Ръкописното наследство оставено от Лайбниц е буквално необрозримо: то възлиза на близо 75 000 работи - трактати статии, писма, чернови, бележки и пр. текстове. Изправени през този огромен архив изследователи, издатели, читатели обикновено се залавят за един или друг момент обявявайки го за същественото. Така болшинството интерпретации волю неволю наблягат на една или друга идея и разработват един или друг "проблем у Лайбниц", положен като ключов - бил той за непрeкъснатостта, субстанцията, духа и пр. Ситуацията напомня добре известната притча за слепците, натъкнали се на слон: един обгърнал крака му и обявал, че е като дърво, друг държал опашката и настоявал, че е като лиана, трети опипвал хобота и твърдял, че е като змия, и т.н. Този разказ обаче предполага гледната точка на зрящия, а в случая с Лайбниц такъв реално (може би) няма. Хегел - този изчерпващо систематичен мислител - подхвърля, че "той собствено казано, нито е обгърнал с поглед, нито е разработил своята философия като цяло" и тук одобрително цитира едно по-ранно мнение, че "това е разпокъсана разработка на философията в писма". Но дори и частичните изследвания почти никога не пропускат да отбележат впечатляваща съгласуваност на изказваните по един или друг повод, в един или друг период, физически, теологически, метафизически и пр. възгледи. Може би тази лесно долавяна и неизчерпаема свързаност е онова, което прави творчеството на Лайбниц така привлекателно. Множество утвърдени мислители като Фойербах, Ръсел, Касирер, Решер или Сер са се изкушили да предложат свои тълкувания. Опитите за интегрално тълкуване обаче неминуемо се натъкват на все същото затруднение: при Лайбниц идеите са така свързани, че всяко линейно изложение остава прекъснати твърде много взаимовръзки. Стремежът философията му да бъде сведена до няколко принципа, от които да се пораждат всички останали твърдения, също остава неудоволотворен, доколкото така и няма консенсус кои принципи са водещи и кои са производни. Структурата на тази философия би могла да се оприличи с някаква мрежеста сфера или нещо топологически по-сложно като "бутилка на Клайн"; 
частичните интерпретации могат да чертаят по нея маршрути, затворени или не, по- амбициозните, разрязвайки я, да получават краен брой основни положения, от които да се извеждат последствия, а вече може да се мисли за хипертекста, който експлицитно ще позволява проследяването на идеите из разните области и при различните им деформации и проекции, указвайки на всяка стъпка съответните възможни преходи и връзки.
Може, разбира се, мисловността на Лайбниц да се подведе под някоя достатъчно обща рубрика, като остава да се посочат нейните специфични черти. Но и така уточняването не минава без трудности, тъй като в началото той - неизбежно - изглежда като картезианец, по-късно е хилозоист, а накарая на живота си твърди, че просто е искал да внесе малко систматичност в Платоновата философия: от механицизъм през анимизъм до спиритуализъм, възприемайки отвсякъде по нещо и стараейки са да съгласува всичко. Но в този привиден еклектизъм, домогващ се до абсолютния порядък, лесно може да бъде припознат онзи стил, който избуява след завършека на средновековието при т.нар. Ренесанс; колкото модерен, толкова и традиционен, продукт на своето време, което утвърждава и отрича, изкусително е Лайбниц да бъде привидян с характеристиката на барока. Действително, множество от чертите, типични за стила, присъстват конститутивно във неговата философия: отсъствието на симетрия, светлосенките, експресивността са респективно невъзможност на тъждествените, непрекъснатост и всеобща взаимосвързаност.
Една равносметка за творчеството на Лайбниц може да се окаже твърде нерадостна: той така и не написва своя магнум опус за универсалната наука и дори не оставя завършено изложение на собствената си философия; разработките в областта на логиката които, по всичко личи, биха повлияли развитието на тази дисциплина остават непубликувани и са оценени само ретроспективно; великото откритие на неговия живот - интегралното и диференциално смятане - се оказва направено още в предишното десетилетие от Нютон; емпиричните науки със своите резултати осезаемо подкопават убедителността на някои от неговите основни принципи (напр. тъждественост на различните частици съществено се използва в квантовата механика); полемиките, които отнемат основната част от времето и енергията му, в крайна сметка не постигат целта си: нито картезианството, нито британският емпиризъм биват сериозно засегнати от неговите критики. Мащабите на провала са съотносими с измеренията на начинанието и историческата участ по един друг начин затваря това необозримо дело в самото него. От Лайбниц сякаш остават две карикатури: едната, неволна, в систематизаторството на педантичния Волф и другата, злостна, в сатирата на Волтер.
Може ли тогава вниманието към това творчество да бъде оправдано с друго, освен с интерес, който по желание ще се определя като "академически" или "естетически" - едно споделяно влечение към непостижимото...
вторник, 27 януари 2009 г.
Лайбниц...
сряда, 14 януари 2009 г.
Nego
Nego
световната история вероятно е историята на различното звучене на няколко метафори - Борхес
Целият свят на човешката мисъл, в неговата история и неговата вечност, навярно може да бъде видян във фокуса на един или друг проблем. Както злото не идва никога само, всеки проблем препраща към някой друг. Тъй като проблемите винаги се трансформират и преформулират един в друг, може би в последна сметка проблемът е само един. Без нас самите, разбира се, проблеми няма: нещата са такива или други, случва се това или онова, и никъде нищо не е само по себе си проблем. Обаче при всички лутания, разследвания, анализи и пр. хората отново се натъкват на все същите вечни проблеми.
