Летни книги: макар и писани в разни години, излезли в български превод това лято; (няколко бързи бележки, които бързо ще изчезнат от тук).
Даниел Келман - Измерването на Света [2006]
Джонатан Сафран Фоер - Ужасно силно и адски близко [2005]
Итало Калвино - Ако пътник в зимна нощ [1982]
Джон Банвил - Морето [2005]
Сеес Нотебоом – Ритуали [1980]
Даниел Келман - Измерването на Света [2006]: печели (моята) безрезервна симпатия; абсолютно четивно & забавно; сцени и картини по две преплетени сюжетни линии, взети уж от самата история, времето на Гаус и Хумболд; изненадващо, експлоатирането на непряката реч се оказва само по себе си зрелищно. озадачаващо, книгата е международен бестселър (също на бг Аз и Камински)
Джонатан Сафран Фоер - Ужасно силно и адски близко [2005]: втори роман и несъмнен успех, по-добър от първия (Everything is Illuminated); афишира заимстваното от разни немци трактоване на разни събития, като издържа дори при резерви към официалната идеология (холокост, 9/11 и пр). и си има даже движеща интрига - модернизмът не е мъртъв, не.
Итало Калвино - Ако пътник в зимна нощ [1982] разочароващa в своята схематичност; рефлексия върху литературата обърната в литература, по-скоро отколкото обратното, но така или иначе неубедително. с останки от заразителния структуралистки ентусиазъм, който днес изглежда неуместно. леко.
Джон Банвил - Морето [2005]: след поредица от блестящи неща, една относително разочароваща книга & коварният ход от страна на съдбата - присъждането на 'Букер' в най-слабия момент на един иначе забележителен автор; историята накратко: гадно детенце израства в антипатичен чичко, експерт по модерна живопис, Къщата (с главно к) пак я има, както и малко от светлината, като за утешение; някакви хипотетични феновете на Бонар може пък и да се забавляват, а за другите - препрочитане на Мефисто [1986; бг 2006].
Банвил може би усеща че не е това, което беше и вероятно в опит за самосъхранение издава под псевдонима Бенджамин Блек Кристина Фолс [2006], с маркетинг като ‘криминален’ роман; загадката е защо е решил, че ретро атмосфера изисква ретро техника на писане.
Сеес Нотебоом – Ритуали [1980] един квази митичен автор, който разочарова от раз; учебникарски екзистенциализъм и експлицитен реализъм, за които остава да гадаем дали са били достатъчно ефектни преди двайсетина години.
вторник, 30 септември 2008 г.
Летни Книги '08
сряда, 13 август 2008 г.
Призракът на Изкуството
Един призрак броди из Европа – Призракът на Изкуството... Първобитните хора са имали свое примитивно, неосъзнато изкуство; древните са постигнали класическите образци, а модерността отива по-нататък.. - това е големият разказ, в който не вярваме. Хегел е бил прав: рефлексията е смъртта на изкуството. Остава само да се вметне, че доколкото изкуството, такова каквото го разбираме и до сега, е просто едно просвещенческо изобретение, то е мъртвородено. Отвъд морбидните метафори, констатацията е, че зад думата “изкуство” не стои друго освен неясната съвкупност от ефектите на практики, препращащи една към друга по силата на разнородни прилики. Ако това е номинализъм, той не е онзи, който твърди, че няма изкуство, а само произведения на изкуството. По-скоро става дума за един социален конструкт, чиято функция видимо се изчерпва... ->пълният текст...
неделя, 10 август 2008 г.
Три Криви Паралела
Три Криви Паралела
(за Ролан Барт)
1.Симетрията в Двете Култури
Между хората, които се занимават с писане, Рoлан Барт в едно известно есе е разграничил "писатели и пишещи". Едните "просто пишат", а другите "винаги пишат нещо". За писателя "действителността е само предлог; той неволно обръща всяко обяснение в спектакъл; за него всички въпроси се свеждат до това как да се пише". При пишещия се оказва, че езикът е само средство; "той свидетелствува и обяснява без грижа за формата; той казва незабавно какво мисли".
Накратко, дейността на първите, описана в граматически термини, е "непреходна" докато при другите, обратно тя е "преходна". Разграничението, както сам Барт изтъква, е до голяма степен условно, но все пак то добре очертава двете страни в една трайна за този век дискусия - посрещането на аргументите от идеологическата критика с текстуално-реторически контрааргументи.
Тази контроверзия обаче напомня и за разграничението, също така оспорвано и устойчиво, което противопоставя физици и математици. От едната страна се твърди, че математиката е продължение на опита, който поражда най напред самата физика, докато от другата страна в кантиански или сроден дух се настоява, че всички теории са наши конструкти и техният най-добър модел е математиката, а те са приемливи само доколкото успяват да я наподобят. Така съвсем аналогично в едно есе Пол Халмош различава между хората които се занимават с математична наука "матолози и матофизици". "В матофизиката въпросите идват от вън, от действителния свят... матофизикът иска преди всичко да знае фактите и не винаги има търпението да изпипа внимателно нещата... Матологът иска преди всичко да схване идеята и високо цени не само естетическите аспекти на познанието, а и пътя към него; той използува думи като "елегантно" за да опише някое доказателство".
