Пиер д'Аи (1350-1420) е известен най-вече с това, че "вдъхновил" Колумб за неговото откривателско пътуване и, също, че "предсказал" френската революция. Подобни "факти" при по внимателно вглеждане обаче се оказват артефакти, ако ли не изцяло спорни интерпретации. Като добре запознат с пространството и времето, д'Аи е автор и на една figura celi tempore principii mundi / 'картина на небето в началото на света' - преполагаем "хороскоп на света". Да се разбере, какво да очаква светът или поне дали за неговото явяване е избран най-подходящият миг, са опити, които се натъкват на неочаквана трудност. Във фигурата, която д'Аи представя, Меркурий се оказва там, където никой астроном не го е виждал, на 56 градуса от Слънцето...
Измислянето на някое простичко обяснение, примерно, грешка на преписвач или невежество на автора, разбира се не е трудно, а и тогава тежестта за оборването му пада върху опонентите. Все пак преположението за лапсус при преписването на необичайни символи е спорно: непривичното предизвиква вниманието, също колкото и го отклонява. Така или иначе, същото разположение се открива на поне три различни копия[1], което най-малкото връща грешката близо към началото, сиреч автора. Д'Аи обаче, рядкост за времето си, е преглеждал и пазил своите ръкописи, което навежда към идеята за умисъл ... и невежество, макар че по-милостиво би могло да се говори за "объркване". Действително, между хороскоп и thema mundi, както и теория за екзалтациите има разлики, което ще рече и поле за обърквания на непосветения.
Няколко години по-късно, връщайки се към разглежданията, в чийто контекст се появила фигурата д'Аи предлага една "alia figura" / друга картина на небето в началото на света. В нея достатъчно недвусмилено се разпознава едно графично – образно- представяне на екзалтациите, такива каквито арабската астрологията традиционно ги предава[2]. При тях на Меркурий е отредено място в средата на Дева, докато Слънцето е в средата на Овен: това са някакви особени точки, в които атрибутите на планетите 'се екзалтират' - стига те да са там, което не се случва едновременно за всички. Помъдрелият кардинал обаче възпроизвежда схемата, като този път премества Меркурий в правдоподобна близост до Слънцето. Сравняването на по-ранната и 'другата' фигура, както и на списъка с екзалтации показва, че още първия път кардиналът е преписал правилните числа за всяка от планетите, които е размествал сякаш по свое усмотрение.
Идеята за thema mundi е популярна още в римско време, намира се у Матерн и, най-вече, Макробий[3]: стройно графично представяне на седемте планети в един полукръг, всяка в средата на следващите се по ред знаци. Избраната част от кръга е нощната, под хоризонта, като, започвайки с асцендента в средaта на Рак, се изреждат Луна, Слънце, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Строго симетричната схема е нереална, тъй като разстоянието Слънце - Меркурий пак е малко над допустимото (27.8), но също, и по-осезаемо, това между Слънцето и Венера. Единствено Меркурий обаче се оказва там, където се преполага, че се случва неговото екзалтиране.
Средновековието сякаш се колебае между разбирането на тема мунди като хороскоп[4] и убеждението, че в 'началото' - което то собствено разбира и като «раждане» - планети са на най-удачните места, сиреч в екзалтациите. Изкуствоведите посочват примери за такива астрономически невъзможни конфигурации, изобразяващи възгледи, как нещата стоят по начало или в началото [5]. Видимо доминиращата идея, е че истинското място на Слънцето ще да е в Овен, който е в средата на небето, а всичко останало е както дойде. Собствено християнската митология е сгъстена към пролетното равноденствие, така че, понятно е и началото на света да е там; Лъвът и без това не е приятел на християните, така че преместване на Слънцето в схема, която представя силите, а не нещата,въобще не е проблем.
Самите астролози при липса на надеждни дати практикуват т.н. ректифициране – изправяне на времето. Така, когато Варон се бил допитал до своя познат Тарутий за хороскопа на Рим, получил експертното му мнение, че началото на Рим стои близо до есенното равноденствие - адекватното разположение на планетите съответствало на датите 3-5 октомври 754 пр.н.е. По-късни автори, достоверно осведомени, че събитието се случило през пролетта, с лекота записват Слънцето в Овен вместо Везна[6] - и ректифицираният хороскоп става чиста фикция. На този фон, нелепата конструкция, предложена от Кардинал д'Аи, започва да изглежда сякаш съвсем порядъчно.
