La Rentrée

Българският език е приел 'антре', съвсем субстанциално, и така се е лишил от мъгливото разбиране за 'рантре', а с него французите описват всичко делово, което наесен се възобновява. От училище вероятно им остава първоначалното разбиране за поредната учебната години, la rentrée des classes, после за ходенето на лекции, rentrée universitaire, и по-нататък какво ли още не. B литературния им бизнес обаче la rentrée littéraire е станало нещо чудовищно: в двата месеца след края на лятото във Франция се издават около 800-900 нови книги - депримиращо, както и целият сезон и всичко повтарящо се...

Феновете на Пинчън, доколкото са останали, четат с трепет подгряващи рецензии за очакваната (отвъдокеанска) книга; в категорията рейв ревю Ed Park, The Crying of West 79th Streeta междувременно и една биографична справка, хитровато илюстрирана Boris Kachka On the Thomas Pynchon Trail. Равносметката обаче подсказва, че завръщането на Пинчън се чака вече 40 години - след първите три гениални книги..

Още в преди ваканциите започна повторение на скеча "Хайдегер & Нацизма", този път на гърба на Дерида - от Жан Пиер Фей [Faye] (баща на Емануел Фей); повод става честването на 30 години от основаването на College international de philosophie, място където, според него, Дерида се явява като узурпатор, както и в авторството на термина 'деконструкция'. Няколкото статии в либерасион и един памфлет Lettre sur Derrida затихнаха в лятната скука но сега, сега е la rentrée...

една неотдавнашна рецензия предаде в недвусмислен вид американското възприятие за значими френски философи днес:

сянката на Дерида, с Хайдегер зад него, може би не е чак толкова дълга.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Геометричната алхимия на Платон (Тимей 53С-61С)

Когато човек за почивка оставя настрана разсъжденията за вечните същност и изпитва безобидно удоволствие като разглежда вероятните схващания за произхода на нещата, той би си създал в живота умерена и разумна забава. (Тим.59d)

Платон изглежда сам някакси допуска неговите непреходни трудове да бъдат фриволно употребявани, а несъмнено именно прословутият Тимей е особено подходящ за подобна цел. Един развлекателен прочит би следвало да отбягва общи места като проблемите за автентичност, за отношението Платон - Аристотел – традицията и прочие, неща, вероятно също толкова досадни за четене, колкото и за писане.