Симетрията между двете култури в есетата, които ги представят, изпъква отчетливо - дори в прибягването до неологизми, и единствено остава да се отчете, че Барт не е писател докато Халмош определено е матолог. При желание паралелът може да бъде продължен разглеждайки например популярните концепции за проявата на историята в двете области. За математиците веднъж доказаното остава трайно, макар да се тривиализира: дисциплината се развива кумулативно; Евклид е класика досущ като Омир след който по същия начин се трупат и стареят литературните творби (и постмодернизмът само подсилва сходството в отнасянето към миналото). Във физиката обаче понякога и най-общите схващания се сменят драстично, говори се за "революции" и всяка поредна теория, ако не е просто конюнктурна, е само временно подобрение. Аналогично идеите изказвани от пишещи биват оборвани -от други или от събития-, губят актуалност и излизат от обръщение. Накратко, стойността на резултатите във времеви аспект за едните се оказва "непреходна", докато при другите тя, обратно, е "преходна"...
...Но цялата тази симетричност не би могла да бъде освен илюзорна след като е създадена от идеите на разни пишещи и никакво изпиване и нагласявaне не би могло да я направи по-трайна...
2 Сартр и Барт - биографическият интертекст Сартр и Барт: звучи ужасно, но темата е дисертабилна - двете неизбежни имена от средата на френския ХХ век. Методът на паралелните животописи е добре разработен: съвпаденията (неизбежни) се подчертават и контрастите също се подчертават, а останалото се премълчава. Свързаният текст просто се поражда в осцилацията между тъждественото и различието, между битието в себе си и битието за себе си. Сартр и Барт, звучи ужасно но задава едно начало - музиката. Към нея и двамата определено имали силна склонност, но никога, освен инцидентно, тя не е тематизирана. Едно наивно съобразяване с подмятането, че философията е дело на музикантни неспособни за музика осмисля и възприетото отношение: остваяйки недостижимото като мястото на блянове и копнежи, дискурсивността се отнася до всичко друго, не така сюблимно, и там е успехът. Сартр започва като писател, романист и настоява за вечността да остане именно като такъв. Барт непрестанно се изкушава от романното но все пак не пристъпва към него, обаче това, което той успява по добре от всеки друг е да подходи философски към всяко произволно нещо. А се помни случката преразказана от Симона де Бовоар: чувайки Р. Арон да обясняваа, че немците били изнамерили метод да философстват "ей така", пиейки си питието например, Сартр се задавя в чашата си и незабавно заминава да се учи при Хусерл. Престоят в Германия се свежда до посещение на лекциите, сутрин, и писането на романа, след обед. Разбира се технически погледнато, "Погнусата" е и едно чудесно въведение във феноменологията, като съдържа почти всичко интресно казано в "Битието и Нищото". Измежду многото неща каквито има в един роман, интересни се оказват книгите, които чете неповторимата Ани: някакъв труд на Мишле и книга от И. Лойола. Именно върху една книжка за Мишле Барт се труди в продължение на дванадесет години и ако резултатът е скромен, то покрай него се залагат началата на всичко останало, в т.ч. и работата около Лойола. Като отзвук на ранните влияния излязлата доста късно книга за Япония е озаглавена "Империята на знаците" - използваното от Сартр определение за проза. Но ако е преминал към естетика и удоволствия, то първоначално семиологическата авантюра е една моралистика на знаците, както проницателно е отбелязал Жерар Женет. Също както "Битието и Нищото", по замисъл и според поясненията на Жансон, е пролегомен към етика. Но при нейната липса, за да се избегнат неприемливите импликации на феноменологическата онтология започва кампанията по ангажирането, а в нея Барт се включва внасяйки своето уточнение: ангажирането е начина на вписването в контекста - почеркът. Така и в 68г. е популярна фразата "структурите не излизат на улицата, нито пък Барт". За разлика от Сартр, който по това време като че ли не се прибира от парижките улици. Тогава Сартр и Барт вече изглеждат несъизмерими, но от начало те съвсем не се съотнасят така: писаното от Барт в много случаи препраща негласно към позабравените анализи на Сартр от "Какво е литературата" (1948). Зад екзистенциализма и структурализма остава тяхната амалгама във някаква феноменология примерно в стила на Мерло Понти. Една двусмислена позиция като неговата от академична гледна точка изглежда е била по лесно приемлива, но Сартр, остава извън академичните институции, макар да е имал необходимата квалификация, а Барт - само на периферията, при нейната липсата. Признаването му засвидетелствано чрез присъждането на катедрата в Колеж дьо Франс не предполага образовнието. (Промъква се един карикатурен образ: онзи перверзен тип, Самоукият, който експлоатира вече азбучната структура на знанието в една библиотека). А докато се урежда признанието за Барт, Сартр все още си дава вид, че работи над книгата със структурния анализ на творчеството на Флобер. Но този четвърти заключителен том от "Идиота на семейството" така и не се появява, както не са се появили в своето време обещаните продължения на "Критиката на диалектическия разум", четвъртата книга от "Пътищата на свободата" или етическото продължение на "Битието и нищото": Сартр пише винаги по много, но не до край. Обявени но незапочнати въобще остават книгите на Барт, който определено декларира вкуса си към фрагмента, към удоволствието да се започва, но никога не е пише повече от петдесет поредни страници. Началото на текста, възникването му от само себе си, и неговата незавършеност, в най простите тълкувания са само транспозиция от образа на липсващия Баща: и двамата нито имат такъв нито стават такива - окончателният бунт според Маркузе. И автобиографчните им самоинтепретации са на лице: Сартр, най напред в "Думите" и после в разговорите със Симона де Бовоар, където се тематизира в маниера подсказан вече от Барт в неговата книга за Барт. И ако между последните Думи на Сартр фигурира изявлението "аз пиша и ще пиша книги; те не са нужни, но все пак са полезни", то по-ранният анализ на литературата заключава, "че светът може добре да мине без книги, но още по добре той може да мине без човека". Докато Барт е прокоментирал снимката на своя род: "генеалогията накрая е произвела едно същество за нищо" или може би дори - едно битие за нищо.