Впечатляващи твърдения са изказани от най различни мислители в различни времена и по различни места: "Битието е, а небитието не е", "А е различно от не-А", "Големите философи бележат своето време повече с това, което не са казали, отколкото с това, което са казали". Между тях едва ли ще се намери някое, в което да не звучи едно отрицание [1].
Темата за отрицанието изпъква под рубриките "апофатика" или "негативна диалектика", в заглавията на трактати "За природата или за несъществуващото", "Битие и нищо", книги като "Философското отрицание", кратки есета като "Отричането", в обратите на речта и самия език. Отрицанието навлиза в света чрез човека, твърди Сартр в своята феноменологическа онтология /25;р60/. А първото място, където го откриваме е езикът [2] и всичките му останали прояви са само превъплъщения или метафори.
Граматическата форма на отрицанието се разпознава лесно и няма никакво съмнение, че емфатичното двойно отрицание, което функционира нормално в много езици, се разпознава също така безпогрешно [3]. Тук критиката му като логически несъстоятелно е само педантизъм. Не по-малко явни са стилистическите и семантическите нюанси при преформулирането на утвърждения чрез двукратни отрицания. Вслушвайки се внимателно в езика се открива една особеност: пита се обикновено "колко е дълго..."; говори се за "дължина", макар че привидно няма основания да не се изхожда от противоположната идея "късо". В основата на речниковия фонд се намират положителните дадености и те са коренът, от който израстват усложнения като "негодник", "безкрайност" или "атом". Разработваното от структуралистите схващане за маркирани и немаркирани термини обяснява добре тази особеност. Феноменът маркираност "се дължи на един позитивно - негативен уклон иманентен на самата семантическа опозиция. Често маркираният термин е указан от отрицателна представка или наставка. В други случаи елементът на отрицание е прикрит: например по лесно се парафразира мъртъв с не жив, отколкото жив с немъртъв.. Едно по задълбочено обяснение на маркирането би постулирало следователно психологическа или емпирическа мотивация за такова неравновесие"/21;р114/. Немаркираният термин се оказва едно премълчано обобщение на двойка противоположности - утвърденото и отреченото. Класически пример са денят и нощта, която съвсем определено се изтъква като не-ден. В обичайната словоупотреба ден замества денонощие - дума която в много езици липсва, докато "нощ" подчертано променя смисъла. Такава скрита отрицателност е функционално обусловена и влече множество последици. Семантиката - и поетиката [4]- на "ден и нощ" не говори за излишък, а напротив разкрива икономиката на самия език: "От множеството врати, които срещаме, малко носят надписа "вход забранен" коментира Джофри Лийч /21;p115/. Но най интересното следствие изпъква в логически план. Ако следвайки Косериу, наречем немаркирания член не-А и маркирания А, то съвсем очевидно е [5], че принципът за непротиворечие е невалиден: "в езиковата мисъл (не в мисленето чрез езика, а в интуитивното мислене, което създава и в края на крайщата е самият език) подобен принцип не действува - онова което е не-А може да бъде също и А, но не и обратното" /6;р216/.
Сходни и сродни схващания са били развивани от Герит Манури в разработваната от "сигнифика" - дисциплина, която още преди неопозитивизма и общата семантика на Кожибски се надява да подобри света чрез терапия на езика. Пряко свързан с тези идеи е математическият интуиционизъм на Брауер и неговото допълнение от интуиционистката логика на Хейтинг. Основно, тяхната проблематика е е свързана именно с принципа на изключеното трето и по специално - с функционирането на отрицанието. Възгледите на Брауер за отрицанието и "абсурдността" са обстойно изложени от ван Данциг в статия със симптоматичното заглавие "Относно принципите на интуиционистката и утвърждаващата математика" и са прокоментирани от Попър /7;р82/. Така "ако А означава произволно утвърждение в интуиционистки смисъл, то не-А, неговото отрицание, означава, че от А би следвало противоречие (или в съответствие с терминологията на Брауер, че А е абсурдно)...Брауер доказал, че от не-не-не-А винаги следва не-А и поради това не-не-не-А е еквивалентно на не-А, макар че в общия случай не-не-А не е еквивалентно на А" /7;р83/. Оказва се обече, че интуиционизма и сродния нему конструктивизъм, наблягайки върху постижимото и проблематизирайки отрицанието остават силно ограничени. Тези идеи се развиват от началото на века при възникналата тогава "криза в основите на математиката" от която е извлечена поуката, че с безкрайността не бива да се борави непредпазливо.
Ретроспективно погледнато, първата такава криза е предизвикана от питагорейското откритие за несъизмеримостта на страната и диагонала в квадрата. Това е преди всичко едно отрицателно откритие - невъзможността да се представи с рационално число (дроб) дължината на диагонал в квадрат със старана единица. Такава форма на познание, макар и доста по късно се налага и във физиката: един основен принцип на термодинамиката се формулира с това, че перпетуум мобиле е невъзможно; специалната теория на относителността се свежда това, че предаването на информация със скорост надвишаваща светлинната не е възможно; квантовата механика установява, че е невъзможно едновременно да се определят произволно точно стойностите на спрегнати величини. Забелязва се определената тенденция фундаменталните положения да не се изказват като утвърждения, а като ограничения или забрани /8;р162/. В съвременната физика omnis determinatio est negatio започва да звучи по нов начин. Популярност добива схващането, че първоосновата на света е един "ограничен хаос" в който царят спонтанност и безпричинност и всичко, което не е забранено, е разрешено /8/. Често пъти новата физика се определя просто като некласическа. Подбирайки достатъчно примери за нетривиалното развитие на науката в разнообразни области, в края на трийсетте години Гастон Башлар развива концепцията за възникването на една некартезианска епистемология и представя своята "Философия на отрицанието" /15/. А К. Попър, заменяйки принципа на верификация с този на фалшификация постига едно цялостно преосмисляне на логиката и методологията на науката.