'Алхимията' на Платон в първо приближение може да бъде извлечена от три-четири страници и по-нататък да се сведе, примерно, до две основни твърдения:
1 Леките елементи (вода, въздух, огън) се превръщат един в друг.
2 Земята не се превръша в друго, а само участва в смесвания, в които има стабилизиращ ефект.
Ключовият въпрос за превръщането на металите, което собствено вълнува алхимиците, има недвусмислен отговор: то е невъзможно.
Още тук бие на очи разликата с повечето класически разбирания за четирите елемента: според Платон, между тях няма симетрично отношение. Структуралистки възгледи, дори съвсем примитивни, обясняват как от две последователни двойки опозиции се получават четири определения (00 01 10 11), които да бъдат кръстени с подходящи имена. В случая това ше са качестава, топло/студено, леко/тежко, сухо/влажно и пр.<1>, а имената – земя, вода, въздух, огън. Платон видимо е тръгнал по друг път и се уповава на своята математика. На четирите елемента съответстват четири правилни тела (куб, икосаедър, октаедър, тетраедър). Достъчно явно е различието на куба от другите три - те са 'делтаедри', състоят се от равностранни триъгълници, а той единствен - от четириъгълници. Това различие се тушира донякъде чрез разлагането на квадрата в триъгълници, което Платон прави, като предпочита и по-симетричното разделяне на квадрата - на четири, а не на два, правоъгълни триъгълника. Като по-нататъшна стъпка, без други аргументи, освен 'естетически', той приема, че и равностранните триъгълници в многостените "реално" се състоят от правоъгълни триъгълници, макар и от друг вид. Медианите в един равностранен триъгълник го поделят на 6 еднакви по вид части, правоъгълни триъгълници, които Платон описва най-напред чрез питагорова характеристика, казвайки, че квадратите на катетите са като 3:1 (54b). Тази геометрия дава лесен аргумент, защо земният елемент не се превръща в друг: от подреждане на равнобедрени правоъгълни триъгълници трудно се образува друг вид триъгълници; напротив от разностраните 3:1 триъгълници може да се направи равностранен. Субелементарната структура в стените на полиедрите обаче не играе по-нататък експлицитна роля в Тимей.
Превръщанията, които Платон описва, са аритметично напълно очевидни:
*От две части огън се получава една част въздух .
*От две части и половина въздух се получава една част вода. (56е)
Или 2х4=8 и 2.5х8=20; казано геометрически - от стените на два четиристена може да се направи осмостен; от стените на два и половин осмостена може да се направи двайсетостен. Запазването на броя стени e принципно, тъй като при директно слепване на два тетраедъра, полученото тяло, триъгълна бипризма, би било неправилно: едните върхове ще обединяват три стени, другите – четири. Анихилацията, потъването на две стени в обема, видимо е също така неприемлива, както и появата на нещо ex nihilo.
Преди задълбояването в подробности от алхимията може би си струва едно отклонение към самите тези тела, станали известни като «платонови». Те битуват в питагорейската традиция, като по времето на Платон Теетет ги е разглеждал по-внимателно и вероятно той му ги е разяснил. Но в този контекст се натрапва особено настойчиво името на Филолай, за когото се твърди, че от по-рано е знаел и отъждествяването им с елементите, включително това на космоса с додекаедър<2>. По този последен пункт обаче Платон е свръх лаконичен и единствено споменава, неговото изпозване за изрисуване (диазографеин) на цялото (пан) (55е). С Ксенократ идва и oтъждествяването с предполагаемия пети елемент, ефир/етерът<3>, който запълвал небесата и за който ще се твърди, че няма 'обратен'. Действително, ако четирите елемента са двойки противположности, маркирани с 0 и 1, лесно се изнамират техните 'обратни'. В средновековната алхимия петият елемент, квинтсенция, ефир или направо златото, са определяли със същия изключваш похват.
Без да споменава «течното сребро» (или 'живак'), Платон приема, че металите са прояви на водния принцип - те представляват икосаедри; както се рзбира, сортирането им по големина е това, което ги отличва един от друг. Водата се стои от най-малките и подвижните, златото - от големите. Никъде не се среща дори намек, че триъгълниците, изграждащи всичко, биха могли да променят големината си, така че да се реализира някакво 'алхимическо' превръщане. Платон разяснява по-обстойно съчетаването на земята с останалите елементи, и в това може да се разчете аналог на идеята за 'фиксиране'. Според класическата алхимия, за да се получи злато, е нужно подвижният метален принцип да се свърже подходящо със сяра, приемайки стабилна форма. Предположението, че земният принцип е в кубичността, прави подобна идея съвсем нагледна, макар и по по-друг начин. Освен че могат да изпълват плътно, без промеждутъци, пространството, кубовете, дори само струпани, изграждат една маса която изглежда доста стабилно. Онагледяването, разбира се, предполага обичайните условия, при които е познато поведението на веществото - триене, тежест и пр.
Алхимическите идеи за фиксиране на живака датират от много по-късни времена. При това средновековната дисциплина първоначално е аристотелианска, дошла през арабски източници. В учените среди логиката е на особена почит, а Платоновата система, с липсата на симетрия между четирите елемента, дори не изглежда логично. Доста скоро в обръщение обаче влизат редица трактати, които се определят, поне по заглавие, като 'Платонови' – известни са няколко различни Liber Platonis<4>. Къде и колко платонизъм има преди ренесанса е трудно да се реши, още повече когато латинският свят познава само началото на Тимей; преводът, останал от Халцидий, свършва точно преди изложението на геометричните спекулации, които стават достъпни едва с преводите на Фичино. Но тогава Ренесансът се оказва нещо като информационен потоп и всеки плува, доколкото може, като намира връзки и обяснения, според способностите си. Йохан Тритемий, един от типичните ренасансови многознайковци, нарича алхимията «астрономия инфериор». Кеплер по нататък използва петте тела за да обясни структурата на слънчевата система. Когато се разбира, че и Земята е планета, пространственото поделяне горе/ долу губи актуалност като обяснителен принцип.
Отличието на Платоновата система може би не е точно това, което бие на очи. Действително, ако чрез две последователни дихотомии се генерират 4 елемента в една система, то оставането при три обикновено издава, че, приложена към един от първите два, по-следващата дихотомия не е смислена. Така ако се предположи, че универсумът на Платон първоначално - и логично - е разделен на непроменлива и променлива част, то в първата ще са додекаедърът и кубът, а във втората – останалите форми. Додекаедърът е напълно непроменлив и неразложим<5>, докато кубът все пак се разлага на правоъгълни триъгълници - това е случаят с лавата, земята под временното действие на огъня. В променливия дял са делтаедрите, именно те се превръщат от една форма в друга, едни загиват, за да се породят други. Това, че те са от три разновидности, в Тимей остава просто като факт <6>. Платон принцино отхвърля подялбата горе/долу - в един сферично симетричен свят, както той изтъква, те наистина нямат смисъл (62c), за разлика от подялбата център/периферия. Тогава неговата вселена се очертава така: при центъра - земният принцип, кубовете, променящи се, но самотъждествено; около него - взаимопревръщащите се делтаедри и още по-нататък - всеобхватната периферия, мястото на додекъедъра, удържащ едно динамично постоянство, самят той напълно непроменлив.
Интерпретативната изобретателност идва след приемането на странния факт, че се търси някаква аналогия между системите на петте тела и на четирите елементи, макар да е очевидно, че корелирането им едно-към-едно е невъзможно, а двете прости решения, с премехване или добавяне, сякаш са еднакво неудовлетворителни<7>. Историцизмът може да конструира прост отговор – примерно, че Платон е получил на готово идеята и се е опитвал да я оправдае, независимо дали в първоначалната й формулиравка са били включвани имало само четири или всички пет тела.
Доказателството, че освен известните пет еднообразни изпъкнали многостени – такава е по-строгата експликация на прилагателното ‘платонови’<9> – други няма, не е прекалено сложно. То е канонизирано като Финал на Евклидовите Елементи и в това, отчитайки избора на заглавието, може да има умисъл.
Петте платонови тела, както в един момент е било установено, имат още едно интересно свойство: ако се изберат точките в центровете на стените на някое от тях, при свързването им се очертава пак платоново тяло. Този вид превръщаемост обаче е твърде ограничен, доколкото се получават две дуални двойки и остава тетраедърът, който е дуален на себе си. Безспорно обаче тази структурираност напомня идеята, че четирите елемента имат обратни, а петият – не.
Отграничаването на петте ‘платонови’ тела като клас също не е така непосредствено: кубоктаедърът, въпреки варварското си име, би могъл съвсем пълноправно да стои между четирите тела, приети за елементите. Хибрид между куб и октаедър, той се схваща може би най-лесно като изрязване на върховете на куб до средата на ръбовете. Не е трудно да се съобрази и по-нататък, че същата операция приложена към окатедъра дава същото тяло. Освен че тази перспектива изглежда алхимично, според едно свидетелство Платон е бил запознат и с тази конструкция<10>. Трите архимедови тела, стоящи резонно между куба и октаедъра, загатват за трудно обозрими усложнения, които заплашват да погълнат простоватия свят. При нестрогите аргументи, в които тече дискурсът на Тимей, с малко въобръжение и без никакво насилие всичко би могло да се окаже съвсем друго.


