дисциплина, се нуждае от 'следата', която няма как да не e материалистка, какъвто е и Лукреций. Интриговащата идея, че атомите са като буквите, Псананте споменава неколкократно, а тя се коментира още и от Бергсон. Доколкото Лукреции не използва чуждицата 'атом', а говори само за елементи (eLeMeNts) връзката не е прекалено оригинална, но пък в по късните времена, когато 'книга на природата' е клише, писане и автор изглеждат неизбежно свързани. За постмодернизма обаче е ясно, че текстът е реч, а не език - Лукреций би говорил за езика и неговия естествен произход. А за онова, което се е получило, може несъмнено да се приеме двусмисленото заключние на Бергсон: Le poeme de la nature est triste et decourageant.
Блележки
(отзиви, привличащи вниманието към книгата на Грийнблатт, са намираеми, примерно, в статията от wikpedia; в същия дух може да се препрочетн и Хегел, коментиран по-долу)
[1]Palmer A, Reading Lucretius in the Renaissance, J. of the History of Ideas, Vol. 73, 3 (July 2012) p.395, [Jstor]
[2]Johnson M., Wilson C., Lucretius and the History of Science in The Cambridge Companion to Lucretius, ed. P. Hardie and S. Gillispie, Cambridge UP, 2005 [PDF]
[3]Bergson H., Extraits de Lucrece, avec une introduction et commentaires, Paris: Delagrave, 1884 [pdf]
[4] Хегел Г., История на Философията,, т. 2, София:наука и изкуство, 1982, с 432-65; Marx K.Differenz der demokritischen und epikureischen Naturphilosophie, Thesis, 1841, (en)
неделя, 23 февруари 2014 г.
Ars longa, vita brevis
Tрилогии, тетралогии - кой ще ги чете, ако началото им не е многообешаващо...
Хавиер Мариас, Лицето ти утре
1 Треска и копие
2 Танц и сън
3 Отрова, сянка и сбогуване
София : Алтера, 2011-2:
Насим Талеб, Incerto, vols. 1-4
1 Надхитрени от случайността
2 Черният лебед
3 Прокрустовото ложе: философски и практически афоризми.
4 Антикрехкост: Как да излечем ползи от хаоса.
София: ИнфоДар, 2006-13,
Двама автори от средиземноморието, добили успех в англоезичния свят - там където днес единствено е възможен. Защо Хавиер Мариас е добил такава известност едва ли ще стане ясно от първата книга в поредицата, макар тя да е съвсем не лоша. С Насим Талеб е по-скоро обратното...
Cюжетния скелет и Bъплътената тема[1]. Виждайки, забелязвайки или дори наблюдавайки някоя личност в медиите, човек може да се впусне в съчиняването на историйки за нея, затова как би постъпила в определени ситуации и пр. От нещо твърде подобно илзглежда е породена и книгата на Мариас; на заниманието, може би пpосто писателски рефлекс, е придадена интриговаща форма - повествователят е вербован от 'неясна' британска служба, именно да дава мнение за това какво и как биха правили някакви хора, които е наблюдавал или интервюирал. Извън конструиране на правдоподобното обяснение, действие собствено няма, но когато читателят се оставя да бъде въвлечен в реалистката илюзия, книгата може да е четивна. На съдържателното повтаряне съответства (много добре) и стилистиката: на места са струпани по пет синонима или парафрази, а често се предлагат испански и английски варианти - повествователят и неговият основен събеседник са квалифицирани филолози; ако сюжетната идея е била прикрита, то темата e съвсем непосредствена - traduttore, traditore. Преводачите издават тайната на чуждия език, както в тайната служба талантливите издават бъдещето, както и двамата събеседници, които обсъждат историята на 20в. Още в самото начало Мариас демонстрира безотказността на похвата си: името Бертрам Тупра е претекст за няколко страници разсъждения кой и какъв би могъл да е той, като е ясно, че в текста по-нататък отговорът, дори да е изненадващ, пак е очевидно предопределен. Цялата изящна стилистика[2], както и владяната игра между фикционалното и реалното, колкото скриват толкова и издават мизантропията, с която (ни) привлича нетривиалната литература.