3 За Гимназистите и Философите
История първоначално ще рече "разследване". Всичко започва от две изказвания, които нищо - освен демонът на аналогията - не сближаваше. От там се породи един въпрос с лесен отговор, а от неговата недостатъчна убедителност - ровенето и връщането към текстовете: такава е историята, такова е разследването.
В началото бяха следните два пасажа, съвпадащи като че ли в своята противоположност: "аз съм ученик от пети клас на една френска гимназия: отварям латинската си граматика и прочитам тази фраза взета от Езоп или ”Федра”: qua ego nominor leo. Спирам се и разсъждавам: в това изречение има някаква двусмисленост: от една стрна думите му имат съвсем прост смисъл "защото аз се казвам лъв". Но от друга страна, тази фраза очевидно е посочена тук за да означи друго; тъй като е отправена към мен, ученик то пети клас, тя ми казва ясно: аз съм граматически пример предназначен да онагледи правилото за съгласуване на сказуемно определение. И даже трябва да призная, че тази фраза не означава смисъла си, тя ни най-малко не се старае да говори за лъва и името му.." и "преди седем - осем години, за да науча английски, купих един френско-английски разговорник за начинаещи. Започнах да се трудя над него, старателно преписвах, за да ги наизустя, фрази от наръчника. Препрочитайки ги внимателно, аз обаче научавах не английски, а изненадващи истини: че има седем дни в седмицата... или че подът е долу, а таванът отгоре.. Сигурно имам достатъчно философски дух, та да забележа че това, което преписвах в тетрадката си, не са просто английски фрази във френски превод, а дълбоки констатации, действително фундаментални истини".
Първият текст фигурира в добре известния послеслов към "Митологиите" (1957) на Ролан Барт, където той изяснява що е вторична семиологическа система. Следващият го фрагмент е от "Трагедията на Езика" - класическото разяснение на Йонеско за генезиса на "Плешивата певица", направено около година по късно. Двата са конструирани съвсем еднотипно: водени от първо лице, те пресъздават идентична ситуация като фиксират обстоятелствата, привеждат примери и дават тълкувание. Само че на проницателния гимназист с неговата практическа мъдрост" саркастично противостои тъпоумието на някакъв философичен дух, неспособен да се справи с елементарно житейско начинание. Някакво съвпадание или пародия? В текстовете на Барт, останали в обръщение, отсъствието на Йонеско ретроспективно се забелязва все по трудно. В сборника от "Митологии" се намира един кратък текст за пиесата "Пинг Понг" от Артюр Адамов, но за театъра на Йонеско така и не става дума, макар че това би бил един чудесен обект за този тип анализи.
Беглото прехвърляне на бартезианския корпус дава един лесен отговор: Йонеско определено е един "буржоазен" автор и този епитет, даван мимоходом, устойчиво се среща в течение на годините. Известно е, че ранният Барт е могъл да се аргументира с "позицията на диалектическия материализъм" в полемиката си с А. Камю. Но доколко една политическа присъда все пак е могла да ограничава дълготрайно интересите на "неустановения субект"? Обяснението изглежда касае най-общо неговата първоначална идеологизирана естетика: Барт е бил, и завинаги остава, страстен поклонник на Брехт и неговия театър, а пренебрежеието към Йонеско по-скоро е просто следствие.