+ a different english version.pdf here


Бележки

<1> Вж Аристотел За пораждането и загиването (330b)
<2> Авъл Гелий предава, че Тимон (Флионтски) обиждал Платон твърдейки, че бил платил скъпо за някаква питагорейска книжка, от която преписвал за своя Тимей (Атически Нощи III.17). Почти сигурно авторът й ще е бил Филолай, но пък не е сигурно дали визираният е Платон, а не неговият племенник, Спевсип, който оглавил Академията. В Аритметически теологумени, съчинението с неизяснено авторство, се споменава именно за Спевсип, че “съставил елегантна книжка от питагорейски писания, които били особено ценени тогава, и особено от тези на Филолай; озаглавил я За питагорейските числа: в първата половина изложил изящно простите числа, многоъгълните и всички видове плоски числа, обемните и петте вида фигури, които са са приписани на елементите във вселената (За декадата). Аеций предава сведенията за Питагор, дошли през филолай: «за петте вида твърди тела, които се наричат също 'математически', от куба, който е квадратно тяло със шест стени, е направена земята; от пирамидата – огъня; от тялото с осем стени – въздуха, от искосаедъра, който е с 20 стени – водата и от додекаедъра, който е тялтот с 12 стени, върховната сфера ба вселената. Платон дори в това мнение следва Питагор» (За мненията на философите, кн. II гл.6.3).
<3> В Тимей (58d) Платон споменава 'етер'/ефир, «който е най-прозрачният въздух» – с което ще го определи и като октаедър.
<4> Singer D. W., Alchemical treatises bearing the name of Plato, Ambix (1946)p. 115
<5> По-късни коментатори са спекулирали как петоъгълниците са изградени от правоъгълни триъгълници: Alcinous, The Handbook of Platonism (ed. Dillon, J. M., Oxford University Press, 1995) c11; Plutarch, The Morals: Platоnic Questions V, (vol. 5 1878); De defectu oraculorum, c33, 428A; вж. Heath G., History of Greek Mathematics, Oxford 1921, vol.1, p. 296. В този спекулативен дух би могло да се предложи, че те се състоят от по пет двойки триъгълници, чиито ъгли са 5:3:2 Така те ще са в логичната подредба 2:1:1, 3:2:1, 5:3:2, известна като редицата на фибоначи; Плутарх напомня за топката от 12 части, а така додекаедърът е упоменат и във Федон (110В), диалог който мимоходом споменава името на Филолай
<6> При все че сигурно може да бъде измислено по-нататъшното логическо структуриране до три, едно градиране повече/по-малко вече генерира от стандарта, нулата, две отклонения; вж също Аристотел, цит. съч. 330b15
<7> Една странична хипотеза предлага, че пасажът 55C–D за ‘петте свята’, които се оказват един, имплицира комбинаторно изброяване на групираните по четири пет тела: само едно се оказва удачно, вж. Paparazzo E. (2011), Why Five Worlds? Plato's Timaeus 55C–D, Apeiron. Vol.44, Iss. 2, р. 147–62
<8> Проницателно е наблюдението на Котрц, че додекаедърът е космос, защото от двадесетте му върха лесно се отделят осем (20-6х2), които да оформат куб, и от тях 4, които да задават тетраедър т.е. ходът петоъгълник, квадрат, равностранен триъгълник (а превръщанията от разложен тетраедър именно бяха описани); Kotrc R., The Dodecahedron in Plato’s Timaeus, Rheinisches Museum fur Philologie. n.s.: 124:3/4 (1981) 212
<9> Исторически находки недвусмислено свидетелстват, че петте правилни тела са известни дълго преди класическите цивилизции, вж. Lloyd D. R, How old are the Platonic Solids?, J. of the British Society for the History of Mathematics, 27:3, (2012), 131-140. Отеделянето им като обособен клас е несъмнено гръцко постижение, но остава неясно какви други интересни многостени (архимедови, каталанови, звездообразн и пр.) са известни по това време.
<10> Хийт споменава за това като мнение на Архимед предадено от Херон, вж. Heath G., History of Greek Mathematics, Oxford 1921, vol.1, p. 295. Ако отрязването е също така неприемливо както слепването, нищо не пречи кубоктаедърът да се опише като тялото, породено от срещането във всеки негов връх на два квадрата и два равностранен триъгълник.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