Всичко е точно. Неотдавна Насим Талеб беше нещо като рок-звезда на кономическите (сцени и) форуми. Първата му книгата е твърде безсъдържателна и повърхностна - вече изглежда суетно, но пък има стил: нещо като Хънтър Томсън на Уол Стрийт[3]. Интересните идеи в нея се само загатните и особено проницателни читатели биха могли да реконструират обосновката и продължението им, стига да са разгадали очертанията им. За останалите остава да потърсят всичко това другаде[4]. Талеб основно се занимава с изтъкване на случайността - че тя е достатъчно обяснение за твърде много случаи, нещо което предизвиква истерични реакции в общества, направили всичко и дори невъзможното за отричането й. Случайността е не само абстрактна, но и контраинтуитивна, а очакването на изненади и предвиждането на непредвидимото са предварително обречени занимания. Вероятностите може да изглеждат като въплъщение на ratio-налността, но те реално са съотнасяне на (не)желаното към (не)възможнот и няма кой да о-пределя и измерва едното или другото. На рулетката в Монте Карло няолко дни не се пада нула, явяват се все повече играчи, които залагат на нея, само че таванът пада; единственият оцелял умира от смях.
Паралелни Блежки
[1] Гонгоризъм
[2] В Тhe Рaris Review interview Мариас обяснява, че пишел текстовете си 'секвенциално', без да се връща / Javier Marias, The Art of Fiction, No.190 (2006) Interviewed by Sarah Fay
[3] Журнализъм
[4] На cайта си Талеб обявява генерическото име Incerto и там e окачил предварителния текст (300 стр; формули) на проекта, запълващ празнините в популярнитe му книги. Съществена част от възгледите на Tалеб е че следва да се правят опити реалността да се моделира чрез времеви редове, а не със стати(сти)чни разпределения.
събота, 25 януари 2014 г.
Epagomena hemera
В края на годината се явяват едни ‘излишни дни’ – още древноегипетската администрация ги е нарочила: те идват след като свършат 12те месеца по 30 дни, също както тринадесетият елемент идва след дузината. И след множеството реформи, или въпреки тях, в края/началото на годината доста хора успяват да се сдобият с допълнително ‘свободно’ време, което да запълват, примерно в дочитане или четене на случайни книги... Rachel Kushner, (2013) The Flamethrowers, Scribner Hunter S. Thompson, (1998) The Rum diary, Simon & Schuster John Banvillle, (1973) Birchwood, Vintage books
неделя, 29 декември 2013 г.
Самозванецът и неговото послание
Iain McGilchrist,The Master and His Emissary: The Divided Brain and the Making of the Western World, Yale Universemy Press (2009) - нито заглавието, нито авторът са прекалено разпознаваеми като предмет на интерес, но пък е добре известно, че човек нерядко пати от собственото си любопитсвото.
сряда, 27 ноември 2013 г.
Неща Витгенщайнови и Щури
Според Дейвид Марксън, Витгенщайн нямал котка, понеже хранел опитомена чайка, или обратно. Според Ален Бадиу, Витгенщайн нямал метреса, понеже имал антифилoсофия, но не обратно.
David Markson, Wittgenstein's Mistress, The Dalkey Archive Press, 1988Alain Badiou, L'Antiphilosophie de Wittgenstein , Caen: Nous, 2009
'Калейдоскоп' е клише, за съжаление изтъркано от безразборни употреби, но то би билo добър модел за книгата на Марксън: предлага ни се съзерцаване на колоритни фрагменти, подреждащи се в приблизително повторяеми структури. В ранна детска възраст зрелището първо впечатлява, но доста бързо губи атрактивност, а по-късно идва и разбирането за механизма на неговото пораждане; разбира се, след повечко години, поглеждайки в калейдоскопа, човек може да се окаже почти като Пруст, пленник на някакво изгубено време: 'Метресата на Витгенщайн' е nouveau roman, написан на английски с трийсетина години закъснение. С две думи: културен артефакт с безпроблемна структура и предназначение или - един чудесен роман, в който не се случва нищо.