Някакво отричащо обръщане, било то учудването, че нещата не са собствено така както сме свикнали да ги мислим, разсейването на привидностите или разкриване на т.н. същности задава това, което се счита за фундаментална философска нагласа. Какви могат да бъдат основанията, които правят подобна операция възможна и може би дори необходима?
От една своебразна гледна точка с този проблем се занимава Фройд в своето кратко есе "Отричането" /18,p437-42/. За него изходен факт е "че никога не откриваме никакво "не" в безсъзнателното". В хода на анализите обаче се установява "че съдържанието на изтласканата идея може да си пробие път до съзнанието при условие, че то бъде отречено". Резултатът от това е "нещо като интелектуално приемане на изтласканото" и обратно "отрицанието е интелектуален заместител на изтласкването": отричащото "не" е "белег за изтласквано, нещо като сертификат за произход. С помощта на символа за отрицание мисленето се освобождава от ограниченията на изтласкването и се обогатява с материал, който е необходим за правилното му функциониране". Безусловното господство на принципа на удоволствието явно би било фатално, въпреки неговия "положителен" характер. Предполагаемият конфликт удоволствие - действителност се оказва разрешим като неприятните страни на действителността се отричат, макар и символично; а така се поражда и съдната способност.
В една друга форма критичното отношение към действителността и неговото проясняване е мотивация на цялата франкфуртска школа. Според Маркузе самият "разум е субверсивна сила, силата на отрицателното, която като теоретически и практически разум установява истината за хората и света" /22;p105/. Значителна част от неговото творчеството е посветена специално на механизмите на блокиране на отрицанието - и именно те са това, което конституира "Едномерния човек". Цялата втора част на неговата книга проследява движението, в което логиката на разума става логиката на господстването, стъпките на превръщенето на разума в позитивистка едномерна философия [6]. Подобни практики съществуват от отдавна, например средновековната апоретика, която демонстрира немощта на човешия разум и утвържадава авторитета. Ефектът от ползуването на подобен метод може да се окаже спорен, какъвто е случаят с "Да и не" на Абелар - компилация от противоречиви твърдения на разни авторитети. Макар и с добро намерение, антитетиката на Кант също е ограничаваща. Тези похвати, намират завършена форма в хегелианския метод. Но филисофията на Хегел е скрита апологетика и въпреки привидно решаваща роля на отрицанията в нея, тя е преутвърждаваща: т.н. определено отрицание функционира само когато предварително е известно какво ще бъде запазено в резултата. Критическо отхвърляне на този начин на процедиране е негативната диалектика на Адорно, която е не логика на утвърждаването, а "логика на разпада" /13/.
"Човекът или се намира в страх или господствува чрез страха" - такова е според Хегел /11:1;p204/ нерадостното предисторическо състояние от което започва мисловната ни история. Изначално е "това отрицателно чувство" - страхът: "Страхът от бога е началото на мъдростта": това положение е правилно, човекът е трябвало да започне с това да знае крайните цели в определението на отрицателното". А ако се споделя мнението (на Фройд [7]), че всеки страх, е страх от смъртта, то в подобни постановки няма нищо особено, доколкото още платоновият Сократ е обявил че "тия, които истински са свързани с философията, не се занимават с нищо друго, а само с това - смърт и умиране" /Фед. 64а/. Философичният поглед открива в света "негативностите" - "реалности, които в своята инфраструктура се обитават от отрицанието като необходимо условие" /25;р49 /. Така моралът според Киркегор, Ницше или Шелер дължи много на отмъстителната злопаметност [8]. Заедно с това се очертава и цялата сфера на отрицателни емоции и изживявания, които "недоволните" сублимират в културата и контракултурата. Самата история, ходът на нейното време, предизвикват един "ужас", с който хората се борят, отричайки я по най разнообразни начини, обстойно представени от Мирча Елиаде /16/.