В началото и по начало

Пиер д'Аи (1350-1420) е известен най-вече с това, че "вдъхновил" Колумб за неговото откривателско пътуване и, също, че "предсказал" френската революция. Подобни "факти" при по внимателно вглеждане обаче се оказват артефакти, ако ли не изцяло спорни интерпретации. Като добре запознат с пространството и времето, д'Аи е автор и на една figura celi tempore principii mundi / 'картина на небето в началото на света' - преполагаем "хороскоп на света". Да се разбере, какво да очаква светът или поне дали за неговото явяване е избран най-подходящият миг, са опити, които се натъкват на неочаквана трудност. Във фигурата, която д'Аи представя, Меркурий се оказва там, където никой астроном не го е виждал, на 56 градуса от Слънцето...
Измислянето на някое простичко обяснение, примерно, грешка на преписвач или невежество на автора, разбира се не е трудно, а и тогава тежестта за оборването му пада върху опонентите. Все пак преположението за лапсус при преписването на необичайни символи е спорно: непривичното предизвиква вниманието, също колкото и го отклонява. Така или иначе, същото разположение се открива на поне три различни копия[1], което най-малкото връща грешката близо към началото, сиреч автора. Д'Аи обаче, рядкост за времето си, е преглеждал и пазил своите ръкописи, което навежда към идеята за умисъл ... и невежество, макар че по-милостиво би могло да се говори за "объркване". Действително, между хороскоп и thema mundi, както и теория за екзалтациите има разлики, което ще рече и поле за обърквания на непосветения.

Няколко години по-късно, връщайки се към разглежданията, в чийто контекст се появила фигурата д'Аи предлага една "alia figura" / друга картина на небето в началото на света. В нея достатъчно недвусмилено се разпознава едно графично – образно- представяне на екзалтациите, такива каквито арабската астрологията традиционно ги предава[2]. При тях на Меркурий е отредено място в средата на Дева, докато Слънцето е в средата на Овен: това са някакви особени точки, в които атрибутите на планетите 'се екзалтират' - стига те да са там, което не се случва едновременно за всички. Помъдрелият кардинал обаче възпроизвежда схемата, като този път премества Меркурий в правдоподобна близост до Слънцето. Сравняването на по-ранната и 'другата' фигура, както и на списъка с екзалтации показва, че още първия път кардиналът е преписал правилните числа за всяка от планетите, които е размествал сякаш по свое усмотрение.