Бележки
Трудовeте Пиер д'Аи не се радват на издателски интерес и съответно писаното за него не е прекалено много; практически всичко от обсъжданото може да се намери в книгата на Laura A. Smoller, History, Prophecy, and the Stars: The Christian Astrology of Pierre D'Ailly, 1350-1420. Princeton University Press (Princeton, NJ; 1994)
[1] Vigintiloquium de concordia astronomice veritatis cum theologia, Venice, Erhardus Ratdolt, 1490 [ Warburg, FAH 1620] (p27);. Tractatus de concordia astronomice veritatis cum theologia, Nancy: Bibl. municip., inc.59; Vaisse D., Un traité d’astrologie écrit à Toul en 1414 : le Tractatus de concordantia theologie et astronomie de Pierre d’Ailly », Études touloises, n° 95; Tractatus de imagine mundi et varia ejusdem auctoris et Joannis Gersonis, Louvain, от който е и фигурата възпроизведена в Smoller p. 67.
[2] Alchabitius, Libellus isagogicus Abdilazi, (1512). "Alchabitius cum commento noviter impresso In Johannes Hispalensis Opera; също Albiruni, The Book of Instruction in the Elements of the Art of Astrology, ch.443 Exaltation and fall of the planets, London: Luzac & Co. 1934.
[3] Maternus, Matheseos libri octo, III.1; Macrobius, коментар към Somnium scipionis, кн 1. гл 21
[4] 'тема' е това, което ма'тема'тиците правят.
[5] Lippincott K., Giovanni di Paolo's 'Creation of the World' and the Tradition of the 'Thema Mundi' in Late Medieval and Renaissance Art, Burlington Magazine 132 (July 1990) Number 1048, p.460
[6] Grafton A. and Swerdlow N., Technical chronology and astrological history in Varro, Censorinus and others, Classical Quarterly, NS 35 (1985): 454-65.
понеделник, 27 май 2013 г.
В началото и по начало
четвъртък, 25 април 2013 г.
Интерференции
От кръглите годишнини, споменати в предходния, януарски, пост като че ли само тази на Камю реално набира видимост[1]. Дотам, че заплашва изцяло да затъмни една друга - на Клод Симон, също роден в 1913, също нобелист, и също някакси много френски.
Интересът към Клод Симон обаче клони към нула, докато Камю е лесно разбираем и за следващите поколения[2]. Вместо чисто статистическа близост, по-занимателно може би е, да се издири някаква 'субстанциална връзка', примерно, че подбиването на Сартър е част от днешната стратегия в извисяването на Камю[3], Сартър, който се е впечтлявал от Фокнър, моделът на Симон. Подхваната така скучновата годишнина на Камю може да бъде възел, извеждащ към Дидро и другите вече поменавани.
Камю, разбира се, е чел Дидро и един американски любител дори е посветил на това статия, само че не стига отвъд отбелязването на някакви 'прилики' между Падането и Племеника на Рамо[4]. За този роман (пък и въобще) Камю несъмнено се вдъхновява от Достоевски, у когото се откриват далеч по-отчетливи следи от Дидро (обаче
пътят нататък е на руски[5]). A пък книгата на Рене Жирар, друг рожденник, е Критика от подземието и едно от ранните му есета там е за Падането - колко по-високо е то от Чужденецът. За него Жирар елегантно казва "започва като Господин Тест и завършва като Чатъртон"[6]...
Сигурно и Игълтън може да бъде намесен в тази компания, но пък защо да не считаме, че Симон достойно го е отместил. Разбира се, той споменава Камю, не веднъж, но не личи да е бил реално впечатлен: като млад е имал друга нагласа, а на стари години, когато съчинява книжлета като "Смисълът на Живота"[7], упоменаването на "абсурда" е в дистанцията на постмодернизма. С цялата възможна сериозност на тази тема още през 1971г. е поведен Симпозиум на АФА, където Томас Нейджъл е прочел своя доклад "Абсурдът"[8], чийто ироничен тон обаче изглежда е изпреварил времето.