Така нещата сякаш са ясни и видимо няма какво повече да се търси, ако се съди по множество изследвания. Обаче тръгвайки от другата страна, действителността се оказва малко по друга: в 1955г. Йонеско си е позволил, както сам казва, "една лоша шега". "L’impromptu de l’Alma" е една сатирична пиеса представяща своя автор и трима негови критици, дошли да го поучават; фарсовият експеримент, в който той бива въвлечен, е прекратен от намесата на здравомислещата чистачка, но във финалния си монолог той започва сам да се превръща в креатурата на своите наставници. Посланието е доста недвусмислено: централният персонаж е кръстен Йонеско, докато критиците носят едно и също име маркирано със индекс: Бартоломеус (Bartholomeus) I,II,III. Когато след кратка дискусия опряна на брехтиански възгледи, един от тези персонажи възкликва "театралното е оновa, което е антитеатрално" (le theatral c’est ce qui est anti-theatral) звученето е съвсем познато. Още повече, в текста на пиесата, малко преди края една бележка под линия пояснява, че репликите на критиците са взети от в-к. "Фигаро" и списанието "Театр Попюлер" - списание, в което през петдесетте години Барт е публикувал десетки свои текстове. Впрочем за отбелязване е, че в изчерпателната си студия "Абсурдния театър" между всевъзможните детайли Мартин Еслин не включил тези подробности. Но в едно интервю дадено по повод поставянето на Импромтю-то Йонеско сам е издал имената на злочестите критици станали негови персонажи: Бернард Дорт, Жан-Жак Готие и Ролан Барт. Тази атака сега може да изглежда твърде груба, но тогава името Барт е било все още неизвестно. Йонеско е използвал същото интервю за да уточни, че в неговия тетър фигурират "обсесиите на дребния буржоа, такива каквито Р. Барт се опитва да ги анализира - страхът да си дребен буржоа е обсесия на дребнобуржоазния интелектуалец". И той продължава: "те са най вече негови собствени - именнно той е един дребен буржоа". Става понятно, че в 1954г. пишейки за авантгарда, като противостоящ на буржоазния театър, Барт поставя името на Йонеско наравно с тези на Бекет и Адамов, а по-късно то се оказва в другия лагер. (Преориентирането на Адамов в средата на петдесетте години към един по-реалистичен театър е било приветствано от Барт и, съответно, в Импромптюто един от Бартоломеусите го хвали, цитирайки някакъв труизъм, който той бил изказал преди... Аристотел) От едната страна самоотричането на разума, пародията и абсурда, а от другата - неговото самопречистване, демитологизирането и анализите: емблематизмът на несхватливия философ и гениалния гимназист: от позициите на антиинтелектуализма и теоретическия радикализъм, и двете в твърде плахи форми, е бил разменян същия епитет. А със самото "Импромптю" допълнително изпъква един похват, видимо типичен за Йонеско. Така, ако "Плешивата Певица" е колаж от деформиращи се цитати и Импромптю-то пак прибягва до тази техника, то може би е налице достатъчно основание да се заподозре, че Йонеско се е възползвал от същата тактика и другаде, например в обяснението за "Трагедията на Езика". Днес, след излизането на Събраните съчинения на Барт, и след смъртта на Йонеско, вероятно са достъпни достатчно много следи, които биха позволи това аматьорско разследване да се превърне в добре очертана история.
вторник, 15 юли 2008 г.
Структура на Философията
Структурата на Философските Революции
Днес книгата на Томас Кун Структурата на научните революции се ситуира по един особен начин: тя сякаш бележи фокуса именно на това, което описва - една научна революция, структурирана според собствените й представи. Прозрение или самосбъдващо се пророчество, мненията могат да се различават, но след като дискусиите около парадигмите и революциите се изтощиха в необозримия обем на вторичната литература, сега говоренето за тях се е превърнало в общо място. Новата книга на Александър Кънев Западната философия излиза с подзаглавие “парадигми, революции, перспективи” като според автора “въпросът за преспективите на западната философия е по същество въпросът за това, дали и доколко са необратими революциите в нея”. Подробният отговор, както си изяснява, ще бъде представен в една бъдеща трета част и той ще е в основата на една “противопоставяща се както на субстанциалната метафизика, така и на антиметафизическите концепции за отношението между език, съзнание и реалност философия на взаимо обусловеността”. Предлаганата за момента първа част представя в обем от близо 300 страници едно общо въведение и материала, отнасящ се до първата от философските революции. Би било преждевременно да се съди за начинанието, но всяко начало неизбежно създава нагласи и очаквания, които влияят върху рецепцията на последващото.
Тук един наивен преразказ би свел нещата до това, че философията бива стара, нова и най-нова; доколкото последната скъсва с традицията, трактовката на предходната е деликатна, тъй като при нея трудно се скрива смесването на процес и субстанция. Периодизирането предполага някакви времеви маркери – събития, които, ако са специфични, отразяват някаква промяна в подлежащата структура. Тази обща историцистка постановка събития/структура има свои проблеми, които в една по-тясна област, след Кун, се дискутират именно в термините на революции/парадигми. Адаптирането им към историята на западната философия в нейната цялост налага още веднъж тяхното преразглеждане. В случая, зад обобщаващото множествено число стоят три парадигми отграничавани в два революционизиращи “поврата”. Променливият мащаб и историческата дистанция могат да скриват или разкриват разриви и единства, но пък обемът, темповете и естеството на историкофилософския процес могат да оказват съпротивление на пренарежданията. А няма съмнение и че всяко по-обхватно начинание е трудно защитимо пред гилдията на тесните специалисти.