Започвайки със софистите и скептиците, през шунявадините и теолозите апофатици и достигайки до неотдавнашните екзистенциалисти се проследява една дълга поредица от мислители заети с отричането [9]. За всички тях в един или друг контекст често използуват нарицателното "нихилисти". Срещу философи като Сартр е било възразено "че направили от Нищото тъкънта на съществуванието", и много по-рано към софистите е отправен упрек, че направили свое главно занимание разглеждането на небитието [10]. Впрочем, струва си да се отбележи, че в античността е била на лице и една друга, като че ли по удачна, представа за негативното битие и това е хаосът - всепоглъщата бездна /5ръ20/. Но постепенно той се опространствява и се схваща като място, в което се извършват безредни движения и окончателно - като самия безпорядък. Тук може да бъде прозряно и приемането на движeнието за отрицание и превръщането на хаоса в космос. "Съществуващата в съзнанието нееднаквост между Аза и субстанцията, която е негов предмет, е тяхната разлика, отрицателното изобщо. Последното може да се смята за недостатък на Аза или на субстанцията, но е тяхната душа, това което ги движи, поради което някои древни философи схващали празното в неговото понятие като движещо, тъй като наистина схващали движещото като отрицателно" /12,с35/. Така схващането за битие и неговото отрицание - небитието се оказва една проблематична логическа концепция, която постоянно се доработва. Като отхвърля известното от "Логиката" хегелово равнопоставяне на чистото битие и чистото нищо, Сартр като че ли онтологизира самата възможност за отрицание и в тази потенция това, което е (в себе си) може да отрича себе си и да се "онищостява", да се актуализира като "нищо". Това представя функционирането на самото съзнание, като нищото остава на повърхността, а цялостната постановката не се отиличава от парменидовата, доколкото "битието е, а нищото не е" /25;р49/. Но Сартровата онтология е пролегомен към една етика и както се отбелязва "нейната цел е да направи философски невъзможен отказа от действуването"/20;р250,281/. Проблемите, които занимават А. Камю са от същия порядък и често пъти са изложени в същата негативна тоналност: "самоубийството е съгласие доведено до крайност" докато "съзнанието и бунтът, тези отрицания са обратното на отстъплението" пише той /4;р141-2/. Аргументът е, че щом като човекът е отрицаващото, смъртта е прекратяване на отрицанията, а животът - тяхното подържане. "Какво е разбунтуваният човек" пита Камю и веднага отговаря: "Това е един човек, който казва "не". И пояснява: "Но дори да отхвърля, той не отрича: това е също така един човек, който още в първото си движение казва "да" /16;р27/. Този образ би могъл да бъде разпознат като едно онагледяване на двойното отрицание [11]. Тогава, играейки върху думите, би могло да се каже, че според радикалната "онтологическа" концепция на Сартр, всяко съзнание е "съзнание против...". В духа на парадокса и отричането остава да се признае, че още древните гърци са прозряли истината за отрицанието и са нарекли своето от-критие с привативното а-letheia - едно отрицание, което в другите езици се забравя [12].
Б е л е ж к и
[1] Една цяла монография е посветена на отрицателните изказвания /2/.
[2] Оставайки на едно по непосредствено ниво, а не в смисъла на Сосюр според който "В езика има само различия, без положителни членове в системата" /9;р144/.
[3] Интересни впечатления отнсно формите на отрицание са фиксирани в "Логически изследвания" на Витгенщайн и те идват, разбира се, след недотам успешния опит за изясняване направен в "Трактата" /3/.
[4] На поетиката на "Ден и нощ" е посветено едно цяло есе от "Фигурите" на Жерар Женет /19;р100-22 /; в разглеждания там поетически контекст "нощ на нощта" замества "ден".
[5] Косериу като че ли се е подвел от езика, тъй като логиката на разглеждането би изисквала по-скоро немаркираният да бъде наречен А.
[6] Параграфите от тази част са съответно: Negative thinking, From Negative to positive thinking The triumph of positive thinking /22;р 104-56/. През 1968г под заглавието Negations излиза на английски език един сборник от есета на Маркузе /23/.
[7] Жорж Амадо смята, че с откриване на смъртта в психичното Фройд разширява своята теория отвъд психологията и антропологията. "Преди Хайдегер и Сартр, Фройд приема, доказвайки го по свой начин чрез личната история на индивида, че нищото предхожда онтологически отрицанието” /14;р163/.
[8] Теориите изхождащи от тази злопаметност (Das Ressentiment) изглеждат достатъчно убедително, а М. Вебер и Камю /16/ са се занимали с тяхната критика.
[9] Индийските схващания за пустота (шунята), различни други учения в този дух, както и споменатите теологии не могат да бъдат подминати, но тук ще останат без коментар .
[10] Това е само един пример /24;р7/ от този начин на възприемане на Сартр. Според Биховски "Той си поставя за цел да разбере отрицателността като вътрешна структура на духовното битие...За него е характерна във висша степен емоционално - волунтаристка трактовка на отрицанието "/10;р643/. А "Платон бил до известна степен прав като отредил небитието за област на софистите" казва Аристотел (Met.6,2).
[11] "Исках първо да изразя отрицанието. В три форми. Като роман - това беше "Чужденецът"; драма - "Калигула", "Недоразумението"; идеологически - "Митът за Сизиф". После разгледах в още три форми положителното: като роман "Чумата"’ драма "Обсадно положение" и "Праведните"; идеологически -" Разбунтуваният човек" /16;p8/.
[12] вжл /1;р123/ където подробно се аргументира за духа на причисляването на тази отрицателност към позитивността на битието и се разкрива общият контраст на съвременния негативизъм с античното светоусещане.
Л и т е р а т у р а
1 Бояджиев Ц., Античната философия като феномен на културата С 1990
2 Бродский И., Отрицательнье вьсказьвания, Л 1973
3 Витгенщайн Л., Избрани съчинения, С 1989.
4 Камю А., Митът за Сизиф, С 1982
5 Категории "Закон и Хаос", ред М.Парнюк, Киев 1987
6 Косериу Е., Лекции по общо езикознание, С 1990
7 Панов М., Методологические проблеми интуиционисткой математики, М 1984
8 Сариев Дж.р Принцип ограничения, Баку 1986
9 Соссюр Ф. де, Трудь по язьикознании, М1977
10 Съвременна буржоазна философия (учебник), Ред. Богомолов А. и др. С1977
11 Хегел Г., История на философията С1987
12 Феноменология на духа, С1969
13 Adorno T., Negative Dialektik, Frankfurt a/M 1966
14 Amado G., L'etre et la psychanalyse, PUF 1978
15 Bachelard G., La philosophie du non, Paris 1940
16 Camus A., L'homme revolte, Paris 1951
17 Eliade M., Le mythe de l'eternel retour, Paris 1969
18 Freud S., Negation/ PFL v11, Harmondsworth 1984
19 Genette G., Figures II, Paris 1979
20 Knight E., Literature as a philosophy, NY 1957
21 Leech G., Semantics, Harmondsworth 1981
22 Marcuse H, One dimensional man, London 1964
23 Negations, Harmondsworth 1968
24 Mounier E., Introduction aux existentialismes, Paris 1947
25 Sartre J. P., L'etre et le neant, Paris 1943
такива неща се пишеха едно време; има
още...