Бележки
[1] в български периодични издания от началото на годината, и след Литературен Вестник, списанията Съвременник, , Факел, Следва;
[2]като куриоз може да се отбележи, че Фредерик Джеймсън е писал за Симон, Jameson F., (1991) Reading and the Division of Labor, in Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism, Durham: Duke UP, p.131; все пак има асоциация читатели на Симон, двуезична, а за Камю на разните езици, английски,или френски;
[3] нашумелият пример е Мишел Онфре, чиято книга се радва на присъствие из мрежата (Onfray M., L'ordre libertaire: la vie philosophique d'Albert Camus, Paris: Flammarion, 2012
[4]Stolbach R., The Fall and Diderot’s Rameau’s Nephew, Journal of Camus Studies (2011), 1, p. 175
[5]...no comments
[6] Girard R., Critique dans un souterrain, Lausanne: L'age de l'homme (1976); Girard R., Camus's Stranger Retried, PMLA, Vol. 79, No. 5 (Dec., 1964),
pp. 519-33: "L'Etranger begins like Monsieur Teste and it ends like Chatterton" (p527);[Jstor]
[7] Eagleton T/, The meaning of life, Oxford UP Inc., New York, 2007 (p101)
[8]Nagel T., The Absurd, J. of Philosophy, v. 60 (1971) Iss.20, pp. 716-27 [pdf] (The meaning of life, APA Symposium, Dec. 29, 1971)
събота, 19 януари 2013 г.
2013
След като Светът пропусна удобния момент да свърши по един уж-закон(омер)ен начин, сега се отваря перспективата за някакъв неясен брой години нелепости и шум. Като начало и при липса на друго, 2013 пpедлага неизчерпващата се възможност за отбелязване на разни годишнини - примерно: 100 от рождението на Камю, 300 за Дидро, 90 за Рене Жирар, 70 за Тери Игълтън и тук всеки скучаещ може да добавя още и още.
Туберкулозата и театъра са две от нещата, които донякъде тайно сближават Албер Камю и Ролан Барт. Разбира се има и много по-очевидни - като начало: съпротивата срещу прилагателното; в един свят в който рекламата и/или пропагандата започнват да добиват измеренията на натрапчивост, изобличаването думите, валоризиращи скрито или открито, е очевиден ход. Сблъсъкът между двамата обаче се оказва поскоро политически, отколкото идеологически; по-нататък Барт ще стигне до ницщеанското прозрение, че езикът е неизбежно метафоричен, ще каже нещо и за фашистката му природа, след което ще се оттегли между снимките и катинките, до момента, в който една кола.... След като се изпокара с интелектуалната левица[1], Камю ще запази единствено близостта си с анархистите[2] и ще се отдаде на писaтелство. А и то видимо ще му се отдаде, доколкото сега е ясно, че интертекстуалността се проявява в интересни форми при автор, който може би има своите комплекси. Изрезката от вестник, която Чужденецът чете и препрочита, става по-късно цяла пиеса за Недоразумението. Но от някъде Камю изглежда е чул за писаното от Карол-Хуберт Ростворовски, дори и за това, че писал пиеса за Калигула. Междувременно кореспондира с Франсис Понж и може би несъзнателно гради образ за писателя, срещащ непреодолими спънки за своето писане и които, в негово отлагане, писмено обяснява. Може би така Жозеф Гран[3] се появява в Чумата и несъмнено е литературен герой от калибъра на Пиер Менар, при все че не завоюва слава като неговата - напротив, сякаш, всички го забравят. Падането е разбира се върхът, фиксиран преждевременно, добре известно е, от една кола. А там следите на Бодлер и Бийте бедните има с какво да занимават по-взискателните читатели[4] - на текстове, не на романи.