Ясно е, че възгледът за промяна предполага координиран с него възглед за променящото се, в случая - самата философия. Тя би следвало да притежава някакви фундаментални характеристики, податливи на отчетлива промяна и чиито комбинации да съответстват на различните парадигми. Според Кънев такива са имплицитните схващания за отношенията на (а)репрезентиране на реалността от съзнанието и езика. В онтологическата парадигма предполжението е, че съзнанието и езикът репрезентират реалноста, докато в епистемологическата съзнанието арепрезентира, но езикът репрезентира, а в лингвистическата и двете арепрезентират (четвъртата комбинация се счита за невъзможна). Така Декарт и Кант принадлежат към две различни парадигми - онтологическа и епистемологическа - и бележат респективно края и началото на едната и другата. Единството между тях представлява една “супрапарадигмална традиция”, съответстваща на общата предпоставка за репрезентиращия характер на езика. Друга(та) възможна суперпарадигма е споделянето на арепрезентиращия характер на съзнанието, което обединява епистемологическата и лингвистическата парадигми, от Хюм и Кант до съвременните деконструкционисти. Застъпването на двете свръхструктури съвпада с времето “новата” философия. Както отбелязва Кънев, това “налага цялостно преосмисляне на употребата на понятията модерна философия и класическа рационалност. Единствата, които назовават те, са твърде проблематични, да не кажа илюзорни”
Очертаната структурна двусмисленост корелира с процесуална неустойчивост: за трите века от Декарт до Витгенщайн, се набелязват пет различни революции. Тази честота неминуемо напомня за метафоричния характер на ключовия термин “революция”, който позволява разнообразните му реинтерпретации. Предпочитана от автора дума е сродната “обрат” (или “поврат”), която би загатвала за формата - ако във философията всичко е винаги вече известно, реално новости няма, и промяната е не иновация, а преориентация. Според Кънев в западната философия смяната на парадигмите протича в две фази като началната, методологическа, се трансформира еволюционно в собствено парадигмална. “Методологическа революция” е името на един финален опит остаряващата парадигма да се реабилитира, а разочарованието от неговия неуспех запълва интервала до формулирането на новата. Единствената консенсуално признавана революция, Декартовата, се оказва методологическата фаза на парадигмална смяна, която Кант ще извърши. В следващият обрат, предмет на втора част от изследването, аналогично има отказ от репрезентиране, така че е лесно да се приеме, че ще бъдат установени паралели, подкрепящи предложената концепция. Може би за това тук вече се допуска една аномалия, наречена “диалектическата (контра)революция на немския идеализъм” - така е озаглавена последната глава от книгата, в която следкантовата немска философия се трактова като закъсняла втора методологическа революция, а Фихте, Хегел и Шелинг се свързват със старата онтологическа парадигма. Така, от зараждането на епистемологическата парадигма до нейното окончателно преодоляване, в равносметката се включват три методологически и две парадигмални революции.
Оригиналното схващане за контрареволюции позволява в този модел един допълнителен тип събития, различни от смяната на парадигми. Но решението е по-скоро палиативно, доколкото априорното ограничаване на броя парадигми е редуцирало сега историческите възможности до две: неограничено пребиваване в настоящата или връщане към някоя от предишните. Въпросът за необратимостта изглежда е бил предрешен, с което и перспективите пред западната философия са предначертани.
Александър Кънев, Западната Философия [част първа], Издателство “Идея”, Стара Загора/София, 2005
Допълнение1: One showing is worth a thousand sayings:
Резюме: Спорно е доколко Кун-овият модел парадигми/революции е уместен в историята на философията, още повече когато броят на възможните парадигми от структурно-комбинативни съображения е ограничен до три (според това дали език и съзнание репрезентират или не).
сряда, 18 юни 2008 г.
Игълтън за Културата
“Литературното образование има много добродетели, но систематичното мислене не е между тях” (57). Това признание може би обяснява трудността да се представи задоволително “Идеята за Културата” на Тери Игълтън. Професор по литература в Оксфорд, марксист и ирландец, той е автор на множество текстове, в които често се смесват тези негови ипостаси. Писаното от него е почти винаги полемично, а така и контекстуално обвързано, което усложнява рецепцията му след време и в превод. Заемайки се с идеята за култура, той пише в академична среда, където cultural studies са просперираща дисциплина, а чуждоземните студенти често изтъкват своята cultural identity. Отнапред е ясно, че анализът на основния термин “култура” в своите детайли и разклонения ще съдържа елементи, чиято валидност или понятност ще бъде съмнителна. Там където очакваме да срещнем примерно имената на Адорно, Фуко или Бурдийо, намираме М. Арнолд, Т. С. Елиът, Р. Уилямс и ето, че “естествено” вписваме инициал пред “чуждите” имена. А утвърждението, че “най-ясният трактат за взаимодействието между природа и култура е “Крал Лир”, (133) със своя неоспорим ефект буди и някакъв скептицизъм.