петък, 28 ноември 2008 г.
Ги Дебор
на 30 неомври 1994 се самоуби Ги Дебор. Всички подозрения са, че без Дебор и неговите съмишленици май 68 нямаше да е така карнавален и после нямаше да има Бодрияр. Накратко, светът щеше да е още по-черен.
Втренчването в тази маргинална фигура е трудно за оправдаване без някаква доза априорна симпатия. Може би по-скоро в нейния тип е реалният интерес: Ги Дебор като пример за една трудно постигаема лична автономия? Експерименталното филмотворчество или прозата с демонстративно класическа фактура са по-скоро тривиалностни. Биографията му не разкрива нищо особено интриговащо и е помрачена от неприятната афера Leibovici. Остава една-единствена блестяща идея, на която се дължи всичко: концепцията за общество на зрелищата | la société du spectacle. От самото й наименование всеки може свободно да изфантазира своите възгледи за онова общество, което просъществува в западна Европа от края на шейсетте години; а ако вложи малко марксизим и маклюанизъм - спокойно да твърди, че това именно е идеята на Дебор. Несъмнено митологическият контекст е важен: кулминацията в май ‘68а, ситуационизмът – преди, и отрезняването - след. Дебор, собствено, пие от начало и наистина до край: самоубива се когато полиневритът става нетърпим.
Като човек на една идея за Дебор вероятно се намира място в някое от тези начинания кръстени история на идеите или дори интелектуална история, място, което и дори без да е ясно, е сякаш обозримо. Днес изглежда правдоподобно да се мисли, че без Дебор вероятно не би имало Бодрияр – един от малкото, които открито го признават. Преполага се, че през шейсетте във Франция всички (Барт, Фуко & Ко) са го чели, при все че никой не го признава. Мишел Фуко само лаконично отбелязва веднъж под линия: ”ние живеем в общество на надзора, не на зрелището”. Памфлетът на Бодрияр “Да забравим Фуко” сякаш може да е възмездие. Репликата на Фуко беше: аз пък се затруднявам да си спомня кой беше този Бодрияр. Като атракция, това е единственото, което скандалната журналистика успява да стъкми.
Очертнията на ситуационизма остават неясни, при все че сега практически всички писмени следи са в мрежата – достатъчно за илюзията, че така може да се реконструира нещо реалистично. Но от историята изпъква само един Дебор, напомнящ сякаш за Андре Бретон в качеството му на тартор на сюрреалистите: укази и анатеми, произнасяни след задкулисни интриги. Раул Ванежем е едно малкото имена останавили следа и по-нататък (и обговаряно дори у нас ; впрочем на български през 1992г. излезе Книгата на Каин от Александър Троки - другото име, за което още се сещаме лесно).
Какво дължи Май 68 на ситуационистите и, обратно, те - на него: спорен въпрос, заместван от шаблона ‘духа на времето”. J'emmerde la société et elle me le rend bien
събота, 8 ноември 2008 г.
100 години Леви-Строс
Je hais les voyages et les explorateurs. Ключовата фраза на една от най забележителните книги на 20в. За Тъжните Тропици и останалото всичко отдавна е казано & кръглите числа навяват само мисли за мировата скръб.
Клод Леви-Строс е роден на 28 ноември 1908г.
Журналистите са на крак, или поне френските; шумотевицата започна още през май, когато излезе изданието в колекцията Pleiade, а през целия месец ноември Френската Национална Библиотека организира експозиции от архива, който той й дари миналата година.
Освен журналистите, кой ли се интересува от Леви-Строс? Вероятно разните породи историци и по-специално онези, които се занимават с неща като история на идеите или на културата. На такива хора се дължат генеалогии, тръгващи от питагорейците и минаващи през Лайбниц и теория на групите или пък по-кратко от Бодлер и символистите. А преди двадесет години у нас единственото място откъдето да се промъкне нещо неидеологизирано за Леви-Строс беше сякаш списание Филососфска Мисъл - тогава нямаше интернет и за компютри повече се говореше, отколкото се ползваха. Скоро след това обстоятелствата се попромениха и излизането на Histoire de Lynx или преводът на Ревнивата грънчарка можеха да бъдат отбелязани като събития.
вторник, 30 септември 2008 г.
Летни Книги '08
Летни книги: макар и писани в разни години, излезли в български превод това лято; (няколко бързи бележки, които бързо ще изчезнат от тук).
Даниел Келман - Измерването на Света [2006]
Джонатан Сафран Фоер - Ужасно силно и адски близко [2005]
Итало Калвино - Ако пътник в зимна нощ [1982]
Джон Банвил - Морето [2005]
Сеес Нотебоом – Ритуали [1980]
Даниел Келман - Измерването на Света [2006]: печели (моята) безрезервна симпатия; абсолютно четивно & забавно; сцени и картини по две преплетени сюжетни линии, взети уж от самата история, времето на Гаус и Хумболд; изненадващо, експлоатирането на непряката реч се оказва само по себе си зрелищно. озадачаващо, книгата е международен бестселър (също на бг Аз и Камински)
Джонатан Сафран Фоер - Ужасно силно и адски близко [2005]: втори роман и несъмнен успех, по-добър от първия (Everything is Illuminated); афишира заимстваното от разни немци трактоване на разни събития, като издържа дори при резерви към официалната идеология (холокост, 9/11 и пр). и си има даже движеща интрига - модернизмът не е мъртъв, не.