Дидро е досадник, доказано е - щом Гьоте ентусизирано го превжда и Хегел го цитира, като че ли го знае наизуст[5]. В терминологията на Барт той е пишещ, не писател; а пишещият винаги пише нещо - Писмо върху слепите, което Дерида ще упоменава в кураторския текст към своята изложба в лувъра "Слепите в живопистта"[6], а оттам към Брьогел и неговата картина, за която пък Герт Хофман е написал роман или към мита за Персей и съзвездието, в което е Алгол и древноегипетските хемерологии, за които сякаш звездата е важна[7]. Или статия за Енциклопедията, примерно, и така превежда Лайбниц обратно на френски от латинския, в който немските ученици на Волф старателно го били превели. За 300 години куриозните случките са се нароили и дори покрай Дидро може да изкочи нещо нещо забавно...
Преди около 40 години Рене Жирар е бил оригинален и интриговащ автор, поне такова беше все още впечатлението у нас десетина години по-късно[8]. Когато дефицитът от информация бе преодолян, нещата вече изглеждаха доста по-различно: някаква леко маниакална обсесия, приобщена към християнските фундаменталистики - от което всеки разумен човек ще избяга, надалеч. Сега Жирар става на 90 години, вече е безсмъртен и доста неинтересен. За разтуха остава да се четат писанията на неговия първи докторант Ерик Ганс, с когото, както се разбира, той имал сериозни несъгласия - все пак.
A Тери Игълтън, който също успяваше да занимава четяща публика, понякога с идеи, понякога с фрази, напоследък пък се присеща за католическото си детство - тема, с която вероятно ще го забравим съвсем.
И ако някому беше по-интересно, тук можеше да има нещо[9] за снимките-картинки на Джеф Уол...
Бeлежки
[1]Лансон Ф., Чумата да го тръшне, Литературен Вестник, #2/2013
[2]Magnone F., Albert Camus, compagnon de doute (Dazibaoueb)
[3]Onfray M., L'Ordre libertaire, la vie philosophique d'Albert Camus (Paris: Flammarion, 2012 (595 p.))
[4]Ellison D., Camus and the Rhetoric of Dizziness: "La Chute", Contemporary Literature Vol. 24, No. 3 (Autumn, 1983), pp. 322-348 Jstor
[5]Хегел Г., Феноменология на духа, София: Н.и.И, 1969, сc.437, 464, 484..
[6]Derrida J.,Memoirs.html of the Blind
[7]Jetsu L. et al, "Did the ancient egyptians record the period of the eclipsing binary Algol - the Raging one?" arxiv.org
[8]Жирар Р., Насилието и свещеното (1972), гл.10
[9]DeBolle L.,Jeff Wall and the Poetic Picture:, Rhizomes, Issue#23/3012
петък, 23 ноември 2012 г.
Неясни цветя
Габриеле Тергит, Малка културна история на цветята, София: Земиздат, 1967
Волфганг Улрих, История на неостротата, София: Изток – Запад, 2012
Paul Auster, Le voyage d’Anna Blume, Paris: Actes Sud, 1993
Дали светът не е прекалено малък: покрай четенето една антикварна книга за цветята дойде ‘История на неостротата’ - нищо общо, освен това, че на корицата й има фотография от Ана Блуме, име запомнено от един ранен френски превод...
Тергит Г., Малка културна история на цветята (прев. Йосиф Клайн; худ. Е. Босяцки), София : Земиздат, 1967 [тираж 7070] / Kleine Geschichte der Blumen: Kaiserkron' u. Päonien rot, Frankfurt am Main, 1958.
На моменти историята на цветята звучи като експериментална проза, повествование от някакъв idiot savant, аутист, или субнормален гений. Трудно е да се каже доколко заслугата е на авторката, иначе невзрачна писателка или на преводача – специалист, но подчертано не по езика на превода.