“Въпреки че думата ‘култура’ е популярна в постмодернизма, нейните най-важни източници остават домодерни” казва Игълтън и скицира една реконструкция, според която понятието се оказва “родено в сърцевината на Просвещението”, именно когато започват да се осъзнават импликациите от сблъсъка с Другия. По-късно колониализмът прагматичто разсича възела на тази проблематика, обаче днес той отново се е затегнал с озадачаваща здравина. Или както Игълтън елегантно резюмира историята: “фактически може да се твърди, че култура е по-скоро предмодерна и постмодерна, отколкото модерна идея”(45). Кръгът на стандартните опозици природа/култура, култура/ цивилизация, фактическо/ ценностно е допълнен с политика/култура, тема, която трайно занимава автора и на която в последна смека е подчинено останалото. Културалистката теза – разбирането, че всичко, в това число и природата, е културен конструкт – за Игълтън е неприемлива и той я оборва с едни прост логически довод: ако всичко е съотнесено с някаква култура, то това важи и за самата теза, която тогава има твърде ограничена сила; ако тя е универсално валидна, то тя е самопротиворечива. Използването на този аргумент неминуемо поражда недоумение, след като практически цялата негова книга е изградена именно върху противоречивостта -домодерна и хегелианска- на Културата и културите. От самото начало е заявено, че “всички култури сами по себе си са противоречиви (38)”, а както се изяснява те “работят именно защото са пропускливи, размити, неопределени, вътрешно непоследователни и никога съвсем идентични със самите себе си” (127). И очевидно цялата тази противоречивост не е недъг на мисленето, респективно на понятието или идеята, а е конститутивна за самия обект “култура”. Разбираемо е, че книгата не развива последователно някакви тези, а по-скоро се върти в кръг, връщайки се към положения и проблеми, които отново и отново преформулира. Хапливият стил на Игълтън му позволява достатъчно често да предложи някоя запомняща се фраза или реторична конструкция.
Въпреки отчетливото впечатление за несистематичност и разхвърляност, Игълтън има свои устойчиви убеждения и те видимо почиват на старомодното понятие за същност. Така разликата между Култура и култури – както той сам представя този проблем – се оказва “средновековното разграничение между същност и акциденции 78” и това откровение идва след поучителното разяснение, че “да се разкрие същността на нещото, означава да бъдат махнати неговите случайни съставки”. Подразбира се, че “неслучайното” в културите се открива благодарение на някакъв непредубеден материалистически подход.. Въпросът за културната самоидентичност така също може да получи лесен отговор: “Това, което ме прави такъв, какъвто съм, е моята същност”. Въобще човешката специфика е подробно разгледана в главата Природа и култура, ала онова, което може да се открие там не е особено съдържателно: нашата “способност за култура и история не е просто добавка към природата ни, а лежи в основата й”, а “фактът, че сме на ръба между природата и културата е.. проблемът”. За разлика от тези общи фрази формулировката “човешката натура е натурално ненатурална” поне има шанс да бъде запомнена.
С приключването на прочита се разсейва и илюзията, че “Идеята за Културата” може да бъде приемана по твърде много начини. Ако в първите страници се създава някаква нагласа и очакване от постановката, че “въпросът не е в това да се деконструира противопоставянето между природа и култура, а да се осъзнае, че терминът култура е вече такава деконструкция”, то на финала впечатлението е доста по-различно. Един ретуширан марксизъм ни е уведомил, че културата се е превърнала в “обществена доминанта, по своему толкова крепка и всепроникваща, както религията в средновековието”. А нейната динамика е изяснена в направена сякаш мимоходом забележка: “културата като духовност се разгражда от културата като стока, за да се породи култура като идентичност”. Извън удоволствието от текста, тези две фрази като че ли реално изчерпват проекта на книгата.
Тери Игълтън, Идеята за Културата, София 2003, ИК “Критика и Хуманизъм “
събота, 7 юни 2008 г.
Kak мислят институциите
Голямата пазарна илюзия или Вие, как мислите?
“Kak мислят институциите” е провокативно заглавие, което безпроблемно би могло да стои наред с неща като “Философия на мениджмънта”, “Фирмена етика” или “Корпоративно мислене”, при положение, разбира се, че името на автора - Мери Дъглас - не го издава моментално. Това е може би добър шанс за едно критично и дори “подривно” четиво: да попадне сред този вид книжнина, субпродукт на идеологията, която властва на пазара.