Итало Калвино - Ако пътник в зимна нощ [1982] разочароващa в своята схематичност; рефлексия върху литературата обърната в литература, по-скоро отколкото обратното, но така или иначе неубедително. с останки от заразителния структуралистки ентусиазъм, който днес изглежда неуместно. леко.
Джон Банвил - Морето [2005]: след поредица от блестящи неща, една относително разочароваща книга & коварният ход от страна на съдбата - присъждането на 'Букер' в най-слабия момент на един иначе забележителен автор; историята накратко: гадно детенце израства в антипатичен чичко, експерт по модерна живопис, Къщата (с главно к) пак я има, както и малко от светлината, като за утешение; някакви хипотетични феновете на Бонар може пък и да се забавляват, а за другите - препрочитане на Мефисто [1986; бг 2006].
Банвил може би усеща че не е това, което беше и вероятно в опит за самосъхранение издава под псевдонима Бенджамин Блек Кристина Фолс [2006], с маркетинг като ‘криминален’ роман; загадката е защо е решил, че ретро атмосфера изисква ретро техника на писане.
Сеес Нотебоом – Ритуали [1980] един квази митичен автор, който разочарова от раз; учебникарски екзистенциализъм и експлицитен реализъм, за които остава да гадаем дали са били достатъчно ефектни преди двайсетина години.
сряда, 13 август 2008 г.
Призракът на Изкуството
Един призрак броди из Европа – Призракът на Изкуството... Първобитните хора са имали свое примитивно, неосъзнато изкуство; древните са постигнали класическите образци, а модерността отива по-нататък.. - това е големият разказ, в който не вярваме. Хегел е бил прав: рефлексията е смъртта на изкуството. Остава само да се вметне, че доколкото изкуството, такова каквото го разбираме и до сега, е просто едно просвещенческо изобретение, то е мъртвородено. Отвъд морбидните метафори, констатацията е, че зад думата “изкуство” не стои друго освен неясната съвкупност от ефектите на практики, препращащи една към друга по силата на разнородни прилики. Ако това е номинализъм, той не е онзи, който твърди, че няма изкуство, а само произведения на изкуството. По-скоро става дума за един социален конструкт, чиято функция видимо се изчерпва... ->пълният текст...
неделя, 10 август 2008 г.
Три Криви Паралела
Три Криви Паралела
(за Ролан Барт)
1.Симетрията в Двете Култури
Между хората, които се занимават с писане, Рoлан Барт в едно известно есе е разграничил "писатели и пишещи". Едните "просто пишат", а другите "винаги пишат нещо". За писателя "действителността е само предлог; той неволно обръща всяко обяснение в спектакъл; за него всички въпроси се свеждат до това как да се пише". При пишещия се оказва, че езикът е само средство; "той свидетелствува и обяснява без грижа за формата; той казва незабавно какво мисли".
Накратко, дейността на първите, описана в граматически термини, е "непреходна" докато при другите, обратно тя е "преходна". Разграничението, както сам Барт изтъква, е до голяма степен условно, но все пак то добре очертава двете страни в една трайна за този век дискусия - посрещането на аргументите от идеологическата критика с текстуално-реторически контрааргументи.
Тази контроверзия обаче напомня и за разграничението, също така оспорвано и устойчиво, което противопоставя физици и математици. От едната страна се твърди, че математиката е продължение на опита, който поражда най напред самата физика, докато от другата страна в кантиански или сроден дух се настоява, че всички теории са наши конструкти и техният най-добър модел е математиката, а те са приемливи само доколкото успяват да я наподобят. Така съвсем аналогично в едно есе Пол Халмош различава между хората които се занимават с математична наука "матолози и матофизици". "В матофизиката въпросите идват от вън, от действителния свят... матофизикът иска преди всичко да знае фактите и не винаги има търпението да изпипа внимателно нещата... Матологът иска преди всичко да схване идеята и високо цени не само естетическите аспекти на познанието, а и пътя към него; той използува думи като "елегантно" за да опише някое доказателство".
Симетрията между двете култури в есетата, които ги представят, изпъква отчетливо - дори в прибягването до неологизми, и единствено остава да се отчете, че Барт не е писател докато Халмош определено е матолог. При желание паралелът може да бъде продължен разглеждайки например популярните концепции за проявата на историята в двете области. За математиците веднъж доказаното остава трайно, макар да се тривиализира: дисциплината се развива кумулативно; Евклид е класика досущ като Омир след който по същия начин се трупат и стареят литературните творби (и постмодернизмът само подсилва сходството в отнасянето към миналото). Във физиката обаче понякога и най-общите схващания се сменят драстично, говори се за "революции" и всяка поредна теория, ако не е просто конюнктурна, е само временно подобрение. Аналогично идеите изказвани от пишещи биват оборвани -от други или от събития-, губят актуалност и излизат от обръщение. Накратко, стойността на резултатите във времеви аспект за едните се оказва "непреходна", докато при другите тя, обратно, е "преходна"...
...Но цялата тази симетричност не би могла да бъде освен илюзорна след като е създадена от идеите на разни пишещи и никакво изпиване и нагласявaне не би могло да я направи по-трайна...