Идеята за thema mundi е популярна още в римско време, намира се у Матерн и, най-вече, Макробий[3]: стройно графично представяне на седемте планети в един полукръг, всяка в средата на следващите се по ред знаци. Избраната част от кръга е нощната, под хоризонта, като, започвайки с асцендента в средaта на Рак, се изреждат Луна, Слънце, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Строго симетричната схема е нереална, тъй като разстоянието Слънце - Меркурий пак е малко над допустимото (27.8), но също, и по-осезаемо, това между Слънцето и Венера. Единствено Меркурий обаче се оказва там, където се преполага, че се случва неговото екзалтиране.

Средновековието сякаш се колебае между разбирането на тема мунди като хороскоп[4] и убеждението, че в 'началото' - което то собствено разбира и като «раждане» - планети са на най-удачните места, сиреч в екзалтациите. Изкуствоведите посочват примери за такива астрономически невъзможни конфигурации, изобразяващи възгледи, как нещата стоят по начало или в началото [5]. Видимо доминиращата идея, е че истинското място на Слънцето ще да е в Овен, който е в средата на небето, а всичко останало е както дойде. Собствено християнската митология е сгъстена към пролетното равноденствие, така че, понятно е и началото на света да е там; Лъвът и без това не е приятел на християните, така че преместване на Слънцето в схема, която представя силите, а не нещата,въобще не е проблем.

Самите астролози при липса на надеждни дати практикуват т.н. ректифициране – изправяне на времето. Така, когато Варон се бил допитал до своя познат Тарутий за хороскопа на Рим, получил експертното му мнение, че началото на Рим стои близо до есенното равноденствие - адекватното разположение на планетите съответствало на датите 3-5 октомври 754 пр.н.е. По-късни автори, достоверно осведомени, че събитието се случило през пролетта, с лекота записват Слънцето в Овен вместо Везна[6] - и ректифицираният хороскоп става чиста фикция. На този фон, нелепата конструкция, предложена от Кардинал д'Аи, започва да изглежда сякаш съвсем порядъчно.

Бележки
Трудовeте Пиер д'Аи не се радват на издателски интерес и съответно писаното за него не е прекалено много; практически всичко от обсъжданото може да се намери в книгата на Laura A. Smoller, History, Prophecy, and the Stars: The Christian Astrology of Pierre D'Ailly, 1350-1420. Princeton University Press (Princeton, NJ; 1994)
[1] Vigintiloquium de concordia astronomice veritatis cum theologia, Venice, Erhardus Ratdolt, 1490 [ Warburg, FAH 1620] (p27);. Tractatus de concordia astronomice veritatis cum theologia, Nancy: Bibl. municip., inc.59; Vaisse D., Un traité d’astrologie écrit à Toul en 1414 : le Tractatus de concordantia theologie et astronomie de Pierre d’Ailly », Études touloises, n° 95; Tractatus de imagine mundi et varia ejusdem auctoris et Joannis Gersonis, Louvain, от който е и фигурата възпроизведена в Smoller p. 67.
[2] Alchabitius, Libellus isagogicus Abdilazi, (1512). "Alchabitius cum commento noviter impresso In Johannes Hispalensis Opera; също Albiruni, The Book of Instruction in the Elements of the Art of Astrology, ch.443 Exaltation and fall of the planets, London: Luzac & Co. 1934.
[3] Maternus, Matheseos libri octo, III.1; Macrobius, коментар към Somnium scipionis, кн 1. гл 21
[4] 'тема' е това, което ма'тема'тиците правят.
[5] Lippincott K., Giovanni di Paolo's 'Creation of the World' and the Tradition of the 'Thema Mundi' in Late Medieval and Renaissance Art, Burlington Magazine 132 (July 1990) Number 1048, p.460
[6] Grafton A. and Swerdlow N., Technical chronology and astrological history in Varro, Censorinus and others, Classical Quarterly, NS 35 (1985): 454-65.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Интерференции