“Тъй като всички социални отношения могат да се анализират като транзакции, въздесъщността на пазара поддържа убеждението ни, че сме избягали от старите непазарни институционални контроли в опасна нова свобода. Когато вярваме, че сме първото поколение, неконтролирано от идеята зя свещеното и първото изправило се лице в лице един с друг като истински индивиди и че следователно сме първите постигнали истинско самосъзнание, това безспорно е колективна представа. Признавайки това, Дюркем ще трябва да отстъпи, че примитивната солидарност, основана на общото класифициране, не е напълно загубена”. Този твърде дълъг цитат има достойнството, че обхваща практически всички важни моменти от книгата на Мери Дъглас:
препратка към Дюркем и към “колективните представи”, класифицирането, видовете институции, свободата на индивида, солидарността. Ако те можеха да бъдат изброени логически последователно, то това би била една стройна реконструкция на нейната теза. В цитата те идват водени от дискурса, докато в книгата техните появи следват хода на едно изложение, което протича доста свободно през паратаксиса на отделните глави. Още в предговора (полу-сериозно) е обяснено, че настоящата книга (1986) е “ post hoc въведение” към предишна работа, която аналогично закъсняла и т.н., чак до първата й монография “Племето Леле от Касай” (1963). Но с тези свои трудове Мери Дъглас безспорно е успяла да наложи името си като авторитет в съвременната антропология. Родена 1921г., тя е от последното поколение изследователи, които са преживели теренните проучвания като авантюра и, според Гийрц, като инициация. С хода на времето и “напредъка на цивилизацията” обаче първоначалният предмет на антропологията чезне и дисциплината става все по ерудитска, рефлексивна и спекулативна, а с изчерпването на модерността опозицията цивилизация/примитивност, която отделя социология от антропология, губи своята яснота. Така и книгата на Дъглас може да бъде видяна като едно транспониране на “Елементарните форми на религиозния живот” към съвременните общества. Жестът е типично деконструкционистки – схващането на Дюркем да се приложи към самия него. Макар да е признавал, че “що се отнася до социалните факти, ние всички сме примитивни хора”, той съвсем не е бил склонен да пренася към своите съвременници казаното за примитивните и неговият анализ отделя два контрастиращо различни типа социална организация. Той счита, че западните общества са преодоляли сплотенността, която се основава на колективните представи и класификациите и са преминали на по-висш етап, на който господства “органична солидарност”, основана на чисто икономически отношения. Но ако колективните представи все още се намират в нашите общества, съответните анализи на Дюркем ще остават напълно релевантни и днес. Тогава нашето самочувствие на независими субекти е просто илюзията подържана от съвременните институции и както Дъглас отбелязва “големият успех на институционалното мислене, е превръщането на институциите в напълно невидими.” Както не виждаме границите на зрителното си поле, така и не забелязваме, че институциите всячески ни ограничават. Амбицията на книгата е да покаже именно как става това и да очертае произтичащите последствия, да ни убеди че “институциите систематично направляват индивидуалната памет, канализират възприятията ни във форми съвместими с одобрените от тях отношения… крият влиянието си и възбуждат нашите емоции до стандартизирано ниво по стандартни въпроси.. надаряват се сами с правота и заливат всичките нива на информационната ни система с взаимното си потвърждение”.
Необходима предварителна методологическа стъпка е реабилитирането на концепцията на Дюркем с оглед на по късните схващания от рода на методологическия индивидуализъм и по-специално теориите за рационалния деятел, а мимоходом и пред популярните Веберови схващания. За нуждите неговите основните положения са допълнени с позовавания на още двама автори: слабо известия Лудвиг Флек, който развил сходна теория в познавателната област и Джон Елстър, който е разработил схемата за един състоятелен функционализъм. Впечатляващи са аргументите и ерудицията вложени в цялата тази дикусия. Неин лайтмотив е игнорирането на малките общности, така познати на антрополога, и които мащабните социологически трактовки пренебрегват, онези случаи, в които “калкулиращата рационалност” не намира място. Този пропуск изглежда е ключов и симптоматичен: без него множеството теоретични построения не биха просъществували, а същевременно чрез него се скрива и неприемливата примитивност.
По-нататък Мери Дъглас излага механизма, чрез който институциите възникват и стават “невидими”. Приблизителната схема е, че първоначални неустойчиви групирания се стабилизират като намират своя структурен аналог в природата и по нататък, укрепени чрез тази “натурализация”, сами стават основа за по следващото класифициране, което така е и самопотвърждаващо се. Процесът е измамливо кръгов: институциите се проецират в природата и същевременно се легитимират чрез аналогия, която реално те създават. От Дюркем до Нийдъм, въпросът за класификациите и техните функции - логически, аксиологически, информационни и пр., се обсъжда без видимо да се изчерпва. Дъглас е направила радикалното обобщение, че те фундират възприятието, познанието и самото мислене. “Отделните хора обаче не контролират класифицирането. Това е когнитивен процес, който ги въвлича по същия начин по който са включени в стратегиите и печалбите на икономическата сцена или в изграждането на езика”. Просвещенческият мит за самостоятелния индивид, мислещ и постъпващ непредубедено.и обективно, от края на XIX в. (Маркс, Ницше, Фройд) губи правдоподобност; в ХХ в. Халбвакс обосновава идеята, че реално помни общността, а не отделният човек и неотдавна Фуко убедително показа, как институционалните уредби дирижират поведенията. Общата теза – че съзнанието е социален феномен и то се определя от социалното битие – намира в книгата на Мери Дъглас едно поредно потвърждение: колективните представи може да се променят, но от тях не може да се избяга. Антропологическата рефлексия, която съумява да види своето като чуждо и обратно, сега остава със скромния извод, че “тъй като съзнанието е вече колонизирано, трябва поне да се опитаме да изследваме процеса на тази колонизация”.
Провокацията в заглавието “Как мислят институциите” идва сякаш от имплицитното приемане за даденост, че институциите мислят; книгата ще обясни “как”. По-адекватен на съдържанието изглежда словоредът “Как институциите мислят” – заглавие, в което всеки с лекота възстановява изпуснатите кавички около “мислят”.
Мери Дъглас, Kak мислят институциите, София, “41Т” ЕООД, 2004
четвъртък, 5 юни 2008 г.
"Пазете Чистота!"
“Пазете Чистота!”