2 Сартр и Барт - биографическият интертекст Сартр и Барт: звучи ужасно, но темата е дисертабилна - двете неизбежни имена от средата на френския ХХ век. Методът на паралелните животописи е добре разработен: съвпаденията (неизбежни) се подчертават и контрастите също се подчертават, а останалото се премълчава. Свързаният текст просто се поражда в осцилацията между тъждественото и различието, между битието в себе си и битието за себе си. Сартр и Барт, звучи ужасно но задава едно начало - музиката. Към нея и двамата определено имали силна склонност, но никога, освен инцидентно, тя не е тематизирана. Едно наивно съобразяване с подмятането, че философията е дело на музикантни неспособни за музика осмисля и възприетото отношение: остваяйки недостижимото като мястото на блянове и копнежи, дискурсивността се отнася до всичко друго, не така сюблимно, и там е успехът. Сартр започва като писател, романист и настоява за вечността да остане именно като такъв. Барт непрестанно се изкушава от романното но все пак не пристъпва към него, обаче това, което той успява по добре от всеки друг е да подходи философски към всяко произволно нещо. А се помни случката преразказана от Симона де Бовоар: чувайки Р. Арон да обясняваа, че немците били изнамерили метод да философстват "ей така", пиейки си питието например, Сартр се задавя в чашата си и незабавно заминава да се учи при Хусерл. Престоят в Германия се свежда до посещение на лекциите, сутрин, и писането на романа, след обед. Разбира се технически погледнато, "Погнусата" е и едно чудесно въведение във феноменологията, като съдържа почти всичко интресно казано в "Битието и Нищото". Измежду многото неща каквито има в един роман, интересни се оказват книгите, които чете неповторимата Ани: някакъв труд на Мишле и книга от И. Лойола. Именно върху една книжка за Мишле Барт се труди в продължение на дванадесет години и ако резултатът е скромен, то покрай него се залагат началата на всичко останало, в т.ч. и работата около Лойола. Като отзвук на ранните влияния излязлата доста късно книга за Япония е озаглавена "Империята на знаците" - използваното от Сартр определение за проза. Но ако е преминал към естетика и удоволствия, то първоначално семиологическата авантюра е една моралистика на знаците, както проницателно е отбелязал Жерар Женет. Също както "Битието и Нищото", по замисъл и според поясненията на Жансон, е пролегомен към етика. Но при нейната липса, за да се избегнат неприемливите импликации на феноменологическата онтология започва кампанията по ангажирането, а в нея Барт се включва внасяйки своето уточнение: ангажирането е начина на вписването в контекста - почеркът. Така и в 68г. е популярна фразата "структурите не излизат на улицата, нито пък Барт". За разлика от Сартр, който по това време като че ли не се прибира от парижките улици. Тогава Сартр и Барт вече изглеждат несъизмерими, но от начало те съвсем не се съотнасят така: писаното от Барт в много случаи препраща негласно към позабравените анализи на Сартр от "Какво е литературата" (1948). Зад екзистенциализма и структурализма остава тяхната амалгама във някаква феноменология примерно в стила на Мерло Понти. Една двусмислена позиция като неговата от академична гледна точка изглежда е била по лесно приемлива, но Сартр, остава извън академичните институции, макар да е имал необходимата квалификация, а Барт - само на периферията, при нейната липсата. Признаването му засвидетелствано чрез присъждането на катедрата в Колеж дьо Франс не предполага образовнието. (Промъква се един карикатурен образ: онзи перверзен тип, Самоукият, който експлоатира вече азбучната структура на знанието в една библиотека). А докато се урежда признанието за Барт, Сартр все още си дава вид, че работи над книгата със структурния анализ на творчеството на Флобер. Но този четвърти заключителен том от "Идиота на семейството" така и не се появява, както не са се появили в своето време обещаните продължения на "Критиката на диалектическия разум", четвъртата книга от "Пътищата на свободата" или етическото продължение на "Битието и нищото": Сартр пише винаги по много, но не до край. Обявени но незапочнати въобще остават книгите на Барт, който определено декларира вкуса си към фрагмента, към удоволствието да се започва, но никога не е пише повече от петдесет поредни страници. Началото на текста, възникването му от само себе си, и неговата незавършеност, в най простите тълкувания са само транспозиция от образа на липсващия Баща: и двамата нито имат такъв нито стават такива - окончателният бунт според Маркузе. И автобиографчните им самоинтепретации са на лице: Сартр, най напред в "Думите" и после в разговорите със Симона де Бовоар, където се тематизира в маниера подсказан вече от Барт в неговата книга за Барт. И ако между последните Думи на Сартр фигурира изявлението "аз пиша и ще пиша книги; те не са нужни, но все пак са полезни", то по-ранният анализ на литературата заключава, "че светът може добре да мине без книги, но още по добре той може да мине без човека". Докато Барт е прокоментирал снимката на своя род: "генеалогията накрая е произвела едно същество за нищо" или може би дори - едно битие за нищо.
3 За Гимназистите и Философите
История първоначално ще рече "разследване". Всичко започва от две изказвания, които нищо - освен демонът на аналогията - не сближаваше. От там се породи един въпрос с лесен отговор, а от неговата недостатъчна убедителност - ровенето и връщането към текстовете: такава е историята, такова е разследването.
В началото бяха следните два пасажа, съвпадащи като че ли в своята противоположност: "аз съм ученик от пети клас на една френска гимназия: отварям латинската си граматика и прочитам тази фраза взета от Езоп или ”Федра”: qua ego nominor leo. Спирам се и разсъждавам: в това изречение има някаква двусмисленост: от една стрна думите му имат съвсем прост смисъл "защото аз се казвам лъв". Но от друга страна, тази фраза очевидно е посочена тук за да означи друго; тъй като е отправена към мен, ученик то пети клас, тя ми казва ясно: аз съм граматически пример предназначен да онагледи правилото за съгласуване на сказуемно определение. И даже трябва да призная, че тази фраза не означава смисъла си, тя ни най-малко не се старае да говори за лъва и името му.." и "преди седем - осем години, за да науча английски, купих един френско-английски разговорник за начинаещи. Започнах да се трудя над него, старателно преписвах, за да ги наизустя, фрази от наръчника. Препрочитайки ги внимателно, аз обаче научавах не английски, а изненадващи истини: че има седем дни в седмицата... или че подът е долу, а таванът отгоре.. Сигурно имам достатъчно философски дух, та да забележа че това, което преписвах в тетрадката си, не са просто английски фрази във френски превод, а дълбоки констатации, действително фундаментални истини".