От кръглите годишнини, споменати в предходния, януарски, пост като че ли само тази на Камю реално набира видимост[1]. Дотам, че заплашва изцяло да затъмни една друга - на Клод Симон, също роден в 1913, също нобелист, и също някакси много френски. Интересът към Клод Симон обаче клони към нула, докато Камю е лесно разбираем и за следващите поколения[2]. Вместо чисто статистическа близост, по-занимателно може би е, да се издири някаква 'субстанциална връзка', примерно, че подбиването на Сартър е част от днешната стратегия в извисяването на Камю[3], Сартър, който се е впечтлявал от Фокнър, моделът на Симон. Подхваната така скучновата годишнина на Камю може да бъде възел, извеждащ към Дидро и другите вече поменавани. Камю, разбира се, е чел Дидро и един американски любител дори е посветил на това статия, само че не стига отвъд отбелязването на някакви 'прилики' между Падането и Племеника на Рамо[4]. За този роман (пък и въобще) Камю несъмнено се вдъхновява от Достоевски, у когото се откриват далеч по-отчетливи следи от Дидро (обаче пътят нататък е на руски[5]). A пък книгата на Рене Жирар, друг рожденник, е Критика от подземието и едно от ранните му есета там е за Падането - колко по-високо е то от Чужденецът. За него Жирар елегантно казва "започва като Господин Тест и завършва като Чатъртон"[6]...
Сигурно и Игълтън може да бъде намесен в тази компания, но пък защо да не считаме, че Симон достойно го е отместил. Разбира се, той споменава Камю, не веднъж, но не личи да е бил реално впечатлен: като млад е имал друга нагласа, а на стари години, когато съчинява книжлета като "Смисълът на Живота"[7], упоменаването на "абсурда" е в дистанцията на постмодернизма. С цялата възможна сериозност на тази тема още през 1971г. е поведен Симпозиум на АФА, където Томас Нейджъл е прочел своя доклад "Абсурдът"[8], чийто ироничен тон обаче изглежда е изпреварил времето.

Бележки
[1] в български периодични издания от началото на годината, и след Литературен Вестник, списанията Съвременник, , Факел, Следва;
[2]като куриоз може да се отбележи, че Фредерик Джеймсън е писал за Симон, Jameson F., (1991) Reading and the Division of Labor, in Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism, Durham: Duke UP, p.131; все пак има асоциация читатели на Симон, двуезична, а за Камю на разните езици, английски,или френски;
[3] нашумелият пример е Мишел Онфре, чиято книга се радва на присъствие из мрежата (Onfray M., L'ordre libertaire: la vie philosophique d'Albert Camus, Paris: Flammarion, 2012
[4]Stolbach R., The Fall and Diderot’s Rameau’s Nephew, Journal of Camus Studies (2011), 1, p. 175
[5]...no comments
[6] Girard R., Critique dans un souterrain, Lausanne: L'age de l'homme (1976); Girard R., Camus's Stranger Retried, PMLA, Vol. 79, No. 5 (Dec., 1964), pp. 519-33: "L'Etranger begins like Monsieur Teste and it ends like Chatterton" (p527);[Jstor]
[7] Eagleton T/, The meaning of life, Oxford UP Inc., New York, 2007 (p101)
[8]Nagel T., The Absurd, J. of Philosophy, v. 60 (1971) Iss.20, pp. 716-27 [pdf] (The meaning of life, APA Symposium, Dec. 29, 1971)

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

2013

След като Светът пропусна удобния момент да свърши по един уж-закон(омер)ен начин, сега се отваря перспективата за някакъв неясен брой години нелепости и шум. Като начало и при липса на друго, 2013 пpедлага неизчерпващата се възможност за отбелязване на разни годишнини - примерно: 100 от рождението на Камю, 300 за Дидро, 90 за Рене Жирар, 70 за Тери Игълтън и тук всеки скучаещ може да добавя още и още.

Туберкулозата и театъра са две от нещата, които донякъде тайно сближават Албер Камю и Ролан Барт. Разбира се има и много по-очевидни - като начало: съпротивата срещу прилагателното; в един свят в който рекламата и/или пропагандата започнват да добиват измеренията на натрапчивост, изобличаването думите, валоризиращи скрито или открито, е очевиден ход. Сблъсъкът между двамата обаче се оказва поскоро политически, отколкото идеологически; по-нататък Барт ще стигне до ницщеанското прозрение, че езикът е неизбежно метафоричен, ще каже нещо и за фашистката му природа, след което ще се оттегли между снимките и катинките, до момента, в който една кола.... След като се изпокара с интелектуалната левица[1], Камю ще запази единствено близостта си с анархистите[2] и ще се отдаде на писaтелство. А и то видимо ще му се отдаде, доколкото сега е ясно, че интертекстуалността се проявява в интересни форми при автор, който може би има своите комплекси. Изрезката от вестник, която Чужденецът чете и препрочита, става по-късно цяла пиеса за Недоразумението. Но от някъде Камю изглежда е чул за писаното от Карол-Хуберт Ростворовски, дори и за това, че писал пиеса за Калигула. Междувременно кореспондира с Франсис Понж и може би несъзнателно гради образ за писателя, срещащ непреодолими спънки за своето писане и които, в негово отлагане, писмено обяснява. Може би така Жозеф Гран[3] се появява в Чумата и несъмнено е литературен герой от калибъра на Пиер Менар, при все че не завоюва слава като неговата - напротив, сякаш, всички го забравят. Падането е разбира се върхът, фиксиран преждевременно, добре известно е, от една кола. А там следите на Бодлер и Бийте бедните има с какво да занимават по-взискателните читатели[4] - на текстове, не на романи.