Ако пуристите се грижат, примерно, за чистота на езика, то чистачките просто чистят. Едно женско име, думата “чистота” и снимка от все още мокрото дъно на някаква вана или мивка: корицата на Чистота и Опасност сигурно ще породи асоциации и представи свързани с почистване, а не с пуританството. Последната дума от протяжното 
подзаглавие “анализ на понятията за омърсяване и табу” единствено би могла да смути прибързаната интерпретация, но тя сякаш идва, когато вече е късно. Шаблонната мъдрост гласи, че “не може да се съди за книга по корицата й” – вероятно породена от нуждата да се поправя разминаването на издателски намерения и читателски реакции, което се случва именно там. В илюстрацията на корицата по-късно би могло да бъде разчетено посланието, че има една осезаема и буквална чистота, която се постига с вода и сапун, а всяка друга е метафорична. Отсъствието в езика ни на синонимичен субстантив с чужд произход премахва раздвояването от езика на оригинала, където коренно се различават чистото сърце от чистите ръце. Този детайл като че ли подмолно влияе върху рецепцията на книгата и затруднява опита да се говори за нея. Но говоренето е може би излишно, доколкото става дума за една от най-известните книги на модерната антропология, излязла преди близо четиридесет години и донесла на своята авторка, Мери Дъглас, световно призание.
Чистото и неговият антоним мръсното спадат към културните универсалии, така че те изглеждат обективни: част от нашата култура е да вярваме, че днес знаем, кое наистина е чисто или мръсно. Че мръсотията е вредна и съответно – опасна, звучи като труизъм и неговото оспорване изглежда нелепо, доколкото то практически тръгва срещу словоупотребата. Както доброто и злото, но по-осезаеми и/или метафорични, тяхното припознаване никога не е (било) дескриптивно, а оценъчно. Разбира се, винаги може да се попита и “що е мръсотия?”. Чут есенциалистки, въпросът буди размисъл дали има някаква идеална, платонова мръсотията, или поне идея за нея. Без да залага на съмнителните същности и противно на естествената нагласа, по-скромният отговор на М Дъглас е, че “където има мръсотия, има система”, т.е. в природата мръсотия няма, а само в културата. В хода на аргументирането на тази “контраинтуитивна” теза се засягат базисни предпоставки, далеч от конкретния въпрос, така че и предложеното решение е само пример от една по-мащабна визия. Изследването процедира чрез серия от опозиции - вярване/поведение, религия/магия, психическо/социално, ние/те, които не се резорбират в някаква (еволюционна) диалектика, а сe деконструират при систематичното им разглеждане.
Непрестанното движение от емпирична антропология през абстракна социология до спекулативна метафизика и обратно прави книгата наистина забележителна. Въпрос на избор е, коя нейна проекция ще бъде предпочетена - съдържателното богатство или абстрактните схеми: Мери Дъглас е имала богат опит с различни култури заедно със силен афинитет към дюркемианските постановки. В нейната работа, ставайки рефлексивна, антропологията демонстрира, че виждането на екзотичната другост дължи много на слепотата към собствената ни идентичност; тя се оказава един практически деконструкционизъм, който умело оспорва дистинкцията между буквално и преносно значение; там където ни се привиждат разлики по същество, тя изнамира хибридни случаи и установява само разлика по степен. Ако вярваме, че омърсяването бива или реално или метафорично, какво точно стои зад употребата на думата “мръсник”? Вредното, опасното и мръсното повсеместно са били и остават обвързани в полето на социалното. Неясното отграничаване на “гадно” от “мръсно” (респективно: “гад”) напомня, че разграничаването субект/обект е културно изобретение, което съвсем не е универсално предначертано. Семантичното поле на чуждата дума “табу” обхваща освен екзотичните забрани също и тези тривиални квалификации. Престъпването на границите му у нас води до социално неодобрение, медицинско освидетелстване или съдебно осъждане, но дюркемианската теория счита, че само диференцирането на институциите е основание за различаванията, на които почива илюзорна умствена изтънченост.
По своята специфика проблематиката за омърсяването неминуемо се свързва с телесността. В обществото участва въплътеният аз, а не негова абстракция и Мери Дъглас отбелязва, че “както е вярно, че всичко символизира тялото, така също (и още повече) е вярно, че тялото символизира всичко”. При това преплитане на соматическо, психическо и социално се окзава уместна една интерпретация, вдъхновявана от фройдовия анализ на хумора. В последна сметка всеки страх е страх от смъртта и сега е лесен преходът мръсно – вредно – смъртоносно. Мръсотията като онова, което престъпва границите и нормите без да се съобразява със системата, е проблем за самата мисъл. Парадигма за (картезиански) немислимото е именно смъртта, така че стремежът към чистота би съответствувал на опита тя да бъде елиминирана с всякакви средства. Тази личностна перспектива обаче е субординирана на груповия интерес, който при опазването на табуто елиминира нарушителят, бил той обект или субект. Дали законите се схващат като природно-безлични или самата природа носи морална отговорност, няма особено значение: общността не е заинтересована от индивидуалния живот, а от неговото нормално протичане
---
Мери Дъглас, Чистота и Опасност (анализ на понятията за омърсяване и табу), София, изд. ЛИК, 2005