Първият текст фигурира в добре известния послеслов към "Митологиите" (1957) на Ролан Барт, където той изяснява що е вторична семиологическа система. Следващият го фрагмент е от "Трагедията на Езика" - класическото разяснение на Йонеско за генезиса на "Плешивата певица", направено около година по късно. Двата са конструирани съвсем еднотипно: водени от първо лице, те пресъздават идентична ситуация като фиксират обстоятелствата, привеждат примери и дават тълкувание. Само че на проницателния гимназист с неговата практическа мъдрост" саркастично противостои тъпоумието на някакъв философичен дух, неспособен да се справи с елементарно житейско начинание. Някакво съвпадание или пародия? В текстовете на Барт, останали в обръщение, отсъствието на Йонеско ретроспективно се забелязва все по трудно. В сборника от "Митологии" се намира един кратък текст за пиесата "Пинг Понг" от Артюр Адамов, но за театъра на Йонеско така и не става дума, макар че това би бил един чудесен обект за този тип анализи.
Беглото прехвърляне на бартезианския корпус дава един лесен отговор: Йонеско определено е един "буржоазен" автор и този епитет, даван мимоходом, устойчиво се среща в течение на годините. Известно е, че ранният Барт е могъл да се аргументира с "позицията на диалектическия материализъм" в полемиката си с А. Камю. Но доколко една политическа присъда все пак е могла да ограничава дълготрайно интересите на "неустановения субект"? Обяснението изглежда касае най-общо неговата първоначална идеологизирана естетика: Барт е бил, и завинаги остава, страстен поклонник на Брехт и неговия театър, а пренебрежеието към Йонеско по-скоро е просто следствие.
Така нещата сякаш са ясни и видимо няма какво повече да се търси, ако се съди по множество изследвания. Обаче тръгвайки от другата страна, действителността се оказва малко по друга: в 1955г. Йонеско си е позволил, както сам казва, "една лоша шега". "L’impromptu de l’Alma" е една сатирична пиеса представяща своя автор и трима негови критици, дошли да го поучават; фарсовият експеримент, в който той бива въвлечен, е прекратен от намесата на здравомислещата чистачка, но във финалния си монолог той започва сам да се превръща в креатурата на своите наставници. Посланието е доста недвусмислено: централният персонаж е кръстен Йонеско, докато критиците носят едно и също име маркирано със индекс: Бартоломеус (Bartholomeus) I,II,III. Когато след кратка дискусия опряна на брехтиански възгледи, един от тези персонажи възкликва "театралното е оновa, което е антитеатрално" (le theatral c’est ce qui est anti-theatral) звученето е съвсем познато. Още повече, в текста на пиесата, малко преди края една бележка под линия пояснява, че репликите на критиците са взети от в-к. "Фигаро" и списанието "Театр Попюлер" - списание, в което през петдесетте години Барт е публикувал десетки свои текстове. Впрочем за отбелязване е, че в изчерпателната си студия "Абсурдния театър" между всевъзможните детайли Мартин Еслин не включил тези подробности. Но в едно интервю дадено по повод поставянето на Импромтю-то Йонеско сам е издал имената на злочестите критици станали негови персонажи: Бернард Дорт, Жан-Жак Готие и Ролан Барт. Тази атака сега може да изглежда твърде груба, но тогава името Барт е било все още неизвестно. Йонеско е използвал същото интервю за да уточни, че в неговия тетър фигурират "обсесиите на дребния буржоа, такива каквито Р. Барт се опитва да ги анализира - страхът да си дребен буржоа е обсесия на дребнобуржоазния интелектуалец". И той продължава: "те са най вече негови собствени - именнно той е един дребен буржоа". Става понятно, че в 1954г. пишейки за авантгарда, като противостоящ на буржоазния театър, Барт поставя името на Йонеско наравно с тези на Бекет и Адамов, а по-късно то се оказва в другия лагер. (Преориентирането на Адамов в средата на петдесетте години към един по-реалистичен театър е било приветствано от Барт и, съответно, в Импромптюто един от Бартоломеусите го хвали, цитирайки някакъв труизъм, който той бил изказал преди... Аристотел) От едната страна самоотричането на разума, пародията и абсурда, а от другата - неговото самопречистване, демитологизирането и анализите: емблематизмът на несхватливия философ и гениалния гимназист: от позициите на антиинтелектуализма и теоретическия радикализъм, и двете в твърде плахи форми, е бил разменян същия епитет. А със самото "Импромптю" допълнително изпъква един похват, видимо типичен за Йонеско. Така, ако "Плешивата Певица" е колаж от деформиращи се цитати и Импромптю-то пак прибягва до тази техника, то може би е налице достатъчно основание да се заподозре, че Йонеско се е възползвал от същата тактика и другаде, например в обяснението за "Трагедията на Езика". Днес, след излизането на Събраните съчинения на Барт, и след смъртта на Йонеско, вероятно са достъпни достатчно много следи, които биха позволи това аматьорско разследване да се превърне в добре очертана история.