Историята собствено е съвсем схематична и добре известна: през античността към цветята е засвидетелстван всестранен интерес – естетически, практически, интелектуален, но през варваро-християнските времена от него не остава нищо и едва с ерата на пътешествията и ренесансът той отново се завръща, този път с изобилие и излишък. Произходът на имената, употребата и отношението в един или друг край на Европа или света по едно или друго; анекдоти и тривиалности, струпани в приблизително хронологичен ред и предадени с език, чийто чудатости развеселяват разколебаващия се читател. Антология, флорилегиум, букет, няколко цветисти метафори за тази своебразна колекцията от текстовете, писани вероятно по разни поводи и различни времена. Разсъждения в духа на Леви-Строс за цветята като феномен на границата природа/култура и пр., оттук изглеждат безкрайно далеч. В маниера на книгата внимание по-скоро би заслужил примерно факта, че софийската улица "Букет" в квартала е все още известна като Домуз дере или че с псевдонима Тергит е кръстена променада в Потсдамер плац.
Улрих B., История на неостротата София: Изток – Запад, 2012
Автопортретът на Едвард Щайхен (1901) и серията 18 октомври 1977 (1988) на Герхард Рихтер са два впечатляващи артефакта, носещи история, чиито крайща свободно се веят. Неяснотата и неостротата като оптически феномен - а може би и като умствена нагласа - несъмнено играят забележителна роля сред „изящните” (по настоящем „визуални” изкуства). Заедно с това, употребата им в реториката на истината и рекламата, задава тема, сама по себе си интриговаща с това, че някой е съумял да публикува цяла книга за нея. (Още Пояснения и дистинкции)
Auster P., Le voyage d’Anna Blume, Paris: Actes Sud, 1993 / In the Country of Last Things, 1987
По времето когато излезе този превод на ранната книга на Пол Остър, чуденето беше дали той някакси не препраша към дадаистката поема на Швитерс. Сега дойде и проблемът има ли и някаква връзка с фотографката Ана Блуме. Подобни въпроси са от ерата преди интернет и назад във времето, където препраща препрочитането на един сякаш постмодерен роман.
(The NYTimes review (17May1987); впрочем Дон ДеЛило се е вдъхновил от серията на Рихтер за един разказ който загатва Точката Омега.)
сряда, 10 октомври 2012 г.
Истинският номер - 2
Майер Шапиро, в своята обвиняваща статия, цитира авторитарната декларация, с която Хайдегер защищава своя прочит: “Би било най-лошата илюзия да си въобразим, че именно нашето описание, доколкото е субективна дейност, е възпроизвело всичко, така че след това да може да бъде нанесено в картината”. И сам коментира: “За жалост философът сам се е поддал на илюзия: от тази среща с платното на Ван Гог той е извел една вълнуваща серия от образи, свързващи селянина и земята, но е очевидно, че те не изразяват съкровеното чувство въплътено в платното, а произтичат от една проекция на хайдегеровото възприятие, присъщо само нему”(199). Изпреварващата защита на Хайдегер, както по- късните коментари посочват, по една перверзна логика е и предателство: ако не си даваше сметка, че неговата интепретация е проекция или фантазъм, авторът й не би се сетил да я предпази от това обвинение.
Казусът по тази линия не изглежда особено перспективен, обаче Томсън е изобретил един причудлив довод, който има шанс да влезе в ръцете на опонентите : колко екстравагантно може да бъде пристрастието.
Отбелязвайки, както и Шапиро, че в текста на Въведение в Метафизиката се среща още едно позоваване на на обувките на Ван Гог, Томсън обръща внимание на приведената там асоциация: “човек се озовава изведнъж насаме с онова, което е там, като че ли самият той в късна вечерна есен, когато догаря последният огън от картофена шума, се връща от полето с мотика на рамо” (Ш.204;T.113;(IM 37–8/GA40 38)). Според него това съвсем не е проекция, а се открива в дясната обувка, нарисувана от Ван Гог. Там Томсън вижда селянка с боне, мотика на рамо и, зад нея, догаряш огън. С известни уговорки за скрити картинки, сублиминална перцепция и настояване, че следва да се гледа оригиналното платно с неговите дебели мазки, той обявява, че така Хайдегер се оказва обосновано прав. Една постмодерна мистификация, (каквито им у Дерида) едва ли би била така подчертавана както го прави Томсън: освен че привежда едър план от репродукцията на съответното място в текста (fig5/p114), той се връща към своето откритие още веднъж в края на главата (n74/p120) и втори път в края на самата книга(p217).