Дидро е досадник, доказано е - щом Гьоте ентусизирано го превжда и Хегел го цитира, като че ли го знае наизуст[5]. В терминологията на Барт той е пишещ, не писател; а пишещият винаги пише нещо - Писмо върху слепите, което Дерида ще упоменава в кураторския текст към своята изложба в лувъра "Слепите в живопистта"[6], а оттам към Брьогел и неговата картина, за която пък Герт Хофман е написал роман или към мита за Персей и съзвездието, в което е Алгол и древноегипетските хемерологии, за които сякаш звездата е важна[7]. Или статия за Енциклопедията, примерно, и така превежда Лайбниц обратно на френски от латинския, в който немските ученици на Волф старателно го били превели. За 300 години куриозните случките са се нароили и дори покрай Дидро може да изкочи нещо нещо забавно...

Преди около 40 години Рене Жирар е бил оригинален и интриговащ автор, поне такова беше все още впечатлението у нас десетина години по-късно[8]. Когато дефицитът от информация бе преодолян, нещата вече изглеждаха доста по-различно: някаква леко маниакална обсесия, приобщена към християнските фундаменталистики - от което всеки разумен човек ще избяга, надалеч. Сега Жирар става на 90 години, вече е безсмъртен и доста неинтересен. За разтуха остава да се четат писанията на неговия първи докторант Ерик Ганс, с когото, както се разбира, той имал сериозни несъгласия - все пак.

A Тери Игълтън, който също успяваше да занимава четяща публика, понякога с идеи, понякога с фрази, напоследък пък се присеща за католическото си детство - тема, с която вероятно ще го забравим съвсем.

И ако някому беше по-интересно, тук можеше да има нещо[9] за снимките-картинки на Джеф Уол...

Бeлежки
[1]Лансон Ф., Чумата да го тръшне, Литературен Вестник, #2/2013
[2]Magnone F., Albert Camus, compagnon de doute (Dazibaoueb)
[3]Onfray M., L'Ordre libertaire, la vie philosophique d'Albert Camus (Paris: Flammarion, 2012 (595 p.))
[4]Ellison D., Camus and the Rhetoric of Dizziness: "La Chute", Contemporary Literature Vol. 24, No. 3 (Autumn, 1983), pp. 322-348 Jstor
[5]Хегел Г., Феноменология на духа, София: Н.и.И, 1969, сc.437, 464, 484..
[6]Derrida J.,Memoirs.html of the Blind
[7]Jetsu L. et al, "Did the ancient egyptians record the period of the eclipsing binary Algol - the Raging one?" arxiv.org
[8]Жирар Р., Насилието и свещеното (1972), гл.10
[9]DeBolle L.,Jeff Wall and the Poetic Picture:, Rhizomes, Issue#23/3012

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Неясни цветя

Габриеле Тергит, Малка културна история на цветята, София: Земиздат, 1967
Волфганг Улрих, История на неостротата, София: Изток – Запад, 2012
Paul Auster, Le voyage d’Anna Blume, Paris: Actes Sud, 1993


Дали светът не е прекалено малък: покрай четенето една антикварна книга за цветята дойде ‘История на неостротата’ - нищо общо, освен това, че на корицата й има фотография от Ана Блуме, име запомнено от един ранен френски превод...

Тергит Г., Малка културна история на цветята (прев. Йосиф Клайн; худ. Е. Босяцки), София : Земиздат, 1967 [тираж 7070] / Kleine Geschichte der Blumen: Kaiserkron' u. Päonien rot, Frankfurt am Main, 1958.
На моменти историята на цветята звучи като експериментална проза, повествование от някакъв idiot savant, аутист, или субнормален гений. Трудно е да се каже доколко заслугата е на авторката, иначе невзрачна писателка или на преводача – специалист, но подчертано не по езика на превода.
Историята собствено е съвсем схематична и добре известна: през античността към цветята е засвидетелстван всестранен интерес – естетически, практически, интелектуален, но през варваро-християнските времена от него не остава нищо и едва с ерата на пътешествията и ренесансът той отново се завръща, този път с изобилие и излишък. Произходът на имената, употребата и отношението в един или друг край на Европа или света по едно или друго; анекдоти и тривиалности, струпани в приблизително хронологичен ред и предадени с език, чийто чудатости развеселяват разколебаващия се читател. Антология, флорилегиум, букет, няколко цветисти метафори за тази своебразна колекцията от текстовете, писани вероятно по разни поводи и различни времена. Разсъждения в духа на Леви-Строс за цветята като феномен на границата природа/култура и пр., оттук изглеждат безкрайно далеч. В маниера на книгата внимание по-скоро би заслужил примерно факта, че софийската улица "Букет" в квартала е все още известна като Домуз дере или че с псевдонима Тергит е кръстена променада в Потсдамер плац.