Книгата е издадена в 1988, преди Гугъл да улесни компилирането на всемислими фактологически серии; отчитайки, че преди да излезе е била отхвърлена от петдесетина издатели, може да се предположи, че писането й реално е приключило години по рано, когато следният пасаж е звучал, навярно, някакси по познато: (102)
What I know is that Martin Heidegger once owned a pair of boots that had actually belonged to Vincent Van Gogh, and used to put them on when he went for walks in the woods.
I have no doubt that this is a fact either, incidentally. Especially since it may have been Martin Heidegger who made the very statement I mentioned a long while ago, about anxiety being the fundamental mood of existence.
So that what he surely would have admired about Van Gogh to begin with would have been the way Van Gogh could make even a pair of boots seem to have anxiety in them.
Even if there was only the smallest likelihood that a pair of boots Van Gogh used to wear were the same pair he also once painted a painting of, obviously.
Unless of course he had painted with only his socks on, that day.
Or had borrowed a second pair of boots.
And on third thought it may have been Kierkegaard's boots that I was thinking about, and Van Gogh who had owned those.
Дейвид Фостър Уалъс, който е между първите, оценили книгата на Марксън, се опитал е да я чете като текст вдъхновяван от Витгенщайн, теза която, меко казано страда от липса на убедителност. Но той все пак си е извоювал собствено реноме, и неговото есе е препечатано, въпреки цялата му несъстоятелност. "Маркизата излезе в 5 часа" е сбръхкласическият пример за тривиалност в романното писане. Откакто Валери го е предложил, той витае натрапчиво не само в теорията, но и в самата практика на пишещи: маркизата или маркизът, градинарят, кучето или кой да е субект/подлог; излезе, влезе, отиде или което и да е действие; в пет, четири или при други обстоятелства, специфицирани по един или друг начин. Светът, започва Трактатът на Витгенщайн, е това, което е налице: по скоро маркизата в пет, отколкото съсъществуващите алтернативи от книгата на Марксън.
Липсващият ключ? Die Möwen sehen alle aus, als ob sie Emma hießen.
Витгенщайн е нарисувал една карикатура на философията, след което с укорителен тон започнал да пита как можете да се занимавате с такова 'нещо'? И ранният и късният Витгенщайн, макар с известни различия са възприели тази антифилоска стратегия. Това е постановката на Бадиу, безспорна, ясна и кратка, - което му оставя време за занимания с по-странични работи, като например, коментар за други (анти)философи, постъпили по сходен начин, техни общи черти и пр. Дискурсът на витгенщайнологията прилича на говореното от героинята на Марксън, оплитаща се в съмнения, дали нещата са така иначе или обратно.
Категоричността на Бадиу контрастира с тези предъвквания и в петдесетина страници той успява да предложи повече интересни тези, отколкото се намират в същия брой 'аналитични' монографии. Една от разликите, които вълнуват Бадиу е стилът: Логико-Философският трактат е преднамерена книга, докато всичко останало - кашоните с бележки които изледователите преравят и издават в книжно тяло - е безформено и напълно безпредметно. По собствените му думи (макар и в превод, р.76): I do not really like this later book, and even less so, I must say, what it has become, to wit: the involuntary, undeserved guarantee of Anglo-American grammarian philosophy-that twentieth-century form of scholasticism, as impressive for its institutional force as it is contrary to everything that Wittgenstein the mystic , the aesthete, the Stalinist of spirituality, could have desired.
А като познавач на Лакан, Бадиу си позволява и една презрителна парафраза(p.96) на прословутия финал : In Wittgensteinian language, "woman" is that of which we cannot speak, and which we must therefore pass over in silence.още...
Абонамент за:
Публикации (Atom)