+english version
сряда, 3 октомври 2012 г.
Истинският номер | Ex falso quodlibet
Бележки
Centre culturel de l'Université de Bourgogne, Spectacle; presentation.pdf
Хайдегер М., Същности. София:Гал-Ико, 1999.
/Началото на художествената творба,65-128/
Шапиро М., Художник общество, стил. София: Български художник, 1993. /Личният предмет като сюжет в натюрморта,197-204/
Derrida J., La Vérité en peinture, Paris:Flammarion 1978. /Restitutions - de la vérité en pointure, 245-330/ (en: Truth in painting, Chicago:University Press, 1987)
Речник на символите (т.2), ред. Геербрант и Шевалие, София: Петриков, 1996 /пантофка, обувка/
Ex falso quodlibet
събота, 11 август 2012 г.
Философският камък
Това е ключът.
На неосведомените следва да се обясни каква е загадката - което не би трябвало да е проблем, след като има съчинен внушителен обем литература за нея. Впрочем депримиращо изживяване е да установяваш, че има купища страници, изписани по въпрос, за чието съществуване не си подозирал. Такъв може да е и случаят с Тримата Философи, картина на Джорджоне, рисувана в началото на 16в. Изглежда, че до преди стотина години безкритично се е считало, че тя изобразява тримата влъхви в някакъв ренесансов маниер. Втренчването в нея обаче е довело до една дузина коренно различни хипотези относно съдържанието й, а ако те се детайлизират, тълкувателските варианти могат да се окажат няколко пъти повече. При това положение предлагането на още едно решение ще е по-скоро наивност, а изходът в скептицизма - тривиалност. За това е и предложеният тук ключ: тази загадка е като една друга загадка. Изказано по конкретно: Тримата философи на Джорджоне представя същия проблем като Меланхолията на Дюрер. За гравюрата на Дюрер обаче изписаното е още повече, така че стратегията прилича на онова, което французите наричат картинно noyer le poisson/да удавиш рибата.[1-2]
Съвременните коментатори обикновено привеждат примери за идентифицирането на тримата философи, между които са и следните:
Аристотел, Птолемей, Региомонтан;
Питагор, Ферекид, Талес;
Аристотел, Авероес, Вергилий;
Евандър, Палас, Еней;
Питагор, Авероес, Аристарх;
Птолемей, Ал Батани, Коперник;
Соломон, Хирам Първи, Хирам Абиф;
Питагор, Зороастър, Моисей;
Аристотел, Птолемей, Архимед;
Питагор, Авероес, Леонардо да Винчи...
Всички тези имена са предложени аргументирано и със съответните позовавания като между упоменаваните източници фигурират също и тези:
Liber de gentili et tribus sapientibus / Реймон Лул
Dialogus in astrologiae defensionem / Джовани Батиста Абиозо
Res publica / Платон
De inventoribus rerum / Полидор Вергилий
Opus Imperfectum in Matthaeum /(псевдо) Йоан Хризостом...
Персонализирането на фигурите е, разбира, се максимално рискованата, и респективно – съдържателна, интерпретация. Но те могат да бъдат описани и по-общо, с което конфликтът на интерпретациите се тушира: средната фигура, освен да е Авероес, може да е на някой от арабските коментатори на Аристотел или просто да представлява арабската култура, нейната религия или пък историческото й място в хронологията на цивилизациите и прочие и прочие.
Въобще специфицирането на деятелите задава и една перспектива, някъде между митология, типология и история. В действителност, основната част от интерпретациите са структурирани като просто повествователно изречение: подлог - сказуемо (-допълнение) т.е. някакви - вършат (-нещо), с догадки и координиране на частите. Ако действието е, примерно, ‘чакане’, то тримата чакат или Христа или Антихриста – било, че това са влъхвите, било, че това са трите аврамови религии в тяхната астрологическа предопределеност; ако обсъждат конструктивно нещо бъдещо, то това би могъл да е Соломоновият храм и тогава те са Хирам, Соломон и Хирам Абиф или пък ако е Бъдещият Рим - те да са Евандър, Палас и Еней. Глаголът би могъл да е непреходен и тогава просто трима философа ‘философстват’ или трите религии се явяват, всяка със своята историческата възраст.