Улрих B., История на неостротата София: Изток – Запад, 2012
Автопортретът на Едвард Щайхен (1901) и серията 18 октомври 1977 (1988) на Герхард Рихтер са два впечатляващи артефакта, носещи история, чиито крайща свободно се веят. Неяснотата и неостротата като оптически феномен - а може би и като умствена нагласа - несъмнено играят забележителна роля сред „изящните” (по настоящем „визуални” изкуства). Заедно с това, употребата им в реториката на истината и рекламата, задава тема, сама по себе си интриговаща с това, че някой е съумял да публикува цяла книга за нея. (Още Пояснения и дистинкции)


Auster P., Le voyage d’Anna Blume, Paris: Actes Sud, 1993 / In the Country of Last Things, 1987
По времето когато излезе този превод на ранната книга на Пол Остър, чуденето беше дали той някакси не препраша към дадаистката поема на Швитерс. Сега дойде и проблемът има ли и някаква връзка с фотографката Ана Блуме. Подобни въпроси са от ерата преди интернет и назад във времето, където препраща препрочитането на един сякаш постмодерен роман.
(The NYTimes review (17May1987); впрочем Дон ДеЛило се е вдъхновил от серията на Рихтер за един разказ който загатва Точката Омега.)

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Истинският номер - 2

Шумът, който вдигат обувките на Ван Гог, изглежда е актуален: освен в театралната им френска поява тази пролет, те се откриват и в още две събития. През миналата година сe забелязват на корицата на една книга и в края на това лято - покрай една експозиция в Йоханесбург, наречена Pointure. Там е бил проведен и семинар, за чието съдържание може да се гадае, но цялостната насока зададена от закачката на Дерида прави вероятността за интересно развитие на темата доста ниска. Съвсем не така обаче стоят нещата с книгата: Heidegger, Art, and Postmodernity издадена в престижно университетско издателство, съответно и от университетски преподавател, бил той и от Ново Мексико. Иейн Томсън/Iain Thomson, неиният автор, освен това е успял да завоюва и известна популярност пишейи статията за Станфордската философска енциклопедия Heidegger’s aesthetics(2011), която се опира и на не малобройните му публикации.
Майер Шапиро, в своята обвиняваща статия, цитира авторитарната декларация, с която Хайдегер защищава своя прочит: “Би било най-лошата илюзия да си въобразим, че именно нашето описание, доколкото е субективна дейност, е възпроизвело всичко, така че след това да може да бъде нанесено в картината”. И сам коментира: “За жалост философът сам се е поддал на илюзия: от тази среща с платното на Ван Гог той е извел една вълнуваща серия от образи, свързващи селянина и земята, но е очевидно, че те не изразяват съкровеното чувство въплътено в платното, а произтичат от една проекция на хайдегеровото възприятие, присъщо само нему”(199). Изпреварващата защита на Хайдегер, както по- късните коментари посочват, по една перверзна логика е и предателство: ако не си даваше сметка, че неговата интепретация е проекция или фантазъм, авторът й не би се сетил да я предпази от това обвинение.
Казусът по тази линия не изглежда особено перспективен, обаче Томсън е изобретил един причудлив довод, който има шанс да влезе в ръцете на опонентите : колко екстравагантно може да бъде пристрастието.
Отбелязвайки, както и Шапиро, че в текста на Въведение в Метафизиката се среща още едно позоваване на на обувките на Ван Гог, Томсън обръща внимание на приведената там асоциация: “човек се озовава изведнъж насаме с онова, което е там, като че ли самият той в късна вечерна есен, когато догаря последният огън от картофена шума, се връща от полето с мотика на рамо” (Ш.204;T.113;(IM 37–8/GA40 38)). Според него това съвсем не е проекция, а се открива в дясната обувка, нарисувана от Ван Гог. Там Томсън вижда селянка с боне, мотика на рамо и, зад нея, догаряш огън. С известни уговорки за скрити картинки, сублиминална перцепция и настояване, че следва да се гледа оригиналното платно с неговите дебели мазки, той обявява, че така Хайдегер се оказва обосновано прав. Една постмодерна мистификация, (каквито им у Дерида) едва ли би била така подчертавана както го прави Томсън: освен че привежда едър план от репродукцията на съответното място в текста (fig5/p114), той се връща към своето откритие още веднъж в края на главата (n74/p120) и втори път в края на самата книга(p217).
+english version

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...