Методологически съвсем не е ясно, какво в изкуствоведския дискурс се приема за убедителен аргумент. Например Рахел Вишницер-Бернщайн [3] изглежда е идентифицирала дуета Региомонтан - Птолемей, доколкото в 1496г. излиза един Епитом на Алмагеста и по маниера на времето, Региомонтан, извършил преработката, стои наравно с автора –така ги показва една гравюра с надписи (виж), поместена в началните страници на книгата. Изданието е отпечатано с намесата на Абиозо, чието име е с особена тежест в трактовките на Джентили, така че със същата убедителност би могло да се приведе и друго, различно разпознаване, примерно от началната страница на книгата на Абиозо, Диалог в защита на астрологията.Птолемей се идентифицира безпроблемно, а малко реторика с лекота би преобразувала другите две фигури в тези от картината на Джорджоне[4].
Та връщайки се на Региомонтан и изкуствоведския дискурс, струва си да отбележи появата на неговото име в една квази-параноична интерпретация на Меланхолията[5]. МакКинон отбелязва, че везната от гравюрата заедно с двете линии над нея задават убежната точка на композицията; но там, на хоризонта, на датата и в часа закодирани с магическия квадрат и пясъчния часовник, пресметнато с таблиците на Региомонтан, ще изгрее именно съзведието Везна. За разчитане на тази препратката е нужно само да се съобрази, че стоящото по-долу воденичното колело препраща именно към него с реалното му немско име (Йохан) Мюлер.
Убежната точка в гравюрата на Дюрер е свързана и с разгадаването на ромбоедъра Неотдавна Ишицу Хидеки [6] представи сводка за оценките на острия ъгъл – 16 стойности, поляризирани около три точки в интервала 72-90о, така че дори (привидно) тривиални фактологически елементи могат да бъдат предмет на нескончаем низ от писания.
Гадаеното, кои са тримата набедени за философи драстично се усложнява, когато се знае, че картината е била преработвана – това личи в неколкократно правените рентгенови анализи. Докато е невъзможно да се посочи, дали преправянето е на оригиналния автор или на другиго, обезкуражително е да се търси непротиворечивото й тълкувание: достатъчна е хипотезата, че по-късно някой е решил да изличи първоначалното послание. Най-осезаемо изглежда е променяна античната фигура, а тя видимо е ключова. Неясната рентгенова снимка показва че на главата й имало нещо като корона и в ръката - някакъв предмет скриващ ръкописа . През средновековието и дори по времето на Джорджоне, (често) се смятало че Клавдий Птолемей е от царската египтска династия[7], така че той би могъл да издържи понижаването от цар (с египетска тиара?) в математик - изтриване на короната и връчване на пергел, заедно с демонстративното уголемяване и илюстриране на папируса. Но пък ако короната е била за да се разпознава Моисей, това преиначаване следва също да се интерпретиране и параноята отново е на ход...
още... после...
(а междувременно, срещу прекомерния скептицизъм, едно графично напомняне:
Презюмираният хиатус чудесно бива запълнен от Джулио Кампаньола...)
Литература & бележки
[1]Giorgione: Myth and Enigma, (Eds.) S. Ferino-Pagden and G. Scire, Skira, 2004 /съдържа подробна библиография/
[2]Schuster, Peter-Klaus. Melencolia I: Durers Denkbild. Berlin: Gebr. Mann Verlag , 1991
[3] Wischnitzer-Bernstein R., From Dura to Rembrandt: studies in the history of art,Aldrich, 1990, p88
[4] и няма как да не се отбележи оформянето на постамента в двете изображения (виж).
[5] Mackinnon N., The Portrait of Fra Luca Pacioli, The Mathematical Gazette, Vol. 77, No. 479 (Jul., 1993), pp. 130-219
[6] Ishizu Hideko, Another Solution to the Polyhedron in Dürer's Melencolia, Aesthetics (April 2009).No 13,179-194
[7] както пише Албумасар и личи още (виж) във Философските Перли на Грегор Райш, от 1509г.